Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Les misérables, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Виктор Юго

Избрани произведения в 5 тома

„Народна култура“

 

Том първи

Клетниците

Част първа-трета

 

Роман

Преведе от френски: Лилия Сталева

 

„Народна култура“

София, 1966

 

Victor Hugo

Les misérables

Nelson Editeurs

Paris

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Борис Ангелушев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Надежда Добрева, Лиляна Малякова

 

Дадена за печат на 30.XI.1965 г.

Печатни коли 521/8.

Издателски коли 39,79.

Формат 84X108/32.

Тираж 20090–50090.

Издат. №33 (1981)

Поръчка на печатницата №229

ЛГ IV

 

Цена 2,59 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София

 

Издание:

Виктор Юго

Избрани произведения в 5 тома

„Народна култура“

 

Том втори

Клетниците

Част трета-пета

 

Роман

Преведе от френски: Лилия Сталева

 

„Народна култура“

София 1966

 

Victor Hugo

Les misérables

Nelson Editeurs Paris

Paris

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Борис Ангелушев

Худ. Редактор: Васил Йончев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректори: Надежда Добрева, Мария Ждракова

 

Дадена за печат на 5.I.1966 г.

Печатни коли 51.

Издателски коли 38,76.

Формат 84X108/32.

Тираж 20 091–50 090.

Поръчка №42(1990)

Поръчка на печатницата №1237.

ЛГ IV

 

Цена 2.44 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“, София


Първа част
Фантин

Дотогава, докато по силата на установените закони и нрави ще съществува социална обреченост, която изкуствено създава пъклени условия в разцвета на цивилизацията и утежнява с човешко предопределение отредената ни от Бога участ, дотогава, докато не намерят разрешение трите основни проблеми на нашия век: принижението на мъжа поради безправното положение на пролетариата, падението на жената поради глада и притъпяването на детето поради невежеството, дотогава, докато в някои обществени слоеве ще бъде все още възможно социалното задушаване или с други думи и по-общо казано, дотогава, докато на земята ще съществува мрак и нищета, подобни книги няма да бъдат може би безполезни.

Отвил-Хаув, 1 януари 1862 година

Книга първа
Един праведник

I
Господин Мириел

В 1815 година Шарл-Франсоа-Биенвьоню Мириел беше епископ на Дин. Почти седемдесет и пет годишен вече, той заемаше владишкия престол в Дин от 1806 година.

Макар че тези подробности съвсем не засягат същината на нашия разказ, не е може би излишно, дори и само от желание да бъдем напълно точни, да споменем за приказките и слуховете, които се носеха по негов адрес при пристигането му в епархията. Вярно или не, хорското мнение често има не по-малко значение за живота и главно за съдбата на човека, отколкото действителните му постъпки.

Господин Мириел беше син на съветник в съдебната палата в Екс; с други думи, благородник от съдийското съсловие. Разказваха, че баща му го гласял за наследник на службата си и според разпространения тогава сред съдийските семейства обичай го оженил твърде рано — на осемнадесет или двадесет години. Но въпреки тази женитба Шарл Мириел давал, според мълвата, премного поводи да се говори за него. Бил добре сложен, макар и малко дребен на ръст, елегантен, очарователен и духовит; отдал цялата първа част от съществуването си на светски живот и любовни похождения.

По това време избухнала революцията, последвали шеметни събития; обезглавени, подгонени, преследвани, съдийските семейства се пръснали на разни страни. Още в първите дни на революцията господин Шарл Мириел емигрирал в Италия. Жена му се поминала там. Тя отдавна страдала от гръдна болест. Нямали деца. Каква е била по-нататъшната съдба на господин Мириел? Дали рухването на старото френско общество, гибелта на собственото му семейство; трагичните събития през 1793 година — още по-страшни може би за емигрантите, които ги наблюдавали отдалече преувеличени от ужаса — зародили в душата му мисълта за отречение от света, за усамотение? Или в разгара на увлеченията и страстите, изпълващи тогава живота му, той преживял внезапно някое от тия необясними и жестоки крушения, които, разбивайки сърцето; сразяват понякога дори мъже, устояли, без да трепнат, на обществените катаклизми, опропастили съществуването и състоянието им? Никой не би могъл да отговори на този въпрос. Знаеше се само, че когато се завърнал от Италия, той бил вече свещеник.

В 1804 година господин Мириел бил енорийски свещеник в Бриньол. Вече стар, той живеел в дълбоко уединение.

Малко преди коронацията някаква незначителна работа, може би във връзка с енорията му — вече не се знае точно каква, — го довела в Париж. Между многото влиятелни личности, към които се обърнал, за да ходатайствува в полза на енориашите си, той посетил и кардинал Феш. Един ден, когато императорът дошъл да споходи вуйчо си, достопочтеният енорийски свещеник, който чакал в приемната, се срещнал лице с лице с негово величество. Забелязвайки любопитните погледи на стареца, Наполеон се обърнал към него и го запитал рязко:

— Кой сте вие, добри човече?

— Ваше величество — отвърнал отец Мириел, — пред вас стои най-обикновен човек, а пред мене — велик човек. Това е полезно може би и за двама ни.

Още същата вечер императорът попитал кардинала за името на тоя свещеник й не след дълго Мириел научил с изненада, че е назначен за епископ на Дин.

Впрочем доколко ли достоверни бяха слуховете за първата половина от живота на господин Мириел? Никой не знаеше. Малко семейства познаваха Мириелови преди революцията.

Господин Мириел трябваше да сподели участта на всеки новопристигнал в малко градче, където има много говорещи уста и малко разсъждаващи глави. Трябваше да изпита тази участ въпреки епископския си сан или може би точно заради него. Но в края на краищата може би всички тия клюки по негов адрес бяха само празни приказки, голословни слухове, само думи или дори не и думи, а брътвежи, ако искаме да си послужим с изразителния южняшки говор.

Във всеки случай след деветгодишното му пребиваване като епископ в Дин всички тия одумвания, предмет на разговор в първите дни между дребните хорица във всяко малко градче, бяха вече обречени на пълно забвение. Сега никой не би посмял да си ги спомни, а камо ли да спомене за тях.

Господин Мириел дойде в Дин със сестра си, госпожица Батистин, стара мома, десет години по-млада от него.

Имаха една-единствена прислужница, госпожа Маглоар, връстница на госпожица Батистин, която отначало беше „прислужницата на господин: енориашкия свещеник“, а сега носеше двойната титла камериерка на госпожицата и икономка на негово преосвещенство.

Госпожица Батистин беше висока, бледа, мършава и тиха. Тя олицетворяваше в пълния смисъл на думата понятието „уважаема“, защото, както изглежда, една жена трябва да бъде майка, за да заслужи епитета „почитаема“. Никога не бе блестяла с хубост. Но животът й — върволица от добри дела — й беше придал нещо чисто и светло. С напредването на възрастта тя бе придобила онова, което би могло да се нарече „красота на добросърдечието“. Слабичка на младини, тя беше станала ефирно прозрачна в зрялата си възраст. Неземното й тяло криеше ангел. Тя беше не само девственица, но нещо повече — душа. Тялото й беше сякаш изтъкано от сянка. Съвсем малко плът, само толкова, колкото да напомни, че е жена. Мъничко материя, хранилище на светлина; големи, вечно сведени надолу очи; не тяло, а; по-скоро предлог на една душа да остане на земята.

