Дийн Кунц
Маска (1)

Пролог

Лора беше в килера, заета с пролетното му почистване и ненавиждаше всяка секунда от своята работа. Всъщност не й беше неприятно самото чистене; по природа тя беше работливо момиче и изпитваше радост, когато трябваше да свърши нещо из къщата. Страхуваше се от килера.

Първо, това място бе много мрачно. Четирите тесни прозорчета в най-горната част на стените едва ли бяха по-широки от процепи на бойници и покритите с дебел слой прах стъкла пропускаха само слаба, белезникава светлина. Дори пламъкът на двете газени лампи не можеше да пропъди упоритите сенки, които явно не искаха да разкрият тайните си докрай. Трептящата кехлибарена светлина на лампите разкриваше само влажните каменни стени и тежката печка за въглища, студена и неизползвана в този приятен и топъл майски следобед. Безкрайни редици стъклени буркани, подредени върху множеството дълги рафтове, отразяваха светлите пламъчета, но тяхното съдържание — домашно консервирани плодове и зеленчуци, складирани тук преди девет месеца — оставаше невидимо. Всички ъгли на помещението тънеха в мрак, а сенките по ниския таван с открити греди се поклащаха като дълги траурни знамена от черен креп.

Освен това в килера винаги имаше леко неприятна миризма. Тя идеше от мухъла — като във варовикова пещера. През пролетта и лятото, когато тук беше най-влажно, в ъглите се появяваха петната на сиво-зелената плесен — растителност, подобна на струпеи, покрита със стотици миниатюрни, бели спори, напомнящи яйца на насекоми; това гротесково украшение на стените добавяше и своя лек, но въпреки това неприятен мирис във въздуха на килера.

Но нито мракът, нито дразнещите миризми, нито плесента бяха причина за Лориния страх; плашеха я паяците. Тези същества бяха царете на килера. Някои бяха дребни, кафяви и бързи; други — тъмносиви като въглен, малко по-едри от кафявите, но бързоходни също като по-малките си братовчеди. Имаше дори няколко синьо-черни гиганта, големи колкото палеца на Лора.

Докато бършеше праха и паяжините от бурканите с домашно консервирана храна, винаги нащрек за резките движения на паяците, Лора все повече се ядосваше на майка си. Мама можеше да я прати и в някоя от стаите горе вместо в килера; а самата тя или пък леля Рейчъл можеха да почистят тук долу, защото и двете не обръщаха внимание на паяците. Но Мама знаеше, че Лора се страхува от килера, освен това Мама беше в едно от онези настроения, когато искаше да я наказва. Ужасно настроение, мрачно като буреносен облак. Лора го беше изпитвала на гърба си и преди. Доста пъти. С всяка изминала година то все по-често обхващаше Мама и, попаднала веднъж в лапите му, тя ставаше друга, съвсем различна от усмихнатата, вечно пееща жена, каквато иначе си беше. Въпреки че Лора обичаше майка си, тя не изпитваше обич към злонравния и подъл човек, в който майка й понякога се превръщаше. Не обичаше омразната жена, пратила я долу в килера, при паяците.

Докато бършеше праха от бурканите с праскови, круши, домати, цвекло, фасул и туршии, очакваше напрегнато неизбежната поява на някой паяк и мечтаеше да е вече голяма, омъжена и самостоятелна. Лора се стресна от внезапен рязък звук, който прониза усойния подземен въздух. Отначало той й прозвуча като далечен, отчаян писък на непозната птица, но скоро стана по-страшен и близък. Тя престана да бърше, погледна нагоре към тъмния таван и се заслуша внимателно в зловещия вой над главата си. След миг осъзна, че това е гласът на леля й Рейчъл и че тя крещи от уплаха.

На горния етаж нещо се срути с трясък. Прозвуча като строшен порцелан. Трябва да е било мамината ваза с пауна. Ако беше тази ваза, то мама щеше да е в изключително лошо настроение до края на седмицата.

Лора се отдръпна от рафтовете с консерви и тръгна към стълбите на килера, но спря внезапно, защото му как Мама пищи. Нейният писък не беше причинен от ярост поради счупването на вазата; в него имаше някакъв ужас.

