Лукиан
Истинска история (2)

Книга втора

1. От тоя момент нататък престанах да понасям живота в кита и затова затърсих някакво средство да се измъкнем. Най-напред решихме да прокопаем десния хълбок и оттам да избягаме. Започнахме да копаем, но като изминахме пет стадия, без да се вижда някакъв край, отказахме се и решихме да подпалим гората. По този начин китът щеше да умре. Ако успеехме, струваше ни се, че излазът навън ще бъде лесен. Подпалихме най-напред откъм опашката. Седем дни и седем нощи китът не показа, че усеща пожара, а на осмия и деветия усетихме, че вече се мъчи. Едвам-едвам си отваряше устата и щом я отвореше, веднага я затваряше. На десетия и на единадесетия започна да издъхва и да изпуска зловоние. И чак на дванадесетия ни дойде на ум, че ако в момента, когато си отвори устата, не му подпрем челюстите така, че да не може да ги сключи повече, съществува опасност да останем затворени в неговия труп и да загинем. Подпряхме тогава устата с огромни колове и заподготвяхме кораба. Натоварихме колкото се може повече вода и всякакви други провизии. Кормчия щеше да ни бъде Скинтар. На следния ден животното бе вече мъртво.

 

 

2. Извлякохме кораба през гърлото, вързахме го за зъбите и полека го спуснахме в морето. Тогава се качихме на гърба и принесохме жертва на Посейдон до победния паметник. Три дена прекарахме там — беше затишие, — а на четвъртия отплувахме. Наоколо имаше много трупове, останали от битката. Приближихме и се изумихме от дължината на телата им. Няколко дена плавахме с умерено силен вятър. После задуха силен северен вятър, настана страшен мраз и цялото море замръзна, и то не само на повърхността, но и на дълбочина около четиристотин разтега, така щото можеше да се слиза от кораба и да се тича по леда. Вятърът продължаваше и студът стана непоносим. Ето какво измислихме тогава — идеята беше на Скинтар. Изкопахме в леда доста голяма пещера и прекарахме вътре тридесет дена. Палехме огън и се хранехме с риба. Набавяхме си я с копане. Когато провизиите се свършиха, излязохме, измъкнахме кораба от леда и като опънахме платното, вятърът ни повлече. Гладко и приятно се пързаляхме по леда, все едно че плувахме. На петия ден вече се стопли, ледът се разтопи и отново се превърна във вода.

 

 

3. Плувахме около триста стадия и достигнахме до малък пустинен остров, където се запасихме с вода — беше ни се свършила вече. Пронизахме със стрели два диви бика и отплувахме. Тия бикове имаха рога не отгоре на главата, а под очите, както искал Мом^[1]. Не след дълго навлязохме в море не от вода, а от мляко. В него се издигаше бял остров, покрит с лози. В периметър двадесет и пет стадия островът представляваше буца сирене, отлично съсирено, както узнахме по-късно, когато вкусихме. Лозите виснеха с грозде. Но това, което пиехме, като изстисквахме зърната, беше не шира, а мляко. Насред ветрова се издигаше светилище на нереидата Галатея^[2], както можеше да се разбере от надписа. За времето, което прекарахме там, земята ни даваше храна, а питие — млякото на лозите. Говореше се, че тия места владее царица Тиро^[3], дъщеря на Салмоней, която получила тая почит от Посейдон, след като напуснала живота.

 

 

4. На острова останахме пет дена, а на шестия отплувахме. Вятърът беше попътен, а вълните малки и тихи. На осмия ден напуснахме млякото и заплувахме в солена тъмносиня вода. И видяхме много хора да тичат по морето. По нищо не се различаваха от нас, нито по външен вид, нито по ръст, единствено по краката. Бяха им от корк. Вероятно поради това се наричаха корконоги. Чудно ни беше как не потъват, как се задържат върху вълните и колко спокойно си бродят. Приближиха, поздравиха ни по елински и казаха, че бързат към Корка, тяхната родина. Известно време тичаха заедно с кораба, а подир това ни пожелаха добър път, отделиха се и изчезнаха. След малко се показа група острови. Наблизо от лявата страна беше и Корка, към който бързаха корконогите. Представляваше град, разположен върху огромен объл корк. А доста по-далече отляво се виждаха други пет острова, големи и твърде високи, на които горяха много огньове.

