Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (8)

VIII

Като размислих на следващата сутрин, реших, че съм се държал като напълно превъртял глупак. За малко да си проваля брака заради едно момиче, което почти не познавах. Като последен тъпак през цялото време бях уверен, че никой нищо няма да усети, докато Ан и Бил през цялото време са били наясно какво става. Сигурно съм бил луд.

Е, всичко вече свърши! Бях доволен, че Ан бе поставила въпроса по този начин. Ако тя не бе имала моралната смелост да подхване открит разговор по въпроса, най-вероятно бракът ни щеше вече да се е разпаднал.

Запалих цигара и бутнах стола си назад. Какво ли си е помислила Глория за мен, когато не се появих? Дали е усетила, че Ан ме е разкрила или пък е решила, че нарочно съм й направил номер? Започнах нервно да се въртя на стола. Какво значение имаше това, което може тя да си е помислила? Тя нямаше никакво право да ми се обажда по този начин, значи сама си беше виновна. Въпреки всичко, изтръпвах при мисълта, че тя може да появи в гаража, за да си вземе колата, и се надявах, че когато дойде, ще си откара колата и повече няма да се върне. Реших, че ако я забележа, преди тя да ме е забелязала, ще оставя Тим да я обслужи и ще внимавам да се държа настрана.

Когато влязох в гаража, работниците, под ръководството на Бери, се бяха хванали здраво за работа. Бяха приключили с преграждането и сега поставяха вратата.

— По всичко личи, че до довечера ще свършат.

Бери изсумтя.

— Ще има много работа вътре.

Той се отдалечи. Схващайки намека, че не съм желан, аз отидох до тезгяха при Тим и му помогнах да свали един индуктор.

По-късно се появиха Джо и Луис с буика. Внесоха два здрави кожени куфара в преградената част от гаража и се затвориха вътре.

Все очаквах да се появи Глория, а с напредването на деня, когато от нея продължаваше да няма и следа, аз ставах все по-нервен. Всеки път, когато телефонът иззвънеше, аз подскачах целият и изпитвах напрежение и разочарование, когато вдигах слушалката и установявах, че не се обажда тя.

Около пет часа Бери влезе в офиса ми.

— Ще работим до късно. Няма да сме готови преди десет.

— Няма проблеми, ще заключа и когато сте готови, обадете ми се, за да ви отворя. Как върви?

— Добре.

Той се върна в преградената част и затвори вратата.

В шест и половина затворих вратите на гаража. Тогава отидох до преградената част и натиснах дръжката, но вратата беше заключена.

— Какво искаш? — сряза ме гласът на Бери.

— Затворих. Исках да ви се обадя, да видя как върви. — Застанал пред заключената врата, аз се чувствах пълен глупак.

— Всичко е наред. Заети сме.

Обърнах се и се върнах в офиса, бях вбесен от начина, по който ми се подиграваха. Добре, помислих си аз, загасих осветлението и тръгнах нагоре по стълбите. Щом искат да са тайнствени, моля.

Ан ме посрещна с усмивка.

— Вечерята е почти готова.

— Измивам се и веднага идвам.

Докато се миех, започнах да се чудя какво ли става зад заключената врата. Бях сигурен, че нито един от тримата мъже не е експерт по радио и телевизионни приемници. Вече съжалявах, че бях дал на Дикс да наеме част от гаража. Бях почти сигурен, че представителството, което ми бяха обещали, никога нямаше да стане. То ми бе предложено като примамка, но защо? По някаква неизвестна причина Дикс бе искал да проникне в моя гараж. Фактът, че той можеше да наеме празния магазин по-нагоре по улицата при доста по-ниски цени, показваше, че той искаше да вземе моя гараж само заради неговото местоположение. До мен се намираше малък бижутериен магазин, а от другата страна магазинче за тютюн. Дали тези четиримата не планираха обир? Дали нямаше да се опитат да проникнат в бижутерийния магазин през стената на моя гараж? Изглеждаше ми малко вероятно. Бях носил часовника си на поправка при бижутера часовникар и в магазинчето едва ли имаше толкова стока, пък и да имаше, тя беше почти без никаква стойност. Магазинчето за тютюн? Но и там търговията вървеше съвсем слабо. Собственикът, когото познавах, ми бе споменал, че смята да го затвори.

