Включено в книгата
Оригинално заглавие
Βίος Αλεξάνδρου του Μακεδόνος, (Пълни авторски права)
Превод от старогръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Книга трета

1. Вървя дълго през пуста й безводна земя, по долини, осеяни с урви; и войските се умориха дотам, че офицерите започнаха да говорят: „Достатъчно е, че воювахме чак до Персия и подчинихме Дарий, който искаше дан от елините. Защо ни е тая мъка да бием път срещу индусите, да ходим в диви места, които нямат нищо общо с Елада? Щом Александър се е възгордял като войн и иска да подмини всички варварски народи, защо се съобразяваме с него? Нека сам върви и воюва и да не ни мъкне със себе си. Нас ни тежи умората[1] от толкова войни, битки и нескончаеми опасности.“ Паднаха на земята и с ридания запоказваха изпотрошените си оръжия и износените си плащове. Изброяваха дванадесетте години, които прекарали във войни, кой кого загубил — едни братя, други синове, трети бащи. Като чу това, Александър събра войската, построи на една страна персите, а на друга македонците заедно с елините и рече: „Другари по оръжие и мои съюзници, македонци и елини — не споменавам персите, тъй като в битките те бяха наши врагове. Щом ми нареждате да тръгна срещу варварите сам, ще ида сам. Искам обаче да ви припомня, че сам победих в ония войни и сам ще победя варварите, които реша да подчиня на властта си. Една умна моя мисъл вдъхваше смелост в сърцата ви, когато ви обземаше униние пред пълчищата на Дарий. Не бях ли аз в първата редица и не ви ли закрилях в боя? Не отидох ли лично при Дарий като пратеник на самия себе си? Не се ли излагах на опасности? Вървете си в Македония без мене, спасете живота си и се пазете от раздори. Но ще разберете, че войска, лишена от промисъла на царя, е безсилна.“

Това рече той, и те започнаха да молят да не им се сърди и да ги задържи докрай за свои другари във войната. Тогава нареди да си идат тия, които бяха на възраст, и сам ги изпроводи.

 

 

2. И след няколко дена стигнаха до границите на Индия. Пресрещнаха ги писмоносци на Пор и му предадоха писмо, и той прочете следното:

„Аз, Пор, царят на индусите, нареждам на Александър, който опустошава моите градове. Щом като си човек, можеш ли да сториш нещо на бог? Е, какво? Ти унищожи благополучието на персите, защото се сражава с по-слаби, но дали ще се окажеш по-силен и от други? Защото аз съм непобедим. Царувам не само над хора, но и над богове. Когато ме нападна богът, когото наричат Дионис, индусите го прогониха, и то само със собствената си войска. Затова не само те съветвам, но също ти нареждам веднага да се отправиш към Елада. Не ще ме уплаши нито сражението ти с Дарий, нито с останалите народи, защото нещастието, дето ги сполетя, се дължи на тяхната немощ. А ти не си по-силен от мене. Ако ние, индусите, имахме нужда от Елада, още преди Ксеркс да сме я покорили. Не сме се обърнали към нея, защото там няма нищо достойно за царски поглед. А всеки желае да притежава нещо по-добро, не по-малкото. Затова ето трети път ти казвам — вдигай се и не желай да владееш това, което не е по силите ти.“

Александър прочете писмото пред всички и рече: „Мои другари войници! Нека не ви обърква писмото на Пор, което ви прочетох. Припомнете си какви неща пишеше Дарий. Действително варварите познават едно-единствено състояние на ума — тъпоумието. Зверовете, които живеят в земите им, тигри и пантери, лъвове и слонове, лесно биват улавяни от човешката мисъл, понеже се перчат с присъщата на тяхната природа сила и с пъстрата си кожа. Така и варварските царе се перчат с броя на войските си, но лесно биват покорявани от елинския ум.“

Така заяви, даде им кураж за похода и написа в отговор на Пор:

„Цар Александър поздравява цар Пор. Вдъхна ни още посече желание да влезем по-скоро в битка с тебе, като казваш, че Елада не притежава нищо, което би могло да се мери с богатствата на Индия, и че вие индусите сте имали всичко. А знаеш, че всеки човек желае по-доброто. Тъкмо защото не разполагаме с тия неща, а вие сте ги придобили, желаем по-доброто и идваме да ви ги вземем. Пишеш ми, че си цар на боговете, така щото си способен на по-големи дела и от тях. Но аз ида на война срещу тебе не като срещу бог, а срещу варварин и самохвалко. Оръжието на бога не би могъл да удържи дори целият свят, да издържи блясъка на светкавицата и трясъка на гърма. Така че не ти се удивяват народите, които завоювах и подчиних, нито ме плашат твоите самохвалства.“ Това написа и го изпрати.

 

 

3. Когато Пор прочете писмото, изпита гняв и събра войските си заедно с извънредно много слонове и други диви зверове, които помагат на индусите по време на битка. Македонците и персите наближиха, видяха бойните редици на врага и се уплашиха не от броя на хората, а от зверовете. Като видя необикновените зверове, усети боязън и Александър, защото беше навикнал да воюва с хора. И дълго обмисля насаме и превърта в ума си как да прогони и избие зверовете и ето как постъпи умникът Александър. Медните статуи, които му бяха под ръка, нареди да ги нажежат грижливо на огън и когато се влезе в стълкновение, да ги изстрелят, посредством железни куки пред животните. И при щурма зверовете се впуснаха и ведно с впускането налапаха нажежените статуи и те свързаха устите им. Така отблъсна съобразителният Александър набега на животните.

Най-голям натиск върху индусите оказала персите, преследваха ги на коне и ги обстрелваха със стрели. Мнозина паднаха в тая битка и на мнозина се случи да убият човек. Там погина Александровият кон Буцефал, улучен от Пор, и Александър престана да се владее — забрави за битката и сам започна да мъкне коня, та да не би враговете да го вдигнат.

 

 

4. Двадесет и пет дена продължиха да се бият и Александровата войска беше дотам изтощена, щото беше готова да се предаде. Усети Александър, накара да се възцари мълчание и обяви на Пор: „Не в това е силата на царя, Пор, да гине необмислено войската, а в собствената му храброст. Затова нека всеки от нас излезе в единоборство за царството.“ Зарадва се Пор на това предложение и обеща да излезе, понеже виждаше, че Александър му отстъпва по ръст. Пет лакътя висок беше Пор, а Александър три. Изправиха се тогава един срещу друг и двете войски нададоха вик. Внезапно се вдигна глъч във войската на Пор и той се обърна назад обезпокоен. Тогава Александър приклекна, скочи срещу него, прободе го с меча си в слабините и веднага го уби[2].

А войските отново влязоха в стълкновение. И Александър рече: „Клети индуси, за какво воювате, щом като царят ви е убит?“ Те рекоха: „Воюваме, за да не попаднем в плен.“ Той рече: „Престанете да воювате и влезте в града си, тъй като не вие се вдигнахте на война срещу войските ми, а Пор.“ Рече това, понеже войската му отстъпваше по численост на индийската. Нареди да погребат Пор, както подобава на цар, и като вдигна всички ценности, продължи нататък.

 

 

8. След това се отправи към оксидраките, не защото бяха войнствени. Беше чул, че тия гимнософисти[3] обитават в прости къщурки и пещери. Те му написаха писмо: „Ние брахманите гимнософисти пишем на човека Александър. Ако идеш при нас с война, никаква полза не ще имаш, тъй като няма какво да ни вземеш. Ако пък искаш това, което имаме, не е нужно да воюваш, тъй като воюването е твоя работа, а нашата е да постъпваме мъдро.“

Александър прочете писмото и се отправи към тях с мир. И видя, че всички са без одеяние.

