Дейв Уолвъртън
Силата (1)

Глава 1

Острието на светлинния меч изсъска във въздуха. Оби-Уан не можеше да види червеното му сияние през превръзката, която притискаше очите му. Той използва Силата, за да разбере кога точно да се наведе.

Обгарящата топлина на светлинния меч на противника премина над главата му и почти го опърли. Във въздуха се носеше мирис като след светкавица.

— Добре! — извика Йода, който стоеше отстрани. — Отпусни се. Позволи на усещанията си да те водят.

Окуражителните думи дадоха смелост на Оби-Уан. Той беше твърде висок и силен за дванайсетте си години и много хора предполагаха, че ще има преимущество в двубоите.

Но мускулната сила и ръстът не означаваха нищо там, където се изискваше ловкост и бързина. Нито пък можеха да имат въздействие върху Силата, която той още не бе овладял напълно.

Оби-Уан внимателно се ослушваше за звука от светлинния меч на противника си, за дишането му, за скърцането на обувките по пода. Тези звуци отекваха ясно в малката, но с висок таван, камера.

По пода бяха разхвърляни камъни — още една трудност на упражнението. Той трябваше да използва Силата, за да усети и тях. Върху такава неравна повърхност беше лесно да загубиш равновесие!

Застанал зад Оби-Уан, Йода го предупреди.

— Не сваляй гарда!

Момчето покорно вдигна оръжието си и се претърколи надясно, а острието на съперника му се удари в пода. Той направи малък скок назад, прескачайки струпаните камъни. Оби-Уан чу напева на светлинния меч на противника си, когато той направи прибързан удар, предизвикан от раздразнение и умора. Чудесно!

Пот се стичаше под превръзката и очите му се овлажниха. Оби-Уан парира дразненето. Той си представи, че е истински рицар джедай, повел битка с космически пират… тогорянец със зъби, дълги колкото пръстите на Оби-Уан. В съзнанието си Оби-Уан видя въоръженото същество да се взира в него с очи, които бяха чисто и просто зелени резки. Ноктите му без усилие можеха да разкъсат всяко човешко същество.

Този образ го изпълни с енергия, помогна му да загърби страховете си. Само след миг всяка частица от тялото му бе готова да приеме Силата. Тя преминаваше през него, давайки му ловкостта и бързината, от които се нуждаеше.

Оби-Уан завъртя меча, за да блокира следващия удар. Светлинният меч на нападателя изсвистя и се спусна надолу. Оби-Уан скочи високо, прелитайки над главата на противника си, и удари със светлинния си меч надолу — там където трябваше да се намира сърцето на тогорянеца.

— А-а-а! — изстена от изненада и ярост другият ученик, когато острието на Оби-Уан докосна врата му.

Ако Оби-Уан държеше истински светлинен меч на рицар джедай, това щеше да е смъртоносен удар. Но учениците в Храма на джедаите използваха тренировъчни оръжия, нагласени на ниска степен. Допирът на острието причиняваше само жегващо докосване, което лесно заздравяваше.

— Това си беше чист късмет! — извика раненият ученик.

До този момент Оби-Уан нямаше представа с кого се дуелира. Той беше въведен в стаята със завързани очи. Едва сега той разпозна гласа на Брук Чун. Подобно на Оби-Уан, Брук беше от най-големите ученици в Храма на джедаите и таеше надежда, че ще стане рицар джедай.

— Брук — спокойно се обърна към него Йода, — не сваляй превръзката. Джедаят няма нужда от очи, за да вижда.

Но Оби-Уан чу как превръзката на другото момче пада на пода. Гласът на Брук се давеше в бяс.

— Нескопосан олигофрен!

— Сега ще се успокоиш! — нареди Йода на Брук с остър тон, който рядко използваше.

Всеки ученик в Храма на джедаите си имаше слабости. Оби-Уан познаваше своите твърде добре. Ден след ден му се налагаше да се бори, за да контролира яростта и страха си. Храмът беше изпитание не само за уменията, но и за характера.