 

 

5. Непосредствено пред нас се изпречи широк и нисък остров, на разстояние не по-малко от петстотин стадия. Когато приближихме, облъхна ни чуден ветрец, благ и уханен. Такъв полъх имало, както казва историкът Херодот, в щастливата Арабия. Усетихме сладостен дъх на рози и нарциси, на зюмбюл, лилия и теменуга, още на мирта, лавър и цъфнала лоза. Зарадва ни приятният мирис и ни обхвана надежда, че след толкова премеждия ще случим и добро. Бяхме вече съвсем наблизо, когато забелязахме, че целият остров е заобиколен с добре защитени от вълните заливи. В морето безшумно се вливаха реки с прозрачни води. Видяхме поляни, гори. Сладкопойни птички огласяваха брега и клоните на дърветата. Беше приятно да се вдъхва лекият въздух. В гората духаше тих и спокоен ветрец и при движението си клоните издаваха протяжен сладостен звук, който напомняше свирене на коса флейта в безлюдно място. Дочухме и шум от много гласове, но не тревожни, а като на угощение, когато едни свирят, други казват нещо одобрително, трети ръкопляскат на изпълнението на флейта и китара.

 

 

6. Омаяни от всичко това, приближихме, хвърлихме котва и слязохме. Оставихме там Скинтар и двама другари и тръгнахме. На минаване през една цветна поляна се натъкнахме на пограничната стража. Вързаха ни с розови венци — у тях това е най-страшната верига — и ни отведоха при управителя. Научихме по пътя от стражата, че това бил Островът на блажените, управляван от критянина Радамант^[4]. Отведоха ни и застанахме в редицата на подсъдимите. Бяхме четвърти поред.

 

 

7. Първото дело беше на Аякс^[5], сина на Теламон, по въпроса дали е редно да живее сред героите, или не. Обвиняваха го, че е полудял и се е самоубил. Говориха мнозина, а накрая се произнесе Радамант, който нареди най-напред да пие кукуряк^[6] и после да бъде предаден на лекаря Хипократ от Кос. Можел да участвува в пира, след като си оправел душевното здраве.

 

 

8. Второто дело засягаше любовен въпрос и беше между Тезей и Менелай. Те спореха на кого от двамата е редно да бъде съпруга Елена. Радамант отсъди, че е редно да бъде на Менелай, тъй като той извършил толкова подвизи и на толкова опасности се изложил в името на брака, докато Тезей имал и други жени — и амазонката Иполита, и дъщерите на Минос Ариадна и Федра.

 

 

9. Третото дело беше за първенство между Александър, сина на Филип, и картагенеца Ханибал. Реши се, че първенство има Александър и му беше поставено кресло редом с персийския цар Кир Стари.

 

 

10. Четвърти изведоха нас. Радамант попита какво се е случило, че сме стъпили живи на светото място. Ние разказахме всичко поред. Той ни отстрани и дълго време обмисля нашия случай, като се съветва и с другите съдии от състава. Между останалите му колеги беше и атинянинът Аристид Справедливият^[7]. Накрая той взе решение и го обяви — да бъдем наказани за любопитството и скитането си след смъртта, а сега да останем определено време на острова, да бъдем поканени на пира на героите, а после да отпътуваме. Определи срокът на пребиваването ни да не надвишава седем месеца.

 

 

11. В тоя момент венците, с които бяхме вързани, паднаха от само себе си и станахме свободни. Отведоха ни в града на пира на блажените. Целият град беше от злато, а крепостната стена от смарагд. Имаше седем порти, всичките направени от цяло канелено дърво. А земята вътре в града беше от слонова кост. Храмовете на всички богове бяха изградени от берил, а жертвениците, върху които принасят хекатомба, от огромни монолитни аметисти. Около града тече река от най-фино благовоние, широка сто царски лакътя, дълбока петдесет, така щото в нея спокойно можеха да плават кораби. Там има бани, огромни стъклени сгради, отоплявани с дърва от канела, дето ваните вместо с вода се пълнят с топла роса.

 

 

12. Дрехите им са пурпурни на цвят и са изтъкани от най-фина паяжина. Самите те нямат тела, а са безплътни и неосезаеми. Имат само външния вид на хора. Но въпреки че са безтелесни, съществуват, движат се, мислят и говорят. Те са като безплътни движещи се души, покрити само с нещо, което е подобие на тяло, и ако човек не ги докосне, не може да разбере, че това, което е пред очите му, не е тяло — приличат на изправени светли сенки. Там никой не остарява, ами си остава на възрастта, на която е дошъл. Нямат нощ, но и денят им не е съвсем светъл. Светлината е като на видело, все едно че слънцето никога не ще се вдигне на изток. Известно им е едно годишно време. Винаги е пролет и духа един-единствен вятър — зефирът.

 

 

13. Земята там е покрита с цветя, с всякакви облагородени сенчести дървета. Лозите им връзват дванадесет пъти и дават плод всеки месец. А за нара, ябълката и другите плодни дървета казваха, че са тринадесетоносни, тъй като в тамошния месец Минос плодели два пъти. Пшеницата наместо зърна ражда на върха на стъблото направо хляб във формата на гъбена шапчица. Край града изтичат триста шестдесет и пет водни извора и също толкова с мед. Има и петстотин благовонни, но те са по-малки. Текат седем млечни и осем винени реки.