Може би въображението ми бе съвсем развинтено. Но ми беше любопитно. Реших, че когато си идат вечерта, аз ще се опитам да отворя вратата на заградената стаичка и да видя какво става.

Докато вечеряхме, Ан изведнъж каза:

— Утре заминавам при мама, Хари.

Замръзнах и я погледнах.

Веднъж месечно Ан отиваше в Лейтънстоун и оставаше да нощува при майка си. Бях забравил, че този ден е утре. Мисълта ми незабавно скочи към Глория. Това бе рефлективно действие, което въобще не се подчиняваше на моя контрол, и аз бързо се опитах да прогоня тази мисъл от съзнанието си, но тя бе дошла така спонтанно и напористо, че се изплаших.

— Бях забравил — казах аз, като се опитвах да говоря спокойно. — Ами, няма никакви проблеми, Ан.

— Ако предпочиташ да не отивам, няма.

— Разбира се, че трябва да идеш, тя ще те чака.

— Мога да й изпратя телеграма.

Погледнах я намръщено.

— Защо, за бога? Та ти винаги ходиш, Ан.

— Да.

Последва дълга, тягостна пауза.

— Ако решиш, че е по-добре да остана, Хари, ще остана.

Усетих, че се изчервявам.

— Значи ли това, че ми нямаш доверие?

— Разбира се, че ти имам доверие, скъпи. Просто не искам да усложнявам нещата.

— Зная, че се държах като пълен глупак, но се надявам, че не си си въобразила, че ми е слаб ангелът. Казах, че това нещо повече няма да се повтори, и няма да се повтори.

— Добре, скъпи. — Тя сложи ръката си върху моята. — Няма ли да отидете някъде с Бил?

Когато Ан отиваше при майка си, ние с Бил прекарвахме вечерта си заедно. Отивахме до Полковия клуб, изигравахме по партия билярд, изпивахме по няколко питиета. Тези вечери ми даваха възможността да поддържам връзка с някои от момчетата, които бях срещал през войната. Очаквах с огромно нетърпение тези вечери, но осъзнах, че не изпитвам ни най-малко желание да отида в клуба утре вечер.

— Ще измислим нещо с него.

— Не сме го виждали от събота. Да не би да му се е случило нещо лошо?

— Появи се за малко в понеделник. Няма проблеми, всичко е наред.

Въпреки че зървах Бил от време на време през пътя, съзнателно го избягвах, а той не бе идвал до гаража. Все още му бях сърдит, задето ме удари, въпреки че знаех, че сам си го изпросих, като замахнах пръв срещу него.

Някъде около десет часа Бери извика по стълбите, че тръгват. Слязох, за да заключа след него.

Колата бе спряна отпред и за миг зърнах Луис зад кормилото.

— Е, хайде — каза Бери. — До утре сутринта.

Наблюдавах как хамърът се отдалечи, след това затворих вратите на гаража.

Отидох до вратата на преградената стая. Тя бе заключена с катинар, но да се развие скобата бе съвсем лесна работа. Отидох до работния тезгях и намерих отвертка, но докато я вдигах, долових слаб звук и замръзнах в очакване.

Огледах се в неясно осветения гараж, но не можах да видя нищо, което да се движи. За няколко секунди останах неподвижен, внимателно се ослушах, и като си помислих, че само ми се е сторило, отидох до заключената врата.

След това си спомних, че не видях Джо да отпътува с хамъра.

Беше ли си отишъл предварително или продължаваше да се крие зад заключената врата?

Долепих ухо до вратата и се заслушах. Известно време нищо не чух, след това до мен се разнесе приглушен стържещ звук, сякаш този от другата страна на вратата, който се ослушваше така, както и аз, бе помръднал крака си.

