Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Ради Царев. Бързоноги другари

Научно-художествена книга за 10–13 годишна възраст

 

Рецензент: Стефан Ланджев

Редактор: Станимира Тенева

Художник: Валентин Голешев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Ана Тодорова

 

Индекс 11 9537812311/6356-11-82

Българска. Първо издание. Изд. №765. Дадена за печат — март 1982 г. Подписана за печат — юни 1982 г. Излязла от печат — юли 1982 г. Издателски коли 10,92. Печатни коли 11,75. УИК 10,37. Формат 16/60×84. Тираж 25 115. Цена 0,91 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, бул. „Г. Трайков“, 2а, 1982

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

Момъкът спря пред портата, посегна уверено през тесния отвор и освободи напречната гредичка, която я залостваше. Пантите проскърцаха тихо и той влезе в двора, където се стелеше харманът, заобиколен от нащърбени вече копи сено. Старата къща се тъмнееше между дърветата отвъд вътрешната ограда. Дочу се глух звън от верига, но кучето не пролая. Може би познаваше стъпките на нощния гостенин или пък го сдържа присъствието на някой от дома.

— Кремено — прошепна момъкът. — Тук ли си?

— Да, Стоиле…

Гостенинът надникна между прътите, видя големите очи, които блестяха като кладенчета на слабата звездна светлина. Нежният овал на бялото лице му се стори подобен на далечно пламъче от восъчна свещ. И той посегна с две ръце към него, да го улови, да го задържи до себе си, да не угасне от полъха на ветреца.

— Кремено, днес е песи понеделник, а в събота е Тодоровден…

— Да…

— Нали помниш какво се врече баща ти, когато върна сватовниците ми преди четири години?

— Ох, не те иска той… Сиромах си бил… Чуждите овце си пасял… Как можеш да надбягаш бейските вихрогони на кушията?

Момъкът стисна ръката на момичето, сякаш желаеше да му предаде частица от силата си. Пръстите и на двамата притреперваха, усещаха биенето на кръвта в жилите си. И беше тъй хубаво в тъмната пролетна нощ.

— Ще видиш в събота, Кремено. Ще видиш…

— Чудо ли ще сториш, Стоиле?

— Да.

— Как?

— Слушай, Кремено, досега не ти продумах, но сега му дойде времето… Нали знаеш моята алена кобила?

— Да.

— Когато баща ти се зарече, че ще те даде на мен, стига на Тодоровден да надпрепускам атовете на бея, помолих чичо Петър да прави — да струва, но да я заведе при бейския жребец… Оня, дето го пазят зад девет катинара… Научил старецът коняра как да излекува болен кон с жълт енчец и той пуснал кобилата при черния ат… После от кобилата се ожреби конче… Краката му, главата му черни, а иначе цялото червено. Нарекъл съм го Вятърко…

— О, тъй ли?

— Да, да… Грижих се за него през тези две години на кошарите. Пазех да не го урочасат нечии лоши очи. И никой не го е виждал освен чичо Петър. Той ми подсказваше как да го гледам и как да го обучавам да стане бегач… Някога е бил войнуган. Ходил да служи в конюшните на султана край Цариград. Там се научил от конярите как се подготвят вихрогони… Когато стана на един месец, започнах да му давам козе мляко колкото може да изпие. Стана ли на шест месеца, смених млякото с биволско и го поих с него до навършването му на година. Тъй се отглеждали арабските коне, тъй правех и аз… Кончето порасна, обяздих го, препусках го. Втурне ли се, земята изяжда. Сега му давам по две оки овес вечер и по две сутрин, за да има сила на кушията… С него не ме е страх от атовете на бея. Тогава и баща ти ще види на какво съм кадърен…

— Дай, боже!

Сутринта на Тодоровден край селото, на дългата поляна, която завършваше с висок полегат хълм, се събираха участниците в кушията. Подир тях вървяха празнично облечени деца, жени и старци. Конете блестяха на слънчевите лъчи — бяха измити, причесани, пригладени. В опашките им бяха вплетени шарени ивици плат, по юздечките блестяха пиринчени пулове, на челата им висяха ярки пискюли, а седлата бяха поръбени с цветна кожа. Майките или невестите на ездачите, забрадени с бели кърпи, носеха тържествено колаци и дървени паници с варено жито, покрити с ленени платна, чиито краища стигаха почти до земята.