Госпожа Маглоар беше ниска, беловласа старица, тлъстичка, закръглена, вечно улисана, вечно запъхтяна, както от неспирната си шетня, така и поради астмата си.

Когато пристигна; в града, господин Мириел беше настанен с необходимите почести в епископския дворец съгласно императорския декрет, който поставя епископския сан непосредствено след генералмайорския чин. Кметът и председателят на съда му направиха официално посещение, а той от своя страна посети генерала и префекта.

След окончателното му настаняване градът зачака делата на своя епископ.

II
Господин Мириел се превръща в монсеньор Биенвьоню

Епископският дворец в Дин беше в съседство с болницата.

Той представляваше обширна и хубава каменна сграда, издигната в началото на миналия век от монсеньор Анри Пюже, доктор по теология на парижкия университет, симорски абат и дински епископ през 1712 година. Епископският дворец беше истинско благородническо жилище. Всичко в него беше величествено: и покоите на епископа, и салоните, и спалните за гости, и широкият параден двор със сводести галерии по старинен флорентински образец, и засадената с великолепни дървета градина. В трапезарията — продълговата и пищна галерия в партера, която извеждаше към градината — монсеньор Анри Пюже беше дал на 29 юли 1714 година тържествена вечеря на монсеньорите Шарл Брюлар дьо Жанлис, архиепископ, принц Д’Амбрьон, Антоан дьо Мегрини, капуцин и епископ на Грас, Филип дьо Вандом, велик прийор на Франция, абат на „Сент-Оноре дьо Лерен“, Франсоа дьо Бертон дьо Грийон, епископ, барон дьо Ванс, Сезар дьо Сабран дьо Форкалюие, епископ, сеньор дьо Гландев, и на Жан Соанен, презвитер на ораторията, придворен кралски проповедник, епископ, сеньор дьо Сьонез. Портретите на тези седем високоуважавани особи украсяваха залата, а паметната дата „29 юли 1714 година“ беше гравирана със златни букви върху една бяла мраморна маса.

Болницата беше тясна и ниска едноетажна постройка с малка градина.

Три дни след пристигането си епископът посети болницата и веднага след това покани управителя да отиде при него в епископския дворец.

— Господин управителю — попита той, — колко болни имате в момента?

— Двадесет и шест, ваше преосвещенство.

— И аз ги преброих толкова — каза епископът.

— Леглата — додаде управителят — са много нагъсто едно до друго.

— Това направи впечатление и на мен.

— Залите са всъщност обикновени спални стаи и въздухът бързо се спарва.

— Сигурно е така.

— А освен това, когато грейне слънце, градината в никакъв случай не може да побере болните, които са вече на оздравяване.

— Същото си помислих и аз.

— Когато върлуват епидемии, както тази година например имаше тифус, а преди две години огненица, постъпват стотици болни и просто се чудим къде да ги денем.

— И мене ми мина същата мисъл.

— Нищо не може да се направи, ваше преосвещенство — заключи управителят, — трябва да се примирим.

Разговорът се водеше в обширната трапезария на партера.

Епископът помълча малко, после се обърна към управителя на болницата:

— Колко легла биха могли да се поберат в тази зала според вас, господине?

— В трапезарията на ваше преосвещенство? — възкликна смаян управителят.

Епископът оглеждаше залата, като че ли я размерваше и разпределяше с поглед.

— Ще се поберат най-малко двадесет легла — промълви той, сякаш говореше на себе си, а след това повиши глас: — Вижте какво ще ви кажа, господин управителю. Очевидно е станала грешка. Вие сте се натъпкали двадесет и шест души в пет-шест малки стаички, а ние трима се ширим в дворец за шестдесет. Станала е грешка, пак ви повтарям. Вие сте заели моето жилище, а аз вашето. Върнете ми моя дом и разполагайте с тоя.

На следващия ден двадесет и шестимата болни бяха настанени в епископския дворец, а епископът се пресели в болницата.

Господин Мириел нямаше състояние, защото семейството му беше разорено от революцията. Сестра му получаваше пожизнена рента от петстотин франка, който стигаше за личните й разходи в презвитерския дом. Господин Мириел получаваше от държавата като епископ заплата петнадесет хиляди франка. В същия ден, когато се настани в постройката, заемана дотогава от болницата, господин Мириел веднъж завинаги разпредели тази сума, както ще видим по-долу. Преписваме съставената собственоръчно от него сметка:

РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА РАЗХОДИТЕ В МОЯ ДОМ
За малката семинария … … … … … … … … … хиляда и петстотин ливри
За мисионерската конгрегация … … … … … … … … сто ливри
За лазаристите от Мондидие … … … … … … … … сто ливри
За семинарията на чуждите мисии в Париж … … … … … … двеста ливри
За конгрегацията на Свети дух … … … … … … … … сто и петдесет ливри
За духовни заведения в Божи гроб … … … … … … … сто ливри
За благотворителни дружества за сираци … … … … … … триста ливри
Специално за благотворителното дружество в Арл … … … … … петдесет ливри
За почини за подобрение на затворите … … … … … … … четиристотин ливри
За облекчаване и освобождаване на затворници … … … … … петстотин ливри
За освобождаване на бащи, затворени за дългове … … … … … хиляда ливри
За добавка към заплатата на нуждаещи се първоначални учители в епархията … две хиляди ливри
За запасния хамбар в Горните Алпи … … … … … … … сто ливри
За конгрегацията на дамите от Дин, Маноок и Систрон
                                за безплатно обучение на бедни девици … … … … хиляда и петстотин ливри
За бедните … … … … … … … … … … … шест хиляди ливри
За мои лични разходи … … … … … … … … … хиляда ливри
                                                                                                        ————————————————————————————————
Всичко … … … … … … … … … … … … петнадесет хиляди ливри

През цялото време, докато беше дински епископ, господин Мириел не направи почти никакви изменения в този свой бюджет. Той наричаше това, както виждате, разпределение на „разходите в неговия дом“. Госпожица Батистин го прие с безпрекословно покорство. За тази светица негово преосвещенство беше едновременно неин брат и епископ, приятел според каноните на природата и по-високостоящ според каноните на църквата. С една дума, тя не само го обичаше, но го и тачеше. Когато той кажеше нещо, тя се прекланяше. Когато направеше нещо, тя го приемаше. Само прислужницата госпожа Маглоар помърмори недоволно известно време. Както сигурно сте забелязали, епископът беше оставил за себе си само хиляда ливри, сума, която, прибавена към рентата на госпожица Батистин, правеше хиляда и петстотин франка годишно. Двете старици и старецът трябваше да се изхранват с тях.

И все пак, когато някой селски свещеник пристигнеше в Дин, епископът намираше начин да го нагости благодарение на строгата пестеливост на госпожа Маглоар и на мъдрото ръководене на домакинството от госпожица Батистин.

Един ден — бяха минали почти три месеца от пристигането му в Дин — епископът каза:

— Не може да се отрече, че съм доста притеснен материално.

— То се знае! — възкликна госпожа Маглоар. — Та ваше преосвещенство не сте поискали дори сумата, която ви дължи департаментът за карета из града и за пътни по време на обиколките ви из епархията. Някога епископите редовно получаваха такава сума.

— Вярно! Имате право, госпожа Маглоар — забеляза епископът.

И написа съответната молба.