Тогава запита: „Нямате ли гробове?“ Те рекоха: „Мястото, дето живеем, то ни е гроб.“ Обърна се към един от тях и рече: „Кои са повече, живите или мъртвите?“ Той рече: „Мъртвите са повече, ако не броиш тия, които още не са се появили.“ Постави въпрос и на друг: „Кое е по-силно: животът или смъртта?“ Той рече: „Животът — понеже на изгрев-слънцето грее с по-силни лъчи, а на залез отслабва.“ Запита отново друг: „Кое е повече, земята или морето?“ Той отговори: „Земята — тъй като и морето е върху земя.“ И следващия запита: „Кое животно е по-хитро от всички други?“ Той рече: „Човекът“… Рече на друг: „Кого не можем да измамим, ами винаги му казваме истината?“ — „Бога — тъй като не можем да измамим тоя, който знае всичко.“ Обърна се към друг: „Кое е станало по-напред, нощта или денят?“ Той рече: „Нощта — тъй като това, което е заченато в мрака, нараства и после от утробата детето излиза на светлина.“ Рече на друг: „Коя страна е по-добра, дясната или лявата?“ Той рече: „Лявата — тъй като и самото слънце се вдига от ляво и се движи към дясната част на небето. И първо на лявата гръд майката кърми своето чедо, после на дясната.“ Подир това ги попита Александър: „Имате ли цар?“ Те рекоха: „Да, имаме човек, който ви води.“ Той рече: „Искам да го приветствувам.“ Показаха му Дандимис, който лежеше върху земята. Бяха му постлали листа и клонки и бяха поставили до него смокини и други зрели плодове. Като го видя, Александър го приветствува и той му рече: „Бъди здрав!“ Но не се вдигна, нито го почете като цар[4]. Запита го Александър дали имат имущество и той рече: „Имущество са ни плодните дървета, светлината, слънцето и луната, роякът на звездите, струенето на въздуха, водата. Когато сме гладни, отиваме при гъстокосите дървета и ядем плодовете им… и когато сме жадни, отиваме при реката, пием вода и сме доволни…“ Като чу това, Александър им рече: „Поискайте от мене, каквото желаете и ще ви го дам.“ Те всички извикаха: „Дай ни безсмъртие.“ А Александър рече: „Това не ми е възможно, тъй като и аз съм смъртен.“ Те рекоха: „Щом си смъртен, защо воюваш толкова много? За да вдигнеш всичко? Но къде ще го отнесеш? Нали и ти трябва да го оставиш на свой ред на други?“ Александър рече: „Така е наредило провидението горе. Ние сме негови слуги и вършим всичко по негова разпоредба. Не се движи морето, ако не духа вятър, и не се люлеят дърветата, ако не ги огъва повей. И не действува човек, ако не е провидено горе. И аз искам да престана да воювам, но не ме оставя господарят на моя ум. Защото, ако всички бяхме на еднакъв ум, светът щеше да застине в бездействие. Нямаше да се движи морето и земята щеше да стои необработвана, нямаше да се празнуват сватби и да се зачеват деца. По време на войните, дето водих, колко хора загубиха имуществото си. Но в замяна на това други се облагодетелствуваха от чуждото. Всеки Може да вземе всичко, но също и да го отстъпи другиму. Затова всъщност никой нищо не притежава.“

Това рече Александър и докара на Дандимис пари, одежди, вино и елей. „Вземи това, пророче, да си спомняш за мене.“ Дандимис се засмя и му рече: „Безполезни са за нас тия неща. Но за да не излезем надменни, ще вземем от тебе елея.“ Натрупа купчина клони, запали огън и изсипа пред очите на Александър елея в огъня.

 

 

(36).[5] Като видя всичко това, Александър се удиви до крайност… Пристигна при войниците, разказа им всичко, което чу от Дандимис и като ги вдигна, потегли нататък.

След пет дена път достигнаха до една река, в която имаше дървета. И ведно с изгрева на слънцето дърветата започваха да растат и големееха до шестия час, а от седмия започваха да намаляват, така щото в един момент изчезваха. И вместо плодове имаха сълзи като капка, голяма колкото смокиня. Издаваха прекрасен съвършено приятен дъх. Тогава Александър нареди да отсекат дърветата и да оберат сълзите им с гъби. Но докато беряха, някакви невидими духове зашибаха войниците. Чуваше се свистенето на пръчките, виждаше се следата, която оставяше ударът върху гърбовете, но кой ги налага, не можаха да разберат. И се чу глас, който каза да не секат и да не берат. „Ако не престанете, войската ще онемее.“ Уплаши се Александър и нареди да не секат повече дърветата и да не взимат нищо от тях. Имаше в реката черни камъни и който се допреше до тях, получаваше същия цвят като камъните. Имаше в нея и змии, и много видове риба, която можеше да се сготви без огън направо в студена вода. Един войник хвана риба, очисти я и я остави в една съдина. И след малко намери рибата сготвена. Живееха край реката птици подобни на тия по нашите места, но ако някой ги допреше, изпускаха огън.

 

 

(37). На следния ден вървяха без посока. И водачите казаха на Александър: „Не знаем накъде вървим, господарю. Нека се върнем назад, за да не попаднем в опасно място.“ Но той не искаше да се върне… И достигна до място покрито с пясък, отдето излязоха животни подобни на диви магарета, на дължина по двадесет лакътя. Имаха не две, а шест очи. Гледаха обаче само с две. Бяха кротки и не нападаха. Войниците наловиха доста и от тях, и от останалите животни. И като продължи нататък, достигна до едно място, дето обитаваха хора с кучешки глави. Иначе говореха на човешки език. Бяха покрита с гъста козина и се хранеха с риба. Ловяха я от морето и носеха на войниците. Имаше там и много тюлени — огромни животни, които лазеха по земята. И колко уговаряха Александър неговите другари да се върне назад. Но отказваше, беше решил да види края на земята.

 

 

(38). Оттам потегли към морето през пустиня. И нищо не срещаше по пътя, — нито звяр, нито птица. Виждаше се само небе и земя. И вече нямаше слънце. Десет дена вървяха в здрач и достигнаха до едно място край морето. Александър нареди да разгънат палатките и да се установят на лагер. Качи се с отряд войници на няколко ладии и се отправи към един остров, разположен недалеч от брега. Дочуха оттам гласове на хора, които говореха по елински. Но никой не виждаше хората. Няколко войници решиха да се изложат на опасност и тръгнаха с лодка да огледат острова. Но изведнъж се появиха раци и ги отмъкнаха във водата. Уплаши се Александър и нареди да се върнат на земята.

Като слязоха от ладиите, Александър тръгна да се разходи по брега и се натъкна на рак с огромни размери, който беше излязъл на сушата. Щипците му се насочиха разтворени към Александър. Войниците го заудряха о копия, но не беше лесно да го убият. Желязото не можеше да пробие черупката, а щипците му чупеха техните копия. Като го убиха, разтвориха го и намериха в него седем невероятно ценни бисера. Като ги видя, Александър реши, че се образуват на дъното на това море, тъй като по тия места не плуват никакви кораби. И ето какво измисли. Нареди да изработят голяма желязна клетка, а в нея да вкарат стъклена делва дебела една педя. Нареди да има отвор на дъното на делвата, през който да може да се провира човешка ръка. Беше решил да слезе в морето и да види какво има долу. Затова искаше да му е под ръка тоя отвор, захлупен откъм вътрешната страна, та като слезе долу да го отхлупи, да извади ръка и без да се бави, да вдигне от пясъка, каквото намери на дъното, отново да си вмъкне ръката и да запуши отвора. И направиха всичко това. Нареди също да намерят верига дълга двеста лакътя и заповяда никой да не дърпа нагоре, додето не се разклати веригата. И след като всичко беше готово, влезе Александър в стъклената делва, поставена в клетката, решен да стори невъзможното. Като влезе, затвориха с олово отвора. Спусна се на сто и двадесет лакътя дълбочина, но мина голяма риба, удари с опашка клетката и го вдигнаха, защото веригата се разтърси. Александър заповяда пак да го спуснат. И пак се случи същото. На третия път слезе на около двеста лакътя дълбочина и видя през стъклото множество риби, които кръжаха край него. И ето приближи риба с невероятни размери, лапна го заедно с клетката в уста и го измъкна на земята на разстояние една миля от ладиите. Сто и петдесет души го спуснаха и рибата помъкна всички заедно с четирите ладии. И падна заедно с клетката на сушата и като се освободи, помагайки си със зъби, хвърли се на земята. Полудиханен бе цар Александър и разтреперан. И като се съвзе от уплахата, благодари на провидението горе, задето го запази от онзи пагубен звяр. А ведно с това си каза: „Въздръж се, Александре, да предприемаш невъзможни неща, та да не би, докато изследваш дълбината, дето не е стъпвал човешки крак, да загубиш живота си.“ И веднага нареди войската да се вдигне оттам и да продължи нататък.

 

 

(39). И вървя дълго оттам и достигна до някаква равнина. По средата минаваше пропаст, която я делеше на две. Тогава Александър построи мост върху нея и написа с елински, персийски и египетски букви. Надписът гласеше следното: „Тук стъпи Александър и вдигна мост, по който премина с цялата си войска, понеже искаше да достигне края на земята, както е решило провидението.“ И след три дена достигна до място, дето не светеше слънце… Вървяха по тоя мрачен път деветстотин стадия и достигнаха до едно място, дето течеше бистър поток, чиято вода просветваше като светкавица. Въздухът там беше благоуханен и услаждащ. Изпита глад цар Александър и поиска да вкуси храна. Повика готвача и му рече да приготви риба. А той взе сушена риба и отиде, при бистрата вода на потока да приготви яденето. И щом я потопи във водата, тя оживя и избяга от ръцете му. А той с никого не сподели случилото се…

 

 

(40). Като се нахрани, Александър потегли отново, измина хиляда и осемстотин стадия път и достигна до място, откъдето нататък беше светло, без да има слънце, луна и звезди. И видя да летят три птици и едната от тях с човешко лице. И му изграчиха от висината на елински: „Земята, дето тъпчеш, Александре, принадлежи единствено на бога. Изпитай боязън и се върни. Не може да тъпчеш земята на блажените. Затова се върни, човече, и тъпчи земята, дето ти е дадена, и недей да си създаваш мъки.“ Изтръпна Александър, като чу гласа, който издадоха птиците, реши да умилостиви провидението горе и нареди на Антиох да обяви на войниците: „Нека всеки си вземе оттук, каквото пожелае, било камък, било парче глина или дърво.“ И едни го сториха, а на други Александровата наредба се стори глупава. И рече по пътя на Филон: „Слез от коня и вземи, каквото се случи под ръка.“ Слезе Филон и видя камък ненужен като всички други, така си помисли. Но го вдигна и продължи с Александър…

