Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
ckitnik (2013)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2013)

Издание:

Ана Зегерс. Седмият кръст

Немска. Второ издание

Рецензент: Недялка Попова

Редактор: Яна Мутафчиева

Художник: Светозар Сребров

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Людмила Стефанова

 

В предговора е посочен превод на български на романа „Седмият кръст“ още през 1946 г., но няма сведения за преводача. Друго издание на романа според предговора е през 1978 г. На сайта: http://forum.uni-sofia.bg/forum/viewtopic.php?f=162&t=11120&start=90 е цитирано издание от 1975 г.: Ана Зегерс. Седмият кръст. Библиотека Победа. Партиздат. С., 1975. 425 с. Твърда корица с обложка. На сайта: http://www.darl.eu/delit/betrachtungen/bulgar/seghers.htm за новелата „Каменната ера“ се споменава издание на сп. „Панорама“ около 1980 г. За разказа „Дъщерята на делегатката“ информацията за написването е взета от адрес: http://www.buch-liste.de/library/index.php?view_book=730.

История

  1. — Добавяне

„Ние всички знаехме колко безмилостно и дълбоко могат да се впият външните сили в човека, чак до най-съкровената му дълбина, но знаехме също така, че вътре в човека има нещо, което въпреки всичко е неприкосновено и ненарушимо.“

Това е последното изречение на романа „Седмият кръст“, включен в тази книга заедно с няколко разказа и повести на Ана Зегерс. И то би могло да бъде поставено за епиграф на цялото й творчество: съпротивата на неприкосновено, ненарушимо човешкото срещу античовешките „външни сили“, каквото и название да носят те.

„Седмият кръст“ и името на неговата авторка стигнаха до българския читател (а и до мен самата) още през 1946 година — само 4 години след първото му излизане, на английски език, в Мексико („Акселферлаг“, 1942); следват „Мъртвите остават млади“, на български 1949 г., „Решение“ — 1962 г., „Доверие“ — 1970 г., отново „Седмият кръст“ — 1978 г., „Човекът и неговото име“ — 1979 г., а през 1981 г. ни е поднесен сборник с повести и разкази, наречен по един от тях „Нова среща“ — заглавие, което звучи и в смисъла за една нова среща с авторката. Сега издателство „Народна култура“ събира заедно най-известния роман на Ана Зегерс и няколко от тези разкази при решителното художествено доминиране на „Седмият кръст“.

Повторното прочитане на една и съща творба през интервал от, кажи-речи, четиридесет години представлява интересен, но и опасен експеримент. Тогава, през 1946 г., романът на Ана Зегерс ни водеше по още горещи следи, когато раните, нанесени от фашизма, бяха още отворени, когато по плацовете на концлагерите и над развалините на Хитлеровия бункер тревата не бе още избуяла. Народите на Европа бяха вече будни, но довчерашният кошмар, наречен фашизъм, не бе се превърнал още в сън, в история. Мощното въздействие на „Седмият кръст“ върху читателя, върху моето — тогава младо — поколение бе напълно естествен.

Често обичаме да казваме, че истинският критик и истинският оценител на художествените факти е времето. Е, добре: четиридесет години са вече достатъчно сериозен срок, през който една творба или избледнява и се изгубва, или остава непомръкващо ярка. Каква е днешната съдба на „Седмият кръст“ и на неговата авторка?

На времето си, и аз не знам по какви точно асоциативни пътища, свързах в съзнанието си Ана Зегерс с името и графиките на художничката Кете Колвиц: може би защото се запознах с тях по едно и също време, може би защото ми се наложи сходството на творческите им характери, идейната яснота и категоричността на почерка им. Същото чувство за графична контрастност и графична сила на изображението усетих и сега, препрочитайки Ана Зегерс. Но си помислих и още нещо: на 24 години бъдещата писателка получава докторска титла от философския факултет на Хайделбергския университет за дисертацията си върху тема от творчеството на Рембранд (баща й, Изидор Райлинг, е търгувал с произведения на изкуството). Обикновено се говори за влияние на писател върху млад автор, но защо да не допуснем и някакво по-фино, индиректно влияние — върху усета за композиция например, — насочено от художник към писател? Защото ми се стори, че в творбите на Ана Зегерс забелязвам нещо от характерното рембрандовско осветление на изобразяваната сцена: мощна, плътна светлина минава през пространството, за да падне върху главните действуващи лица и да извади безжалостно наяве не само външния детайл, но и скритите мисли, страхове, падения и въздигания на човешкия дух.