Брук потисна своя искрящ гняв, който лесно можеше да се възпламени в пареща ярост. Обикновено успяваше да го сдържа добре и рядко някой го беше забелязал.

Брук също таеше недоволство. Преди година Оби-Уан се бе спънал в един от коридорите на храма и беше подкосил Брук, който падна на пода. Беше случайно, виновни бяха краката и ходилата му, които растяха прекалено бързо, но Брук не се съмняваше, че Оби-Уан го е направил нарочно. Достойнството на Брук беше много важно за него. Смехът на другите ученици го беше вбесил. Тогава той нарече Оби-Уан „олигофрен“ — Оли-Уан.

— Ела ми, Оли! — подигра му се Брук. — Я да видим дали ще ме удариш пак. За последно, преди да те изхвърлят от храма.

— Брук, достатъчно! — каза Йода. — Да се научи и да губи, и да печели, е длъжен джедаят. Сега върви в стаята си.

Оби-Уан се опита да не обръща внимание на хапливите думи на Брук. След един месец щеше да навърши тринадесет години и трябваше да напусне храма. Подигравки като тези на Брук все по-често долитаха до неговите уши с приближаването на рождения му ден. Ако не станеше падауан в следващите четири седмици, щеше да е твърде голям. Той внимателно се заслушваше в мълвите и бе разбрал, че нито един джедай нямаше да идва в това време, за да си избере падауан. Боеше се, че никога няма да стане рицар джедай. Страхът го разгневяваше. Достатъчно, за да направи тази глупава забележка:

— Не е нужно, за да го отпращате, учителю Йода — каза той. — Не се страхувам да се сражавам с него, без да си превързва очите.

По скулите на Брук пробягна червенина, а леденосините му очи се присвиха. Йода просто кимна, приемайки казаното от Оби-Уан. Но истината беше, че Оби-Уан бе изтощен колкото Брук. Той се надяваше, че Йода ще отпрати и двамата по стаите им, вместо да им позволява да се дуелират пак.

Но не след дълга пауза Йода каза:

— Добре. Продължете. Много още да учите имате. Но да използвате превръзките трябва.

Оби-Уан се обърна и се поклони на Йода, приемайки нареждането. Той знаеше, че Йода разбира колко е изморен. Въпреки, че желаеше учителят да му даде малко отдих, той приемаше мъдростта на всички решения на Йода — големи и малки.

Оби-Уан стегна превръзката си. Прогони умората си, повелявайки на своите мускули да се подчиняват. Опита се да забрави, че се бие с Брук и че шансовете да стане рицар джедай са почти никакви. Вместо това той се концентрира върху образа на тогорянския пират, върху козината му на оранжеви ивици, покрита с черна броня.

Оби-Уан усети Силата да тече около него и вътре в него. Усещаше живата Сила в Брук и тъмните вълнички, предизвикани от яростта на Брук. Първото му желание беше да сблъска този гняв със своя собствен. Но трябваше да се опълчи срещу него.

Оби-Уан зае отбранителна позиция, когато Брук скочи насреща му. Той позволи на Силата да го води, както беше направил преди малко. Лесно блокира следващия удар. После скочи високо, за да избегне друг удар, и се приземи зад една колона. Светлинните мечове се сблъскаха, хвърляха искри и горяха, после се разделиха. Въздухът натежа, пропит с енергията от битката.

Известно време двамата ученици се дуелираха, сякаш изпълняваха грациозен танц. Оби-Уан отскачаше от всяка атака и парираше всеки заплашителен удар. Не направи опит да порази Брук.

„Нека проумее, че не съм несръчен — с горчивина си помисли Оби-Уан. — Нека проумее, че не съм глупав. Нека го проумее отново и отново.“

Дрехите на Оби-Уан се напоиха с пот. Мускулите му горяха. Той едва смогваше да си поема дъх. Но докато не атакуваше с ярост, Силата оставаше могъща в него. Опита се да не мисли за двубоя. Той насочи цялото си същество към танца и скоро стигна до онази точка, когато всякакви мисли изчезнаха.