 

 

(41). Когато излязоха на светлина… и се огледаха един друг, откриха, че са отнесли бисери и скъпоценни камъни. И съжалиха тия, които не взеха нищо… А Филон донесе камъка на Александър. Беше се превърнал в чисто злато. Тогава готвачът разказа как рибата оживяла. Разгневи се Александър и нареди да го набият жестоко… И разбра по тия знаци, че там е краят на земята…

Тогава заповяда да хванат две от тамошните птици — бяха едри и силни, но кротки, не бягаха от хора. И два дена не им даваха храна. А на третия заповяда да изработят от дърво нещо като ярем и да го закрепят на шиите им. След това сам постави по средата на ярема копие дълго един лакът, а на върха му дроб. Птиците веднага литнаха подир дроба и Александър се издигна заедно с тях високо във въздуха. И се разтрепера от хладината. Но веднага му се изпречи хвъркато с човешки образ и му каза: „Като не си познал нещата върху земята, защо си тръгнал в небесните да проникваш… Обърни поглед надолу към земята.“ Уплашен отправи поглед надолу и видя огромна змия навита в кръг, а вътре в нея равно пространство. Каза му хвъркатото: „Разбираш ли какво е това? Равното пространство е светът, а змията е морето, което обвива земята.“ Той се подчини на волята на провидението горе и се спусна на земята на разстояние седем дни път от войската. Имаше там негов сатрап и взе от него триста конника, тръгна с тях и достигна до войската. И се отказа да предприема неща, които не бяха по силите му…

 

 

17. И написа писмо на Аристотел, в което сподели своите преживявания:

„Цар Александър поздравява Аристотел. Трябва да ти разкажа невероятните неща, които ми се случиха в Индия. Когато пристигнахме в град Прасиаке[6], който е главният в земята на индусите, забелязахме в околността му доста голям нос, който се вдаваше в морето. Отправих се с неколцина другари да го обгледам и открих, че там живеят женоподобни човешки същества, които се хранят с риба. Заговорих ги и разбрах по езика им, че са варвари. Разпитах ги и за тия места и те ми показаха остров, който се виждаше ясно насред морето. Казаха, че е гробница на цар от дълбока древност и че там имало много златни свети дарове. Додето се оглеждахме, те изчезнаха, като ни оставиха дванадесет ладии. И Фейдон, моят най-верен другар, и Хефестион, Кратер[7] й другите ми другари не ме пуснаха да се кача и да ида. Фейдон каза: «Остави аз да ида преди тебе, та ако се изпречи опасност, да рискувам аз, а не ти. Ако всичко е наред, ще пратя ладията да те вземе. Защото и да загина, ти ще си намериш други приятели. Но ако погинеш ти, Александре, нещастие ще сполети целия свят.» Убеди ме и отстъпих да иде той. И слезе със спътниците си на това, дето го мислехме за остров, но то се оказа животно. Мина около час и то се гмурна в дълбината. Ние се развикахме, но животното изчезна и така загина най-верният ми другар заедно със спътниците си. Затърсихме варварите, но никого не намерихме.

Осем дена чакахме на носа и на деветия отново видяхме животното. На гърба му имаше слонове… Вървяхме доста дни и какви ли не невероятни неща видях. Видях най-различни зверове и странни места, които се нуждаят от естествоизпитателско обяснение. Но най-чудното от всичко беше затъмнението на слънцето и луната… И всичко това, прочути мой учителю, трябва да споделя с тебе…

Вървяхме дванадесет дена и достигнахме до един град, който беше насред реката. Имаше там огромни тръстики, тридесет лакътя високи и четири лакътя в обиколка. От тях бяха направени и покривите на града. И не лежеше върху земята, а върху тия тръстики. Наредих там да отседнем на стан. Прекарахме на това място до третия час на деня и като приближихме до реката, открихме, че водата е по-горчива от кукуряк. Няколко души опитаха да доплуват до града, но се появиха хипопотами и ги грабнаха. Същата опасност ни заплаши още веднъж и тогава се наложи да се махнем оттам. Дадох знак за тръгване и вървяхме пет часа и толкова страдахме за вода, че някои войници пиха от собствената си пикоч. По една щастлива случайност достигнахме едно благодатно езеро, заобиколено с гора. Събрахме се там и пихме от водата му, която ни се стори по-сладка от мед. Бяхме доволни и радостни. И видяхме на единия му край каменен стълб, на който беше написано следното: «Аз, Сесонхосис, владетел на света, направих водоизточник за тия, които плуват към Червено море.»

Наредих да се разположи станът, войниците да се приготвят за сън и да запалят огньове. Към третия час на нощта, когато пълната светла луна се вдигна високо, от цялата гора излязоха животните на водопой. Имаше скорпиони дълги един лакът и пясъчни гущери, едни бели, други червени… И се завърза необикновена битка. И вече имаше паднали и отвсякъде се чуваха страхотни писъци и вопли, когато се зададоха четириноги зверове, които също идеха на водопой. Имаше сред тях лъвове, по-едри от нашите бикове, и носорози. И какви ли животни не излязоха от тръстиковия лес — диви свини по-едри от лъвове (зъбите им бяха по един лакът дълги), рисове и пантери, тигри и скорпионоопашати, слонове и волоовни, бикослонове, шесторъки и ремъкокраки хора, кучеяребици и всякакви други същества с чудовищен вид. И сражението продължи без отдих чак до разсъмване…

Двадесет дена вървяхме добре и без произшествия, установихме се на стан, вдигнахме се и след пет дена овладяхме град Прасиаке заедно с Пор и с хората му. Беше пълен с блага, за които вече ти писах. Уредих всичко в околността, а индусите се събраха готови да ме умилостивят… И няколко мъдреци казаха: «Царю, можем да ти покажем нещо невероятно, достойно за тебе. Ще ти покажем дървета, които говорят по човешки.» И ме отведоха в някаква градина, насред която се намираше светилището на Слънцето и Луната. Имаше там две дървета на вид като кипариси, а наоколо и други подобни на египетския миробалан. Смятаха едното за мъжко същество, а другото за женско. И на едното името беше Слънце, и на другото Луна. Както ми казаха, на своя си език ги наричаха Митора и Майоза. Бяха отрупани с кожи от най-различни животни, мъжкото с кожи от мъжки животни, а женското от женски. Попитах от какви животни са тия кожи. Отговориха: «От лъвове и пантери.» Там те се обличат в такива кожи и почитат дърветата с тях.

Попитах ги кога говорят дърветата и казаха: «Рано сутрин, когато слънцето се вдига, дървото издава глас и втори път, когато дойде насред небето и трети непосредствено преди залез. Същото се получава и при движението на луната.» Жреците им приближиха и рекоха: «Влез чист и падни ничком.» Влязох заедно с десетимата си другари… Жрецът рече: «Царю, не е позволено да влиза желязо в светилището.» Тогава наредих на другарите си да оставят мечовете вън от оградата. Влязоха с мене и двеста невъоръжени войника. Заповядах да огледат мястото наоколо. И повиквам един от моите спътници индуси да ми превежда. И се врекох да го убия, ако нещо премълчи… И ведно със залеза дървото проговори на индуски и индусът, който беше с мене, започна да превежда. Но се уплаши и отказа да продължи. Обезпокоих се и го отведох настрана и ето какво рече: «Предстои ти скоро да погинеш от ръцете на твоите.» Останахме поразени от тия думи и реших още същата вечер при изгрева на луната пак да поискам прорицание. Исках да разбера бъдещето, влязох и попитах дали ще прегърна майка си Олимпиада и своите роднини. Отново бяха край мене другарите и ведно с изгрева на луната дървото проговори със същия глас, но тоя път на елински: «Цар Александре, трябва да умреш във Вавилон. Ще бъдеш убит от твоите хора и няма да бъдеш отнесен при майка си Олимпиада.»

Удивени бяхме до крайност и аз, и другарите ми и реших да даря на боговете най-прекрасни венци. Но жрецът каза: «Това не е възможно да стане. Но ако настояваш, направи, каквото си решил. Защото законът не е писан за царя.» Обзе ме скръб и крайно униние. Парменион и Филип ме подканяха да си легна, но аз отказах. Вдигнах се рано сутринта и съпроводен от десетимата другари и жреца, отидох на изгрев отново в светилището. Оставих ги на разстояние и приближих с жреца. Положих ръка върху дървото и попитах: «Щом като се е изпълнило времето на живота ми тогава искам да науча от вас дали ще бъда отнесен в Македония и дали ще прегърна своята майка и съпругата си…» И ведно с изгрева на слънцето, когато първият лъч падна върху най-високите клони на дървото, чу се глас, който изрече ясно: «Изпълнено е времето на живота ти и няма да бъдеш отнесен при майка си Олимпиада, но ще загинеш във Вавилон. Не след дълго ще погинат зле от ръцете на твоите хора и майка ти, и жена ти и сестрите ти ще погинат от ръцете на твоите приближени[8]. И за тия неща повече недей да искаш да знаеш. Защото вече нищо не ще чуеш.»

Вдигнах се оттам и се върнах в Прасиаке, а оттам се отправих към Персида и сега бързам към двореца на Семирамида. Това реших да споделя с тебе. Бъди здрав“.