Не можем да не споменем и един друг, съвършено очевиден крайъгълен камък в творчеството на Ана Зегерс: това са сериозните й научни изследвания в началото на трийсетте години върху психологията на дребния буржоа, немския бюргер, станал по-късно масова база на националсоциализма. И понеже тръгнах вече по линията на това, как и от какви съставки е била изградена писателската и човешка същност на Ана Зегерс, може би трябва да спра вниманието на читателя, който още не я познава, и върху някои други факти на нейния живот и творчество (защото при нея, както у малцина, те са съвършено неделими).

Родена е през 1900 г., на границата между две твърде различни столетия. Преживява две световни войни и една емиграция, достига щастливо дълголетие[1] — вижда с очите си построяването на света, за който са се борили нейните герои и тя самата, пише с вдъхновение за този свят. Какво още се е вместило в годините от началото на века до днес?

В младините й преобладава интересът към философията, историята, история на изкуствата. Но на 28 години Нети Райлинг, единствената дъщеря на търговеца, е вече член на комунистическата партия на Германия. Да припомним тук две нейни по-късни изказвания: „Свързана съм, вярвам в това, с най-важните въпроси, които засягат хората днес, и се опитвам да ги разреша за себе си и за другите.“ И още: „Класовоосъзнатите писатели не пишат, за да описват, а за да променят, описвайки.“

Очевидно науката й се е видяла недостатъчна като действено, бързо оръжие и тя е потърсила нещо, което не само да анализира и изучава, но и да променя обществения порядък: борбата и литературата. Това я отвежда в Съюза на пролетарско-революционните писатели, а по-късно — и в затвора. Още втората й публикувана творба (разказът „Грубеч“, 1927 г.) е подписана с псевдонима Ана Зегерс. „Ана“ — може би заедно с „Мария“, едно от най-разпространените не само в Германия женски имена — навярно желание да бъде една от многото свои съвременнички? А фамилното име е заето от нейния любим бароков художник, нидерландеца Херкулас Зегерс. „Тя желаеше да пише като мъж“, споменават някои нейни съвременници и това означава — да пише несантиментално, с „мъжка“ мащабност на замисъла, с научно-хладнокръвен анализ на явленията.

И тъй, вместо Нети Райлинг вече съществува Ана Зегерс. Нейният творчески „апарат“ е включен завинаги в мрежата на историята, на революционните борби на немския пролетариат — оттам той получава електрически импулси, високоволтажно напрежение за своята работа. През 1927 г., два дни след екзекуцията на Сако и Ванцети, Ернст Телман ги нарича „герои на световния пролетариат“; същата година Ана Зегерс посвещава на техния процес и на гибелта им разказа си „По пътя към американското посолство“, включен по-късно в едноименен сборник. А за горчиво правдивата си повест „Въстанието на рибарите от остров Санта Барбара“, публикувана през 1928 г., получава литературната награда „Хайнрих фон Клайст“. Първи май на следващата, 1929 г., е известен като „кървавият май“ в Берлин — работниците демонстранти са посрещнати с куршуми. Ана Зегерс откликва с интересна (и експериментаторска!) творба — разказа „Какво става в една редица от четирима по време на демонстрация“. Характерни са и заглавията на следващите й книги: романите „Другари“, „Пътят през февруари“ (за февруарското въстание на австрийския пролетариат) и „Спасението“. Паралелно с написването им вървят участия в международни писателски срещи и конгреси (1930 — в СССР, 1935 — Франция, 1937 — Испания).

Но най-важното събитие за нея от това време е попадането й в затвора и след това — бягството в Швейцария, а оттам — във Франция. Нейни съвременници писатели ще си я спомнят, седнала в някое малко парижко кафене, посещавано от работници, обкръжена от шум и гласове, но и отделена от тях, невиждаща и нечуваща, наведена над полуизписаната тетрадка. Сред тези тетрадки вече се намира и ръкописът на „Седмият кръст“.