Не след дълго департаментският съвет, разглеждайки искането му, гласува една годишна сума от три хиляди франка в графата: „Отпуснати на негово преосвещенство епископа за поддържане на карета и за пътни разноски по време на обиколките му из епархията“.

Това предизвика неодобрението на местната буржоазия и един сенатор от времето на империята, бивш член на съвета на петстотинте[1], съмишленик на 18 брюмер и собственик на прекрасно имение близо до Дан, писа по този повод до министъра на вероизповеданията господин Биго дьо Преамно гневно поверително писмо, от което привеждаме дословно следните няколко реда:

„Разходи за поддържане на карета! За какво му е карета в градче, което няма дори четири хиляди жители? Пътни за обиколките му из епархията! Най-напред, за какво му са тия обиколки, а освен това как ще обикаля нашия планински край? Та тук няма пътища. Може да се пътува само на кон. Мостът на Дюранс при Шато-Арну едва издържа волските каруци. Всички духовници са една стока — алчни и скъперници. Нашият се престори на светец при пристигането си, а сега постъпва като всички други. Трябва му карета и пощенска кола. Трябва му разкош като на някогашните епископи. О, тия попове! Господин графе, работите ще се оправят само когато императорът ни отърве от всички раса. Долу папата! (Отношенията с Рим бяха влошени.) Що се отнася до мене, аз признавам само Цезар и никой друг.“ И пр., и пр.

 

 

Отпуснатата сума обаче зарадва много госпожа Маглоар.

— Правилно — сподели тя с госпожица Батистин, — негово преосвещенство започна с другите, но помисли най-сетне и за себе си. Подреди разните благотворителни дружества, а тия три хиляди ливри са вече за нас. Крайно време беше!

Същата вечер обаче епископът написа и предаде на сестра си една бележка със следното съдържание:

РАЗХОДИ ЗА КАРЕТА И ОБИКОЛКИ ИЗ ЕПАРХИЯТА
За месен бульон на болните от болницата … … … … хиляда и петстотин ливри
За благотворителното дружество за сираците в Екс… … … двеста и петдесет ливри
За благотворителното дружество за сираците в Драгинян … … двеста и петдесет ливри
За подхвърлените деца … … … … … … … петстотин ливри
За сирачетата … … … … … … … … … петстотин ливри
                        ————————————————————————————————————————
Всичко… … … … … … … … … … три хиляди ливри

Ето какво представляваха разходите на епископа Мириел.

Колкото до случайните епископски доходи, църковни оповестявания, позволителни, водосвети, проповеди, освещаване на църкви или параклиси, женитби и др., епископът вземаше ревностно пари от богатите, за да ги раздава на сиромасите.

В скоро време даренията почнаха да текат. И имащите, и нямащите тропаха на вратата на господин Мириел: едните, за да оставят милостиня, другите, за да я получат. За по-малко от една година епископът се превърна в ковчежник на всички благодеяния и касиер за всички несрети. През ръцете му минаваха значителни суми. Но нищо не беше в състояние да го накара да измени каквото и да било в своя начин на живот или да си позволи и най-малкия излишен разход извън строго необходимото за препитанието си.

Напротив. Понеже мизерията в низините е винаги повече, отколкото братското милосърдие по върховете, всичко биваше раздадено, така да се каже, преди още да бъде получено. Както водата попива в сухата земя. Колкото и пари да получаваше, те все не стигаха. И той ощетяваше себе си.

Съгласно обичая епископските послания и нареждания носеха в надслов всички кръщелни имена на епископа. Бедните от този край, водени от неосъзнатата си обич към него, бяха избрали между имената му това, чийто смисъл според тях най-много му подхождаше, и вече не го наричаха иначе, а само монсеньор Биенвьоню[2]. Ние ще последваме примера им и ще го наричаме така при случай. Впрочем това име му се нравеше.

— Обичам го — казваше той. — Биенвьоню смекчава монсеньор.

Ние не твърдим, че портретът, който сме обрисували тук, е верен. Ще се задоволим да кажем, че е правдоподобен.

III
На добър епископ — тежка епархия

Макар че превърна каретата си в благотворителни дела, епископът не се отказа от обиколките си. А Динската епархия беше уморителна. Малко равнини, много планини, почти никакви пътища, както споменахме преди малко. Тридесет и две енории, четиридесет и едно наместничества и двеста осемдесет и пет подведомствени църкви. Не беше леко да се посети всичко това. Но епископът смогваше. Отиваше пеш, ако беше близо, с двуколка — в равнината, на магаре — в планината. Двете старици го придружаваха. Когато пътят беше труден за тях, той отиваше сам.

Един ден той пристигна в старинния епископален град Сьонез, яхнал магаре. Кесията му, порядъчно изтъняла в този момент, не позволяваше друго превозно средство. Кметът на града го посрещна при вратите на епископския дворец и се възмути, като го видя да слиза от магарето. Неколцина граждани около него се разсмяха.

— Господин кмете, и вие, господа — каза епископът, — разбирам възмущението ви; вие навярно намирате, че е проява на голяма самомнителност от страна на обикновен свещеник да язди животното, което е яздил Исус Христос. Повярвайте ми, сторих го от необходимост, а не от тщеславие.

По време на обиколките си епископът беше благ и снизходителен и не четеше проповеди на хората, а по-скоро беседваше с тях. Не поставяше добродетелите на недостижима висота. И никога не търсеше далеч доводите й примерите си. На жителите на някое селище той даваше за пример съседното село. В окръзите, където хората бяха неотзивчиви към нуждаещите се, той казваше: „Погледнете жителите на Бриансон. Те разрешават на бедните, вдовиците и сираците да косят ливадите си три дни преди другите. Безплатно възстановяват къщите им, когато се рушат. Затова тази местност е благословена от Бога. Цял век вече, цели сто години, не е имало нито едно убийство.“

А в селата, където селяните бяха жадни за печалба и бързаха да ожънат, той казваше. „Вижте жителите на Амбрьон. Ако синовете на някой стопанин са в казармата по време на жътва, а дъщерите му слугуват в града, ако сам той е болен и не може да работи, свещеникът го споменава в неделната си проповед, а след църковната служба цялото село — мъже, жени, деца се запътват към нивата на изпадналия в беда човек, ожънват я и пренасят в хамбара му житото и плявата.“

Ако попаднеше на семейства, разкъсани от ежби за пари и наследство, той казваше: „Вземете пример от планинците в Деволни, този толкова див кът, където славеят пее веднъж на петдесет години. Когато в някое семейство умре бащата, синовете се пръсват да си дирят щастието и оставят имота на дъщерите, за да могат те да си намерят съпрузи.“

В кантоните, където обичат да се съдят и където целият имот на чифликчиите отива по обгербвани хартии, той казваше: „Погледнете добрите селяни от долината Кейра. Там живеят три хиляди души. Боже мой! Същинска република! Не знаят какво е ни съдия, ни съдебен пристав. Кметът решава всички въпроси. Той разпределя данъка, облага всекиго по съвест, безплатно урежда споровете, разделя наследствата без възнаграждение, отсъжда без съдебни разноски. И всички му се подчиняват като на справедлив човек, защото са простодушни.“

В селата, където нямаше учител, той привеждаше пак за пример обитателите на долината Кейра: „Знаете ли как постъпват те? Понеже едно селце с дванадесет или петнадесет къщи не може да изхранва учител, те си имат учители, поддържани от цялата долина, които обхождат селата и остават една седмица в едно село, десет дни в друго и по този начин обучават децата.