 

 

18. Като написа това писмо на Аристотел, Александър поведе войската си към двореца на Семирамида. Изпитваше силно желание да го види. Какво ли не разправяха за него в Елада и по целия свят. Царуваше над града жена, която се отличаваше с необикновена хубост. Беше вдовица на средна възраст, майка на трима сина, потомка на Семирамида, на име Кандака. Прати й писмо Александър със следното съдържание: „Цар Александър поздравява царицата на град Мерое[9] Кандака и владетелите под нейна власт. Когато бях в Египет, научих от тамошните жреци и видях вашите гробници и сгради, които сочеха, че известно време сте властвували над Египет и че Амон е воювал на ваша страна и че по божествената му воля това време е минало и отново сте се върнали във вашия град. Затова ви пращам вестители. Пренесете храма и статуята на Амон на границата, за да му пренеса жертва. В случай, че не желаете да дойдете с него, нека да се срещнем веднага в Мерое и да обмислим. Пратете ни вест тук какво смятате.“

Написа му в отговор Кандака: „Царицата на Мерое Кандака и владетелите под нейна власт поздравяват цар Александър. Преди години Амон прорица да тръгнем на поход срещу Египет, а сега да не го вдигаме от мястото му и никой друг да не напада Египет, а тия, които дойдат при нас, да ги считаме за неприятели и да воюваме с тях. Недей да подценяваш цвета на нашата кожа, защото духовете ни са по-бели и по-бляскави и от най-белите при тебе. Разполагам с осемстотин хиляди души войска, готова да отвърне със зло на всеки нашественик. Ще постъпиш правилно, като окажеш почит най-напред на Амон. Моите вестители ще ти донесат сто масивни златни тухли, петстотин млади етиопци, двеста папагала, двеста маймуни и венец от смарагди и непробити бисери за нашия бог Амон, който живее в границите на Египет. Още осемдесет ковчежета от слонова кост. Пращам ти и следните видове животни — триста и петдесет слона, триста леопарда, осемдесет носорога, четири хиляди пантери, деветдесет човекоядни кучета в клетки, триста бойни бика. И още триста леопардови кожи, деветдесет слонски зъба и две хиляди и петстотин абаносови клона. Прати веднага хора да получат тия неща и ни пиши, когато подчиниш на властта си целия свят.“

 

 

19. Като го получи и прочете, Александър прати да приеме тия неща Клеомен, управителят на Египет. И реши да иде лично при нея. А Кандака, като научи как Александър напада градовете и надвива такива могъщи царе, повика Хелен, един от нейните ографи, и му заповяда да иде уж да се срещне с Александър, а всъщност тайно да го нарисува. И той го стори, върна се и даде на Кандака портрета. Тя го взе и го постави на скрито място.

И ето какво се случи. Синът на Кандака Кандаулес начело на малък отряд ездачи нахълта в лагера на Александър. Залови го стражата и го отведе при Птолемей Сотер, който беше вторият по власт след царя. В момента Александър почиваше. Започна да го разпитва: „Кой си?“ Той рече: „Син на царица Кандака.“ — „Какво правиш тук?“ — „Отивах заедно с жена си и малък отряд на годишното тайнство у амазонките. Като ме видя с жена, владетелят на бебриките изскочи с голяма сила, грабна я и изби повечето от войниците ми. Затова тръгнах назад да взема повече войска и да разоря Бебрикия.“ Като го изслуша, Птолемей стана и влезе при Александър. И като го разбуди, разказа му всичко. Щом чу, Александър се вдигна, взе диадемата и я сложи на Птолемей, загърна го в царската дреха и му каза: „Върви, уж че ти си Александър и кажи: «Повикайте ми моя другар Антигон.» И като дойда, разкажи ми това, дето ми предаде, и кажи: «Какво да направим за него? Дай ми съвет!»“

Излезе Птолемей и като го видяха, войниците се уплашиха какво ли пак е намислил умникът Александър. Като го зърна в царската дреха, Кандаулес също се уплаши да не би да нареди да го убият, защото помисли, че той е Александър. А Птолемей рече: „Нека някой повика моя другар Антигон.“ Дойде Александър и Птолемей рече: „Антигоне, това е синът на царица Кандака. Владетелят на бебриките отвлякъл жена му. Какво ще ме посъветваш да сторя?“ Той рече: „Ще те посъветвам, Александре, да въоръжиш войската и да тръгнеш срещу бебриките, за да освободим неговата жена и да му я предадем в израз на почит към неговата майка.“ Зарадва се Кандаулес при тия думи, а Птолемей рече: „Щом предлагаш това, Антигоне, хайде да го направиш. В качеството си на мой другар нареди на войската да се приготви.“

 

 

20. Приготвиха се те след разпоредбата на Птолемей, а Александър достигна още същия ден до мястото. И рече на Птолемей: „Александре, да не се оставяме да ни видят бебриките през деня, та да не би, като разбере, владетелят да убие жена му преди битката. И за какво ни е тая победа, ако Кандаулес загуби жена си? Затова да се вмъкнем в града през нощта и да подпалим къщите. Хората сами ще ни предадат жената.“ Това рече Антигон, а Кандаулес падна пред него и рече: „Умни ми Антигоне, дано ти да беше Александър, а не само негов другар.“ И през нощта проникнаха в града и докато бебриките спяха, подпалиха предградията. Те се разбудиха и додето се питаха коя е причината за пожара, Александър нареди да извикат: „Цар Кандаулес начело на огромната си войска ви нарежда: върнете ми жената, преди да съм изгорил пелия град.“ Хукнаха всички и като стигнаха в двореца на владетеля, влязоха, грабнаха насила жената от леглото му и я предадоха на Кандаулес, а него убиха.

Изпълнен с благодарност към Александър за съвета и изобретателността му, прегърна го Кандаулес и рече: „Антигоне, довери ми се и ела при майка ми, та да те даря по царски.“ Зарадва се Александър и каза: „Помоли царя. Защото и аз желая да разгледам града.“ И нареди на Птолемей да го прати като свой вестител. Птолемей рече на Кандаулес: „Искам да приветствувам с писмо твоята майка. Затова приеми моя вестител Антигон и пак ми го върни здрав и читав и ти също да пристигнеш здрав и читав заедно с жена си.“ Той рече: „Царю, отвеждам тоя човек със себе си тъй, както бих отвел самия Александър. И ще ти го върна заедно с царски дарове.“

 

 

21. И взе Александър на тръгване доста войници, коли и добитък за пътя. И удивяваше се, додето пътуваха, на красивите покрити със сняг планини, които достигаха до облаците в небесата, на високите дървета, потънали в зеленина и в плодове, каквито нямаше в Елада. Имаше там ябълки, златни на цвят като елинските лимони, и чепки грозде, дето в шепи не се побират, и нарове, по-едри от любеници. По дърветата се виеха змии и гущери, по-големи от фараонова мишка[10], подскачаха маймуни, които не отстъпваха по големина на мечките в Елада, и хиляди други животни, разнообразни по цвят и странни на вид. В някои места имаше божие присъствие; в скалите имаше пещери, в които се слизаше надолу. Кандаулес рече: „Антигоне, тия места ги наричат дом на боговете. И ако ги покани цар, случва се да може да ги види възлегнали вътре в пещерата. Затова, ако искаш, извърши възлияние и жертвоприношение и ще ти се явят.“ Така рече Кандаулес, продължиха пътя и достигнаха в двореца. Посрещнаха го братята му и неговата майка. Спуснаха се да го прегърнат, а Кандаулес рече: „Преди да прегърнете мене, братя, поздравете тоя, който ме спаси и стана благодетел на жена ми — Антигон, вестителя на Александър.“ Те рекоха: „От какво те спаси?“ И той им разказа как бебриките отвлекли жена му и как после била спасена. Тогава майката и братята прегърнаха Александър и устроиха блестящ царски пир.

 

 

22. На следния ден Кандака се появи с царска диадема и показа едрия си ръст и своята осанка на полубожество, а на Александър му се стори, че вижда майка си Олимпиада. И разгледа двореца, който блестеше със златоукрасените си тавани и каменните си стени. Имаше там килими, тъкани със злато и коприна, ложета с крака от оникс и берил, кресла, изплетени от златни ремъци, и масички, инкрустирани със слонова кост. Всичко това не можеше да се изброи — имаше изработени от порфирит бойни колесници с колесничарите и конете дотам майсторски, щото на човек му се струваше, че сякаш наистина са се впуснали в бяг. Имаше слонове от слонова кост издялани, които тъпчеха в крака и увиваха в хоботите си врагове. Имаше цели храмове ведно с колоните изсечени от един камък и изображения на варварски богове със страшен вид, които разтреперваха човек, когато ги гледа. Имаше греди, високи до небето като кипариси и платани, и река росеше земята, която плискаше златотканите си води също като Пактол[11] в Лидия…