Върху Ана Зегерс тежат две „присъди“: тя е комунист, тя е еврейка. И нейното скиталчество продължава. След седемгодишен престой в Париж тя бяга с двете си деца в Марсилия, а оттам — през Мартиника, Сан Доминго и САЩ — в Мексико. При изселването от Париж ръкописът на „Седмият кръст“ се затрива някъде из емигрантския багаж и писателката дори го смята за изгубен — едва в Мексико тетрадките излизат на бял свят, за да бъдат отпечатани през 1942 г. Само след две години романът е филмиран в Холивуд (още един неин роман с емигрантска тема — „Транзит“ — ще има подобен „извънкнижен“ живот на Запад — като филм под заглавието „Бягството към Марсилия“, 1977 г., и в сценичен вариант, 1980 г. — и двата осъществени във ФРГ).

Годината 1947 слага началото на втората половина на живота й: завръщане в освободената родина, всеотдайно участие — като писател и като общественик — в изграждането на младата Германска демократична република, получаване на национални и международни награди, пътешествия. И книги, книги — сборниците „Излетът на мъртвите момичета“, „Хляб и сол“, „Силата на слабите“, „Карибски истории“, „Три жени от Хаити“; романите „Мъртвите остават млади“, „Решение“, „Доверие“ и още много новели, литературни студии… Нарочно изброявам заглавията на част от творбите й — те сами говорят за онова пълно съответствие между битие и творчество, между убеждения и гражданско поведение, за което стана дума по-преди.

И ето го сега пред нас този сборник, приютил между кориците си един роман от 1942 г. и шест новели и разкази, някои от които — публикувани само преди няколко години. Какво говорят те на днешния читател, като го връщат във времето преди четиридесет години (с изключение на „Каменна ера“, чието действие се развива сега)? Не зная какво точно е ръководило подбора на съставителя — дали търсенето на разнообразие при представянето на Ана Зегерс или обратното — ненатрапливото присъствие на вътрешни аналогии и общи мотиви. Аз съм склонна да приема по-скоро второто.

Мотивите на бягството и преследването, на укриването и издръжливостта на духа се срещат в повечето от представените творби. На пръв поглед — какво общо може да има между полското момиченце Юзя („Дъщерята на делегатката“), която седи заключена в къщи цяла седмица, докато майка й отива нелегално на конгрес в чужбина, и красивата хаитянка от Колумбово време Тоалиина („Скривалището“), прекарала целия си живот в една пещера, скрита от завоевателите? Тоалиина — това е природната, физиологичната воля и сила на един народ да оцелее: героинята ражда децата си в същата тази пещера, за да ги изпрати навън — към мините, робството или морския простор. С годините тя забравя името, миналото си — превръща се в легенда, в символ. Тя е Майката на преследвания народ, който няма да загине.

Заключена в своята съвременна пещера-дом, малката Юзя преминава през всички страхове, детски и човешки, през отчаяното чувство за самота и изоставеност, за да стигне до зрялото усещане за общоработническото братство, до мисълта за издръжливостта, за жертвоготовността — готовност без външна патетика, естествена и скромна. Така двете укривания — на Тоалиина и на Юзя, двете оцелявания — на народа и на класата, физическото и духовното, бележат една градация, бележат развитието на идеята. Към тези два разказа можем да добавим и новелата „Нова среща“ (1977 г.) — за съдбата на семейство емигранти от Испания. Отново — укриване, смъртен риск, скъпа жертва — дългогодишна, едва ли не доживотна раздяла на двама души, които се обичат. А между това — появата на детето, плод на кратко тайно свиждане между Селия и Алфонсо, намек за една надежда, като момиченцето, което притичва през последната картина на Ренато Гутузо, посветена на най-големия проблем: мир-война, живот-смърт… И Алфонсо, подобно на Тоалиина, се е превърнал в легенда, неговото присъствие отгатват в работническите стачки и революционните акции, станали в различни краища на Испания — той е вече безплътен символ на революционера и в същото време — жив човек, жив в една вярна любов и в едно вярно очакване, жив в детето си.

В по-особен и затова в по-интересен аспект срещаме тези мотиви в написаната през 1975 г. новела „Каменна ера“. На пръв поглед като че ли има сходство на композиционната й схема с тая на „Седмият кръст“: един беглец, преследван от закона, пътува от място на място, търсейки сигурност и свобода, среща се с различни хора. Да, но само на пръв поглед (и то — повърхностен): всъщност „Каменна ера“ обръща наопаки мотива за бягството и преследването, за човешкото съчувствие и солидарност. Като добавим към това и неочакваната художествена сила на новелата (Ана Зегерс я пише на 75 години), ще получим един нов, наистина оригинален вариант на уж старата тема.