По пода на всекидневната към главния вход на къщата изтрополиха нечии стъпки. Укрепената врата се отвори с познатото скърцане на дългата си пружина, след това се затвори със сила. Рейчъл вече беше отвън и крещеше, думите й не се разбираха, но в гласа й имаше страх.

Лора усети миризмата на пушек.

Тръгна бързо към стълбите и видя на върха им светещи огнени езици. Пушекът не беше гъст, но смърдеше задушливо.

Сърцето на Лора туптеше силно, когато стигна до последното стъпало. Горещите вълни я принудиха да свие очи, но все пак успя да погледне в кухнята. Огнената стена не беше плътна. Още имаше една, макар и тясна, пътека за бягство, проход към безопасния хлад; вратата към задната веранда в най-далечния край.

Тя вдигна дългата си пола и я дръпна плътно върху хълбоците и бедрата си, мачкайки плата с две ръце за да не я докоснат пламъците. Прескочи бързо в обграденото с огън последно стъпало, което изскърца под тежестта й, но преди да стигне до отворената врата, кухнята избухна в синьо-жълти пламъци, преминаващи бързо в оранжево. От стена до стена, от пода до тавана стаята се превърна в ад; вече нямаше пътечка сред огъня. Може би полудяваше, но подпалената врата събуди у Лора забравения образ на блещукащ отвор в динен фенер.

В кухнята прозорците се счупиха с трясък, огънят се завихри от внезапната промяна на въздушното течение, нахлу през вратата на килера и опари Лора. Стресната, тя пристъпи неловко назад от последното стъпало. Падна. Докато се превърташе надолу, опита да сграбчи парапета, не успя, претърколи се надолу по късото стълбище и удари силно глава в каменния под.

Не припадна само защото не посмя, крепеше се за съзнанието като давещ се плувец за спасителен сал. Когато се убеди, че вече не може да загуби свяст, стана на крака. Остра болка прониза горната част на главата й. Вдигна ръка към веждите си и усети малка струйка кръв на ожуленото място. Беше замаяна и объркана.

През времето, по-кратко от минута, в което не успя да предприеме нищо, пламъците бяха обхванали цялото преддверие в края на стълбите. Вече тръгваха и към първото стъпало.

Тя не можеше повече да съсредоточи погледа си. Вървящите нагоре стълби и пълзящият надолу огън се сляха в ослепителна оранжева мараня.

По стълбището се завъртяха призраци от дим. Те протягаха своите дълги, безплътни ръце, сякаш искаха да прегърнат Лора.

Тя сви китки като фуния пред устата си.

— Помощ!

Никой не отвърна.

— Някой да помогне! Аз съм в килера!

Мълчание.

— Лельо Рейчъл! Мамо! За Бога, някой да ми помогне!

Отговори й единствено все по-силното буботене на огъня.

Лора никога не бе чувствала, че е толкова сама. Приливите на горещина заливаха цялото й тяло, но вътре в себе си тя усети студ. Потрепери.

Въпреки че пулсиращата болка в главата й стана много по-мъчителна от преди, а от раната над дясното око продължаваше да се стича кръв, тя разбра, че поне вече е способна да съсредоточи погледа си. Неприятното беше, че не й хареса това, което видя.

Стоеше неподвижна като статуя, хипнотизирана от смъртоносното представление на пламъците. Огнените гущери пълзяха надолу по стъпалата, превземаха ги едно по едно, плъзгаха се по подпорите, после отново тръгваха надолу по перилата с ясен звук, наподобяващ тихо кикотене.

Пушекът стигна до пода пред стълбите и я обгърна. Тя се задави и кашлицата усили болката в главата й като я замая отново. Подпря се с ръка на стената за да не падне.

Всичко ставаше твърде бързо. Къщата се разпалваше като купчина добре изсъхнали стари летви.

Аз ще умра тук.

Тази мисъл я измъкна рязко от нейния унес. Не бе готова да умира. Още беше много, много млада. Предстоеше й толкова живот, толкова чудесни неща за правене, неща, за които мечтаеше отдавна. Не беше честно. Тя отказа да умира.