Удиви се Александър на всичко това и възлегна на угощение заедно с братята на Кандаулес. Той повика майка си и помоли да даде на вестителя дарове, достойни за неговия ум, и да го пусне да си върви. На следния ден Кандака поведе Александър за ръката и му показа спални направени от аерит, който беше толкова прозрачен, щото на човек му се струваше, че слънцето прониква не през стените, ами грее вътре в помещението. Имаше там триклин[12] от неразрушимо дърво, който не гние и не гори в огън. Зданието не лежеше върху основи в земята, а беше поставено върху огромни четириъгълни греди и колела и двадесет слона го влачеха. Когато царят тръгнеше на война, пренасяше се в тоя дом. Рече Александър на царица Кандака: „На всичко това човек би се удивил, ако беше в Елада, но не и в твоята страна, дето има подобни красиви планини.“ Разгневи се Кандака и рече: „Прав си, Александре.“ Изуми се, като чу името си, и се отвърна, а тя рече: „Защо се отвръщаш от името Александър?“ Той рече: „Аз, господарке, се казвам Антигон и съм вестител на Александър.“ — „Дори Антигон да се казваш, за мене си цар Александър. Ето сега ще ти покажа.“ Хвана го за ръката и го въведе в нейната спалня и каза: „Познаваш ли образа си? Защо трепериш? Защо се обърка? Ти, дето погуби Персия и Индия и вдигна победни знаци в Мидия и Партия, падна сега без война и сражение в ръцете на царица Кандака. Трябва да разбереш, Александре — когато човек реши, че надвишава всички по ум, непременно се случва някой да излезе по-умен от него.“ Разсърди се Александър и изскърца със зъби. Рече Кандака: „Защо се сърдиш и защо скърцаш със зъби? Какво можеш да сториш?“ Той рече: „Ако ми беше под ръка мечът, най-напред тебе щях да убия, за да се отърва от подчинението, а после себе си, защото сам се предадох.“ Тя рече: „Би било благородно и по царски. Но недей да се безпокоиш, Александре. Ти спаси детето ми и неговата жена от бебриките и аз ще запазя пред варварите тайната, че не си Александър. Иначе ще те убият, ако разберат, че си Александър, задето и ти си убил Пор. Жена на най-малкия ми син е дъщеря на Пор. Затова наричай се Антиген. Аз ще запазя твоята тайна.“

 

 

23. След тия думи излезе заедно с него и каза: „Сине Кандаулес и ти, дъще Марпеса. Ако не бяхте попаднали щастливо на Александровата войска, нямаше да те видя повече, нито ти щеше да намериш твоята жена. Затова да почетем вестителя на Александър и да му дадем дарове.“ Рече нейният втори син: „Да бъде тъй, майко. Александър спаси моя брат и неговата жена. Да дадем на вестителя му, каквото пожелае.“ А Караг, нейният трети син, рече: „Майко, недей. Жена ми ще се сърди. Александър е убил баща й. Затова тя желае да му причини мъка и понеже й е под ръка неговият вестител Антиген, иска да го убие.“ Тя рече: „И каква полза за тебе, чедо, ако накажеш тоя човек? Нищо няма да му е на Александър, ако го убиеш.“ А Кандаулес рече: „Този човек е мой спасител и аз трябва да го изпратя жив и здрав при Александър.“ Караг рече: „Тогава ще се бием помежду си за него.“ Кандаулес отговори: „Аз не желая, но щом ти искаш, готов съм.“ Угрижи се Кандака да не би синовете й да влязат в двубой, отведе Александър настрана и му рече: „Ти винаги си бил умен. Не можеш ли и сега да намериш някакво средство да предотвратиш двубоя на синовете ми?“ Рече Александър: „Чуйте, Караг и ти Кандаулес. Ако ме убиете, нищо няма да му стане на Александър. За вестител не се влиза във война. Дори да ме убиете, ще му останат много други вестители. Но ако искате да направя да го уловите лесно, обещайте да ми дадете част от даровете след известно време, та пак да се върна при вас и да направя така, че да дойде Александър. Тогава ще заловите вашия враг и ще си отмъстите.“ Съгласиха се братята, а Кандака се удиви на Александровия ум и му каза насаме: „Дано и ти да беше мой син, Александре. Щях да завладея чрез тебе всички народи. Не с оръжие си подчинил толкова градове, а с острия си ум.“ И тъй Кандака запази в строга тайна истината за него.

На тръгване тя му даде царски дарове — диамантен венец, тежък много таланти, ризница от оникс и берил, пурпурна златошита хламида, светла като звездното небе, и го изпрати, като му даде за свита отряд свои войници.

 

 

24. Като вървя толкова дни, колкото и преди, достигна до онова място, дето Кандаулес му рече, че богове живеят в пещерата. Принесе жертва на мястото, извърши възлияние и влезе вътре съпроводен от малко войници и видя през лъчащата в светлина мъгла блясъка на звезди по тавана, а по-надалече образа на призрачни същества и дочу говор, който потъва в тишината. Бяха възлегнали няколко и от очите им проблясваше светлина като пламък и един му каза: „Бъди здрав, Александре! Знаеш ли кой съм аз?“ А той каза: „Не, господарю.“ — „Аз съм Сесонхосис, царят владетел на света. Боговете ме направиха свой сътрапезник. Но твоите успехи надминаха моите и ти ще придобиеш безсмъртна слава.“ Попита Александър: „Кога, господарю?“… Рече Сесонхосис: „Щом си смъртен, редно е да не знаеш кога ще умреш. Защото мъртъв е човек от деня, в който узнае кога ще умре. Кат ме знае кога ще се случи, забравя и въпреки че умира, все пак не го тревожи мисълта за смъртта. Градът, който основа, ще бъде почитан от всички хора. И много царе ще идат там да те приветствуват като бог. И ще живееш в него и приживе, и след смъртта си. Защото градът, който основа, ще ти бъде и гроб.“

 

 

25. Тъй рече божият вестител и излезе Александър, взе своите войници и продължи пътя си. Дойдоха насреща му сатрапи и го увенчаха с диадема и му дадоха царска одежда. И се отправи към амазонките[13]. Като пристигна в земите им, прати им писмо със следното съдържание:

„Цар Александър поздравява амазонките. Предполагам, че сте научили за поражението на Дарий. След това воювах с индусите и ги покорих с помощта на провидението горе. После се отправих към гимнософнстите. И понеже те ме поканиха, не им взех данък и ги оставих да живеят на своята земя. И като установих мир, отправих се към вас. Посрещнете ме приятелски, защото не идвам с лоши намерения: искам да разгледам земята ви и едновременно с това да ви сторя благодеяния. Бъдете здрави.“

След като прочетоха това писмо, те също му писаха: „Водачките на амазонките поздравяват цар Александър. Пишем ти, за да знаеш, преди да си нахлул в нашите земи и преди да си отпътувал безславно. Искаме да ти стане ясно с това писмо каква е земята ни и какви противници сме ние. Отвъд Амазонската река сме и живеем на остров. Една година е нужна, за да го обходи човек в периметър. Обтича го река, която няма начало. Има само едно място, откъдето може да се влезе. А ние, жителките на тая земя, сме войнствени девици на брой двадесет мириади. И нищо мъжко не съществува при нас. Мъжете ни живеят отвъд реката. Всяка година в чест на Зевс, Посейдон и Хефест чествуваме празник, който продължава тридесет дни и на който принасяме жертва коне. И които от нас искат, минават отвъд, събират се с мъжете и остават при тях. А момичетата, които се раждат, биват отглеждани там и когато станат на седем години, довеждат ги при нас. Когато ни нападнат врагове, излизаме повечето — дванадесет мириади на брой на коне, а останалите пазят острова. И излизаме да посрещнем сражението на границата. А мъжете ни следват, наредени в боен ред. И ако някоя бъде ранена, устройваме шествие и я приветствуваме, увенчаваме я и тя става вечнопаметна. Ако някоя падне в боя, нейните близки получават не малко пари. Ако някоя донесе тяло на враг, получава висока награда от злато и сребро и прехрана до живот. Така че ние се бием за собствената си слава. И когато надвием враговете и те побегнат, покриват се завинаги с позор. А ако ни победят, стават победители на жени. Затова внимавай, царю, да не се случи същото и с тебе. Ще ти даваме ежегодно златен венец на стойност, каквато определиш. Размисли и ни прати отговор. Ще намериш нашия стан на границата.“

 

 

26. Когато прочете писмото, Александър се засмя и отговори следното: „Цар Александър поздравява амазонките. Завладях три четвърти от света и не остава много време да положа победен знак над всички хора. Затова ще бъде позорно, ако не воювам и с вас. Ако сте решили да загинете и земята ви да стане необитаема, стойте на границата. Но ако желаете да живеете в родината си, да ви видя да преминете реката назад! Нека се завърнат в полето също така и мъжете ви. И ако го направите, кълна се в моя баща Зевс, в Хера, в Арес и в победоносната Атина, няма да се отнеса несправедливо към вас: ще ви взема данъка, който определите, и няма да нахлуя в земята ви. Тия, които изберете, пратете на кон при мене. Ще ви давам на месец за всяка по пет златни мини.[14].