 

 

14. Пируват вън от града на Елисейското поле. То представлява великолепна поля на, заобиколена с гъста гора от какви ли не дървета. Тя прави сянка на пируващите, които възлягат на цветното ложе. Като се изключи разливането на питието, всичко друго се разнася от ветровете. От виночерпци нужда няма, тъй като наоколо растат огромни дървета от прозрачно стъкло, чиито плодове са най-разнообразни по големина и по форма чаши. Когато някой дойде на угощението, откъсва си една-две, слага ги пред себе си и те моментално се изпълват с вино. По този начин пият. Наместо венци славеите и другите сладкопойни птички късат цветя с човчици от близките поляни, летят над пируващите, ръсят ги като със сняг и пеят. А ето как се парфюмират. Гъсти облаци попиват благовония от изворите и от реката и като дойдат над пируващите, вятърът слабо ги натиска и се изсипва дъждец, спокоен и лек като роса.

 

 

15. На угощението се забавляват с музика и песни. Най-често се изпълняват поемите на Омир. Той лично присъствува там, възлегнал до Одисей. Има и хорове от момчета и девойки. Еуном от Локри, Арион^[8] от Лесбос, Анакреон и Стезихор^[9] ги водят и пеят с тях. И него видях там — Елена беше му се отсърдила вече. След тях излиза втори хор, който се състои от лебеди, лястовици и славеи. След тях подемат песен ветровете и цялата гора отвръща като съпровод на флейта.

 

 

16. Но ето от какво зависи най-вече радостното им настроение. Близо до поляната има два извора — единият на смеха, а другият на удоволствието. Преди угощение всички пият и от двата и затова после прекарват в смях и веселие.

 

 

17. Искам да кажа и кои прочути хора видях там. Видях всички полубогове, воювали при Троя, с изключение на Аякс от Локри. Говореха, че той единствен бил наказан^[10] в страната на нечестивите. От варварите видях двамата Кировци^[11], скита Анахарзис^[12], тракиеца Замолксис^[13] и италиеца Нума: Видях също спартанеца Ликург^[14] и атиняните Фокион и Телос^[15], също и седемте мъдреци с изключение на Пернандър^[16]. Видях и Сократ, сина на Софрониск, който бърбореше с Нестор и Паламед^[17]. Край него бяха спартанецът Хиацинт, теспиецът Нарцис, Хилас и много други красавци. А мене ми се стори, че беше влюбен в Хиацинт, тъй като най-често него опровергаваше^[18]. Говореха, че Радамант му се сърдел и че много пъти заплашвал, че ще го изхвърли от острова, ако не престане да иронизира по време на пира. Единствено Платон отсъствуваше. Казваха, че живеел в измисления от него град^[19] и се подчинявал на устройството и законите, които създал.

 

 

18. Първото място там имат Аристип^[20], Епикур и техните ученици, хора приятни, благоразположени и отлични сътрапезници. Сред тях видях и фригиеца Езоп, който им беше донякъде като шут. Диоген^[21] от Синопа си беше променил нрава. Беше взел за жена хетерата Лаида, често скачаше да танцува и под действието на пиенето се държеше неприлично. От стоиците нямаше никой — говореше се, че още изкачват стръмната височина на добродетелта. Чухме, че на Хризип^[22] било забранено да стъпва на острова, преди да премине четири пъти курс на лечение с кукуряк. За тия от Академията^[23] казваха, че искали да дойдат, но се бавели и обмисляли — дори още не били установили дали съществува такъв остров. Но според мене те се страхуват от присъдата на Радамант, която ги очаква за това, дето унищожиха твърдия критерий за истина. Говореха, че мнозина от тях поемали заедно с другите, но от мудност изоставали, не успявали да ги настигнат и се връщали назад от средата на пътя.

 

 

19. Та това бяха най-изтъкнатите обитатели на Острова на блажените. Най-много почитат Ахил, а след него Тезей. Ето какви са обичаите им за любовните наслади. Любят се пред очите на всички и с жени, и с мъже и в никакъв случай това не се счита у тях за срамно. Единствено Сократ се кълнеше, че общувал с младежите без лош помисъл. Но всички бяха на мнение, че клетвата му е лъжлива. И Хиацинт, и Нарцис неведнъж признаваха, че е тъй, той обаче отричаше. Жените там са общи и никой не завижда на ближния си. По този въпрос те са съвсем като в Платоновата държава. А момчетата допускат до себе си всеки, който пожелае, без да имат каквото и да е против.