Тези учители посещават и панаирите, срещал съм ги там. Можете да ги разпознаете по пачите пера, затъкнати в панделката на шапките им. Учителите, които преподават четене, смятане и латински език, имат по три пера. Те са много учени. Колко позорно е да останеш невежа! Последвайте примера на жителите на Кейра.“

Така говореше той, сериозно и бащински, измисляйки притчи, когато липсваха примери, отивайки право към целта, без излишни нравоучения, с образна реч, свойствена всъщност и за красноречието на самия Исус Христос; сам той убеден и затова убедителен.

IV
Единство на думи и дела

Той разговаряше дружелюбно и весело. Приравняваше се към двете старици, които минаваха живота си край него. Когато се смееше, смехът му звучеше съвсем момчешки.

Госпожа Маглоар обичаше да го нарича „ваше високопреосвещенство“. Един ден той стана от креслото и отиде да потърси в библиотеката си някаква книга. Книгата се намираше на един от горните рафтове. Понеже епископът беше нисък на ръст, той не можа да я стигне.

— Госпожа Маглоар — й каза той, — донесете ми един стол. Мое високопреосвещенство не може да стигне до тази полица.

Една негова далечна роднина, графиня дьо Ло, рядко пропущаше случай да не изреди в негово присъствие „надеждите“, както казваше тя, на своите трима синове. Тя имаше няколко твърде стари родственици, които скоро щяха да умрат, и техни наследници естествено щяха да станат нейните синове. Най-младият очакваше да получи от някаква леля точно сто хиляди ливри рента. Вторият трябваше да наследи херцогската титла на вуйчо си, а първородният се канеше да стане пер след смъртта на дядо си. Епископът обикновено изслушваше мълчаливо тези невинни и простими майчини хвалби. Веднъж обаче, докато госпожа дьо Ло изреждаше повторно с най-големи подробности всички тия „надежди“ и евентуални наследства, епископът й се стори по-унесен в мислите си от друг път.

— Боже мой, братовчеде! — прекъсна нетърпеливо излиянията си тя. — За какво мислите?

— Спомних си — отвърна той — една необикновена мисъл, струва ми се, на свети Августин: „Възлагайте надеждите си на оногова, когото никой не може да наследи.“

Друг път, когато получи некролога на един местен благородник, в който на цяла страница се излагаха не само титлите на покойника, но и всички феодални и благороднически звания на родствениците му, той възкликна:

— Брей, че здрава гърбина има смъртта! Колко безотговорно са я натоварили с титли и колко остроумно са използували дори гроба за собственото си тщеславие!

При случай той се подиграваше добродушно, като влагаше винаги сериозно съдържание в насмешките си. Веднъж по време на постите в Дин пристигна млад викарий и произнесе проповед в катедралата. Беше много красноречив. Предмет на проповедта му беше милосърдието. Той подкани богатите да помагат на нуждаещите се, за да избягнат ада, обрисуван от него в най-черни краски, и за да заслужат рая, който той им представи възможно най-желан и пленителен. Между слушателите имаше и един богат, оттеглил се вече от сделките търговец, малко нещо лихвар, на име Жеборан, който беше спечелил половин милион от производството на грубо сукно, серж, софт и фесове. През целия си живот господин Жеборан не беше дал милостиня на нито един клетник. След тази проповед хората забелязаха, че той дава всяка неделя по едно петаче на старите просякини при входа на катедралата. Те бяха шест и трябваше да поделят помежду си петачето му. Един ден епископът видя търговеца точно когато изпълняваше милосърдното си дело, и каза усмихнат на сестра си:

— Господин Жеборан си купува рай за едно петаче.

Ставаше ли дума за милосърдие, епископът не се спираше дори пред отказ и намираше думи, които будеха размисъл. Веднъж той събираше подаяния за бедните по време на прием в един дом. Между гостите беше и маркиз дьо Шантерсие, стар и богат скъперник, който съумяваше да бъде едновременно и ултрароялист, и ултраволтерианец. И подобна порода се срещаше по онова време. Когато дойде до него, епископът докосна ръката му.

— И вие трябва да ми дадете нещичко, господин маркиз.

Маркизът се обърна и отговори сухо:

— Аз си имам мои собствени бедни, ваше преосвещенство.

— В такъв случай тях ми дайте — каза епископът.

Веднъж в катедралата той произнесе следната проповед:

— Възлюблени братя и добри приятели мои, един милион и двадесет хиляди дома във Франция имат само три отвора, един милион осемстотин и седемнадесет хиляди — два: врата и прозорец, и най-сетне триста четиридесет и шест хиляди колиби имат един-единствен отвор — врата. И знаете ли защо? Поради така наречения данък върху вратите и прозорците. Заселете в тия домове бедняшки семейства със стари жени и малки деца и ето ви трески и какви ли не болести! Уви! Бог е дал въздух на хората, а законът им го продава. Не обвинявам закона, но благославям Бог. В Изер, във Вар, в Горните и Долни Алпи селяните нямат дори ръчни колички, ами пренасят тора на гърба си. Нямат свещи, ами горят борина или кълчища, напоени със смола. Така е в цялата горна част на Дофине. Месят хляб веднъж в шест месеца и го пекат на изсушен говежди тор. Зиме разсичат хляба със секири и го накисват двадесет и четири часа във вода, за да могат да го ядат. Смилете се, братя мои! Вижте страданията на ближните си!

Провансалец по рождение, той се беше нагодил лесно към всички наречия на Южна Франция и говореше ту както в Долния Лангедок и Долните Алпи, ту както в Горния Дофине. Това допадаше на простите хорица и не малко улесняваше неговия достъп до всички души. И в сламената колиба, и в планината той беше като у Дома си. Умееше да казва най-възвишени неща на най-простоватия говор. Усвоил всички наречия, той проникваше във всички души.

Впрочем той се държеше еднакво и с простолюдието, и с хората от доброто общество.

Не осъждаше никого прибързано, без да прецени обстоятелствата в отделните случаи. Обичаше да казва:

— Да проследим пътя на прегрешението.

Понеже сам беше „бивш грешник“, както се наричаше с усмивка, той не изпадаше в неумолима строгост и проповядваше открито, без да смръщва вежди като непреклонните аскети, своето учение, което се състоеше накратко в следното:

„Човек носи със себе си своята плът, която е за него едновременно и тежко бреме, и изкушение. Той я влачи със себе си и й отстъпва.

Негов дълг е да я надзирава, да я сдържа, да я обуздава и да й се подчини само при крайна нужда. Той може да извърши прегрешение, ако й се покори, но то ще бъде извинително. Това ще бъде падение, но падение на колене и то може да завърши с молитва.

Изключение е да бъдеш светец, но редно е да бъдеш добросъвестен. Можеш да изпаднеш в заблуждение или слабост, можеш да прегрешиш, но трябва да бъдеш добросъвестен.

Да греши колкото се може по-малко, е закон за човека. Да не сгреши нито веднъж, е мечта на ангела. Всичко земно е подвластно на греха. Грехът има притегателна сила.“

Когато понякога всички надигаха глас и започваха да се възмущават прибързано, той казваше с усмивка:

— Охо! Явно е, че в случая става дума за тежко престъпление, каквото всеки един от нас може да извърши. Затова изплашените лицемери бързат да протестират и да отхвърлят от себе си всяко подозрение.

Той проявяваше снизходителност към жените и към бедните, на чиито плещи тегне товарът на човешкото общество.