И след година те ще се завърнат у дома и ще ми пратите други. Вземете решения по тия въпроси и ми пратете отговор. Бъдете здрави.“

Получиха и прочетоха писмото на Александър, направиха събрание и като обмислиха, отговориха следното: „Водачките на амазонките поздравяват цар Александър. Позволяваме ти да дойдеш при нас и да разгледаш земята ни. Ще ти даваме данък сто златни таланта и пращаме да те посрещнат петстотин измежду най-добрите. Те ти носят парите и сто благородни коня. Ще останат при тебе една година и ако някоя загуби девството си от чуждороден мъж, ще се смята за напуснала родината си. Пиши ни колко евентуално ще останат при тебе, а останалите ни върни и ще ти пратим други. Ще ти се подчиняваме и в твое присъствие, и в отсъствието ти. Защото разбрахме, че си благороден и храбър човек. Ние сме незначителна част в сравнение със света, който си пребродил, и затова не е възможно да се мерим с тебе. Решихме да ти се подчиняваме и да продължим да живеем на родна земя.“

 

 

27. Като уреди тия неща, отправи се към земите на пресите. И крайно униние обзе войниците. Беше насред лято, а в продължение на четиридесет дена не престана да вали. Дървените калъфи, в които носеха щитовете, започнаха да гният и юздите на конете се покриха с ръжда. И много пехотинци останаха без обувки от влагата и краката им се израниха. И едва-що престана дъждът, настана такава горещина, каквато човек не би могъл да издържи. И започнаха да се чуват гласове на недоволство във войската.

Готвеше се да мине река Хипанида[15], която служи за граница, и разпита местните жители за числеността на царската войска, която беше отвъд в земите на пресите покрай океана. И местните жители му рекоха, че царят държи в оборите си пет хиляди слона и десет хиляди колесници и много мириади войници. Като научил това, ограби умникът Александър храната от крайокеанската област и от останалата земя на индусите и като направи от нея огнени жертвеници в стана си, тъй отдаде почит на боговете.

Получи там следното писмо от Аристотел: „Аристотел поздравява цар Александър. Свидетели са ми Зевс и Посейдон, крайно затруднен съм за кое от твоите дела да те похваля по-напред. Благодарен съм на всички богове и богини за сполуките ти, за бляскавите ти и славни дела… Храбър военачалник и боен, ти се прояви като истински Нестор по ум, а в боя като храбреца Одисей, който:

Много поселища хорски видя и позна обичаи[16].

Говоря за тия неща, които стори на тридесетгодишна възраст. И хората казват: «Александър Македонски премина от запад на изток и го приеха с радост етиопи и скити, които:

Слънцето дето захожда, живеят, и дето изгрява[17]

А тия, които дръзнаха да ти се противопоставят, пратиха да молят да им станеш приятел. Бъди здрав и щастлив, богоравни царю.“

Вдигна войската и се отправи към Вавилон. И като пристигна там, посрещнаха го с блясък и почести. Принесе жертва на боговете и устрои спортни и музикални състезания.

Там написа писмо и на майка си Олимпиада, в което и разказа своите преживявания:

„От предишните ми писма, уверен съм, ти знаеш за всичко, сторено от мене до делата ми в Азия. Но мисля, че е добре да ти разкажа и за походите си нататък. След похода срещу Вавилон взех седемдесетхилядна войска и отново се отправих на път“… „и достигнах за деветдесет и пет дена до Херакловите стълбове[18]. Казваха, че Херакъл поставил тия знакове, за да ограничи земята, до която достигнал. Те са два стълба, единият златен, другият сребърен, на височина тринадесет лакътя и два лакътя широки. Аз не вярвах, че целите са от метал. Затова принесох жертва на Херакъл и пробих единия. Оказа се, че целият е от злато и за да запълня отново дупката, употребих хиляда и петстотин жълтици. Потеглих оттам през пуста и камениста земя. И мъглата беше толкова гъста, че човек не можеше да познае кой стои до него… И след седем дена достигнахме реката Термодонт[19], която тече в плодородна равнина. Там живеят амазонките, жени, които се отличават по едрия си ръст и по хубост. Одеждата им е пъстра, а оръжието им е сребърна брадва — там не познават желязото и бронза. Отличават се по ум и съобразителност. И аз спрях с войниците край реката. Беше невъзможно да се мине отвъд, дето живеят, защото е голяма и непроходима: пълна е с много животни и големи камъни. А те преминаха и се наредиха срещу нас. Но аз им писах писмо и ги убедих да ми се подчинят.

 

 

28. И като взех данък от тях, отправих се към Червено море по една теснина. От дясната ни страна се издигаше висока планина, а от лявата плискаше вълни морето. Принесохме жертва на Посейдон десет жребела, отморихме се, потеглихме и достигнахме до река Атлас[20]. И не се виждаше нито небе, нито земя. Обитаваха по ония места множество странни племена. Видяхме кучеглави хора и без глави, с очи и уста на гърдите…

И видяхме остров, който отстоеше на сто и петдесет стадия от земята. Доплувахме и открихме там града на Слънцето, който беше сто и двадесет стадия в периметър. Имаше двадесет и четири кули, съградени от злато и смарагд. Насред града се извисяваше олтар, изграден също от злато и смарагд. Имаше шестдесет стъпала, а на върха запрегната в коне колесница от злато и смарагд. Но от мрака не се виждаше ясно. Жрецът на Слънцето беше етиопиец с одежда от чисто ленено платно. Каза ни по варварски да напуснем ония места. Принесохме жертва на Слънцето, тръгнахме и вървяхме седем дена. А мрачината стана още по-гъста и аз отново жертвувах на Слънцето и тогава боговете осветиха пътя ни със сребърни светилници.

Достигнахме до река Танаида[21], която тече покрай Азия и Европа, и пристигнахме в двореца на Кир и на Ксеркс. Имаше вътре многобройни прекрасни зали, изпълнени със злато и сребро, с великолепна посъда и всякакви други скъпоценности. Имаше там огромна дълга зала, в която царят се допитвал до оракула. Висеше от средата на тавана златна клетка, а в нея беше затворена птица, подобна на гълъб. И тя ми каза по елински: «Александре, престани да се изправяш срещу боговете. Върни се в твоите чертози и не се хвали, че ще се качиш на небето.» Исках да я вдигна като трофей и да ти я пратя, но жрецът каза, че е свещена.

А в двореца в Суза има сребърен кратер, който побира триста и шестдесет метрета[22]. Измерих го по време на голямото угощение, когато принесохме жертва на боговете-спасители. Имаше там и една голяма зала, в която Ксеркс беше наредил да изрисуват морската битка срещу атиняните. Издигаше се в средата златен трон е балдахин. Казват, на него сядал царят, когато разговарял с елински вестители. Видях там и една «майстория на Главк»[23] — добре настроена лира, която свири сама. В кръг около трона беше разположен златен шкаф, двадесет и шест лакътя дълъг и с двадесет и два реда нагоре. А край стената имаше и още един шкаф, в който се поставяха чаши, дълъг тридесет и седем лакътя. Отгоре му беше поставен златен орел, който покриваше с крилата си целия шкаф. Имаше и лоза със седем клона, цялата златна, също бяла топола, платан и мирта, всичките изработени съвършено. Толкова много неща видях, че ми е трудно да си ги спомня. Бъди здрава, майко.“[24]

 

 

30. Това писа на майка си от Вавилон и няколко депа по-късно, когато настъпи време да напусне живота, божеството вести това събитие с ужасно знамение. Една от местните жени роди бебе, горната част на чието телце до пъпа беше съвсем като на дете, само че мъртва. А долната беше покрита с муцуни на диви зверове, така щото на вид силно наподобяваше Сцила[25], тъй както я рисуват, ако се изключи това, че у детето зверовете бяха повече на брой и от друг вид. Муцуните бяха на лъвове, леопарди и вълци, движеха се и ясно можеха да се различат. Веднага щом роди това бебе, жената го пъхна в пазвата, покри го, отиде в двореца на Александър и каза: „Въведете ме при царя. Искам да му съобщя нещо важно.“ Беше по обед и той почиваше в една спалня. Като го събудиха и научи за жената, заповяда да я повикат. Тя влезе и накара да отстрани тия, дето бяха вътре. И като излязоха, откри се и му показа чудовището, като каза, че тя го е родила.

Удиви се Александър, като го видя, повика маговете халдейци и нареди да изтълкуват знамението, като ги заплаши със смъртно наказание, ако не му кажат истината. Петима бяха най-умните и най-прославени халдейци. Но тоя измежду тях, който надвишаваше всички с гадателското си изкуство, тогава не беше в града. А тия, които дойдоха, предсказаха, че Александър ще бъде невероятно силен и страшен за враговете и ще властвува над всички хора. Рекоха, че тия толкова могъщи зверове са племената, подчинени на човешкото тяло. Това казаха те и си отидоха. Връща се от пътуването другият халдеец и идва след тях при Александър. И като видя разположението на знаците върху знамението, извика високо, разкъса дрехата си и заоплаква на глас и със сълзи в очи предстоящата кончина на толкова младия Александър.

А той се обезпокои силно, като го видя така опечален, и го накара да разкаже спокойно какво съобщава знамението. Халдеецът му каза следното: „Царю, вече не се броиш между живите и тялото ти е оставило човешката природа.“ Когато Александър настоя да разбере смисъла на случилото се, отговори му: „Най-могъщи, човешкият образ — това си ти, а животинските ликове — тия край тебе. Ако горната част на тялото се движеше и беше жива, това щеше да означава, че ще владееш над всички. Но както горната част на телцето е напуснала живота, така и ти си го напуснал, царю. И както зверовете не са в единомислие, ами са настроени диво спрямо хората, тъй са настроени спрямо тебе и твоите приближени. Ще настъпят големи размирици по света след смъртта ти, твоите хора ще влязат в разпри и ще се избиват.“

Рече това и си отиде халдеецът, а детето нареди да изгорят. Като чу това, Александър рече: „Дай ми, Зевсе, да изпълня докрай плановете си. Но щом си решил тъй, приеми и мене, третия смъртен.“ Искаше да каже с това, че и Дионис, и Херакъл са сред боговете за подвизите, които са сторили, и че смята себе си за третия след тях, достоен да стане сътрапезник на боговете заради делата си, които извърши по целия свят.

