Ради Царев
Конникът от скалата

Хан Тервел се приведе над седлото, белият му кон раванлия напрегна мускулите на гърба си и се изкатери на последната височина към морето. Първият му оръженосец се изкачи до господаря си и заби копието с конската опашка на самия връх. Един едър византиец, вероятно загубил коня си в боя, се хвърли на земята и положи длани на глава да изпроси милост. По гърдите и по гърба му, върху тънката, но здрава плетена ризница, спасила го от стрелите на българите, имаше извезани със злато лъвове. Българският владетел насочи копието и допря върху му до гърба на патриция.

После се вгледа напрегнато към крепостта Анхиало, която се белееше на края на морския полуостров в далечината. По извития път към нея препускаха последните войници на император Юстиниан Ринотмет, преследвани от разгорещени български конници. Ромеите бързаха да се приберат зад каменните стени след сражението подир своя господар, който пръв беше потърсил спасение. Ханът вдигна предницата на шлема си. От свитата, която беше задържала конете си в подножието на височината, се отдели млад конник. Той пришпорваше коня си с пети, а ръцете му бяха заети със сребърен потир и съд с дълга шия. Струя сребрист кумис литна от гърлото на съда в потира и когато спря пред господаря си, подаде му го с поклон над седлото. Владетелят на българите пи от хладкото възкисело питие.

Неговата тъмна фигура с насочено копие се изразяваше на светлото небе като древна дървена скулптура. Един мъж от свитата, който гледаше тази сцена с внимателен поглед, извади тънка сива каменна плоча, широка две длани, и започна да рисува по нея с оловна пръчица. И до мига, в който ханът допи кумиса и изля остатъка на земята в жертва за прадедите, очертанията на коня, на ездача и на насоченото към патриция копие бяха нанесени на камъка. Художникът въздъхна доволно и се огледа, но лицата на хората бяха напрегнати, сурови. Те очакваха заповеди от господаря, който беше победител в суровата схватка с всемогъщите ромеи и думата му щеше да бъде дваж по-тежка и по-задължаваща от преди. Ханът вдигна копието от гърба на патриция и го посочи с ръка. Оръженосецът се спусна като сокол, наведе се от седлото, хвана пленника за врата и го изправи. Ромеецът се вгледа с обезумели от страх очи в хана и промълви:

— Милост, господарю…

— Е, не се плаши… Ще платиш откуп и ще те пуснем да се върнеш в двореца си — каза подигравателно владетелят на българите. — И тъй като съм виждал твоя герб преди три години в Константинопол сред първите велможи на императора, то откупът ти няма да бъде малък…

— О, светли господарю — извика ромеецът, разбрал от думите на хана, че не го чака смърт, — и аз ви помня от големия парад… Императорът постъпи като последен неблагодарник. Нека бог да ми прости тия думи, но той тръгна против благодетеля си, против този, който му върна престола и бог го наказа жестоко…

— Да, патриций Лъв, богът ви или пък нашият Тангра си знаят работата… Върви сега да те нахранят в стана и ще пишеш за откуп в Константинопол. Да знаят приятелите ти, че като тръгват да стрижат овце, може да се върнат остригани…

Привечер станът на българите, разположен до огромната тракийска могила, беше озарен от огньовете на победата. Тъмнокосите прабългари и русите славяни празнуваха. На грамадни шишове се въртяха бикове и овце, плячка от богатия обоз на византийците. А вероломният император пиеше вино в дома на градския управител в Анхиало, за да потопи в него отчаянието и угризенията на съвестта си. Сутринта той заповяда да прережат сухожилията по краката на конете и избяга с кораб за столицата си. Българите завариха в града стотици осакатени коне, които лежаха на земята, гледаха новодошлите с големите си очи и пъшкаха от болка като ранени хора. Войниците на хан Тервел, калени мъже, свикнали да проливат кръв, при вида на това погубено богатство, проклинаха гневно.

Един ден повикаха дворцовия художник Янота във вътрешния каменен замък на столицата, който защищаваше двореца на българския владетел. Ханът го посрещна в покоите си, отделени с тежки златоткани завеси от просторните чардаци. На дървен статив беше поставена каменна плоча, върху която бе издялан барелеф.

— Янота — рече милостиво ханът, — златни ръце и вярно око имаш, но не мога да разбера нещо на твоята плоча. Лъвът, който пробождам, е ромейският патриций край Анхиало, а кучето?

— Господарю — отвърна художникът с лек поклон, — кучето сме ние всички, твоите верни войници и целият народ…

Ханът спря тежкия си поглед върху плочата. После сви рамене и продължи да говори бавно и спокойно:

— Да, императорът ще помни дълго тази битка… Той е склонен да забравя доброто, но злото ще го човърка до края на дните му…

— Да, господарю.

Хан Тервел направи две-три крачки из залата, чийто таван беше покрит с красива славянска дърворезба, погледна по-отдалеч плочата и продължи:

— Хубаво е изрязано, но плочата е малка, а победата ни — голяма, много голяма… Помисли за това.

