Йордан Стубел
Глупавата врана

Веднъж, в една градина,

събра Врабец дружина —

след тая зима тежка

да хапнат по черешка,

набързо и накратко

да си побъбрат сладко.

Но кацна без покана

до тях госпожа Врана,

пригладена, умита,

заграка гласовито:

— О, няма ли стражарин,

ловец или пъдарин

крадците да изгони

от върхове и клони!

Крадливите врабчета

от ниви и полета

на орляк долетяха

и всичко изкълваха…

За мен, горката врана,

черешка не остана!

А старата градина

на леля е роднина,

във нея още малки

играли сме игралки

и пели сме с листата,

със коса и децата!…

Тъй глупавата врана

да грака не престана.

Но чичо Пей премина

през шумната градина,

отблизо и далече

послуша, па си рече:

— Поврякай си, поврякай,

но мъничко почакай…

Сегичка, вранке, ето,

готов съм със чифтето!

И гръмна нависоко,

и екна нашироко…

А враната, горката,

отпусна си крилата

и клюмна като цвете

на чичо Пей в ръцете.

А той се хили, гледа,

от смях му чак приседа:

— Нали си хубавица,

на гаргите царица

за глупостта голяма

ще те напълня с слама…

И ще висиш на края

в училищната стая,

ще гледаш от стената,

кога четат децата,

кога четат наука

за мъдрост и сполука…