 

 

31. Майка му Олимпиада често му пишеше за Антипатър[26] и му се оплакваше, че не я зачита като негова майка и че Антипатър говорел, каквото пожелаел, и я обвинявал, че имала странно поведение; затова искала да си иде в Епир. Александър реши да оправи това, прати в Македония Кратер и нареди Антипатър да дойде при него. Той предусети прикритото в служебните дела намерение на Александър и замисли да го убие, понеже се боеше да не би да бъде опозорен и наказан. Беше научил, че сполуките бяха направили Александър още по-невъздържан. Достави си силна отрова, чието действие беше страшно. И за да се съхрани количеството, сипа я в издълбано копито на катър. Никакъв друг съд — нито меден, нито глинен, не беше в състояние да издържи въздействието й. Постави го в желязна кутия, предаде го на сина си Касандър[27] и го прати на гости у Александър с поръка да се уговори с брат си Иолас как да поднесат отровата.

Касандър пристигна във Вавилон и завари Александър да върши жертвоприношения и да приема гости от чужбина. И сподели с Иолас, които беше главен ви почерпен на Александър. Няколко дена преди това Александър го беше пернал с пръчка по главата за някаква негова недисциплинираност, момчето още беше разгневено и затова на драго сърце прие безчинното дело. И взе за съучастник тесалиеца Медий[28], който беше другар на Александър. Той беше любовник на Иолас и също се чувствуваше оскърбен поради Александровата грубост и обеща да му даде да изпие отровата. Александър прекарваше приятно и весело, заобиколен от другарите си и от майсторите на Дионис[29], които бяха дошли да отдъхнат във Вавилон… И стана, искаше да иде да си почине, когато приближи Медий и го покани да влезе при неговите другари. Каза, че събрал най-добрите му приятели. При тия думи Александър прие неговата покана и отиде на угощението. Двадесет души бяха участниците — Пердикас[30], Мелеагър, Питон, Леопат, Касандър, лекарят Филип, Певкестес, Птолемей, Лизимах[31], Неарх от Крит, Стасанор, Хераклид от Тракия… Европий, Аристон от Фарсала, инженерът Филип, Филотас, Менандър… Измежду тях Пердикас, Птолемей, Олкиас, Лизимах, Евменес и Азандър не знаеха какво предстои да се случи. Всички останали бяха съучастници и се бяха заклели и дали съгласието си пред Иолас и Касандър. Вече бяха станали амбициозни и се бояха от властта на Александър и от прекомерното му високомерие. Възлегна Александър и Иолас му поднесе бокала. После присъствуващите поведоха разговор да стане по-весело и пирът продължи известно време, когато Александър изведнъж извика като ударен със стрела в черния дроб. Но бързо се овладя, надмогна болката и си тръгна, като поръча да продължат пиенето.

 

 

32. Те обаче се обезпокоиха, веднага преустановиха пиршеството и се изправиха пред портите му да разберат какво ще стане. Александър реши да избълва многото вино и поиска перо. Беше навикнал да повръща по тоя начин. Иолас намаза едно с отровата и му даде. Затова подействува толкова силно, понеже беше вкарана в тялото му обилно. Загърчи се Александър в ужасни спазми и болки. И тъй прекара нощта, като показа невероятно търпение. А на следния ден, като усети колко е болен и че говорът му е неясен поради подуването на езика, помоли да излязат всички, за да може спокойно и насаме да размисли за някои пеша. Касандър се уговори с брат си и през нощта отпътува. Когато пристигна в Киликия, остана там да дочака Иолас, който трябваше да тръгне веднага щом Александър издъхне, а по море изпрати в Македония мъжа на кърмачката си, за да съобщи на баща си с предварително уговорени знаци, че работата е доведена докрай.

Когато настана нощ, Александър нареди всички да напуснат сградата. Отпрати също Комбафес и жена си Роксана. Имаше една порта, дето водеше към река Ефрат, която протича през Вавилон. Нареди да я отворят и да не застава там вратар, както в други случаи. Всички си отидоха и в полунощ Александър се вдигна от леглото, загаси светилника, мина през портата на четири крака и се отправи към реката. Като наближи и се огледа, видя да тича насреща му Роксана. Беше подозряла от наредбата, че е намислил да предприеме нещо достойно за дръзновението си и затова тайно бе следвала неговото движение в мрака и стенанието му. Спря, прегърна го и рече: „Убиваш ме и ме оставяш, така ли, Александре?“ Той рече: „Роксано, няма да бъде голяма благодарността ми, задето ме лишаваш от слава. Но нека никой да не знае за това!“ Опря се на нея и без никой да забележи, се върна в сградата.

Когато се съмна, нареди да влязат при него Пердикас, Птолемей и Лизимах и им каза никой друг да не влиза, додето не се разпореди с работите си. И се зае да пише завещанието си, като накара да седнат до леглото му юношите-писари Комбафес и Хермсгенес. А Пердикас подозря, че ще остави всичко на Птолемей поради това, че Александър често бе говорил пред него за рождението на Птолемей и поради това, което му бе разкрила Олимпиада, че бил син на Филип. Затова взе настрана Птолемей и го накара да се закълне, че ще му отдели тая част, която се реши общо, че е негова, в случай че стане наследник на Александър. Птолемей се закле, но изобщо нямаше представа какво си мисли Пердикас. От своя страна, понеже сам смяташе, че Пердикас ще наследи властта — беше него по-напред от всички останали в очите на Александър по ум и по храброст, накара го да даде същата клетва.

Оня ден и следната нощ Александър прекара в писане. А после нареди да повикат Пердикас, Олкиас, Птолемей и Лизимах. Те влязоха при него и изведнъж македонците се стекоха с викове пред двореца. Заплашваха, че ще избият телохранителите, ако не им покажат царя. Попита Александър каква е тая суматоха и Пердикас му предаде думите на македонците. Тогава заповяда да поставят леглото на удобно място, така щото войската да премине и да го види. Войниците да влизат само по един хитон през една врата и да излизат през друга, за да не стане някакъв бунт. Пердикас предаде на македонците царската заповед и те почнаха да минават. Ободряваха го и нямаше никой, който да не се просълзи пред нещастието, което сполетя техния толкова млад цар. Имаше сред тях един македонец с външност не недостойна, но иначе човек простоват и недисциплиниран. Приближи той до Александър и рече: „За добро царува над Македония баща ти Филип и ти също за добро.“ После се обля в сълзи и продължи на македонски: „Ако ни оставиш ти, погинала е Македония. Ако умреш, редно е да умрем и ние македонците с тебе, който издигна Македония до небето.“ И Александър заплака, протегна десница и като хвана македонеца за ръката, направи знак да не губи крак.

 

 

33. След като преминаха македонците, повика отново Пердикас и другите. И като се обърна към Олкиас, нареди да прочете завещанието. Това, дето Александър даде на Олкиас, беше препис на част от завещанието:

Завещание на Александър[32]

Цар Александър, син на Амон и на Олимпиада, за момента посочва за цар на Македония Аридей[33], сина на Филип. Но ако Роксана роди на Александър син, той да бъде цар и да получи името, което решат македонците. Ако пък се роди момиче, нека македонците да изберат когото пожелаят за цар, в случай че не искат Аридей, сина на Филип. А избраният нека пази властта на аргейадите[34] и македонците да празнуват заедно с царя обичайния празник на аргейадите. Нека бъде позволено на Олимпиада, майката на Александър, да живее в Родос, ако родосците са съгласни. Защото без тяхното съгласие не може да стане. Ако не желае да живее в Родос, нека се установи, където пожелае, като получава същите доходи, които получаваше и при своя син Александър.

Докато македонците решат кого да поставят за цар, цар Александър, син на Амон и Олимпиада, назначава за управители на своето царство: Кратер и жена му Кинана, дъщеря на предишния македонски цар Филип, за цяла Македония, Лизимах и жена му Тесалоника, дъщеря на предишния македонски цар Филип, за Тракия. Дава сатрапията в Хелеспонта на Леонат и жена му Клеодика, сестра на Олкиас, Пафлагония и Кападокия на своя мемоарист Евменес[35]. Оставя островите свободни под закрилата на Родос. Памфилия и Киликия оставя на Антигон[36], Кария на Азандър. Над Исаврия и всички области до река Халис да управлява Филон. За управител на Сирия до Месопотамия определя Питон. Областта на Вавилон и съседните земи да управлява моят адютант Селевк[37]. Финикия и тъй наречената Койлесирия оставям на Мелеагър. За управител на Египет назначава Пердикас, а на Либия Птолемей и неговата съпруга Клеопатра, сестра на Александър. На земите над Вавилония за военачалник и управител определя Фанократес и жена му Роксана от Бактрия.