Не можеше да диша от дима. Извърна се встрани от горящите стълби, закри с ръка устата и носа си, но това не помогна много.

Видя пламъци в другия край на килера и за миг помисли, че вече е обкръжена от огъня и всяка надежда за спасение е изгубена. Изкрещя от отчаяние, но после разбра — огнените езици все пак не бяха допълзели до края на стаята. Двете огнени точки, които виждаше, идеха от еднаквите газени лампи за осветление. Пламъчетата в тях бяха безопасни, сигурно укрити във високи стъклени шишета.

Отново закашля силно и болката в главата се загнезди зад очите й. Беше трудно да се съсредоточи. Мислите й течаха като капки разтопено сребро, достигаха се една-друга, сливаха се и тъй бързо и често променяха своята форма, че тя не успяваше да долови смисъла на някои от тях.

Започна да се моли тихо и усърдно.

Точно над нея таванът изстена и като че ли се премести. За секунди дъхът й спря, тя стисна зъби и остана права със стиснати до тялото си юмруци, чакайки да бъде погребана под горящите отломки. Но след това видя, че покривът няма да се срути — засега.

Трепереща, хленчейки тихо, тя се втурна към най-близкия от четирите високи прозореца. Беше правоъгълен, приблизително осем инча^[2] висок и осемнайсет — широк, твърде малък за да й послужи за бягство. Останалите три прозореца бяха същите; нямаше смисъл дори да ги поглежда.

С всяка изминала секунда ставаше все по-невъзможно да се диша. Очите и ноздрите на Лора изгаряха от болка. Устата й беше пълна с отвратителния, горчив вкус на дима.

Тя остана твърде дълго под прозореца, загледана с безсилие и объркване в оскъдната, млечнобяла светлина, проникваща през мръсното стъкло и гъстия пушек, долепен плътно до него. Имаше чувството, че не може да забележи някаква очевидна и удобна спасителна пролука; всъщност, беше съвсем сигурна. Съществуваше изход и той нямаше нищо общо с прозорците, но тя не беше в състояние да откъсне вниманието си от тях; гледаше ги втренчено, тъй както бе гледала и напредващите пламъци само преди две минути. Болката в главата и зад очите й започна да пулсира още по-силно от преди и в агонията на всеки такт мислите й се оплитаха все повече.

Аз ще умра тук.

В нейното съзнание проблесна страховит образ. Видя се как гори, косата й става руса от поглъщащите я пламъци и се изправя върху главата й, като че ли не е коса, а фитил на свещ. Във видението нейното лице се топеше като восък, бълбукаше, вдигаше пара и се втечняваше, чертите й се сливаха и изличаваха, докато тя вече не приличаше на човешко същество, докато видя ужасното, разкривено изражение на похотлив демон с празни очни кухини.

Не!

Тя разтърси глава и пропъди видението.

Беше замаяна и все повече й се завиваше свят. Имаше нужда от глътка чист въздух за да освежи замърсените си дробове, но с всяко вдишване поглъщаше повече дим, отколкото бе поела с предното. Боляха я гърдите.

Някъде наблизо се чу ритмично тупкане; звукът беше по-силен даже и от биенето на нейното сърце, което барабанеше оглушително в ушите й.

Извърна се обратно, кашляйки от задушаване и се опита да разбере откъде идат ударите, като се мъчеше да запази самообладание и се бореше за яснотата на своите мисли.

Тупкането спря.

— Лора…

През непрестанното бучене на огъня тя чу как някой я вика по име.

— Лора…

— Аз съм тук долу… в килера! — изкрещя тя. Но викът й прозвуча не по-силно от прегракнало жабешко квакане. Гърлото й беше свито и започваше да губи гласа си от лютия и адски горещ пушек.

Вече не можеше да се справи с усилията, нужни за да стои изправена. Падна на колене върху каменния под, залитна към стената и се свлече надолу, докато полегна настрани.

— Лора…

Тупкането се чу отново. Юмрук, удрящ по затворена врата.