— Прегрешенията на жените, децата и слугите, на слабите, бедните и невежите са всъщност прегрешения на съпрузите, бащите и господарите, на силните, богатите и учените — казваше той и добавяше: — Помогнете на невежите да научат колкото се може повече неща. Обществото е виновно, задето не дава безплатно образование. То е отговорно за мощта, която само създава. Когато душата е пълна с мрак, в нея лесно назрява грехът. Не е виновен този, който е сгрешил, а този, който го е оставил в мрак.

Както виждате, той имаше свои собствени странни преценки за нещата. Подозирам, че ги черпеше от евангелието.

Един ден чу да се говори в нечий дом за наказателно дело, по което още се водело следствие и което скоро щяло да се разглежда. Някакъв нещастник, от любов към една жена и към детето, което имал от нея, сякъл фалшиви монети, когато останал съвсем без средства. По това време подправянето на пари все още се наказваше със смърт. Задържали жената точно когато разменяла първата фалшива монета, фабрикувана от мъжа. Имало улики само срещу нея. В нейна власт било да издаде любовника си и да го погуби с признанието си. Жената не признала. Разпитът продължил. Жената отричала упорито. Тогава кралският прокурор опитал друго. Той обвинил любовника й в измяна и успял със сполучливо подбрани извадки от писмата му да убеди нещастницата, че има съперница, че този мъж я мами. Обзета от дива ревност, жената разобличила любимия си, признала всичко, доказала всичко. Мъжът бил загубен. Скоро щели да го съдят в Екс ведно със съучастницата му. Хората разказваха този случай, като се възхищаваха от ловкостта на прокурора. Той беше пуснал в ход ревността и ето, истината беше избликнала от гнева, правосъдието беше възникнало от жаждата за мъст. Епископът изслуша мълчаливо коментариите и накрая запита:

— Къде ще съдят мъжа и жената?

— В углавния съд.

— А къде ще съдят кралския прокурор? — пак запита той.

В Дин се случи трагично произшествие. Осъдиха едного на смърт за убийство. Някакъв клетник, не особено грамотен, но и не съвсем невежа, фокусник по панаирите и писар. Целият град прояви голямо любопитство към процеса. В навечерието на деня, определен за изпълнение на присъдата, свещеникът на затвора се разболя. А трябваше все пак някое духовно лице да подкрепи осъдения в последните му минути. Обърнали се към енорийския свещеник, но той, види се, отказал с думите: „Не е моя работа. Не ми е сега до неприятни ангарии и до въжеиграчи. И аз съм болен. Пък и въобще не ми е мястото там!“ Предадоха отговора му на епископа, който заяви: „Отецът има право. Не той, а аз трябва да бъда там.“

И той тутакси се отправи към затвора, слезе в единичната килия на фокусника, обърна се към него по име, взе ръката му в ръцете си и поведе разговор с него. Забравил сън и храна, епископът прекара цялата нощ и целия ден край осъдения, молейки Бога за душата на клетника, молейки и него самия за собствената му душа. Той му разкри най-дълбоките и същевременно най-простите истини. Беше за него баща, брат, приятел и епископ само колкото да го благослови. Успокоявайки и утешавайки го, той просветли ума му. Човекът щеше да умре отчаян. Смъртта му се струваше бездна. Застанал тръпнещ пред нейния зловещ праг, той отстъпваше ужасен. Не беше достатъчно невеж, за да остане напълно безучастен. Смъртната присъда го беше потресла дълбоко и като че ли беше пробила тук-таме стената, отделяща ни от тайната на мирозданието, която ние наричаме живот. Той се взираше безспир отвъд земния мир през съдбоносните процепи и виждаше само тъма. Епископът му показа светлината.

На следния ден, когато дойдоха да отведат клетника, епископът беше още там. Той тръгна след него и излезе пред тълпата във виолетовата си мантия и с епископския кръст на шията редом с вързания престъпник.

Качи се в колата с него. Качи се и на ешафода. Осъденият, толкова мрачен и отпаднал предния ден, сега просто сияеше. Душата му беше умиротворена и той се уповаваше на Бога. Епископът го прегърна, а в момента, когато ножът на гилотината се спускаше над шията му, каза:

— Бог възкресява този, когото хората убиват. Прокуденият от братята си намира баща си. Моли се, вярвай и пристъпи във вечния живот. Нашият Отец е там.

Когато слезе от ешафода, очите му имаха такова необикновено изражение, че тълпата му направи път. Не можеше да се каже кое правеше по-силно впечатление: бледото му лице или самообладанието му. Когато се завърна в скромното си жилище, което шеговито наричаше свой „палат“, той каза на сестра си:

— Току-що отслужих тържествена литургия.

Тъй като често най-възвишените постъпки остават неразбрани, и в този случай се намериха хора в града, които казаха по повод държането на епископа:

— Театралничене.

Това обаче бяха само салонни одумвания. Простодушните хора, които не търсят притворство в благородните постъпки, бяха покъртени и възхитени.

Колкото до епископа, той беше така потресен от гилотината, че дълго след това не можа да се съвземе.

И действително, когато ешафодът се възправи неподвижен пред вас, той ви ужасява като злокобно видение. Можете да се отнасяте равнодушно към смъртното наказание, да нямате мнение по този въпрос, да казвате и да, и не, но само докато не сте видели със собствените си очи истинска гилотина. Когато я видите, сътресението е много силно и вие непременно трябва да се произнесете „за“ или „против“ нея. Някои, като дьо Местр[3], изпадат във възторг от вида й. Други, като Бекариа[4], я проклинат. Гилотината е материалният облик на закона, името й е vindicta[5]. Тя не е неутрална и не позволява и на вас да останете неутрални. Когато я видите, ви побиват тайнствени тръпки. Всички социални проблеми изправят въпросителните си знаци около нейната секира. Ешафодът е призрак. Той не е просто скеле, той не е машина, той не е механизъм, сглобен от греди, желязо и въжета. Той е сякаш някакво живо същество, обладаващо някакъв своего рода собствен зловещ почин. Струва ви се, че скелето вижда, че машината чува, че механизмът разбира, че гредите, желязото и въжетата имат собствена воля. Ужас обзема душата пред ешафода, той ви се струва страшен и съзнателен участник в деянията, които извършва. Съучастник на палача. Той разкъсва. Яде плът, пие кръв. Ешафодът е чудовище, измайсторено от съдията и дърводелеца, призрак, който води чудовищен живот, хранещ се от смъртта на безчислените си жертви.

Именно затова епископът беше тъй дълбоко потресен. На другия ден след екзекуцията, както и дълго след това, той изглеждаше отпаднал. Почти неестественото спокойствие, което си беше наложил във върховната минута, го беше напуснало. Призракът на общественото правосъдие не му даваше покой. Този духовник, който обикновено изпитваше такова лъчезарно, удовлетворение при изпълнение на обязаностите си, сега като че ли си отправяше някакъв упрек. От време на време говореше сам на себе си, мълвейки полугласно мрачни монолози. Ето един от тях, чут една вечер и запомнен от неговата сестра:

— Не мислех, че това било толкова чудовищно. Не е правилно да си погълнат до такава степен от божествените закони, че да не забелязваш човешките. Само Бог разполага със смъртта. С какво право хората посягат на тази тайна, която не разбират?