Заповядвам управителите на царството да се погрижат да бъде направен саркофаг от двеста таланта злато, в който да бъде поставено тялото на царя на Македония Александър. И да бъдат върнати в Македония възрастните и болните македонци. По същия начин да се постъпи и с възрастните и болните тесалийци. Да им се раздадат три таланта злато. И да се прати в Аргос въоръжението на цар Александър и петдесет таланта златни пари като военен трофей в дар на Херакъл. И да се пратят в Делфи слонските зъби, змийските кожи и тринадесет златни блюда като трофей от похода. Нека бъдат дадени на гражданите на Милет сто и петдесет таланта златни пари за застрояването на града им…

Цар Александър поставя за цар на земята на индусите край река Хидасп Таксил, а на земята от Хидасп до река Инд Пор, а на паропанисадите бактрианеца Оксиарт, бащата на Александрсвата жена Роксана… Бактрия и областта на Суза дава на Филип, Партия и земите до Хиркания на Фратаферн, Кармания на Тлеополем, Персида на Певкестес…

Цар Александър поставя за цар на Илирия Олкиас. Дава му да отнесе от Азия петстотин коня и триста таланта и да изгради с тия средства храм и да вдигне в него статуи на Амон, Херакъл, Атина. Олимпиада и Филип… И Пердикас да постави в Египет изображения на Александър, Амон, Херакъл, Атина, Олимпиада и Филип.

И нека олимпийските богове и Херакъл, поставил началото на рода на нар Александър, бъдат надзорници за извършването на всичко това.

Дойде при него Птолемей и му рече: „Александре, кому оставяш царството?“ Той каза: „На този, който може и желае да го задържи и опази цяло.“ И ведно с тия думи се спусна облак, настана мрак и от небесата падна в морето огромна звезда, а с нея и огромен орел и се поклати бронзовата статуя на Зевс във Вавилон. И вдигна се отново на небето звездата и орелът, който летеше със светлата звезда. И щом изчезна звездата в небесата, Александър тутакси склопи очи.

 

 

34. Персите настояваха да отнесат Александър в Персида и да го почетат като бог Митра. Македонците от своя страна искаха да го вземат със себе си в Македония. Каза им Птолемей: „Има прорицалище на Зевс във Вавилон. Него ще попитам къде да отнесем тялото на Александър.“ Попита го и ето какво прорица богът: „Лично ви давам отговор, който е угоден за всички вас. Има град на бреговете на Нил, невероятно богат, близо до земята на амазонките, на име Мемфис. Там отнеси и положи в покой сина на безсмъртните и почети самия цар, който носи рога.“

След като получи това прорицание, вдигна го Птолемей и го понесе към Египет. Взе оловен ковчег, постави в него мед от островите, столетник и пещерна мирта, постави го върху каруца, теглена от мулета, и потегли към Египет. И когато достигна в Пелузий, жителите на Мемфис го срещнаха с музика и тържествени украшения, както е обичаят, и го въведоха в Мемфис като Сесонхосис, полубог, владетел на света. Върховният пророк на мемфиския храм рече: „Въведете го не тук, а в града, който основа в Ракотида. Защото там, дето е тялото му, това място ще бъде непревзимаемо.“ Тогава Птолемей му издигна гробница в Александрия, която и до ден-днешен се нарича „паметникът на Александър“, и го погреба там бляскаво.

 

 

35. Не победи във война толкова царе Александър, колкото остави свои наследници след смъртта си. Живя тридесет и две години и осем месеца. Започна да воюва от петнадесетата си година и воюва седемнадесет години. Останалите осем месеца прекара в мир и спокойствие. Подчини двадесет и две варварски и десет елински племена. Основа дванадесет града, които и до днес са обитавани и живеят в мир — Александрия в чест на коня Буцефал, Александрия в подножието на Пиерия при Ис, Александрия в чест на победата над Пор, Александрия при Граник, Александрия в Скития, Александрия на реката Тигър, Александрия във Вавилония, Александрия в Троада, Александрия при Иаксертес, Александрия при Оритите, Александрия при Маргиана и Александрия в Египет.

Роди се на първо число в месец Тюби на изгрев-слънце, а умря в четвъртия ден на месец Фармути[38] на залез.

Бележки

[1] В 326 г. пр.н.е. войниците на Александър действително отказват да вървят нататък.

[2] Сражението на Александър с Пер, в което той противоположно на версията в романа побеждава, но запазва живота на Пор, става в 326 г. пр.н.е. По-късно Александър го прави управител на Индия (срв. кн. III, гл. 33).

[3] Гимнософисти е название, с което гърците означавали индийските философи-аскети.

[4] Тази сцена е вариант на известната сцена между Александър и Диоген при срещата им край Коринт. Също като Дандимис Диоген не се вдига от делвата, за да приветствува Александър. Пасажът е от по-нова версия на романа.

[5] Текстът, който следва (гл. 36–41), е включен в превода от една по-късна версия на романа, в която, както личи, фантастическият елемент има превес.

[6] Прасиаке е град Паталипутра на Ганг. Всъщност Александър не достига до тия места.

[7] Кратер е действително лице, пълководец на Александър. От 323 г. пр.н.е. управлява заедно с Антипатър Македония и Гърция.

[8] В междуособиците след смъртта на Александър някои негови близки действително били избити (напр. жена му Стагейра).

[9] Разказвачът смесва древна Асирия с Етиопия. Мерое е древната етиопийска столица, а Кандаке е не лично име, а титул на етиопийските царици. В основата на разказа стои вероятно прославената царица на Етиопия, която създава трудности на римляните (24–23 г. пр.н.е.). В следващия първи век от н.е. и император Нерон вдига война срещу една друга Кандаке.

[10] Фараонова мишка е хищен бозайник т.нар. Herpestes ichneumon.

[11] Пактол е златоносна река в Лидия.

[12] Триклин е комплекс от три свързани под прав ъгъл ложета за обед, в преносен смисъл означава трапезария.

[13] Амазонките са митическо племе от войнствени жени. Според Омир те живеели в Понта, а според други автори в Скития или в Либия.

[14] Мина е парична единица, равняваща се на сто драхми.

[15] Хипанида е река Хюфазис, където според източниците войската на Александър действително била сполетяна от проливни дъждове. Лошото време и умората на войниците стават причина да поеме назад.

[16] Стих от «Одисея» на Омир (I, 3). Преводът е на Г. Батаклиев (Омир, «Одисея», София, «Народна култура» 1971).

[17] Стих от «Одисея» на Омир (1,24). Преводът е на Г. Батаклиев.

[18] Херакловите стълбове, т.нар. Калпе и Абиле или по друга версия Гибралтар и Сеути, били поставени от Херакъл при днешния Гибралтар. В случая посоките са напълно объркани и неправдоподобни.

[19] Река Термодонт тече в Понта (Мала Азия). Да не се смесва с реката със същото име в Беотия (срв. кн. I, бел. 25).

[20] Атлас е вероятно Арабис, реката, която служела за граница между индите и оритите.

[21] Танаида е река в Скития, съвременната река Дон.

[22] Метрет е мярка за течност, равняваща се на четиридесет литра.

[23] „Майстория на Главк“ е поговорка, която иска да каже „нещо невероятно изкусно“. Главк от Хиос, живял през V век пр.н.е. бил прочут скулптор и приложник.

[24] В най-старата версия липсва глава 29. В по-новите липсата е запълнена с продължение на писмото на Олимпиада. Настоящото описание е пълно с реминисценции на Херодот.

[25] Сцила е митологическа фигура, шестоглаво чудовище, което обитавало на един нос на входа в Сицилийския пролив и поглъщало преминаващите моряци.

[26] Антипатър е пълководец на Филип, оставен от Александър да управлява Македония в негово отсъствие.

[27] Касандър е син на Антипатър, по-късно цар на Македония от 306 до 297 г. пр.н.е.

[28] Медий става най-близкият другар на Александър след смъртта на Хефестион.

[29] „Майсторите на Дионис“, ще рече — актьорите-изпълнители, които се считат за служители на бога на театралното изкуство Дионис.

[30] За пръв път тук споменатият Пердикас е един от първите Александрови генерали и негов наследник. Убит в Египет в 321 г. пр.н.е.

[31] Лизимах е военачалник на Александър, а по-късно цар на Тракия. Воюва с царя на одрисите Севт III (322 г. пр.н.е.), когото побеждава и овладява цяла Тракия.

[32] В превода не се предава част от оригиналния текст — писмо на Александър до жителите на Родос.

[33] Аридей е незаконен син на Филип, когото според Плутарх Олимпиада повредила от малък с магия и отрови.

[34] Аргейадите, т.е. потомците на македонския генерал Аргеас, от когото тръгва родът на Александър.

[35] Евменес (326–316 г. пр.н.е.) е частен секретар и дипломат на Александър, създал след смъртта му негов култ в Мала Азия.

[36] Антигон (380–301 г. пр.н.е.) е военачалник и наследник на Александър в Мала Азия, водил завоевателна политика.

[37] Селевк е основател на Сирийската монархия и неин пръв цар (312–281 г. пр.н.е.).

[38] Фармути е египетски месец, който отговаря на април, В действителност Александър умира на тринадесети юни 323 г. пр.н.е.

Край