Уолт Уитман
Сбогом, мое въображение

Сбогом, мое въображение!

Прощавай, мила спътнице, мила обич!

Отивам си и сам не зная още накъде,

нито каква ще бъде участта ми, нито дали отново ще те видя,

затова сбогом, мое въображение!

 

Сега за сетен път — поне за миг назад поглеждам,

часовникът тиктака в мен все по-забавено,

със падането на нощта ще дойде изходът — и пулсът ми ще спре.

 

Живяхме дълго, радвахме се, галехме се,

чудесно беше, а сега — раздяла — сбогом,

мое въображение!

 

И все пак — нека не прибързвам,

наистина живяхме много, спахме, прецеждахме, наистина се сляхме в едно,

затуй, като умираме, то нека заедно да мрем, да си останем едно,

ако отиваме някъде, то заедно да идем и срещнем туй, което ще се случи,

ще бъдем по-добре, по-весели и нещо ще научим,

че може би самото ти ме тласкаш към истинските песни (кой знае),

може би ти си смъртната врата, която се открехва?

Затова накрая сбогом. И здравей, мое въображение!