Лора откри, че въздухът точно над пода е по-чист от този, който диша досега. Поемаше го като обезумяла, благодарна за тази отсрочка на задушаването.

Само за няколко секунди пулсиращата болка зад очите отслабна и мислите й се проясниха. Тя си спомни, че килерът има и външен вход — два капака, монтирани под наклон до северната стена на къщата. Те бяха залостени отвътре, тъй че никой не можеше да се промъкне и да я спаси; в своята паника и объркване тя бе забравила за този вход. Но сега, ако успееше да запази присъствие на духа, тя би могла да се спаси.

— Лора! — гласът беше на леля Рейчъл.

Лора припълзя до северозападния ъгъл на помещението, където няколко стъпала водеха до двете наклонени крила на портата. Държеше ниско глава за да диша от задимения, но все пак спасителен въздух над пода. Грубата мазилка по камъните разкъса нейната рокля и одра кожата на коленете й.

От лявата й страна вече горяха всички стълби — пламъците подхващаха и дървения покрив. Пречупена и замъглена от дима във въздуха, огнената светлина проблясваше навсякъде около Лора и създаваше измамното усещане, че тя пълзи през тесен тунел от пламъци. Но при скоростта, с която напредваше пожарът, това скоро щеше да е самата истина.

Очите й се подуха и започнаха да сълзят, затова тя ги бършеше, докато пълзеше едва към спасителния изход. Не можеше да види почти нищо. Използваше гласа на леля Рейчъл като ориентир, но повече разчиташе на инстинкта си.

— Лора!

Гласът беше близо. Точно над нея.

Тя започна да опипва стената, докато намери нишата с каменните стъпала. Промъкна се на първото стъпало в това убежище, повдигна глава, но не успя да види нищо; тъмнината тук беше непроницаема.

— Лора, отговори ми. Миличка, там вътре ли си?

Рейчъл беше в истерия, крещеше тъй силно и биеше толкова упорито по портата, че не би чула отговора, дори ако Лора беше в състояние да й отвърне някак.

Къде беше Мама? Защо и Мама не удряше по вратата? Мама не беше ли загрижена?

Приклекнала в това тясно, горещо и мрачно пространство, Лора се протегна и опря с ръка едното от наклонените крила над главата си. Яките дъски се огъваха и трещяха от силата в малките юмруци на Рейчъл. Лора потърси слепешком резето. Тя постави ръка върху топлия метал на пантата, но напипа и нещо друго. Нещо странно и неочаквано. Нещо, което се гърчеше и беше живо. Малко, но живо. Тя отскочи конвулсивно и отдръпна ръката си. Но докоснатото от нея същество се бе отлепило от резето, държеше се здраво за нейната кожа и се отдели от портата заедно с ръката й. То тръгна бързо по нейната длан, мина върху палеца, по китката и оттам се шмугна под ръкава на роклята й преди тя да смогне и го отърси от своята ръка.

Паяк.

Не успя да го види, но знаеше какво е. Паяк. Един от най-големите, колкото палец, с тумбесто черно тяло, блестящо като голяма капка зехтин, мастиленочерен и отвратителен. За миг тя се вцепени, не можеше дори да поеме дъх.

Усети как паякът пълзи нагоре по нейната ръка и стремглавото му движение я принуди да действа бързо. Тя го заудря през ръкава на роклята, но явно не улучи. Паякът я ухапа точно над извивката на ръката, тя трепна като от леко убождане и отвратителното създание се втурна под мишницата й. Ухапа я и там и изведнъж тя почувства, че преживява най-лошия си кошмар, защото от паяци се страхуваше повече от всичко друго на земята — със сигурност повече, отколкото от огъня, тъй като в отчаяните си опити да убие паяка тя забрави съвсем за горящата къща, чиито развалини всеки момент щяха да се стоварят върху й — в паниката се олюля, загуби равновесие и падна заднишком по стълбите обратно в килера, удряйки силно единия си хълбок на каменния под. Паякът започна да се промъква под корсажа й, докато стигна между гърдите й. Тя искаше да пищи, но не успя да издаде никакъв звук. Постави ръка върху пазвата си, натисна силно и даже през плата усети как паякът се гърчи яростно под дланта й, усети още по-осезателно бясната му борба върху голата си гръд, където бе притиснат, но не спря, докато накрая не го смачка съвсем, после разбра, че се задушава отново — този път не само от пушека.