Тихо отстъпих назад. Значи Джо бе останал там. Поколебах се, след това почуках рязко на вратата.

Тишината, която последва, направо ми лазеше по нервите.

— Има ли някой там? — казах аз и отново почуках.

Нищо не последва, но бях сигурен, че Джо е там, чувствах напрежението, което се излъчваше през дъските на вратата. Отидох до тезгяха и оставих отвертката, след това се върнах в моя офис, загасих осветлението на гаража и се качих горе, силно тропайки с крака. Ан бе пуснала ваната да се пълни.

— Отидоха ли си?

— Да. Заключих ги. Мисля, че започна да вали.

Нямах намерение да й казвам, че си мисля, че Джо е все още в сградата. Тя не можеше да направи нищо и това щеше само да я обезпокои.

— Няма да се забавя, Хари.

— Не се притеснявай. Няма нужда да бързаш. Все още не съм си прегледал вестника.

Седнах в трапезарията и прегледах вечерния вестник. Нищо не привлече вниманието ми. Когато чух как Ан се плиска във ваната, се изправих, загасих лампата, свалих обувките си и тихо се спуснах по стълбите, без да издавам никакъв звук.

Стоях на прага на офиса ми и оглеждах надлъж и нашир гаража, който бе слабо осветен от лунната светлина.

Внимателно се ослушах. След известно време чух драскането и пламването на клечка кибрит и след малко долових и миризмата на тютюн. Под вратата на заградената стая нямаше никаква светлина. Какво ли правеше Джо там в тъмното? В продължение на няколко минути се опитвах да доловя някакъв звук, но с изключение на едно изскърцване на стол или звука на крак, който пристъпваше по пода, не чух нищо. Той не вършеше нищо. Просто си стоеше в тъмнината.

Изкачих се отново в апартамента. Ан бе завършила банята си и бе пуснала ваната да се пълни за мен. Отново загасих светлината в трапезарията, отидох в спалнята и се съблякох.

След банята, казах на Ан, че не мога да си спомня дали съм загасил осветлението в офиса и отново слязох долу. Стоях и се опитвах да доловя някакъв звук. Нищо не долових. Преградената стая бе все още тъмна.

Отказах се. Нищо не можех да направя. Единственото обяснение, за което си помислих в този момент, бе, че Бери е заподозрял, че ще се опитам да проникна в преградената стая и е оставил Джо да я охранява. Отново се качих горе.

Бях прекалено развълнуван, за да заспя. Дълго след като Ан заспа, лежах в тъмнината, загледан в слабата лунна светлина, която струеше през прозореца. Дъждът бе спрял. „Ийгъл стрийт“ бе потънала в тишина.

Утре вечер щях да остана сам. Въпреки че се опитвах с всички сили, Глория пак проникваше в мислите ми. Борех се с изкушението, с мисълта за нея. Даже и да реша да й се обадя утре, тя сигурно няма да пожелае да има нещо общо с мен. Бях постъпил зле с нея и най-вероятно тя нямаше да ми предостави още една възможност да се опитам пак. Чувствах се зле от начина, по който й бях казал, че ще отида в апартамента й и след това даже не позвъних да й кажа, че не мога да отида. Най-малкото, което мога да направя, е утре да й се обадя и да й обясня как стоят нещата. И това ще бъде всичко. Ще й кажа, че Ан е разбрала всичко и затова не мога повече да се срещам с нея. Това бе най-малкото, което можех да направя. След като взех това решение, се отпуснах и не след дълго съм заспал.

Спал съм сигурно четири или пет часа. Внезапно се събудих и видях как през завесите прониква сивата светлина на зората. Чух как някаква кола пали и тръгва и веднага си помислих за Джо.

Измъкнах се от леглото и отидох до прозореца и разтворих завесите.