Героят на новелата Гери е бивш участник във войната срещу Виетнам, един следвоенен „супермен“, още по пътя за родината усетил „тъга по джунглата и по доброволно проиграния необуздан живот“. Там неговият генерал се е перчил, че Виетнам ще бъде върнат от тях обратно в каменната ера… Сега зад гърба си Гери има едно насилствено отклоняване на самолет, в джоба си — голяма сума откраднати пари и фалшиви документи на чуждо име. И започва неговият „сладък живот“ на богат човек, който не може да се възползува открито от парите си, на „свободен“ човек, който се носи като чумав по чуждите страни, през Колумбия и Бразилия, преследван не толкова от Интерпол, колкото от собствения си страх и недоверие към хората, от своята неизлечима като болест самота. Той си повтаря непрекъснато, като заклинание: „Късметлия съм и спечелих… Който иска да рискува, трябва да бъде сам.“ И неговото непрекъснато бягство, невъзможността му да се спре на едно място, задържан от една любов или приятелство, или каквато и да е друга привързаност — също се превръща в символ на абсолютното отчуждение, в една истинска каменна ера, сред която се скита пещерният човек. Гери загива високо в планините, повече сам от всякога — „в съзнанието му кръжаха безброй разкривени, обгорени лица, които бързо се стопяваха, като лед в огън…“. Един от неговите случайни спътници, изследователят Хилсъм, зачерква от дневниците си няколкото реда, които му е посветил — „Той искаше да бъде сам — нека си бъде.“ Заличена е последната следа за съществуването на един човек. Защото той не е имал никога голяма цел, водеща идея, които да придават смисъл и на бягството, и на живота му въобще. Така новелата „Каменна ера“, писана повече от тридесет години след „Седмият кръст“, ни помага да доразберем този роман като негова антитеза.

За любителите на развлекателното четиво „Седмият кръст“ навярно ще е фабулно интересна история, която те държи в напрежение чак до края. Но аз мисля, че няма човек, колкото и ограничен да е той, който да остане върху повърхността на сюжета, без да бъде увлечен от силното течение към неговите дълбини. Защото романът е не само сложно „оркестриран“ като композиция, но е и едно едва ли не научно — с помощта на социологията и психологията — изследване на немското общество от 30-те години, от бурното настъпление на нацизма. Пак на пръв поглед композиционната схема е проста: бягството на седмина концлагеристи, като вниманието е съсредоточено върху седмия, единствения, който достига спасението, преминавайки през най-напрегнати, рискови ситуации, срещайки най-различни хора по пътя си. Подобна композиция — виждане на света през очите на пътешественика или търсача на приключения, е била използувана още от древността, така са били построени и т.н. пилигримски романи. Качествено новото е, че главният герой не е „ходеща кинокамера“, която заснема различни места, образи, събития: бягството на комуниста Георг Хайслер е мощен катализатор, неговото докосване до хората предизвиква остри реакции, драми, поляризация на героите — тук или там. Защото междинна, неутрална територия няма. Появата на Георг — това е задължението, дори принудата ДА НАПРАВИШ СВОЯ ИЗБОР, да надмогнеш инстинкта за самосъхранение или да паднеш с пречупен гръбнак под канарата на страха.

Разказът се води просто, непретенциозно, без никакви словесни и писателски „трикове“ (в езика на писателката се долавя само лека връзка с диалекта, на който се говори в областта на Майнц), но скоро започваш да усещаш, че тъканта на романа, която тече като плътна коприна, е съставена от сложна основа, в нея се втъкават все нови и нови нишки, за да образуват един наистина грандиозен по своята сложност рисунък.

Най-напред улавяме най-очевидните нишки на тая основа: седем беглеца, седем дни на повествованието. Трима са заловени, един се предава сам, двама са мъртви, седмият побеждава — изтръгва се от смъртта, от дългата ръка на нацизма, от деформиращия психиката страх и чувството на преследвано животно.

После забелязваме, че героите се делят на три големи групи: нацистите от концлагера и от щурмовите отряди вън от него, комунистите-бегълци и техните идейни приятели и онази тълпа върху „ничията земя“, която всъщност не е ничия — там тече токът на смъртоносната електролиза, която разпада човешката душа: от едната страна колебание, страх, предателство; от другата — колебание, надмогване на страха, героизъм. Интересно е, че самата авторка насочва погледа ни към тази „класификация“: преди да започне своя разказ, тя е написала, като пред пиеса, „Действуващи лица“ — и с абсолютна откровеност подрежда героите си в трите групи.