Брук се биеше все по-вяло и по-вяло. Скоро на Оби-Уан не се налагаше да отскача от немощните атаки на Брук. Той просто ги парираше, докато накрая Брук се отказа.

— Добре, Оби-Уан — извика Йода. — Напредваш.

Оби-Уан изключи светлинния си меч и го закачи на колана си. С превръзката изтри потта от лицето си. До него Брук се бе превил запъхтян. Не поглеждаше към Оби-Уан.

— Виждаш ли? — продължи Йода. — За да съкрушиш врага, не е нужно да го убиваш. Съкруши гнева, който пламти у него, и той вече не ще бъде твой враг. Гневът е истинският враг.

Оби-Уан разбра думите на Йода. Но изцъкленият поглед на Брук показа на Оби-Уан, че не е съкрушил гнева на противника си. Нито беше спечелил уважението му.

Двете момчета се обърнаха към Йода и тържествено се поклониха. През съзнанието на Оби-Уан премина образът на неговата приятелка Бант. Едно от най-хубавите неща в триумфа над Брук беше, че щеше да й разкаже за победата си.

— Достатъчно за днес — каза Йода. — Утре в храма пристига един рицар джедай, за да избира падауан. Да сте готови за него вие трябва.

Оби-Уан се опита да прикрие изненадата си. Обикновено, когато някой рицар джедай идваше в храма да търси падауан, мълвата изпреварваше пристигането му с дни. Така, ако някой ученик искаше да спечели честта да стане рицар, той или тя можеше да се подготви физически и духовно.

— Кой? — попита Оби-Уан с разтуптяно сърце. — Кой ще идва?

— И преди си го виждал — отговори Йода. — Майстор Куай-Гон Джин.

Надеждите на Оби-Уан се окрилиха. Куай-Гон беше могъщ рицар джедай — един от най-добрите. Той беше идвал и по-рано в храма, за да наблюдава учениците. Но всеки път си тръгваше, без да си избере нов падауан.

Оби-Уан беше чувал да се говори, че Куай-Гон е загубил последния си ученик в невъобразима битка и че се е заклел да не взима друг. Посещаваше храма всяка година само защото Съветът на майсторите го беше помолил за това. Отделяше няколко часа, за да погледа учениците, изучаваше ги, сякаш търсеше нещо, което никой друг не може да забележи. После си тръгваше с празни ръце, за да се бори с тъмнината сам.

Изведнъж Оби-Уан усети как надеждите му се изпаряват. Куай-Гон беше отхвърлил толкова много ученици! Защо изобщо си помисли, че ще успее да му се хареса?

— Няма да ме избере — съкрушено каза Оби-Уан. — И преди ме е виждал как се бия, а не се спря на мен. Никой няма да ме вземе.

Йода се взря в Оби-Уан с мъдрите си очи.

— Хм! Винаги в движение бъдещето е. Никой не може да е сигурен, но аз усещам… добра съдба за теб.

Нещо в тона на Йода накара Оби-Уан да се зачуди.

— Той ще ме избере ли? — попита момчето.

— От Куай-Гон това зависи. И от теб — рече Йода. — Като дойдеш утре, води битка за него, със Силата като свой съюзник. Може той да те приеме — Йода постави успокояващо длан върху ръката му. — И в двата случая това няма значение. Ще напуснеш храма скоро. Но да ти кажа съм длъжен — ще ми е мъчно да загубя такъв способен ученик.

Изненадан и поласкан, Оби-Уан погледна Йода. Очите на учителя грееха, докато примигваха срещу Оби-Уан. Похвалата от Йода беше толкова рядко събитие, колкото и изразяването на съжаление. Затова мнението му се ценеше толкова високо. В този момент Оби-Уан почувства, че дори да не стане рицар, поне е спечелил уважението на Йода. А това беше велик дар.

Йода се обърна и напусна тренировъчната зала, а наоколо се разнесе ехото от стъпките на малките му крака. Той излезе през вратата и изчезна в коридора. Осветлението в залата автоматично намаля и стаята се изпълни с мрачни сенки.