Попът, едър побелял старец със стара килимявка, се помоли на свети Тодор да запази конете от смъртоносната болест гутурач и всички се прекръстиха по два-три пъти. Жените свалиха надиплените кърпи и започнаха да поднасят колаците поред на присъствуващите. Хората вземаха по късче от кравая, гребваха си от житото, похапваха, и благославяха високо: „Да са живи и здрави конете, да се плодят и множат!“

Отчупваше ли си жена, тя минаваше зад дарителката, допираше гърба си до нейния, двете подскачаха, ритаха назад уж като кобили и процвилваха високо. Хората се усмихваха, но не казваха нищо, защото обичаят беше стар и прастар. После жената подаваше парченце от кравая и шепичка от житото на коня, за да бъде здрав и силен през годината.

Пъстрата тълпа беше весела. Само един конник седеше самотен на стройния си жребец. Изглежда, нямаше роднини жени, които да му поднесат кравай, да подхранят коня му за късмет. Това беше сиракът Стоил. Момъкът беше облякъл ленена кошуля, на главата беше сложил нов кожен калпак, на кръста ален пояс, но по лицето му нямаше усмивка. Топлият пролетен ден вече прогонваше утринната хладина. Наближаваше времето, в което от белия сарай щяха да пристигнат четирите ата на бея, за да участвуват в надпрепускането, когато откъм шумното сборище се дочуха изненадани възгласи.

Хората обърнаха погледи към селото. Една мома, облечена в нови дрехи, накичена със сребро и жълтици, пристъпваше напето. Нейната кръшна снага караше полите на сукмана да просъскват в сухите бурени на поляната. Тя не избираше пътеките, а вървеше направо към струпаните люде. Стареите, които се готвеха да седнат на скованите набързо пейки до зиданата чешма, впериха очи.

— Кремена… Кремена…

Момата носеше някакъв поднос в протегнатите си ръце, който беше завит с везана кърпа. Съдържанието на съда не се виждаше, но нямаше човек на поляната, който да не се досети, че в него има кравай и паница с варено жито. Какво ли й беше хрумнало на селската хубавица да стори — тя си нямаше нито брат на кушията, нито пък беше млада невеста!

Чорбаджи Горан се присви като жегнат от въглен, понечи да тръгне и да посрещне дъщеря си с дряновата тояжка в ръка, но един от старците посегна, хвана го за рамото, спря го и му продума:

— Чакай, чорбаджи Горане, не черни щерка си. Хубаво чедо имаш… Я гледай как върви като болярка… Да видим какво е намислила. Няма да е нещо лошо…

Кремена пристигна пред Стоил като на сън, без да вижда втренчените очи, без да разпознава лицата на хората. Момата пристъпваше все така изправена, вирнала глава, сякаш беше пила отвара от билка чародейка, за да извърши старинния обряд. Свали пред него кърпата. Показа се кравай, източен във вид на подкова. В средата на полукръга беше направен от тесто конник с калпак на главата. Кремена вдигна подноса към Стоил от дясната страна на коня.

Момъкът посегна, откъсна си голямо парче, отхапа от него и продума смутено: „Да са живи и здрави конете…“ По лицето на момичето, досега бледо и решително, премина слънчев лъч. Нейните очи се засмяха, тя си отчупи също от кравая и благослови. След туй подаде остатъка на жребеца. Животното протегна доверчиво кадифените си ноздри, които бяха червени отвътре, и пое с бърните си дъхавото късче хляб. После тримата — момъкът, момата и конят — изядоха и житото.

— Кремено — прошепна най-сетне Стоил. — Никога не е имало по-хубава мома от тебе под слънцето. Никога…

— Е, нека ти помага свети Тодор, Стоиле… Нека твоят Вятърко вода да гази, копита да не мокри, трева да гази, стръкове да не мачка…

Хората наоколо, сякаш ослепени от нещо хубаво, нещо недостижимо, нещо чисто, отвърнаха погледи и като че забравиха за двамата млади, заговориха помежду си, а слънцето стана някак по-лъчисто и по-щедро. Кремена извади от пазвата си две дълги червени връвчици от пресукана вълна и ги подаде на момъка.