След време този спомен избледня и като че ли се изличи от паметта му. Но все пак правеше впечатление, че епископът избягваше вече да минава по площада, където се изпълняваха присъдите.

По всяко време можеха да извикат господин Мириел край леглото на болни или умиращи. Той знаеше, че в това се състои неговото най-главно задължение и най-важната му работа. Вдовишките или сирашките семейства нямаше нужда да го викат. Тях той навестяваше по собствен почин. Епископът умееше да седи с часове, без да каже ни дума, редом с мъжа, загубил любима съпруга, или с майката, погребала чедото си. Както знаеше кога да мълчи, така знаеше и точно кога трябва да говори. О, какъв незаменим утешител! Той не се опитваше да заличи болката чрез забрава, но да я разгърне и да я осени с надежда.

— Трябва да имате правилно отношение към мъртвите — съветваше той. — Не мислете за тленното. Вгледайте се напрегнато и ще съзрете в небесния покров живата светлина на любимия ви покойник.

Той вярваше в целебното въздействие на религията. Мъчеше се да напътствува и да успокоява отчаяните, давайки им за пример тези, които се примиряват с неизбежното. Опитваше се също да преобрази скръбта, която не откъсва взор от гроба, посочвайки й скръбта, която е обърнала поглед към звездите.

V
Наистина негово преосвещенство прекалено дълго носеше своите раса

Домашният живот на господин Мириел беше изпълнен със същите грижи, както и общественият му живот. Доброволната оскъдица, в която живееше динският епископ, би, била привлекателна и поучителна гледка за всеки, който би имал възможност да я наблюдава отблизо.

Както всички старци и както повечето мислители, той спеше малко. Но краткият му сън беше дълбок. Сутрин се уединяваше един час, после отслужваше утринна литургия било в катедралата, било в дома си. След службата закусваше с ръжен хляб, попарен с мляко от неговите крави. После работеше.

Епископът е много заета личност. Той е длъжен всеки ден да приема секретаря на епархията, обикновено каноник, и почти всеки ден старшите викарии. Трябва да упражнява надзор над дейността на конгрегациите, да раздава привилегии, да разглежда обемиста църковна литература — молитвеници, епархиални катехизиси, часослови и прочие, да пише послания, да утвърждава проповеди, да помирява свещениците и кметовете помежду им, да води клерикалната, както и административната кореспонденция: от една страна, държавата, от друга — папският престол, и какво ли не още.

Времето, което му оставаше след всички тия занимания, църковни служби и молитви, той отдаваше най-напред на нуждаещите се, на болните и скърбящите. А времето, което му оставаше, след като се погрижеше за нуждаещите, болните и скърбящите, прекарваше в труд: ту обръщаше земята в градината си, ту четеше или пишеше. И двете тия занимания носеха за него едно и също название: градинарство.

— И умът е градина — казваше той.

По пладне обядваше. Обедът му не се различаваше от закуската.

Към два часа, когато времето беше хубаво, излизаше и се разхождаше пеш в полето или из града, като често се отбиваше в бедняшките къщурки. Бродеше сам, погълнат от мислите си, навел глава, подпирайки се на дългия си бастун, загърнат във виолетовата си подплатена мантия, доста топла за лятото, с виолетови чорапи в грубите обувки и с плоска триъгълна шапка с три големи златни копчета на трите върха.

Той носеше със себе си празнично настроение. Присъствието му сякаш пръскаше топлина и светлина. Децата и старците излизаха по праговете на къщите, когато той се появеше, както когато грейне слънце. Той благославяше и го благославяха. Всеки нуждаещ се обръщаше към него.

Той се спираше тук-таме, заговорваше момченцата и момиченцата, усмихваше се на майките. Когато имаше пари, посещаваше бедните. Когато свършеше парите, отиваше при богатите.

Понеже носеше расата си много дълго време, а не му се щеше хората да забележат това, излизаше винаги с виолетовата си мантия, която малко го притесняваше лете.

Вечер в осем и половина вечеряше със сестра си, а госпожа Маглоар им прислушваше, застанала права зад тях. Нищо по-скромно от вечерята им. Но ако епископът поканеше на вечеря някой енорийски свещеник, госпожа Маглоар се възползуваше от случая, за да поднесе на негово преосвещенство някоя превъзходна риба от съседните езера или планински дивеч. Всеки свещеник служеше като предлог за по-вкусно ядене. Епископът не протестираше. Извън тези случаи вечерята му обикновено се състоеше от варени зеленчуци и супа с олио. Затова в града обичаха да казват, че „когато епископът не угощава някое кюре, се храни като трапист“.

След вечеря той разговаряше около половин час с госпожица Батистин и с госпожа Маглоар. После се прибираше в стаята си и пак започваше да пише ту на хвърчащи листа, ту в полето на някое томче. Беше образован и дори малко нещо учен. След него останаха пет-шест доста интересни ръкописа; между другото и един коментар върху следния стих от „Битието“: „В началото Божият Дух се носеше над водите.“ Той съпоставяше този стих с три текста: с арабския вариант, който гласи: „Духаха ветрове господни“, с Йосиф Флавий, който казва: „Отгоре духна вятър над земята“, и с халдейската парафраза на Онкелос: „Вятър, идващ от Бога, духаше над водната повърхност.“ В друг труд той разглеждаше теологическите произведения на Юго, птолемейски епископ, прапрачичо на автора на тази книга, и доказваше, че именно на този епископ трябва да се припишат различни брошури, публикувани през миналия век под псевдонима Барлекур.

Понякога посред четенето, независимо от съдържанието на книгата, която държеше в ръцете си, той изпадаше внезапно в дълбока замечтаност и се сепваше, за да напише няколко реда върху самата книга. Тези редове често нямаха никаква връзка с книгата, в която бяха вписани. Пред очите ни е една бележка, написана от него в полето на тома, озаглавен: „Кореспонденция на лорд Жермен с генералите Клентон, Корнуелс и с адмиралите на американския военен флот“. „Продава се във Версай у книжаря Пуенсо и в Париж у книжаря Писо, при кея на Августинците.“

А ето и самата бележка:

„О ти, вездесъщи!

«Еклезиастът» те нарича всемогъщ, «Макавеите» те зоват творец, «Посланието към ефесяните» те назовава свобода, Барух — безпределност. В псалмите носиш името мъдрост и истина. За Йоан си светлина, за влъхвите — Господ, в «Изхода» те именуват провидение. «Левит» те нарича святост, Ездра — правосъдие, мирозданието — Бог, човекът — Отец. Соломон обаче ти е дал най-хубавото име — милосърдие.“

Към девет часа вечерта двете жени се оттегляха и се качваха в спалните си на първия етаж, а той оставаше сам в партера до сутринта. Тук се налага да дадем точно описание на жилището на динския епископ.

VI
Кому беше поверил охраната на своя дом

Домът, в който живееше епископът, се състоеше, както вече казахме, от партер и един етаж. Три стаи в партера, три спални на първия етаж и таванско помещение. Зад къщата — около един декар градина. Двете жени заемаха първия етаж. Епископът живееше в партера. Първата стая, в която се влизаше направо от улицата, му служеше за трапезария, втората за спалня и третата — за молитвена. Не можеше да се излезе от молитвената, без да се мине през спалнята, и от спалнята, без да се прекоси трапезарията. В дъното на молитвената стая имаше една затворена ниша с легло за гости. Епископът го предлагаше на свещениците, дошли по лична или служебна работа в Дин.

