Станислав Лем
Военните системи на XXI век, или еволюция с главата надолу (2)

II

Наскоро след атомното унищожаване на Хирошима и Нагасаки американски учени основаха месечно издание „BULLETIN OF THE ATOMIC SCIENTIST“ и поместиха на корицата му изображение на часовник със стрелки, сочещи дванадесет без десет. Шест години по-късно, след първите успешни опити с водородната бомба, те преместиха стрелката напред с пет минути, а когато и СССР овладя термоядреното оръжие, голямата стрелка се приближи до дванадесетия час с още три минути. Следващото й преместване би означавало край на цивилизацията — съгласно обявената от Бюлетина доктрина ONE WORLD OR NONE. Според нея светът или би оцелял чрез обединяване, или неизбежно би загинал.

Нито един от учените, наричани „Баща на Бомбата“, не смяташе, че — въпреки увеличаването на ядрените арсенали от двете страни на океана и въпреки поместването на все по-големи заряди плутоний и тритий във все по-точните балистични ракети, — мирът, нарушаван от конвенционалните локални войни, ще се запази до края на века. Ядреното оръжие коригира известната дефиниция на Клаузевиц („Войната е продължение на политиката с други средства“) с това, че нападението бе заместено със заплахата от нападение. Така се зароди доктрината за симетричното заплашване, наричана после накратко равновесие на страха. Различните американски администрации провъзгласиха тази доктрина под различни инициали. Например MAD (Mutual Assured Destruction) — осигурено двустранно унищожение, в която бе залегнала така наречената Second Strike Capabüity способност за нанасяне на ответен удар от нападнатата страна. През следващите десетки години речникът на унищожението се обогати с нови термини. В него навлязоха понятия като All out Strategic Exchange, неограничена размяна на ядрени удари, ICM (Improved Capability Missibe), MIRV (Multiple Independently Reentry Vehicle) — ракета, изхвърляща наведнъж по-голям брой ядрени глави, всяка от които е насочена към различна набелязана цел, PENAID (Penetration Aids) — блъфиращо устройство във вид на фалшиви макети-ракети или ядрени глави, заслепяващи радарите на противника, WALOPT (Weapons Allocattion and desired Ground-Zero Optimizer) или MARV (Maneuvrable Reentry Vehicle) — ракета, способна да заобикаля ракетите на противозащитата и да улучва в целта с точност до 20 метра от програмираната „точка нула“ и т.н., и т.н.

Към ключовите понятия принадлежеше времето за разпознаване на балистичното нападение, свързано с ефективността на разпознаване на започнатото нападение, обаче тук не мога да изброя дори стотна част от всички възникващи като гъби след дъжд специализирани термини и техните значения.

При все че опасността от ядрена война нарастваше, когато равновесието на силите се нарушаваше, и в интерес на антагонистите беше да се стараят да запазват това равновесие (за най-сигурно — под международен контрол), въпреки подновяваните преговори до него не се стигна.

Причините бяха много. Авторите на „Военните системи…“ ги делят на две групи. В едната те виждат причините, породени от натиска на традиционното мислене в международната политика. Традицията поддържаше, че трябва да провъзгласяваш мир и да се готвиш за война, нарушавайки с това съществуващото равновесие на силите чак до спечелване на преимущество. Във втората група включват фактори, независещи от човешкото мислене (политическо или неполитическо) — под формата на тенденция на развитие в главните приложни военни технологии. Всяка появяваща се възможност за техническо усъвършенствуване на оръжията беше реализирана съгласно разбирането „ако ние не го направим, ще го направят ония“. Същевременно доктрината за ядрената война преживяваше различни метаморфози. Тя ту приемаше формата на ограничена размяна на ядрени удари (макар никой да не знаеше каква всъщност трябва да бъде сигурната гаранция за тяхното ограничаване), ту си поставяше за цел тоталното унищожаване на противника (и тогава цялото му население се превръщаше в известен смисъл в „заложници“), ту пак поставяше на първо място разрушаването на противниковия военнопромишлен потенциал.

