Уолт Уитман
Нощем на брега

Нощем на брега

стои дете с баща си,

гледат изтока, есенното небе.

 

Сред мрака горе —

грабливи облаци, гробовни облаци, събрани на тълпи,

се спускат, бързи и жестоки, напряко и надолу,

за да покрият последната прозрачна ивица небе на изток,

дето Юпитер, звездата-владетел, е изгрял, голям, спокоен,

и близо, малко по-отгоре, плуват нежните сестри, Плеядите.

 

А долу детето държи ръката на баща си,

гледа облаците — как се спускат победоносно, за да погълнат всичко,

и тихо плаче.

 

Не плачи, дете!

Не плачи, мило мое!

Дай да изтрия с целувка сълзите ти!

Грабливите облаци няма все така да побеждават,

няма дълго да владеят небесата, само ти се струва, че са погълнали всички звезди,

успокой се — Юпитер отново ще се появи,

виж в друга нощ — Плеядите отново ще се появят,

те са безсмъртни — златните и сребърни звезди отново всичките ще заблестят,

големите и малките звезди ще заблестят, ще устоят,

гигантските, безсмъртните слънца и дълготрайните мечтателни луни ще заблестят.

 

Но защо ти, скъпо мое, скърбиш единствено по Юпитер?

Защо мислиш само за погребението на звездите?

 

Има нещо

(с устните си аз те утешавам и тихо ти шептя,

загатвам ти най-първия въпрос, неясната посока),

има нещо, по-безсмъртно дори и от звездите

(безбройни погребения, безбройни дни и нощи са отминали),

има нещо, което ще издържи по-дълго от сияйния Юпитер,

по-дълго от Слънцето и всички въртящи се луни,

по-дълго и от лъчезарните сестри, Плеядите.