 

 

20. Два-три дена след пристигането ни отидох при поета Омир. И двамата се случихме свободни. Разпитах го и за други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се спори на земята. Сподели, че му било известно, дето едни смятат, че е роден на Хиос, други в Смирна, а мнозина в Колофон. Каза, че е от Вавилон, където го наричали не Омир, а Тигранес. По-късно попаднал като заложник^[24] у елините и променил името си. Попитах го и за спорните стихове дали са написани от него. А той заяви, че всички са негови и разбрах, че филолозите Зенодот, Аристарх и техните последователи доста са преливали от пусто в празно. Тия отговори ме задоволиха и тогава попитах защо е започнал „Илиада“ с думата „гняв“. А той рече, че това начало не е продиктувано от никакво съображение. Пожелах да разбера още дали „Одисея“ е създадена преди „Илиада“, както твърдят мнозина, и той отрече. А това, че не е бил сляп, както говорят, разбрах веднага. Гледаше си, така че нямаше нужда и да го питам. Разговаряхме няколко пъти, когато виждах, че е свободен. Отивах, поставях му въпроси, той отговаряше на драго сърце, особено след процеса, който спечели. Беше го дал под съд за обида Терсит за това, че го подиграл в поемата си. С помощта на Одисей, който свидетелствува в негова полза, Омир бе оправдан.

 

 

21. По това време пристигна и Питагор от Самос. Седем пъти беше умирал и толкова пъти беше живял в седем животни и вече беше преминал кръговрата на душата. Цялата му дясна страна бе златна. Реши се да живее на острова, без да се изясни само това дали е редно да го наричат Питагор или Еуфорб^[25]. Също и Емпедокъл^[26] пристигна, целият добре изпържен и опечен. Но въпреки настоятелните му молби отказаха да го приемат.

 

 

22. Дойде времето и за един техен празник със състезания, наречен Смъртници. За уредници бяха избрани Ахил — за пети път, и Тезей — за седми. От много място би имало нужда, за да предам всичко. Затова ще разкажа само основните събития. В борбата победи потомъкът на Херакъл, Каран, който се състезава с Одисей за венец. В боксовата среща между египтянина Арий, който е погребан в Коринт, и Епий резултатът беше равен. Там не се урежда състезание по панкратий. В бягането не си спомням кой беше победител. От поетите Омир беше подчертано най-добрият, но въпреки това първото място получи Хезиод. За всички наградата беше венец, сплетен, от паунови пера.

 

 

23. Непосредствено след завършването на състезанията пристигна вест, че тия, които търпят наказания в страната на нечестивите, са разчупили оковите, надвили са стражата и напредват към острова. Водели ги Фаларис от Акрагант, египтянинът Бусирис, тракиецът Диомед, Скирон, Питиокампт^[27] и хората им. Щом научи това, Радамант построи героите в боен ред на морския бряг. Предводители бяха Тезей, Ахил и Аякс Теламонов — беше дошъл вече на себе си. Двата отряда влязоха в стълкновение. Победа удържаха героите, най-вече благодарение на Ахил. Отличи се и Сократ, който се биеше на десния франг, и то много повече, отколкото приживе при Делион^[28]. Когато враговете настъпиха, той не побягна, а ги посрещна, без да трепне. По-късно му определиха и награда, голям красив парк в околността на града, дето събираше другарите си на разговор. Той нарече това място Мъртвата академия.

 

 

24. Плениха победените, оковаха ги и ги пратиха обратно за още по-големи наказания. Омир описа и тая битка и на тръгване ми даде съчинението си да го отнеса на земята. По-късно обаче заедно с останалия багаж загубих и него. Такова беше началото на поемата:

Музо, запей ми за боя сега на героите мъртви.

Съгласно техния обичай при военна победа свариха бакла и уредиха голямо празнично угощение. Единствено Питагор не присъствуваше на обеда. Отдалечи се и не хапна, понеже се отвращавал от яденето на бакла.

 

 

25. Бяха се изпълнили вече шест месеца от нашето пребиваване и на средата на седмия се завърза ето каква интрига. Кинир^[29], синът на Скинтар, който беше едър и красив младеж, доста време вече беше влюбен в Елена. Не остана скрито, че тя също се е привързала към момчето. Често си кимаха по време на угощение, вдигаха чаши един за друг, ставаха и се разхождаха сами в гората. Кинир беше толкова влюбен и объркан, че реши да грабне Елена и да избягат. Тя прие да заминат и да отидат да живеят на някой от околните острови — било на Корка, било на остров Сирене. Бяха привлекли като съмишленици и трима от най-смелите ми другари. Но Кинир не споделил своите планове с баща си, понеже знаеше, че ще му попречи. В определеното време привел в изпълнение замисленото. И щом настанала нощ — аз не съм бил там, спял съм на Елисейското поле, — без да забележи никой, взели Елена и бързо отплували.