Продължаваше да се спазва отколешното правило на оръжията, основано върху принципа на „меча и щита“. Все по-солидното укрепване на силозите с балистични ракети беше „щитът“, а „мечът“ — нарастващата точност на поразяване на ракетите и снабдяването им със самонасочваща се способност благодарение на маневрената самостоятелност. За атомните подводници „щит“ беше океанът, а „меч“ — усъвършенствуваните методи за откриване на тези лодки в морските дълбини.

Техническият прогрес на отбраната въведе електронни разузнавателни очи на околоземна орбита, като се създаде висок таван на глобалното далечно разузнаване, способно да засече изстрелваните ракети в момента на старта им, и това пак беше „щит“, който трябваше да бъде пробит от „меча“ от нов тип — спътници (наречени Killers^[1]), които или ослепяват „очите на отбраната“ с лазер, или унищожават самите ядрени ракети със светкавичен ядрен разряд с огромна мощност във вакуума над атмосферата по време на полета им.

Обаче стотиците милиарди, инвестирани в тези все по-високо изграждани етажи на конфликта, не можеха да дадат окончателно сигурното — и затова ценно — стратегическо преимущество, и то поради две съвършено различни, почти независещи една от друга причини.

Първо, всички усъвършенствувания и новости вместо да увеличават стратегическата сигурност — все едно дали в нападение или отбрана, — я намаляваха. Намаляваха я за това, защото глобалната система на всяка свръхсила ставаше все по-сложна, тъй като беше образувана от все по-голям брой различни подсистеми на сушата, в океана, във въздуха и космическото пространство. Тяхната военна ефективност зависеше от безупречната връзка помежду им, така че да се гарантира оптимално синхронизиране на унищожителните действия. А всички системи с висока степен на сложност — все едно дали са промишлени или военни, биологични или технически, преобразуващи информация или преобразуващи материя — притежават ненадеждност, математически пропорционална на броя на елементите, от които се състои системата. Военнотехническият прогрес съдържаше своеобразен парадокс: колкото по-съвършени оръжия раждаше, толкова по-голяма роля в тяхното ефективно приложение играеше случайността, която не подлежи на точни изчисления. Този основен въпрос трябва да се изясни задълбочено, понеже учените много дълго не успяваха да превърнат вероятностния характер на сложните системи в база за универсално техническо действие. За да противодействуват на авариите на тези системи, инженерите въвеждаха в тях функционалност и издръжливост пряко нормата: като големи резерви на мощността на борда или — както при първите американски „космически совалки“ — като дублиране, дори използуване на четворни успоредни устройства. Именно затова първите американски „совалки“ имаха най-малко четири главни компютъра, така че аварията на един от тях не можеше да стане причина за катастрофален неуспех. Обаче не е възможно да се постигне пълна безаварийност. Ако системата се_състои от милиони елементи, а всеки елемент може да наруши дейността си само веднъж на един милион, при което безпогрешността на целостта зависи от безпогрешността на всички елементи, то в системата със сигурност ще настъпи авария. Ала телата на животните се състоят от милиарди функционални части, а животът все пак се справя с явлението на неизбежната ненадеждност. По какъв начин? Специалистите нарекоха този начин „изграждане на надеждни системи от ненадеждни части“. Естествената еволюция противопоставя на аварийността на организмите многобройни тактики: способност за авторемонт (регенерация), изобилие на органите (затова имаме два бъбрека, а не един, затова и съсипаният наполовина черен дроб си остава ефективна, централна химическа преработвателна фабрика на организма, затова в кръвоносната система има толкова много резервни пътища за кръвта — успоредни вени и артерии, затова и онези центрове, които са кормчии на соматичните и психичните процеси, са разположени успоредно). Последното явление създаде много ядове на изследователите на мозъка, които не можеха да разберат как дори тежко, увреденият мозък продължаваше да функционира, докато и слабо повреденият компютър отказва да се подчинява на програмите. Самото дублиране на центровете и частите, използувани от инженерната мисъл на XX век, водеше до абсурдни решения в конструкциите: ако автоматичните кораби, насочени към далечна планета, би трябвало да се изградят съгласно това правило, което бе използуване при „совалките“, то — поради продължителния полет — те би трябвало да съдържат не четири или пет, а може би петдесет такива компютри, действуващи вече не на принципа на „линейната логика“, а на „демократичното гласуване“. А именно — ако отделните компютри престанат да действуват идентично и с това се разминат в изчисляваните резултати, за правилни резултати от изчисленията трябва да бъдат избрани тези, до които е стигнало болшинството. Но подобен род „инженерен парламентаризъм“ води до произвеждане на гиганти, обременени с недъзите, типични за парламентарната демокрация: взаимно противоречиви позиции, проекти, планове и действия. Инженерът би нарекъл вградената в системата гъвкавост, която все пак би трябвало да има определени граници, демократичен плурализъм. Налагало се е — казваха специалистите от XXI век — много по-рано да се вземат уроци от продуктите на биологичната еволюция, понеже тяхната милиардолетна жизненост е доказателство за реализирането на една оптимална инженерна стратегия. Живият организъм не се управлява нито от „тоталитарен централизъм“, нито от „демократичен плурализъм“, а от значително по-комплицирана стратегия, която само в много голямо опростяване можем да наречем компромис между натрупването и разпръскването на регулиращите центрове.