Бившата аптека на болницата, малка пристройка, залепена до къщата откъм градината, беше превърната в кухня и килер.

Освен това в градината имаше и обор, който използуваха за кухня на болницата и където епископът държеше сега две крави. Колкото и мляко да му даваха те, той неизменно отделяше половината за болните от болницата.

— Плащам десятъка си — шегуваше се той.

Спалнята му беше доста просторна и мъчно се отопляваше през зимния сезон. Понеже дървата в Дин бяха много скъпи, епископът се беше изхитрил да си прегради с дъски една стаичка в обора. В нея прекарваше вечерите си по време на големите студове. Наричаше я свой „зимен салон“.

В „зимния салон“, както и в трапезарията нямаше други мебели освен по една четвъртита небоядисана дървена маса и четири стола. Стар бюфет, боядисан с постна розова боя, красеше трапезарията. Друг подобен бюфет, прилично прикрит зад бели завески с прости дантели, служеше за олтар на епископа и украсяваше неговата молитвена.

Богаташките, които се изповядваха при епископа, и набожните жени в Дин на няколко пъти събираха помежду си пари, за да купят нов хубав олтар на негово преосвещенство. Но той всеки път вземаше парите и ги раздаваше на бедните.

— Най-хубавият олтар — казваше той — е душата на един утешен клетник, който благодари Богу.

В молитвената имаше две сламени столчета за молитва, а в спалнята — сламено кресло. Ако се случеше да му дойдат наведнъж седем-осем души на гости — префектът, генералът, началник-щабът на местния гарнизон или няколко ученици, от семинарията, трябваше да донасят столовете от „зимния салон“, столчетата от молитвената и креслото от спалнята. По този начин можеха да се наберат до единадесет стола. За всеки нов гост се опразваше някоя стая.

Понякога се случваше да се съберат наведнъж дванадесет души. Тогава епископът спасяваше положението, като зиме оставаше прав пред камината, а лете предлагаше да се поразходят из градината.

Всъщност в нишата имаше още един стол, но сламата му беше съвсем изтърбушена и той се крепеше на три крака, затова можеше да се използува само подпрян до стената. И в стаята на госпожица Батистин имаше дълбоко кресло с позлатени някога дървени ръчки, покрито с китайска коприна на цветя, но то можеше да се качи на първия етаж само през прозореца, защото стълбата беше извънредно тясна. То не спадаше следователно към подръчния движим инвентар.

Госпожица Батистин страстно мечтаеше да си купи тапицирана в жълто утрехтско кадифе на розетки гарнитура от акажу с облегала във форма на лебедова шия. Но това би струвало най-малко петстотин франка. Когато видя, че за пет години бе успяла да отдели настрана за тази цел едва четиридесет и два франка и десет су, тя се прости с мечтата си. Но нима някой изобщо постига своя идеал?

Едва ли можете да си представите нещо по-просто от спалнята на епископа. Врата-прозорец извеждаше в градината. Точно срещу нея — легло, желязно болнично легло с балдахин от зелен серж. До леглото, зад завеса, бяха подредени тоалетни принадлежности, издаващи старите изтънчени привички на светски човек. Две врати водеха: едната, до камината, към молитвената, а другата, до библиотеката, към трапезарията. Библиотеката представляваше голям шкаф със стъкла, изпълнен с книги. Камината беше облицована с дърво, имитиращо мрамор. В нея обикновено не гореше огън. Долу, пред огнището, две железни преградки, украсени с две набраздени вази с гирлянди, на времето посребрени, сочеха някакъв своего рода епископски лукс. Отгоре, там, където обикновено се слага огледало, имаше медно разпятие, някога също посребрено, закрепено върху черно излиняло кадифе в олющена позлатена рамка. До вратата-прозорец — голяма маса с мастилница, върху масата — безредно натрупани книжа и дебели книги. Пред масата — сламено кресло. Пред леглото — едно от малките столчета за молитва, взето от молитвената.

От двете страни на леглото висяха два портрета в овални рамки. Малки позлатени надписи на фона, встрани от ликовете, обясняваха, че портретите изобразяват абат дьо Шалио, епископ на „Сен-Клод“, и абат Турто, главен наместник в Агд и абат в Гран-Шан от ордена Сито в Шартърска епархия. Наследявайки тази стая от болните, епископът беше намерил в нея двата портрета и ги беше оставил на местата им. Тези духовници по всяка вероятност бяха дарители — още една причина, за да се отнася почтително към тях. Той знаеше за тези две личности само едно, че и двамата са били назначени от краля в един и същи ден, на 27 април 1785 година, единият за епископ, другият за абат. Когато госпожа Маглоар откачи веднъж портретите, за да обърше праха, епископът прочете тази подробност, записана с избеляло мастило върху къс пожълтяла от времето хартия, закрепена с четири лепенки на гърба на портрета на абата на Гран-Шан.

На прозореца висеше старинна завеса от дебел вълнен плат, която беше толкова извехтяла, че за да може да не я сменят с нова, госпожа Маглоар й приши голяма кръпка точно по средата. Кръпката имаше очертанията на кръст. Епископът често я показваше.

— Колко хубаво стана! — казваше той.

Всички стаи на къщата, в партера, а и на първия етаж, бяха варосани както в казармите и болниците.

През последните години обаче, както ще видим по-нататък, госпожа Маглоар откри под варосаните хартии рисунки, които красяха стените в покоите на госпожица Батистин. Преди да стане болница, в този дом се бяха събирали динските граждани. Оттогава датираха и рисунките. Подовете на спалните бяха от червени тухли, които се миеха веднъж седмично. Пред леглата имаше рогозки. Изобщо, поддържано от две жени, жилището беше изрядно чисто — единственият разкош, който допускаше епископът.

— Чистотата не отнема нищо на бедните — шегуваше се той.

Трябва да признаем обаче, че от предишното му имущество му бяха останали шест сребърни прибора с голяма супена лъжица, които блестяха великолепно върху грубата бяла покривка и радваха очите на госпожа Маглоар. И понеже се стараем да изобразим динския епископ точно такъв, какъвто беше, трябва да прибавим, че неведнъж му се случваше да каже:

— Мъчно бих се разделил със сребърните си прибори!

Освен тези сребърни прибори той беше наследил от една леля два масивни сребърни свещника. В тях бяха втикнати восъчни свещи и те обикновено стояха върху камината на епископа. Когато имаха гост на вечеря, госпожа Маглоар запалваше свещите и донасяше двата свещника на масата.

В спалнята на епископа, над леглото му, откъм главата, имаше малко долапче в стената, в което госпожа Маглоар прибираше всяка вечер сребърните прибори и голямата лъжица. Трябва да добавим обаче, че тя никога не вземаше ключа.

Градината, загрозена донякъде от неугледните постройки, за които споменахме, се състоеше от четири алеи, които излизаха във форма на кръст от водохранилището. Друга една алея обикаляше градината успоредно на бялата стена, която я ограждаше. Между алеите имаше четири квадрата, оградени с чемшир. В трите госпожа Маглоар засяваше зеленчуци. В четвъртия епископът отглеждаше цветя. Тук-таме стърчеше и някое овощно дръвче.

Един ден госпожа Маглоар се беше пошегувала добродушно и малко лукаво:

— Ваше преосвещенство, вие уж гледате да извлечете от всичко полза, а ето тук една безполезна площ. Не е ли по-добре да я засадим със салати, отколкото с цветя?