Групата на нацистите е всъщност най-статичната откъм развитие, най-елементарна откъм разработка, макар че всяко от тези действуващи лица е жив човек — от красавеца Бунзен до коменданта на лагера Фаренберг, който със своята истерична, патологична ненавист към комунистите и страх от поражението е едно не дотам далечно напомняне за самия Хитлер.

Седмината бегълци също не са нарисувани с плакатна червена боя — те са тънко нюансирани, разположени в широка тонална гама. В единия й край е Фюлграбе, който няма да издържи на изпитанието и сам ще се запъти към улицата, където се намира гестапо, воден от философията на поражението: „Ако не те пипнат днес, ще те пипнат утре. И никой никога няма да чуе нищо за тебе… Този свят се е променил твърде малко. Никой няма да се сети повече за нас…“ Някъде пред Фюлграбе върви старият селянин Алдингер, попаднал в лагера не заради прогресивни убеждения, а защото е наклеветен от свой съселянин. Загубил почти напълно разума си, той се движи с инстинкта на умиращо животно към родното село, към земята, която е орал и сял. Алдингер умира там, на хълма над селото, обкръжено от дебнещите го щурмоваци. Близките му, цялото село, изведнъж придобили някаква сила и увереност, го погребват с уважение и любов — „Вече всичко беше наред, защото мъртвецът бе успял да надхитри обкръжението на селото.“ Така и тихата, незабележителна смърт на стария селянин се превръща в един тласък за живите.

Безспорен лидер в групата на бегълците е комунистът Валау — неслучайно през всички перипетии и смъртни опасности по своя път Георг се опира на своя инстинкт и преди всичко на гласа на Валау, който направлява постъпките му. Така, преди да сме стигнали до оная висока сцена с разпита на заловения Валау, когато за пръв път ще го погледнем в очите, ние вече сме го познавали, усещали — като благороден метал с висок карат. А току-що споменатата сцена с разпита е наистина един идеен и художествен връх на романа. Задачата на авторката е била наистина много мъчна, а опасността от схематизъм на образа — съвсем реална. Но от тази опасност и помен не е останал, епизодът е написан бляскаво, образът на Валау дори не е вече рисуван, а направо скулптиран от камък. Лицето му е „грозно, дребно“, с малки очи и нос като камба — но той е онази страна в двубоя, разиграл се пред очите ни, на която историята е възложила да се бори и победи. „По-лесно ще измъкнете някакво показание от един бифтек, отколкото от човека, който сега ви водят“ — предупреждават следователя, чието основно правило е: „няма непревзимаеми крепости… Ала първото и единствено изречение на Валау е: Отсега нататък аз няма да отговарям на нито един ваш въпрос.“ Вече нищо не може да го докосне, да го разчувствува или изплаши — защото е мъртъв. „Валау мълчи. Той е казал вече последната си дума. Поставят ли огледало пред мъртвите му устни, никакъв дъх няма да замъгли огледалото… Погледът му е насочен право напред през предметите на този свят, които неочаквано са станали стъклени и прозрачни, през Оверкамп и през дъсчената стена и през постовите, които са се облегнали на нея отвън, през всички тях към онази сърцевина, която не е прозрачна и която издържа на погледа на умиращите.“

Случайно или не, тази сцена се намира в аритметичния център на книгата. Още един блестящо надмогнат риск: в средата на романа вече е заловен Валау, най-силната фигура от седмината. Но това събитие изведнъж се превръща от поражение в такава могъща победа, че взривната й вълна продължава да отеква до края на книгата, през цялата й втора половина. „Отвеждат Валау. След него между четирите стени остава мълчанието, остава и не се разнася. Фишер седи неподвижен на стола си, сякаш затворникът е още тук…“ Да, комунистът Валау е още тук, в книгата, в душата на всеки неин герой, надмогнал животинския страх, докоснал се до непрозрачната сърцевина. Валау е още в живите.

