Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], –1906 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012-2013)

Издание:

Райнер Мария Рилке. Лирика

Австрийска. Първо издание

Подбор, редакция и бележки: Венцеслав Константинов

Народна култура, София, 1979

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евдокия Попова, Петя Калевска

 

Литературна група — художествена.

Тематичен номер 04 95366/5706-4-79

Дадена за набор август 1979 г.

Подписана за печат октомври 1979 г.

Излязла от печат ноември 1979 г.

Формат 70×90/32

Печатни коли 13¾

Издателски коли 8,03

ДИ „Народна култура“

ДП „Тодор Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

I

Царю, чуй мойта песен как ехти,

отхвърля изведнъж далечините

и ние с теб летим срещу звездите

да паднем като дъжд над равнините,

там дето утре всичко ще цъфти.

 

Девиците с цъфтяща красота

днес са жени и в миг ме прелъстяват;

момчетата пред тайната врата

стоят, но тя затворена остава.

 

Дано ти върнат нещо мойте песни,

макар че в тях несигурност трепти.

Царю, сластта на твойте нощи бесни

смаляваше делата й чудесни,

но хубави тела прегръща ти.

 

Аз знам, че в твоя спомен ще остана,

досещам се, но кой акорд да хвана,

та само сладък тон да проехти?

II

Царю, на теб света се подчинява,

под твойта сянка вехна всеки ден[1],

потиска ме могъщата й слава,

счупи й арфата, счупи и мен

та песента ми да не те смущава.

 

Тя е дърво, но без листа сега,

а ти от него плодове събираш,

през клонките му бъдеще прозира

и аз предвкусвам своите блага.

Край арфата да спя не ме оставяй,

че може нежно моята ръка

да свири и по тялото в октави —

Не мислиш ли, царю, и ти така?

III

Царю, дори да се укриеш в мрака,

не ще убегнеш ти от мойта власт.

Виж, песента ми тръпнеща те чака,

просторът става по-студен край нас.

Сърцата ни са тъй осиротели,

под облака на своя гняв са спрели,

макар и да са в яростна атака

едно сърце са пак и в тоя час.

 

Копнежът в нас не се ли обновява?

Царю, дъхът скръбта ще победи.

Щом връзката ни помежду е здрава,

ти — старец, аз — младеж, едва тогава

ще закръжим подобно две звезди.

1905–1906

Бележки

[1] Под твойта сянка вехна всеки ден — отначало любимец на израилтянския цар Саул, младият Давид скоро си навлякъл гнева му, защото стареещият владетел му завиждал за бойните успехи. Преданието разказва, че „зъл дух нападнал Саул и той беснеел в къщата си“. Тогава повикали Давид да разтуши царя с арфата си, но Саул в пристъп на ярост запокитил копието си срещу младия певец и едва не го убил. „И когато злият дух от бога беше на Саул, Давид вземаше арфата и свиреше с ръката си; тогава Саул се освежаваше и ставаше му добре, и злият дух се оттегляше от него.“ (1 Цар. 16;23)

Край