Ханският художник Янота препускаше врания си жребец подир кучетата, които лаеха настървено по дирите на грамадния елен, промъкващ се с мъка през габъровия гъсталак. Конят блъскаше с гърди и крака храстите, пробиваше път все тъй неуморно, макар че преследването траеше вече часове. Половината от кръвта му беше на ония жилави кончета, сиви и неугледни, пренесли прабългарите през необятните земи отвъд голямата река, а другата половина от по-едрите тракийски коне.

Благородният елен, чиито разклонени рога се мяркаха от време на време между все още голите издънки на храсталаците, излезе в руслото на малък поток, идващ откъм скалната стена напред и се спусна нагоре срещу течението. Неговите крака, сякаш стругувани от твърдо дърво, блъскаха с копита кръглите камъни по дъното, вдигаха прозрачни пръски вода. Големите ловни кучета, чиято козина беше оцветена в черно и кафяво, затъваха във водата до коремите. Те продължаваха упорито преследването и често пролайваха късо, стръвно, нетърпеливо.

Ловецът пришпори коня, насочи го към водната пътека и приготви копието си. Издръжливото животно се устреми послушно и почти настигна кучетата. Еленът, който търчеше нагоре, допрял рога на широкия си гръб, сега беше на десетина крачки пред кучетата. Ловецът изви снагата си, напрегна се и метна копието. Лъскавото желязно острие се вряза в сурия хълбок на дивото животно, което продължи да тича, но след десетина крачки се препъна и падна по гърди във водата. Потокът понесе надолу дълги струи кръв.

Когато извлече с помощта на коня дивеча на брега, ловецът вдигна глава и се огледа с изненада. Почти беше стигнал до отвесната скална стена, над която имаше стара крепост, използувана от българските войници за наблюдателници към проходите на планината на юг. Наблизо зееше някаква грамадна пещера с древни зидове пред отвора и изобилни извори под нейния праг. Рекичката започваше от тях. Светилището на Тангра беше някъде по наляво, където лежаха руините на стари храмове.

Художникът дълго гледа сиво-червеникавите скали, изпъстрени тук-там с пукнатини, грапавини и дупки. После натовари изкормения елен на коня и го поведе покрай стената към светилището. Скоро стигна до подножието на скалите, където стъпи на тясна пътечка, заобикаляща нападалите едри камъни отгоре. Старият жрец, който може би помнеше славните дни на хан Кубрат, посрещна ловеца пред вратата на скромната си хижа. Той държеше в ръката си почернял древен жезъл от дряново дърво, който завършваше с извит рог от азиатска антилопа.

— Със сполука идваш, синко — посрещна го той, — нека тя дълго да ти бъде другар… И всемогъщият Тангра да те закриля в беда…

Ханският художник наведе глава пред стареца, после нареди на робите му да разсекат елена на две части и да вземат половината като дар за Тангра. Жрецът остана доволен от щедростта на госта си, покани го да седне на пейката под близкото дърво, до което имаше купчина от сиви каменни плочи. Янота се наведе и вдигна една от тях. Върху нея беше издялан конник, замахнал с копие, поразяващо звяр. Той приличаше на оня, който беше издялал за хан Тервел, но имаше и доста разлика. Формите на човека и на коня бяха закръглени, изработени по някакъв стар образец.

— Това е бог на траките, които са живели по тия места преди ромеите и преди славяните — рече бавно жрецът. — Говорил съм със служители на този бог… Траките сега са малобройни и живеят в планините със стадата си. Богът им е победен и забравен, но някога е бил славен и могъщ…

Младият мъж държеше сивата плочка с едната си ръка, а чувствителните пръсти на другата докосваха леко образа. И изведнъж дланта му усети железния ствол на длетото, прозвуча във въздуха глухият тътен на удара на чука. Ханският художник погледна към близката издатина на скалната стена и се вкамени от неочаквано видение. Стори му се, че вижда грамаден конник, който върви отляво надясно — спокоен, величествен, могъщ като самия вседържащ на небето Тангра.

— Отче, виждаш ли хан Тервел на скалата?

Старецът, чиито живи пъргави очи отдавна наблюдаваха лицето на художника, се усмихна сдържано и отвърна внушително:

— Ханът го няма на скалата, синко… Но той заслужава да бъде там завинаги, защото спечели много почести, земя и плячка за българите…

Младият мъж сведе глава пред стареца, подвикна на робите да свалят и другата половина на елена от гърба на коня, яхна го и препусна към Плиска, следван от двете ловни кучета. След седмица двадесетина роби сковаваха дървената скеля с площадка отгоре, допряна до скалната стена. После ваятелят очерта с помощта на робите фигурата на човека и коня, като използуваше едва доловимата издатина. Помощниците му помагаха да изреже по-едрите очертания на фигурите. Умореше ли се, слизаше долу и сядаше на дървената пейка пред шатрата си.