Главното действуващо лице, Георг Хайслер, е поставен на първо място в списъка и от самата Ана Зегерс. Той е двигателят на действието, нишката, която завързва един за друг многобройните епизодични или по-подробно разработени характери и съдби. Той е по средата, между селянина Алдингер, от когото взема инстинкта, и Валау — от когото взема силата на осъзната цел, но все пак далеч по-близък до втория. Георг не е светец, не е образец — житейският му път е неравен, пълен с грешки и лъкатушения, но главното му направление е правилно — там като побит жалон стои Валау, стои партията.

Да, главното действуващо лице е Георг, ние треперим за него, влачим се полумъртви заедно с него, дори като че ли усещаме в собствената си ръка болката на неговата рана. Но постепенно се извършва едно странно превращение: без да изгуби функцията си на двигател, Георг сякаш започва бавно да избледнява, да се изгубва сред все по-гъстата тълпа от хора, които го обграждат. Той като че ли губи индивидуалните си черти, за да се превърне само в оня катализатор, чийто път през живота се проследява по реакциите, които предизвиква. Той носи принудата на избора за всички, до които се докосне. Да рискуваш и помогнеш — или да се отдръпнеш в уплаха, да предадеш. Трето решение няма за никого.

И тук е истинското идейно ядро на романа: той не е уестърн за седмината бегълци и тяхното преследване, а пластична история на Германия от 30-те години, умно и художествено изследване психологията на тогавашното общество — от пастира до инженера. Можем условно да разделим многобройните нови герои на три: първите са изпълнени с инстинктивно недоверие към всяко съпротивление — ръководи ги слепият инстинкт за самосъхранение (Лени — предишната приятелка на Георг); вторите, преодолявайки естествения си страх, намират сили да помогнат — т.е. да се опълчат срещу нацизма, водени не от политически убеждения, а от човешка съвест (Ели и баща й господин Метернхайм, шивачката на театрални костюми мадам Марели, лекарят евреин Льовенщайн). Това са образи, които наистина ни подкупват със своята човешка слабост и човешка сила, образи, към които сме неравнодушни. Особено интересно е изграден градинарският чирак Фриц Хелвиг — полумомче, полумъж, когото събитията също принуждават да направи своя избор, да каже своето макар и малко плахо „не“ — но когато тия събития прогърмяват нататък, Фриц като че ли се връща в старата си черупка на инфантилен „неутралитет“, като че ли си е същото момче, като преди една седмица. Ала няколкоминутната среща с Цилих, водач на щурмов отряд от лагера, го изпълва с неясна тревога, „в младежкото му сърце се надигна нещо — някакво предупреждение или съмнение, нещо, за което едни казват, че е вродено у човека, други — че не е вродено, а се придобива с течение на времето, трети — че то въобще не съществува“.

И този ключов цитат ни дава възможност да доразберем хората с вродено чувство за честност и човещина; хората с придобито и възпитано чувство за работническа солидарност, за реална вярност към идеята — тук спадат многобройните хора, които помагат на Георг: Херман, Паул, Рьодер, Фидлер, д-р Крес, Райнхард, архитектът Зауер… Особено засилва драматизма на действието един ход на авторката — тези мъже са освен това съпрузи и бащи, техният избор на действие подлага на риск цяло семейство. И оркестровката на романа става още по-сложна, тъй като всяка семейна двойка разгръща пък своя „партия“ — своя вътрешна драма, която отхвърля двамата в две различни посоки или ги свързва по-силно от всяка любов.

Ана Зегерс не отминава и един по-общ, по-философски проблем: за вината и невинността. Оправдава ли те това, че „не си знаел“? Или не си узнал, защото не си искал? Този безпощаден въпрос е отправен и към хората от селата, в чиято околност се намира концлагерът, и към целия немски народ от онова време. Защото от „незнанието“ има само една крачка до примиренческото „Отдайте Хитлеру Хитлеровото“, а на нас оставете „малко обикновено щастие още сега, вместо тази ужасна безсърдечна борба за окончателно щастие на някакво си човечество“. Нова тарифна ставка за заплащане на работниците, малки привилегии за новобрачни и многодетни, екскурзии с параходи на „Сила чрез радост“, фойерверки и празници на плодородието, маршове, които „бъркат в сърцето ти“… Колко му трябва на средния човек! Все пак това е повече от паница леща…