— Заплети ги в гривата на коня си… Наречени са… Цяла нощ стояха на големия дъб до язмото. Стоянчо ходи да ги вземе тази сутрин рано, когато изгряваше керванджийката…

Момъкът погледна към момчетата, които се тълпяха около чешмата и зърна усмихнатото лице на Стоянчо. Братът на Кремена му махна с ръка. Е, не беше вече сам сред празнично облечените хора. Радост и спокойствие нахлуха в душата му и сила да погледне в очите чорбаджи Горан, който беше дошъл при дъщеря си.

— Кремено, да си вървиш дома и да не се показваш навън! — рече сърдито чорбаджията. — Сега ще дойдат турците…

— Добре, тате.

Момичето наведе глава, обърна се и забърза към селото. От походката й струеше някаква съпротива и гордост, която не се хареса на бащата. Той свъси вежди, погледна косо към Стоил и му продума:

— Слушай, момче, вземи надбягай атовете на бея, че тогава мисли за момите!

— Дошъл съм да опитам, чорбаджи Горане… Свети Тодор да ми помага…

Чорбаджията изгледа стройния кон, тънките му крака, извитата шия, изпъкналите очи и разширените ноздри. Жребецът на Стоил беше хубав, изглеждаше силен и пъргав. После възрастният мъж си спомни за едрите черни арабски коне на бея и продума с прикрито съжаление:

— Е, да ще бог…

Откъм сарая се зададе конница. Най-отпред вървяха ходом четирите ата, които щяха да участвуват в надбягването. На тях яздеха момчета с червени фесове на главите — бейски внуци в сърмени турски дрехи. Старият бей яздеше на огромна сива кобила, а свитата му — на подбрани коне. Посрещнаха го със свалени калпаци. Слугите му постлаха меки килими, а върху тях наредиха дебели възглавници. Турчинът седна, облегна се назад и вдигна ръка. Шумът от гласовете на хората наоколо утихна. Селяните впериха очи в него, зачакаха думите му.

— Надпрепускането ще стане два пъти около стария дъб и около кола, дето го забиват ей там, пред чешмата… Победителят ще вземе чифт биволи и кесия алтъни… Вторият ще вземе кобила и кесия сребърни аспри, а третият — овен и кесия медни пари… Хайде сега, подредете се!

Беят огледа оживените лица на хората, извади от пояса си дълъг посребрен пищов и се усмихна насърчително към внуците си. Кой ли щеше да победи неговите коне. Наградите щяха да останат в ръцете на неговите момчета. Стоил насочи коня си към линията ездачи, които едва сдържаха възбудените си коне на място. В гривата на Вятърко бяха заплетени червените нишки. Стотина конници стискаха поводите, прекръстваха се набързо, оглеждаха под око противниците си.

Във въздуха проеча гърмеж, конските копита се удариха в земята, затрополяха по поляната, понесоха се напред. До дъба на върха на хълма имаше повече от две хиляди крачки. От самото начало четирите арабски коня се измъкнаха начело, последвани от десетина по-добре гледани животни. Стоил успя да се нареди зад тях. Неговият Вятърко, несвикнал да гледа пред себе си други коне, се напъваше да излезе пръв, но момъкът го сдържаше, гладеше с ръка шията му, успокояваше го с познати думи, прошепнати до самото дясно ухо на животното. По нанагорнището към дъба и първите петнадесетина конника се поразтеглиха в рехава верига един след друг. Арабските коне самоуверено грабеха височината, но един як сив кон се напрегна и започна да ги застига. Издръжливото животно, в разцвета на възрастта си, извиваше гръбнака си, удряше мощно с крака податливата земя.

— Ей, чорбаджи Сава, твоят ат бил добър — обади се беят, който гледаше с наслада надпрепускането.

— По стръмното, по стръмното го бива, беим — отвърна със затаен дъх стопанинът.

Сивият кон достигна пръв до дъба, заобиколи го, а подир него се проточиха четирите черни коня, две червени кобили и зад тях премина Вятърко. Тези осем конника вече се бяха откъснали далече от голямата група. Явно ставаше, че те ще се борят за първото място в кушията. По нанадолнището арабските атове един подир друг задминаха сивия кон, който сега изглеждаше някак по-тежък, по-бавен и се устремиха към чешмата на поляната.