Същевременно в по-късната фаза на надпреварата във въоръжаването през XX век ролята на неподлежащата на изчисляване случайност нарастваше със същата скорост, с която се развиваше тази надпревара. Там, където поражението е отделено от победата с часове (или дни) и километри (или стотици километри), където по същата причина всяка грешка на командуването може да се поправи с прехвърляне на резерви, обратна маневра или контраатака, ролята на случайността би могла да бъде значително намалена.

Там обаче, където решаващи за оперативната ефективност са микромилиметрите и наносекундите, се появява като нов бог на войната, решаващ дали изходът ще бъде победа или поражение, случайността — в чист вид, донякъде увеличен и зает от микроскопичните измерения на ядрената физика, защото работата е там, че и най-бързите, и най-съвършените системи стигат в крайна сметка до съотношението за неопределеността на Хайзенберг, което никога и от нищо няма да бъде победено, тъй като представлява фундаментално свойство на материята в целия Космос. Не е нужно дори да става дума за някаква авария на компютрите от спътниковото разузнаване или на компютрите, насочващи светкавичните лазери на отбраната в ядрените глави на нападателните ракети. Става дума просто за това, че ако серията електронни импулси на отбраната се размине със серията подобни импулси в нападащите системи, макар и с милиардна част от секундата, решаващ за изхода от Окончателния Сблъсък ще бъде вероятностният фактор. Без да си дават в достатъчна степен сметка за това положение на нещата, големите антагонисти на планетата разработиха две противоположни стратегии: образно бихме могли да ги наречем стратегии на прецизността и чука. Чукът беше непрекъснато увеличаване на мощността на ядрените заряди, а хирургичната прецизност — стремежът към безпогрешното им откриване и моменталното им унищожаване в полет. В крайна сметка на случайността щеше да се противопостави така нареченото „отмъщение на мъртвата ръка“: противникът трябваше да знае, че ще загине и тогава, когато ще победи, защото дори изравнената с лицето на земята противникова държава ще отговори с автоматичен и посмъртен удар, който ще доведе до всеобщо поражение, без никакво изключение. Такова поне беше главното направление на надпреварата във въоръжаването — като нежелан от никого, но безизходен сумарен фактор.

Какво прави инженерът, за да намали до минимум вероятностната грешка в една много голяма и много сложна система? Пуска я в действие много пъти за проба и търси слабите й места, които са особено ненадеждни. Обаче „системата“, в която би се превърнала обхванатата от ядрена, война Земя, с използуването на сухоземни, подводни, въздушни, спътникови ракети, на противоракети, многобройни командни пунктове, свързочни пунктове и тъй нататък, „системата“, създавана от поредните вълни на двустранно нанасяните удари от Земята, от океаните и от Космоса, тази гигантска „система“ на всички мерещи възможностите си унищожителни сили, не може да се „изпробва“ по подобен начин. Никакви маневри и никакви компютърни симулации не биха могли да предадат действителното протичане на такава глобална война.