От навеса, допрян до скалата, багаинът Крум извеждаше белия хански жребец, внимателно дърпаше поводите и го принуждаваше да преминава пред ваятеля в бавен раван. Младият мъж гледаше с уморените си очи мощното тяло на животното, чиито мускули се очертаваха под атлазената бяла козина. Вървеше ли, двата му леви крака се изнасяха едновременно напред, след това същото извършваха двата десни крака. Гордата му глава стоеше изправена и напрегната, сякаш очакваше всеки миг да чуе звуците на бойния рог и да се втурне напред, начело на конницата.

Багаинът преминаваше десетина пъти, докато ваятелят не му махваше с ръка. Тогава младият мъж ставаше и се приближаваше до стройното животно. Пръстите му преминаваха по извитата, като че излята от бронз шия, забулена с гъстата грива, по изящния преден крак, по мощната крупа зад седлото и по стегнатия твърд корем.

След това художникът похапваше набързо, лягаше под сянката на огромния дъб върху меките еленови кожи. Листата на вековното дърво бяха тъмнозелени, жълъдите проблясваха между тях, подобни на потъмнели бисери. Младият мъж вдъхваше зрелия мирис на дървото, гледаше дебелите разклонения над късия ствол, които се заплитаха по-нагоре в страховити смазващи прегръдки и усещаше как силите се възвръщат в ръцете му. Ставаше, изкачваше се на площадката и работеше до стъмняване.

Когато настъпи краят на есента и листата на дъба потъмняха, а жълъдите пожълтяха и започнаха да падат узрели, конникът върху скалата беше готов. Робите свалиха скелята, приготвиха на земята под него жертвена клада от сухи пресухи дъбови цепеници. Довлякоха жертвения камък на светилището и го поставиха пред наредените дърва. Отряд от роби премина по пътя за Плиска през гората, изравни го, подкастри дърветата, които бяха протегнали клони над него, прехвърли дървени мостчета през потоците и овразите, покри с дървета и пръст тресавищата. По този път щеше да мине ханът и свитата му.

Сутринта ваятелят стана рано, пристъпи към конюшнята на белия жребец. Багаинът Крум спеше дълбоко в постелята от сухо сено, завит с наметалото си. Красивото животно, което беше навело глава над яслата, изви шия и го погледна. Човекът потръпна, наведе погледа си, взе ведрицата от ъгъла, която беше напълнена с овес, и я изсипа в яслата. Животното изпръхтя, посегна към лакомството, здравите зъби захрускаха зърната.

Слънцето се беше вдигнало над ръба на скалната стена, когато пристигна ханът със свитата си от български и славянски велможи. Хан Тервел, воден от ваятеля, стигна до равното място, избрано за жертвоприношение. Оттук конникът на скалата се виждаше най-добре, очертаваше се всяка линия, всяко движение, което беше застинало завинаги на камъка. Владетелят на България бавно започна да вдига поглед нагоре. Първо видя основите на каменната стена, после пред очите му се показа величественият конник, който беше нанесъл удар с копието по лъва и вдигаше победно потира с кумис, следван от вярното си куче. Наоколо беше настъпила дълбока тишина. Най-сетне ханът въздъхна дълбоко, усмихна се на художника и продума на стария жрец:

— Да принесем жертва, нека самият Тангра да бди над този конник и той да бъде вечен както камъка…

Велможите се наредиха зад гърба на хана, а по пътеката се дочу тропот на конски копита. Багаинът Крум водеше белия жребец. Гривата му беше заплетена тук-там по древния обичай, опашката беше превързана с ивица червена коприна. Студеното есенно слънце блестеше в сресаната му козина. Жребецът пристъпваше, главата му беше извита назад. Сърцето на ваятеля замря, пронизано от възторг и от жалост при вида на прекрасното животно. В гърдите му напираше желанието да пристъпи, да помоли хана за милост, да спаси тази невиждана красота, но нима някога някой се е противопоставял на древния обряд?

Багаинът доведе жребеца над жертвения камък, сведе глава и остана да държи повода му, побледнял от мъка. И българските велможи, свикнали на жертвоприношения, и славянските жупани, помнещи пренасянето на жертва на бели коне пред бога на слънцето Яровит гледаха с пресъхнали уста.

Ханът издърпа меча си, пристъпи и заби острието му с твърда ръка в бялата гръд. Животното се сепна, вдигна се на задните си крака, процвили пронизително, рухна върху каменната плоча. Димът от разпалената клада се вдигаше направо към светлото небе, подобен на младо дръвче.

— Жертвата е приета от Тангра — възвести старият жрец, вдигнал възбог жезъла си.

Хан Тервел погледна кървавото лезвие на меча си и продума сякаш на себе си:

— Нека този конник напомня на всички, че ние ще срещаме с кумис приятелите, а враговете — с остро оръжие…