Има един образ в романа — Ернст овчаря, който дълго време ме озадачаваше: мярка се често, като своеобразен рефрен, но откъснат от действието, мислещ само за яденето, което ще получи днес, и за момичето, което ще го посети през нощта. За какъв дявол, и при това така настойчиво се появява този нищо и никакъв Ернст? Докато изведнъж ми просветна. Видях картината на Питер Бронгел „Падането на Икар“: орач оре нивата си, овчар пасе стадото си, кораби плуват по морето, всичко си е спокойно-равнодушно, никой не забелязва върху далечния хоризонт смътната фигура, вече почти погълната от вълните… Икаровците летят и се сгромолясват в пламъци, овчарят Ернст си подсвирква… „Какъв фойерверк има̀ вечерта! Ернст можеше да го наблюдава от височината. Зад реката светещият град ликуваше. Хиляди малки пречупени кръстчета танцуваха във водата. Как подскачаха пламъчетата над тях! И все пак, когато на сутринта водите на реката изтичаха от града под железопътния мост, те пак си бяха сиво-сини. Колко бойни знамена бяха отнесли те, колко военни щандарти! Ернст подсвирна на кутрето…“ Ернст. Вечен като равнодушната природа…

И все пак коя е главната „партия“ в могъщия оркестър на романа „Седмият кръст“? Спасяването на един човек? Но заради него се рискува животът на десетки други! Не — спасяването на Георг е вече символ, то е малката победа, малката цепнатина в монолита на властта и на насилието. В своята студия „Хитлер според Шпеер“ Елиас Канети пише: „Побѐди! Побѐди! Ако има фаталност, която у Хитлер стои над всички други, то това е вярата му в победите… Победилите хора са други хора, дори и когато са същите… Той не искаше да бъде свързван с разрушените немски градове: образът на всепобедителя би пострадал и би се изгубила част от вярата в неговата способност да изкове крайната победа.“ Тези думи се отнасят вече за 40-те години. Но Ана Зегерс — с интуицията си на писател и с познанието си на комунист — е доловила това десет години по-рано. Спасението на седмия беглец накърнява самочувствието на „всепобедителя“ и нахранва самочувствието на временно победения! „Беше малка победа, разбира се пише Ана Зегерс от името на концлагеристите, — защото ние си бяхме все така безсилни и все така в затворнически дрехи, но то все пак беше победа, която ни накара неочаквано да почувствуваме отново собствената си сила… която ние самите бяхме подценявали твърде дълго, сякаш и тя бе от многото обикновени сили по земята, измервана с мерки и цифри, докато всъщност тя бе единствената сила, която най-неочаквано може да нарасне безмерно и необхватно.“

И това важи и днес, важи за всяко насилие, както и да се нарича то; за всеки потиснат, в която и страна, в която и епоха да живее.

Навярно това е било достатъчно добре разбирано и на Запад: Ана Зегерс, авторът, който пише цял живот на немски език, е издадена за пръв път във ФРГ („Седмият кръст“) през 1962 г. Книгата предизвиква бурна полемика в десния печат. През 1977 г. по предложение на университета „Йоханес Гутенберг“ се прави опит да й се даде титлата „почетен гражданин на Майнц“, но това става едва през 1981, едновременно с художника Марк Шагал.

В своето изследване върху Ана Зегерс западногерманската литературоведка Ерика Хас казва, че въпреки „мъжкия“ й маниер на писане тя създава топли и женствени героини, които пък имат голямо значение за създалата се нова проблематика на женските движения във ФРГ. Пътят на самата Зегерс и на нейните героини според изследователката е път на необходимото демократично развитие и на съвременните жени във ФРГ.

Такъв интерес се събужда там и у младите — те сочат, че всяка критика на десните срещу творчеството на Ана Зегерс е безпредметна, ако няма възможност това творчество да бъде прочетено — особено от родените по-късно, които не са видели фашизма. И тук идва мястото на един последен цитат от книгата: „Когато един човек се бори и пада в борбата… и следващият поеме знамето и ще трябва също да падне — това е естествено развитие на нещата, защото животът ни няма да мине без жертви. Но когато никой вече няма да иска да поеме знамето от падналия, защото няма да знае значението му? Тогава?“

Знамето не е изтървано. И книгите на Ана Зегерс преминават през изпитанието на времето редом с това знаме. Докато има за света потисници и потиснати. Докато човекът носи у себе си „нещо, което е неприкосновено и ненарушимо“.

Бележки

[1] Книгата беше под печат, когато на 1 юни 1983 г. Ана Зегерс почина.

Край