Поредните нови военни системи се отличаваха с нарастваща бързина на действие, започвайки от вземането на решение (да удари или да не удари, къде, как, с каква мощност, с какъв риск и т.н.), и точно тази нарастваща бързина въведе в играта принципно неизчислимия фактор на случайността. С други думи, нечувано бързите системи извършват грешки нечувано бързо. Там, където за оцеляването или унищожението на голяма територия, голям град, промишлен комплекс или флот решаващи са части от секундите, не е възможно да се получи стратегическа военна сигурност, или, защото можем да се изразим и така, победата престава да се различава от поражението. Накратко, надпреварата във въоръжаването започна да крачи към пировата ситуация.

На някогашните бойни полета, където рицарите се сражаваха на коне и в брони, а пехотата се сблъскваше в ръкопашен бой, въпросът за живота или смъртта на единиците и военните отряди се решаваше от случайността. Затова пък мощта на електрониката, вградена в логиката на компютрите, повиши ранга на случайността — тя започна да решава съдбата на цели армии и народи.

На второ място — а това беше съвсем отделен проблем, — новите, по-съвършени типове оръжия възникваха като проекти така бързо, че промишлеността не успяваше да ги внедри в армията. Системите за командуване, насочване към целта, камуфлаж, управление, поддържане и разкъсване на връзката заедно с унищожителната сила на оръжията, наричани конвенционални (всъщност това определение внасяше объркване, понеже беше остаряло), ставаха анахронични още преди да влязат в поредното въоръжение в армиите.

Точно затова през осемдесетте години на XX век се налагаше все по-често да се спира вече започнатото масово производство на нови изтребители, бомбардировачи, противо-противоракети, спътници за разпознаване и нападение, подводници, лазерни бомби, сонари и радари. Точно затова се налагаше да се изоставят възникналите прототипове, затова толкова много политически спорове избухваха около породените концепции за въоръжаване, поглъщащи огромни бюджети и човешки усилия — нали не само всяко следващо нововъведение се оказваше далеч по-скъпо от предишното, но и се налагаше много такива нововъведения да бъдат отхвърляни още в зачатък. Въпреки това процесът на въоръжаване се придвижваше напред с неотслабваща упоритост. Изглеждаше, че ще победи не самото военнотехническо изобретателство, а бързината на неговото промишлено внедряване. В края на XX век това явление се обрисува като нов, пореден парадокс на надпреварата във въоръжаването и единственото ефективно средство, обезсилващо неговото фатално влияние върху военната мощ, изглеждаше да е планирането на армията вече не с осем-дванадесет години напред, а с четвърт век, което обаче беше абсолютно невъзможно, защото изискваше предвиждането на нови открития и изобретения, за каквито нито един от актуално най-прочутите експерти и хабер си нямаше.

В края на века се появи концепцията за ново оръжие, което не беше нито бомба, нито лазерен лъчемет, а нещо като техен хибрид. Дотогава бяха известни атомни бомби, базиращи се на разпада на елементите (уран, плутоний), и бомби, базиращи се на ядрения синтез (термоядрени, водородно-плутониеви). Една такава „прабомба“ изхвърляше в околната среда всички възможни видове лъчения: от гама- и рентгеновите лъчи до топлинните лъчи заедно с лавини от корпускуларните остатъци от заряда, отличаващи, се със значителна „жизненост“ и съответно голям период на смъртоносно въздействие. Една такава бомба излъчваше от огнения мехур с температура милиони градуси енергетични вълни във всички обхвати и всички видове елементарни частици. Както беше казал някой, „в експлозията материята повръщаше всичко, което можеше“. От военна гледна точка това беше прахосничество, тъй като в точката „нула“ всички обекти се превръщаха в горяща плазма, газ, атоми, одрани от електронните си обвивки. На мястото на взрива се изпаряваха камъните, дърветата, къщите, металите, мостовете, човешките тела, бетонът и пясъкът, изхвърляни в стратосферата като устремена нагоре радиоактивна гъба. Работата бе усъвършенствувана чрез трансформаторните или преобразувателни бомби (Umformerbomben). Тя излъчваше това, на което държаха в момента стратезите: или предимно твърдо лъчение, и тогава така наречената „чиста бомба“ убиваше преди всичко живите същества, или предимно термично лъчение, чийто топлинен удар да хвърли върху стотици квадратни мили огнена буря.