Брук избухна в смях зад гърба на Оби-Уан.

— Не се надявай прекалено, Оли. Йода само те успокоява. Майсторите повече няма да могат да те пробутват на никого. Има много по-добри кандидати от теб.

Оби-Уан се скова от гняв. Почувства се изкушен да отбележи, че Брук не е един от тези по-добри кандидати. Но вместо това той се запъти към изхода.

Едва бе направил и една крачка, когато нещо твърдо се стовари върху тила му. Ударът отекна в стаята. Брук беше го замерил с тренировъчен уред.

Докато Оби-Уан се обръщаше към Брук, момчето включи светлинния си меч. Червената му светлина прорязваше полумрака.

— Готов ли си за още един рунд? — попита Брук.

Оби-Уан хвърли поглед към безлюдния коридор. Йода беше изчезнал. Никой нямаше да го види, ако натупа Брук, както му се полага. Брук често бе жесток, но обикновено не беше толкова невъздържан. Той умишлено предизвикваше Оби-Уан, опитвайки се да го накара да изгуби контрол.

„Но защо?“ — зачуди се Оби-Уан.

Разбира се!

— Отдавна знаеш, че Куай-Гон ще идва, за да избира падауан, нали? — бавно каза Оби-Уан, докато подозрението се превърна в убеждение. Понеже Оби-Уан беше най-големият ученик в храма, майсторите джедаи щяха да подтикнат Куай-Гон да вземе него. А Брук не искаше това да се случва.

Брук се изсмя.

— Погрижих се да не разбереш. Ако беше станало, както го бях планирал, щеше да узнаеш чак след като си е отишъл.

Брук се надяваше да стане падауан на Куай-Гон. И единственият начин да го постигне беше да направи така, че Оби-Уан да се провали. Правеше опити да пречи на подготовката му, а сега се мъчеше да го вбеси. Гневът и нетърпението на Оби-Уан прекалено често му бяха вредили в миналото. Брук целеше да изпълни съзнанието му с ярост и отчаяние, за да не може да използва Силата.

Оби-Уан беше отгледан в Храма на джедаите от малко бебе. Той не се беше сблъсквал с толкова алчност, ненавист и същинско зло. Майсторите изграждаха щит между децата, за да ги предпазят от Тъмната страна на Силата.

Чак сега Оби-Уан погледна в сърцето на жестокостта. Брук планираше да открадне мечтите му.

Той не трябваше да разкрива пред Брук колко важна е за него визитата на Куай-Гон. Не трябваше да му издава, че Брук е възпламенил страха у него — страха, че никога няма да стане падауан.

Оби-Уан се усмихна.

— Брук, след три месеца, когато навършиш тринайсет години, се надявам да станеш способен фермер.

Това беше най-страшната обида, която можа да измисли, за да намекне, че джедайското майсторство на Брук е достойно единствено и само за Селскостопанските части.

Брук се хвърли срещу него, ръмжейки, с вдигнат високо светлинен меч. С вик на уста Оби-Уан се приготви да го посрещне. Просветващите остриета се сблъскаха във взрив от светлина и жужене, когато двете момчета се срещнаха в средата на стаята.

Дори и толкова уморени, момчетата се дуелираха до пълно изтощение. Когато с мъка излязоха от залата, те бяха лошо обгорени и насинени.

Никой не беше спечелил; и двамата бяха загубили.

Щом Оби-Уан се запъти към своето помещение, Брук се качи с асансьора към горните стаи в храма, където лечителите практикуваха занаята си. Накуцвайки, той влезе в лекарското отделение, симулирайки по-сериозни поражения, отколкото бяха в действителност. Дрехите му бяха нарязани и белязани от тренировъчния меч. От носа му течеше кръв.

Когато медиците го видяха, първите им думи бяха:

— Какво е станало?

Брук изпъшка.

— Оби-Уан Кеноби… — и се направи, че припада.

Един от лечителите го погледна и изрече отсечено към своя дроид:

— Веднага уведоми майсторите!