Няколко секунди след като уби паяка, тя остана на пода свита като в майчина утроба и не можеше да овладее силното си треперене. Отвратителната течност от смачкания паяк се стичаше съвсем бавно по извивката на гръдта и. Тя искаше да бръкне в пазвата под корсажа си и да извади вонящите останки оттам, но се поколеба, защото й мина безумната мисъл, че от тях паякът отново ще оживее някак и ще ужили пръстите й.

Усети вкуса на кръв. Беше прехапала устната си.

Мама…

Мама постъпи така с нея. Мама я изпрати тук долу и тя знаеше, че има паяци. Защо винаги измисляше тъй бързо наказания и тъй силно искаше да ги наложи?

Над главата й една греда се пропука и увисна. Кухненският под се продъни. Сякаш виждаше над себе си самия ад. Заваля дъжд от искри. Роклята се подпали и ръцете й обгоряха, докато я гасеше.

Мама постъпи така с мене.

Тъй като дланите и пръстите й бяха в пришки и кожата падаше, тя вече не можеше да пълзи на ръце и колене, затова се изправи на крака, въпреки че за това бяха нужни повече сили и решителност, отколкото бе решила, че притежава. Залитна встрани, замаяна и слаба.

Мама ме изпрати тук долу.

Лора виждаше само пулсиращия и обгръщащ всичко оранжев блясък, сред който се плъзгаха и въртяха димни призраци с размити очертания. Тя се затътри към няколкото стъпала, водещи до външните порти на килера, но само след два ярда^[3] разбра, че върви в погрешна посока. Тръгна обратно по същия път — или поне натам, откъдето мислеше, че е дошла — но само след няколко стъпки се блъсна в чугунената печка, а тя никак не беше близо до външния изход. Загуби всякаква ориентация.

Мама постъпи така с мене.

Лора стисна разранените си ръце в груби, кървави юмруци. В яростта си заудря печката и при всеки удар си представяше, че бие бясно майка си.

Горната част на къщата се огъна и се чу глух тътен. Някъде далеч, зад морето от дим, гласът на леля Рейчъл ехтеше призрачно:

— Лора… Лора…

Защо Мама не беше навън, защо не помагаше на Рейчъл да счупи капаците на входа? Къде беше тя, за Бога? Да не би да хвърляше въглища и газ за осветление в огъня?

Като хриптеше и дишаше тежко, Лора се отблъсна от печката и опита да открие спасителния изход по гласа на Рейчъл.

Една покривна греда се откъсна от краищата си, стовари се върху гърба й и я запрати в рафтовете с домашни консерви. Бурканите започнаха да падат и да се трошат. Лора се свлече сред порой от счупени стъкла. Усещаше миризмата на туршия и праскови.

Още преди да определи дали има някоя счупена кост, даже преди да вдигне лице от разпиляната храна, от тавана се срути втора греда и затисна краката й.

В нейното тяло имаше толкова болка, че съзнанието й просто отказа да я възприема. Още не беше навършила дори шестнайсет години, а вече трябваше да понесе толкова много. Тя заключи болката някъде в тъмните ъгълчета на ума си; вместо да бъде победена от нея, Лора се извиваше и удряше истерично с ръце, обзета от ярост към съдбата си и проклинаше своята майка.

В омразата към майка й нямаше разум, но имаше такава сила и страст, че тя замести болката, която Лора не можеше да си позволи. Омразата заля цялото й същество, изпълни я с тъй мощна демонична енергия, че тя почти успя да отритне встрани тежката греда върху нозете си.

Проклета да си и в Ада, Мамо.

Вторият етаж на къщата се срути върху първия с трясъка на гърмящо оръдие.

Проклета да си, Мамо! Проклета да си!

Пламтящите остатъци на двата етажа се стовариха в подземния килер през разпадналия се покрив.

Мамо…