 

 

26. Към полунощ Менелай се събудил. Като усетил, че леглото на жена му е празно, надал вик, грабнал брат си и отишъл при Радамант. А на сутринта съгледвачите съобщиха, че видели кораба навътре в морето. Тогава Радамант натовари петдесет героя на кораб, направен от цял дънер на асфодел, и нареди да ги преследват. А те се постарали и по обед ги настигнали в момента, когато навлизали в млечния океан близо до остров Сирене. Чак дотам успели да достигнат. Привързали кораба им с верига от рози и заплували назад. Елена плачела от срам и стояла с покрита глава. Радамант разпита най-напред Кинир и съучастниците му и след като заявиха, че нямат други съмишленици, нареди да ги бичуват със слез. После ги оковаха за срамната част и ги пратиха в страната на нечестивите.

 

 

27. Освен това взеха решение да отпратят и нас от острова преди определения срок, като позволиха да останем само още и следния ден. При мисълта каква благодатна страна ще напусна, за да се заскитам отново по света, заплаках и замолих да ме оставят. Но те ме утешиха, че няма да минат много години и пак ще се върна при тях. И дори ми показаха отреденото ми за бъдното време кресло и ложе близо до най-благородните. Тогава отидох при Радамант и настоятелно помолих да ми предскаже бъдещето и да ми покаже пътя по морето. А той рече, че ще скитам дълго, че ще преживея много опасности и чак тогава ще достигна родината си, но не пожела да определи точно кога ще стане това. Посочи ми петте острова, които се виждаха наблизо, и един шести по-далеч и рече, че тия, близките, където горяха големи огньове, били земята на нечестивите, шестият бил градът на сънищата, а по-нататък следвал островът на Калипсо, който не се виждал. „Когато преминеш тия острови, рече Радамант, ще достигнеш до голям континент на противоположната страна на вашия свят. Там ще ти се случат много неща, ще преминеш през различни племена, ще видиш диви хора и чак след това ще достигнеш до вашия континент.“ Това рече Радамант.

 

 

28. След това изтръгна от земята слезово коренче^[30], подаде ми го и ме посъветва да му се моля, когато попадна в голяма опасност. Посъветва ме също, когато достигна в тази земя, да не разравям огън с кама, да не ям вълчи боб и да не спя с момче над осемнадесет години. Ако съм помнел тия неща, имало надежда да се върна на острова. Тогава се приготвихме за отплуването и когато дойде времето за ядене, угостихме се за последен път заедно с блажените. А на следния ден отидох при поета Омир и го помолих да ми съчини епиграма от два стиха. И като я съчини, накарах да я издълбаят върху стълб от берил, който издигнах с лице към пристанището. Ето каква беше епиграмата.

„На боговете блажени бе мил Лукиан и видя той

всичко по тия места и във родния град се завърна.“

 

 

29. Прекарахме там и оня ден, а на следния отплавахме, изпроводени от героите. Тогава Одисей приближи и предаде незабелязано от Пенелопа да занеса писмо на Калипсо на остров Огигия. А Радамант изпрати с нас кормчията Навплий, та ако слизаме на островите, да казва, че нямаме лоши намерения и да не ни залавят. Напредвайки, излязохме извън границите на благоуханието и ни посрещна страшен мирис като от едновременно изгаряне на асфалт, смола и сяра и гъст облак непоносим дим, все едно че наблизо печаха направо хора. Беше тъмно и мъгливо и от въздуха капеше смолиста роса. Дочухме също свистене на бичове и вопли на множество хора.

 

 

30. На другите острови не хвърлихме котва, а ето какъв беше тоя, на който слязохме. Беше стръмен и почти отвесен, от всички страни обкръжен с остри скали. И никъде не се виждаше нито дърво, нито вода. Въпреки това успяхме да изпълзим по стръмнината и тръгнахме по един път, обрасъл с тръни и бодли. Земята наоколо беше отвратителна. Достигнахме затвора и мъчилището и най-напред ни учуди странната природа на тия места. Вместо с цветя от единия до другия край земята беше прорасла с ками и шишове. Наоколо течаха реки — едната от нечистотии, другата от кръв, а най-вътрешната от огън. Тя беше огромна и неизбродима и течеше съвсем като че ли беше от вода. Имаше и вълни също като в морето и много видове риба. Едни приличаха на главни, а малките на нажежени въглени, наричаха ги фенерчета.

 

 

31. Към всички тия места водеше един-единствен тесен вход, на който за вратар беше поставен Тимон Атински^[31]. Водени от Навплий, влязохме все пак и видяхме как изтърпяват наказанията си много царе и много обикновени хора, Успяхме и да познаем някои. Видяхме и Кисир, увесен за срамната част, де се пече на бавен пушещ огън. Получихме и разводачи, които ни разказваха живота на всеки един и прегрешенията, за които търпят наказание. Но от всички най-голямо възмездие получаваха тия, които са говорили някаква лъжа в живота си, и писателите, които са писали неверни неща. Между тях бяха и Ктезий от Книд, и Херодот, и мнозина други. Като ги гледах, реших, че мога да се надявам на добро бъдеще, тъй като знаех, че никога не съм разказвал лъжи.