Стоил долавяше с краката си, долепени плътно към двете страни на животното, как се напрягат мускулите му, как не се отпускат докрая, сдържани от юздечката, от многозначителното притискане на петите върху корема, от волята на стопанина. Вятърко беше схванал, че не бива да изпреварва конете пред него, затова галопираше леко, без напрежение, но непрекъснато нащрек, с наострени уши и вдигната глава.

Стоил заобиколи ко̀ла, на който беше привързана бяла конска опашка, седми поред. Ездачите на бея, подкрепяни от бащите си с викове, засилваха конете, за да не позволят на сивия кон да ги надмине пак по дългото изкачване към дъба. Най-едрият арабски жребец стигна пръв до дъба и се устреми надолу. Отдалеч и конят, и конникът изглеждаха като изящна играчка — гладка, стройна, сякаш стругувана от голям къс въглен.

Следваха го неговите братовчеди, сивият жребец, кобилите и Вятърко. Пред конете и ездачите имаше две хиляди крачки нанадолнище. Беят притвори очи от задоволство. Неговите коне бяха първи, неговите внуци щяха да спечелят както винаги — няма да дадат мегдан на гяурите, нека да си знаят мястото дебелоглавите.

И още не беше завършил мълчаливия си възглас към аллах, когато очите му се разшириха от изненада. Червеният жребец на края на първата редица, с черната глава и черните крака, който препускаше досега осми поред, изведнъж беше променил вида си. От обикновено набито, яко конче — на вид нямаше повече от две-три години — се беше превърнал в истински ат. Главата му се протягаше напред, гривата му се развяваше, тялото му се удължаваше, а краката се удвояваха.

Животното се плъзна с ловкостта на бягаща хрътка покрай двете кобили, застигна сивия кон в продължителния си бяг, изравни се с четвъртия арабски ат и не спираше да надпреварва педя по педя, крачка по крачка. Изглеждаше, че нищо на света не би могло да го спре, да намали хода му, да измени ритъма на краката му.

Малко преди това, едва заобиколил дъба, Стоил се беше навел към шията на Вятърко и беше прошепнал в ухото му:

— Хайде, братко… Хайде, братко!

След това момъкът ослаби натиска на корема на животното, поизправи се на седлото и отпусна поводите по-свободно. Стопанинът усети как се напряга младото тяло под него, как се свиват като дебели въжа мускулите под кожата, как играят като смокове на припек. Червените кобили изостанаха отляво, сивият жребец се напъна, но не издържа на бързия бяг и остана назад. Четвъртият арабин се приближаваше. Сега земята се носеше под краката на Вятърко, подобно на тъмна конопена постелка.

— Хайде, братко… Хайде, братко!

Кончето се изравни с черния ат. Той обърна леката си суха глава. Тъмното му око погледна с безсилна омраза Вятърко, зъбите му се белнаха, би го ухапал, ако можеше да го досегне в това бясно надбягване, за да не му позволи да мине напред. След това нито Вятърко, нито Стоил имаха време да гледат очите и озъбените муцуни на арабските коне, които оставаха един подир друг вляво. На стотина крачки от ко̀ла Вятърко най-сетне излезе на открито — нито пред него, нито отстрани имаше съперници.

И чак сега младото животно, обучавано на волна езда по бърчините и долините отвъд кошарите, се втурна с все сила. Светкавичният тропот на копитата му, невидими за очите на хората, просто издуха арабските коне и ги остави толкова назад, като че те не препускаха, а се спираха сред полето. Стоил закова коня си пред онемелите стареи и бея, поклони се със свален калпак, скочи от седлото, пое юздите, започна да разхожда жребеца си. Нечии грижливи ръце му подхвърлиха вълнен ямурлук, той го метна на гърба на Вятърко, за да не изстине. Когато и последният конник премина линията на ко̀ла, старият бей стана бавно, почака да утихнат възбудените разговори и заговори тежко:

— Първото място е на оня момък с червения жребец, който има черна глава и черни крака.