Лазерната бомба всъщност не беше бомба, а лазерен лъчемет за еднократна употреба, понеже огромна част от мощността й се фокусираше в огнен лъч, който (например от висока околоземна орбита) би могъл да изгори град, ракетна база или друга важна стратегическа цел и накрая — да унищожи спътниковата защита на противника. Тази псевдобомба изхвърляше унищожителен лъч, който превръщаше и самата нея в горящи парчетии. Но няма по-нататък да се впускаме в подобни подробности на оръжейния прогрес, защото въпреки господствуващите тогава схващания те не представляваха началото на по-нататъшната ескалация, а началото на нейния край.

Затова пък струва си да погледнем от дистанцията на историята към атомните арсенали на Земята от XX век. Още през седемдесетте години съдържанието на тези арсенали беше достатъчно, за да бъдат убити по няколко пъти всички жители на планетата (ако пресметнем тази убийствена мощ на глава от населението). Това положение, така нареченият overkill, беше доста широкоизвестно, особено сред специалистите. Но щом съкрушителната мощ беше в излишък, цялото усилие на специалистите се насочваше към това, да се направят уязвими на защитния или вторичен удар ресурсите на противника, като в същото време се запазват собствените ресурси. Защитата на собственото население беше важно нещо, но едва от следващ порядък. В началото на петдесетте години „Bulletin of the Atomic Scientist“ публикува дискусия, в която участвуваха също физиците Бете и Силард — „Бащите на Бомбата“. Тя бе посветена на шансовете за защита на цивилното население в случай на ядрен конфликт. Реалното решение се свеждаше до разпръскване на градовете и построяването на огромни подземни скривалища. Бете оценяваше разходите през първата фаза на тази дейност на около 20 милиарда долара, но обществените, психологичните, цивилизационните разходи на такава операция не биха могли да се изчислят. Впрочем веднага стана ясно, че дори въвеждането на „нова пещерна епоха“ не дава гаранция за преживяване на човечеството, след като надпреварата в създаването на все по-мощни заряди и все по-точни ракети продължаваше. Тази концепция оплоди единствено с мрачни и кошмарни визии научната фантастика от онова време; с визии, в които жалките остатъци от изроденото човечество вегетират в бетонни, многоетажни къртичини под руините на изпепелените градове. Футуролозите-самозванци (други фактически и нямаше) се надпреварваха да екстраполират от съществуващите атомни арсенали бъдещите, още по-страшни. Един от много прославилите се с подобни спекулации автори беше Херман Кан („Thiriking about the Unthinkable“ — книга с размишления за водородната война). Пак той измисли „машината за края на света“, Weltuntergangsmaschine, която, като огромен ядрен заряд, облечен в брониран кобалтов кожух, някоя държава може да закопае в дълбините на собствената си територия, за да шантажира останалия свят със заплахата от „глобално самоубийство“. Затова пък никой не си представяше по какъв начин при по-нататъшното продължаване на политическите противоречия епохата на атомното оръжие може да достигне своята граница, която не е равна нито на световния мир, нито на световното унищожение.

В по-ранните години на XXI век теоретичната физика даде отговор на въпроса, който решаваше (както изглеждаше) по-нататъшните съдбини на света, неговото „да бъда или да не бъда“, а именно — дали масата на критичните ураниди като уран 235 и плутоний (тоест тази маса; в която започнатата верижна реакция предизвиква ядрен взрив) е абсолютно константна величина. Нали ако върху големината на критичната маса можеше да се влияе — още повече от голямо разстояние, — би възникнала възможност да се поразяват съществуващите ядрени заряди. Както се оказа (а в най-общи линии това решение беше познато още на физиците от миналия век), критичната маса може да промени големината си, следователно съществуват такива физически условия, при които зарядът, дотогава критичен, престава да бъде критичен и не избухва; обаче количеството енергия, която трябва да се вложи, за да се създадат точно такива условия, е далеч по-голяма от мощността, съдържаща се във всички ядрени арсенали на Земята, взети заедно. Опитите за обезвреждане на ядрените оръжия по този път завършиха с пълен провал.