 

 

32. Очите ми вече не издържаха гледката. Затова бързо се върнахме на кораба, простихме се с Навплий и отплувахме. И не след дълго наближихме Острова на сънищата, който беше неясен и мътен за погледа. Имаше и в него нещо, което приличаше на сън: с приближаването ни се отдръпваше, убягваше и отстъпваше по-далече. Накрая достигнахме и влязохме в пристанището, което се наричаше Сън. Спуснахме котва близо до портите от слонова кост, дето има светилище на Петела. Привечер слязохме на брега. На влизане в града видяхме много най-разнообразни сънища. Но по-напред искам да опиша, града, тъй като за него не е писал никой, а Омир, който единствен го е споменал, е допуснал някои неточности^[32].

 

 

33. В кръг около целия град расте гора. Нейните дървета са едри макове и мандрагори, по които живее огромно множество прилепи. Те са единствените хвъркати на острова. Близо край града тече река, наречена от жителите Нощен брод, а покрай портите извират два потока, чиито имена са Непробуден и Всенощен. Градската крепостна стена е висока и пъстра на цвят, съвсем като небесна дъга. Но портите не са две, както е казал Омир, а четири — две гледат към полето на Леността, едната е желязна, а другата кирпичена (от тия врати, казват, тръгвали страшните, мъчителните и свързаните с убийство сънища), а другите две гледат към пристана и морето, едната е рогова (ние минахме през нея), а другата от слонова кост. Когато се влиза в града, отдясно се пада храмът на Нощта. От боговете почитат най-вече нея, както и Петела. На него са издигнали светилище близо до пристана. Наляво е дворецът на Съня. Той управлява при тях с помощта на двама сатрапи и наместници — Смутителя, син на Празнородия, и Богатослава, син на Фантазион. Насред града изтичва извор, наричан от тях Приспивателният. Наблизо са храмовете на Измамата и на Истината. Там се намира и тяхното светилище и прорицалище, чийто началник и профет е известният сънегадател Антифонт. Тази почетна длъжност той получил от Съня.

 

 

34. А що се отнася до сънищата, те се отличават и по характер, и по външен вид. Едни са едри, меки, красиви и хубаволики, други — дребни, остри и грозни. Първите ни се сториха скъпи, а вторите обикновени и евтини. Имаше сред тях и крилати, и чудновати, и други наредени като за шествие — като царе, като богове, като други подобни същества. Много от тях успяхме и да познаем, въпреки че бяхме ги виждали преди много време. А те приближаваха с поздрав като стари познати, канеха ни на гости и като ни приспиваха, угощаваха ни благосклонно и блестящо. Във всичко останало приемът беше великолепен, обещаваха ни също да ни направят царе и сатрапи. Някои от нас отведоха и по родните места, показаха ни нашите близки и същия тоя ден ни върнаха назад.

 

 

35. Тридесет дена и тридесет нощи прекарахме при тях в сънни угощения. След това изведнъж изтрещя страшен гръм, събудихме се, скочихме на крака и щом се запасихме с храна, отплувахме. Нататък пътувахме три дена и хвърлихме котва на остров Огигия. Като слязохме, аз най-напред разпечатах писмото и го прочетох. Ето какво пишеше: „Одисей поздравява Калипсо. След като отплувах от тебе на сала, който сам си построих, сполетя ме корабокрушение и с помощта на Левкотея с мъка успях да се спася в земята на феаките, които ме изпроводиха до родината ми. Заварих там цяла дружина женихи за моята съпруга, които пируваха и съсипваха дома ми. След като ги избих, погинах по-късно от ръката на Телегон, моя син, който ми роди Кирка. Сега съм на Острова на блажените и доста съжалявам, дето се отказах от безсмъртието, което ми предлагаше, и от възможността да живея при тебе. Ако се удаде удобен случай, ще избягам и ще се върна при тебе.“ В писмото се казваше още да ни посрещне добре.

 

 

36. Отдалечих се малко от морето и открих пещерата точно такава, каквато я описва Омир^[33], а в нея седи Калипсо и преде вълна. Тя взе писмото, прочете го, най-напред дълго плака, а после ни покани на гости. Угости ни великолепно и ни разпита за Одисей и Пенелопа. Интересуваше се как изглежда тя и действително ли е целомъдрена, както се перчел едно време Одисей. А ние отговорихме това, което ни се стори, че ще я зарадва. После се върнахме на кораба и прекарахме нощта близо до брега.