Турчинът изброи и останалите двама конника подир Стоил, после повика победителя и му рече все така тържествено, сякаш нямаше ония неприятни бодежи под лъжичката:

— Е, хубав хайгър си отгледал, чоджум… Ама де можеш ти да направиш стадо от негови потомци! Язък за семето му. Затуй ми го продай… Петдесет алтъна ще ти наброя. Скланяш ли?

Вихър от мисли пробяга през главата на Стоил — можеше ли да скърши думата на бея?

— Скланям, беим. В добри ръце ще влезе Вятърко… Но подир година-две ще ми дадеш конче от неговата кръв, че иначе мъчно ще ми бъде да го прежаля… Ама има едно нещо…

— Какво?

— Не е за разправяне…

— Е, думай, де!

— Беим, на тоя кон нощем гривата му сама се плете… Ето, нали виждаш…

— Вай, омагьосан ли е? Самодивите ли идват вечер да я плетат?

— Де да знам…

Старият бей дори не затваряше устата си от изумление.

— Аха, затуй спечели кушията, защото е омагьосан хайванинът… Моите коне си остават първи! — извика беят, като преодоля смущението си.

— Тогаз и наградата не се полага на тоя гяур — обади се един от синовете му.

Беят стана пъргаво, коленичи на килимчето, протегна ръце, затвори очи и прочете наум сурата от корана против омагьосване. И чак след това продума:

— Не, каквото аллах е решил да стане, станало е… Наградата е негова… Спечелена е пред очите на хората. Дръж си коня, гяурино, но вече с него на кушия да не идваш!

— Слушам, беим.

Турците погледаха първото хоро и си тръгнаха мълчаливо към сарая. Но те щяха да са дваж по-уязвени, ако подозираха, че са присъствували и взели участие в обикновеното пролетно надбягване с коне на старите българи, когато те са правили преглед на състоянието на конете след преминаването на зимата.

Когато си отидоха турците, празненството избухна с нова сила. Хорото се люшна буйно. Гърлестите гайди редяха ниски ритми, кавалите лееха протяжни звуци, а краката на хората се заплитаха в сложни плетеници от стъпки, телата се кършеха в кръста, във въздуха се мяркаха бели кърпи, тънко звънтяха златни и сребърни нанизи. Хорото ту се завързваше на пъстри възли, ту се развързваше на широки полудъги.

Към края на празненството чорбаджи Горан се приближи бавно до Стоил, който стоеше прав и държеше поводите на юздечката на Вятърко. На момъка му се струваше, че е в рая. Победил беше бейските атове, спасил беше приятеля си от турските козни. Лицето на чорбаджията изглеждаше сурово, но очите бяха станали някак по-топли. Възрастният мъж попипа увисналите си мустаци с разтреперани пръсти, позакашля се и продума:

— Стоиле, ти направи чудо невидяно… Най-сетне видях турците да си подвият опашките и да се върнат у дома си тихи и кротки. Ако бяха те първи, щеше да писне и полето, и селото, и сараят…

— Сторих всичко с божията помощ, чорбаджи Горане — отвърна Стоил и наведе глава към земята.

— И с благословията на свети Тодор, момко… Забрави ли кравая на Кремена?

— Ами… Как ще го забравя?

— Ей там… Кремена и Стоянчо… Не се крийте зад хората! Елате тук, де!

Кремена пристъпи с наведена глава, цялата поруменяла от скрита радост, която се канеше всеки миг да избухне, да се разгори в огън. Стоил забрави всичко на света, подаде поводите в ръцете на момчето, което гледаше врата на победителя под завистливите погледи на другите момчета. Откъм хорото се носеше познатата песен:

Свети Тодор коня кове

на ливада зелена.

Сестрица му клинци дава

низ ръкави, низ свилени.

— На̀ ти, брайно, злато-плочи,

злато плочи, сребро-клинци.

Да подковеш добра коня,

да обидиш цибро поле.

Селяните празнуваха своя Тодоровден с нескритата надежда, че след това сполучливо за българите надпрепускане, конете им през годината ще са силни, ще се плодят, няма да боледуват от лоши болести и ще им помагат още повече в тежката кърска работа. И те бяха забравили отдавна истинския смисъл на кушията, останала като приказен, но жизнерадостен обряд от техните далечни прадеди.

Край