На отсрещния бордюр бе спряла пощенска камионетка. До нея чакаха двама пощенски служители и докато ги наблюдавах, видях как Бил излиза от сортировъчната и кима на другите двама, които се качиха в камионетката.

След това Бил погледна часовника си, отбеляза си времето и седна до шофьора.

Камионът бавно потегли. Погледнах часовника. Бе три и половина.

— Какво има, Хари? — попита Ан в просъница.

— Всичко е наред. Помислих, че чувам как се приближава някаква кола, но се оказа само пощенска камионетка.

Легнах си отново и се наместих удобно. След това си спомних какво ми бе казал Бил, когато ми съобщи за повишението: „Може и да не ми повярваш, но толкова често превозваме ценни пратки в тези камиони, и когато потегляме, твоят покорен слуга сяда до шофьора и внимава да не би на някой да му хрумне да има мераци към нашите пратки“.

След това, в понеделник преди да се скараме, той бе казал: „Сега нямаме особена работа, но следващата седмица ще имаме много важна пратка, за която ще се погрижим. Между нас да си остане, Хари“.

Изведнъж усетих, че съм се събудил напълно. Дикс сигурно се опитваше да пипне точно тази пратка. Дали не планираше пощенски обир? Това обясняваше защо бе предпочел да се установи в моя гараж, а не в магазина от горната страна на пътя. Гаражът ми бе точно срещу сортировъчната. Това обясняваше и защо Джо оставаше в заградената стая. За да проследи движенията на пощенските коли. Спомних си, че Дикс бе настоял да се прегради точно тази част от гаража. Тази част, чийто прозорец гледаше право към сортировъчната.

Почувствах как по лицето ми се стича ледена пот. Ако Дикс планираше обир, тогава Бил беше в опасност. Познавах Бил достатъчно добре, за да съм сигурен, че няма да си стои кротко по време на обир и най-вероятно щеше да пострада сериозно.

Сърцето ми биеше на пресекулки. И аз щях да бъда въвлечен в тази история. Ако полицията открие, че Дикс е използвал моя гараж, за да проследи движението на камионетките, и ми е платил седемдесет и пет лири, за да наеме част от гаража ми, нямаше ли да си въобразят, че и аз съм един от бандата?

Първата ми реакция бе да кажа на Бил и да го оставя сам да прецени какво ще бъде най-добре да се направи. След това ми хрумна и друга идея. Не бях особено ентусиазиран Бил да разбере, че Дикс ме е измамил толкова лесно, естествено, при положение, че съм бил измамен. Най-добре щеше да бъде първо да поговоря с Глория. Ако й кажа право в очите какво подозирам, тя би могла да ми предостави информация за Дикс, която да потвърди подозренията ми и след това, ако се убедя, че Дикс наистина готви нападение, ще отида при Бил.

Реших, че утре ще се обадя на Глория и ще си изясня нещата с нея. Изведнъж ми дойде наум, че и тя може да е член на бандата. Разбира се, че не, тя имаше своя бизнес, бе доста състоятелна, имаше апартамент на „Бонд стрийт“. Не, беше абсурдно да се мисли, че тя е една от тях. Дикс бе просто някакъв приятел. Не можеше тя да носи отговорност и за приятелите си. Но би могла да каже нещо интересно за него, след като й разкрия подозренията си.

Опитах се да сподавя въодушевлението, което почувствах при мисълта, че отново ще я видя и ще говорим. Нямаше кой знае от какво да се възторгвам, повтарях си аз. Трябва да я видя. Не ставаше и дума, че ще наруша даденото на Ан обещание. Нямаше да флиртувам с нея, просто щяхме да поприказваме за Дикс, да изслушам това, което има да ми казва за него, и след това да си отида. Поради това, че не исках напразно да безпокоя Ан с подозренията си за Дикс, щях да й кажа, че отново ще се срещна с Глория. Но ако те се окажат погрешни, ако Дикс е наред, тогава няма смисъл да тревожа Ан за нищо.

Ще имам достатъчно време да разкажа на Ан за всичко, когато получа някакви доказателства.