 

 

37. На сутринта потеглихме понесени от доста силен вятър. Бурята продължи два дена, а на третия се натъкнахме на тиквопиратите. Те са диви хора, които грабят минаващите покрай техните острови кораби. За плавателни съдове им служат големи тикви, дълги шестдесет лакътя. Като изсушат тиквата, издълбават я, махат сърцевината и плуват в корубата. Мачтите им са от тръстика, а платната от тиквени листа. Нападнаха ни с два екипажа и ни обстрелваха вместо с камъни с тиквени семки, като нараниха мнозина. Дълго време, сражението беше без превес на никоя от двете страни, когато по обед видяхме, че в гръб на тиквопиратите приближават орехоморяните. Те били врагове помежду си, както сами показаха. Щом усетиха, че наближават, тиквопиратите ни оставиха, обърнаха се и започнаха да се сражават с тях.

 

 

38. В този момент вдигнахме платното и побягнахме, като ги оставихме да се бият. Ясно беше, че ще победят орехоморяците. Те бяха и повече — имаха пет екипажа, и корабите им бяха по-яки. Представляваха празна черупка от орех, всяка достигаща до петнадесет разтега на дължина. Като се отдалечихме, заехме се да лекуваме ранените и цялото останало време бяхме нащрек — все ни се струваше, че ще се натъкнем на опасност. И не се излъгахме.

 

 

39. Слънцето още не беше залязло, когато от един пустинен остров потеглиха срещу нас двайсетина мъже, яхнали огромни делфини. Те също бяха разбойници. Делфините ги носеха внимателно и като скачаха, цвилеха също като коне. Приближиха, разделиха се на две и едните от едната страна, другите от другата започнаха да ни обстрелват с изсушени сепии и очи на раци. Ние също ги обсипахме със стрели и копия и те не удържаха. Повечето получиха рани и побягнаха към острова.

 

 

40. Към полунощ настана затишие и без да забележим, се натъкнахме на огромно гнездо на алкион. Имаше обиколка шестдесет стадия. В момента птицата мътеше яйца. Беше не много по-малка от гнездото и като литна, за малко не потопи кораба с въздушната вълна, която се образува при замахването на крилата. Побягвайки, издаде и някакъв печален вик. На разсъмване слязохме да разгледаме гнездото. Приличаше на голям сал и беше сплетено от огромни дървета. Върху него имаше петстотин яйца, всяко едно по-тежко от хиоска делва. Вече се виждаха и пиленцата, които писукаха отвътре. Разсякохме едно от яйцата с брадва и измъкнахме пиленцето. Още нямаше пера, а беше по-силно от двадесет орела.

 

 

41. Продължихме плуването и бяхме се отдалечили около двеста стадия от гнездото, когато ни се случиха чудни и важни знамения. Краят на корабната кърма, който имаше формата на гъска, изведнъж се покри с пера и изграчи. И на кормчията Скинтар, който беше плешив, порасна коса. Но най-невероятното от всичко беше това, че мачтата на кораба пусна филизи и клонки, а на върха върза и плод, още неузрели смокини и черно грозде^[34]. Естествено при тия ужасни видения обхвана ни смут и се обърнахме към боговете с молитва.

 

 

42. Не бяхме минали и петстотин стадия, когато видяхме висок и гъст лес от ели и кипариси. Най-напред помислихме, че сме достигнали до суша. Но там си беше също бездънно море, а върху него дърветата растяха без корен: стояха неподвижни и прави, като че ли плуваха насреща ни. Като приближихме и огледахме, разбрахме истината и се объркахме. Не знаехме как да постъпим. Не беше възможно да се плува през дърветата — те растяха гъсто едно до друго, — а не беше лесно и да се върнем назад. Аз се качих на най-високото дърво, огледах какво има нататък и видях, че на петстотин стадия или малко повече разстояние напред е гора, а после отново започва друго море. Тогава решихме да вдигнем кораба на короните на дърветата, които образуваха плътна маса, и да опитаме да го прекараме до другото море. Така и направихме. Вързахме го с голямо въже, качихме се на дърветата и едвам го изтеглихме горе. И като го поставихме върху клоните, опънахме платната, все едно че бяхме в море, и заплувахме. Вятърът духаше в платната и ни теглеше. Тогава ми дойде на ум един стих от поета Антимах, който казва на едно място:

Също като по море по гората пътници бяха.

 

 

43. Въпреки всички препятствия успяхме да преминем гората и достигнахме до водата. Тогава спуснахме кораба по същия начин и заплувахме през чиста прозрачна вода, додето ни се изпречи огромна пукнатина, образувала се от разстъпването на водата. Нещо подобно често става на земята при земетресение. Едвам успяхме да смъкнем платната и да спрем кораба. За малко не полетяхме в пропастта. Надвесихме се и видяхме страшна и невероятна на вид цепнатина на дълбочина хиляда стадия. Водата стоеше разделена и неподвижна. Огледахме се и забелязахме недалече отдясно мост от вода, който течеше от едното към другото море и свързваше морската повърхност. Натиснахме греблата нататък и въпреки че ни се струваше невъзможно, с огромни усилия успяхме да минем по него.

 

 

44. От другата страна ни посрещна спокойно море и неголям остров, населен и леснодостъпен. Обитаваха го диви хора, т.нар. бикоглави, които имаха рога като Минотавъра според това, както го изобразяват у нас. Слязохме и тръгнахме да се запасим с вода и ако е възможно, също и храна да вземем — вече ни се беше свършила. Вода открихме наблизо, но нищо друго не се виждаше. Чуваше се само мученето на много бикове, което идеше не отдалече. Решихме, че това е стадо бикове, повървяхме малко и се натъкнахме на хора. А те, щом ни видяха, погнаха ни и заловиха трима наши другари. Останалите добягахме до морето, въоръжихме се и решихме, че не можем да оставим приятелите си неотмъстени и нападнахме бикоглавите в момента, когато си разпределяха месото на убитите. Подплашихме ги и ги погнахме, избихме към петдесетина, хванахме двама живи и заедно с пленниците пак се върнахме назад. Не намерихме обаче никаква храна. Другите предлагаха да заколим заловените. Аз обаче не приех, ами ги вързах и реших да ги държа, додето дойдат пратеници от бикоглавите с молба да им върнем пленниците срещу откуп. И скоро ги забелязахме да кимат с глава и да мучат жално, като че ли молеха за нещо. Дадоха ни за откуп много сирене, сушена риба, лук и четири сърни, всяка с по три крака — два отзад, а предните бяха сраснали в един. Върнахме срещу всичко това пленниците, прекарахме там деня и отплувахме.

 

 

45. Вече се появи риба и започнаха да прелитат птици. Явиха се и разни други признаци, които говореха, че наблизо има земя. Малко след това срещнахме мъже, които плаваха по начин, непознат за нас. Те си бяха и кораби, и моряци едновременно. Ето какъв е този начин на плаване. Лягат по гръб върху морската повърхност и си изправят срамната част, която им е голяма. Закачат на нея платното, а краищата му държат в ръка. Вятърът го надува и така се придвижват. След тях срещнахме други, които подкарваха впряг от два делфина и пътуваха седнали върху корк. Делфините се движеха напред и носеха след себе си корка. Нито ни попречиха с нещо, нито се отстраниха. Пътуваха си спокойно и мирно, само дето се учудиха на вида на нашия кораб и отвсякъде го обгледаха.

 

 

46. Вече се свечери ваше, когато достигнахме до неголям остров. Населяваха го жени, които ни се стори, говореха по елински. Приближиха, ръкуваха се и поздравиха дружелюбно. Бяха облечени съвсем като хетери с хитони чак до петите и всички бяха млади и красиви. Островът се наричаше Магарево, а градът Хидамардия. Те ни взеха и всяка отведе по един от нас у себе си на гости. Предусетих, че тая работа не е на добро. Затова изостанах малко и огледах по-внимателно наоколо. Видях разпръснати човешки кости и черепи. Стори ми се, че не е разумно да надам вик и да дам знак на другарите да се съберат и да грабнат оръжие. Реших да се обърна към слезовото коренче. Извадих го и му се помолих да се измъкнем от предстоящата опасност. След малко, когато жената, у която бях поканен, започна да ми прислужва, видях, че вместо човешки крака има магарешки копита. Тогава измъкнах меча, хванах я и като я вързах, разпитах я за всичко. Тя отначало не искаше да говори, но после разказа, че са морски жени, наречени магарекраки, които се хранят с попаднали у тях чужденци. „След като ги напием, каза ми тя, лягаме с тях и като заспят, убиваме ги.“ Щом чух това, оставих я, както си беше вързана, качих се на покрива и призовах другарите си. Те се събраха и аз им разкрих всичко, показах им и костите и ги въведох вътре при вързаната. А тя моментално се превърна във вода и изчезна. И когато за всеки случай спуснах меча във водата, за да се уверя в това, което виждам, превърна се в кръв.

 

 

47. Бързо се спуснахме към кораба и отплувахме. И когато денят просветна, видяхме, че наближаваме континент. Установихме, че това е земята, която е срещуположна на нашата. Паднахме ничком, отправихме молитви и започнахме да обмисляме какво да сторим. Едни предлагаха само да слезем и веднага да се върнем назад, други да оставим тук кораба, да влезем във вътрешността й да се срещнем с местните хора. И докато обмисляхме, връхлетя върху ни страшна буря, блъсна кораба в брега и го разчупи. А ние едвам успяхме да се спасим с плуване, всеки грабнал, каквото попадне, оръжие или нещо друго.

Това бяха приключенията, които преживяхме по пътя до другата земя в морето и по островите, и във въздуха, и след това в кита, а като се измъкнахме от него, при героите и при сънищата и накрая при бикоглавите и магарекраките. А какво преживях на сушата, ще разкажа в следващите книги^[35].