— Вие се лъжете, госпожа Маглоар — й отвърна епископът. — Прекрасното е също така полезно, както и полезното. — И след кратко мълчание добави: — Може би е по-полезно дори.

Епископът се занимаваше с тази квадратна площ, съставена от три-четири лехи, почти толкова, колкото и с книгите си. Той прекарваше охотно един-два часа там, подкастряше, плевеше, копваше тук-таме дупка, за да зарови семената. Не беше враг на насекомите, както подобава на истински градинар. Впрочем той изобщо не се смяташе за ботаник. Нямаше понятие от класификации и солидизъм. Не си правеше труд да избира между Турнфор и естествения метод. Не се произнасяше нито за тичинките против семеноделните, нито за Жюсие против Линей. Той не изучаваше растенията, а просто обичаше цветята. Уважаваше учените, но още повече уважаваше невежите и без да престава да отдава почит и на едните, и на другите, поливаше всяка лятна вечер цветните лехи със зелената си тенекиена лейка.

Нито една врата в къщата не се затваряше с ключ. Вратата на трапезарията, която, както видяхме, извеждаше право на площада пред катедралата, имаше в началото ключалки и резета като на тъмница. Епископът обаче нареди да изкъртят всички тия железа и сега вратата се затваряше денем и нощем само с мандало. Всеки минувач в който и да било час трябваше само да я бутне, за да влезе. Отначало двете жени много се тревожеха от тази вечно отворена врата. Но епископът им каза:

— Ако искате, сложете си резета на вашите спални.

Но след време те започнаха да споделят неговото спокойствие или поне даваха вид, че го споделят. Само госпожа Маглоар все още се плашеше от време на време. Колкото до епископа, неговото мнение по този въпрос личи от трите реда, написани собственоръчно от него в полето на една библия: „Ето в какво се състои тънката разлика: вратата на лекаря никога не трябва да бъде затворена, а вратата на свещеника винаги трябва да бъде отворена.“

В друга книга, озаглавена „Философия на медицинската наука“, той беше записал следната мисъл: „Нима аз не съм лекар като тях? И аз си имам моите болни: най-напред техните, които те наричат болни, и после моите, които аз наричам нещастни.“

Другаде пак той беше писал: „Не искай да узнаеш името на човека, който търси при тебе убежище. От убежище се нуждае най-често този, който се смущава от името си.“

Случи се така, че един достопочтен енорийски свещеник, не си спомням вече дали кюрето от Кулубру или от Помпиери, си науми веднъж, подбуден навярно от госпожа Маглоар, да попита епископа дали е напълно уверен, че не проявява известно неблагоразумие, като оставя вратата си денонощно отворена за всекиго, комуто би хрумнало да влезе, и не се ли опасява, с една дума, че в един тъй слабо охраняван дом може да се случи нещастие. Епископът докосна рамото му и промълви благо и сериозно:

— Nisi Dominus custodierit domum, in vanum vigilant qui custodiunt eam.[6]

После заговори за нещо друго.

Той обичаше да казва:

— Свещеникът трябва да проявява не по-малко смелост от драгунския полковник. Само че — добавяше той — неговата смелост трябва да бъде миролюбива.

VII
Крават

Тук е уместно да разкажем една случка, която не бива да пропускаме, защото тя най-добре показва какъв човек бе динският епископ.

След разгромяването на разбойническата шайка на Гаспар Бе, която върлуваше из Олиулските теснини, един от неговите помощници — Крават, забягна в планината. Той се укрива известно време с оцелелите от шайката на Гаспар Бе разбойници в графството на Ница, след това забягна в Пиемонт и внезапно се появи отново във Франция, в околностите на Барсьолонет. Най-напред го видяха в Жозие, после в Тюил. Криеше се в пещерите на Жуг-дьо-л’Егл и оттам се спущаше към колибите и селцата по деретата, издълбани от реките Юбей и Юбейет. Осмели се дори да стигне чак до Амбрьон, вмъкна се една нощ в катедралата и обра ризницата. Всичко живо пропищя от грабежите му. Пратиха жандармерията по дирите му. Напразно. Той се изплъзваше винаги, като оказваше понякога и съпротива. Неустрашим злодей. Епископът пристигна в този край в разгара на тревогата. Обхождаше епархията си. Кметът на Шастьолар отиде при него и се опита да го убеди да се върне назад. Крават беше господар на планината чак до Арш, а и още по-нататък. Опасно беше да се пътува, дори с охрана. Пък и защо да се излага без полза животът на трима или четирима злочести жандарми?

— Именно затова аз смятам да продължа без охрана — отвърна епископът.

— Давате ли си сметка какво предприемате, ваше преосвещенство? — възкликна кметът.

— Напълно. Затова решително се отказвам от охрана и тръгвам след един час.

— Тръгвате?

— Тръгвам.

— Сам?

— Сам.

— Ваше преосвещенство, вие няма да сторите това.

— Послушайте — възрази епископът, — в планината има една малка община, голяма колкото шепата ми, която не съм спохождал вече три години. Мои добри приятели живеят там. Кротки и честни овчари. От всеки тридесет кози, които те пасат, само една им принадлежи. Те плетат много хубави вълнени разноцветни гайтани и свирят планински мелодии на малките си флейти с по шест дупки. И на тях трябва от време на време някой да поговори за добрия Господ. Какво ще си кажат те за епископ, който се бои? Какво ще си кажат, ако не отида при тях?

— Ами разбойниците, ваше преосвещенство! Ами ако срещнете разбойниците!

— Вярно — каза епископът, — добре, че ме подсетихте. Имате право. Наистина мога да ги срещна. Та нали и те имат нужда някой да им поговори за дядо Господ?

— Ваше преосвещенство! Та това е разбойническа шайка! Глутница вълци!

— Господин кмете, Исус ме прави пастир може би именно на тяхното стадо. Неведоми са пътищата Господни.

— Но те ще ви оберат, ваше преосвещенство!

— Аз нямам нищо.

— Ще ви убият.

— Някакъв стар свещеник, който си върви мирно по пътя и шепне молитви? Дума да не става! За какво съм им?

— Ах, боже мой! Ами ако ги срещнете!

— Ще им поискам милостиня за моите бедни.

— За Бога, ваше преосвещенство, не отивайте! Излагате живота си!

— Господин кмете — отвърна епископът, — наистина ли само за това се безпокоите? Та аз съм на този свят, за да се грижа за душите на другите, а не за моя собствен живот.

Нямаше как, трябваше да го оставят да отиде. Той тръгна, придружен само от едно дете, което предложи да му служи за водач. Упорството му се разчу из окръга и вся голямо безпокойство сред всички.

Епископът не пожела да вземе със себе си нито сестра си, нито госпожа Маглоар. Прекоси планината на муле, не срещна никого и пристигна здрав и читав при своите „добри приятели“ овчарите. Прекара две седмици при тях в проповеди, причастия, наставления и нравоучения. Преди да замине, той реши да отслужи тържествена литургия и спомена за това на енорийския свещеник. Но как да се осъществи това? Липсваха епископски одежди. Можеха да поставят на негово разположение само сиромашката селска ризница с няколко излинели епитрахила от изтъркана дамаска, украсени с евтини галони.

— Здраве да е — заяви епископът. — Оповестете все пак, отче, от амвона нашата тържествена литургия. Останалото дано някак се нареди.

Потърсиха из околните църкви. Всички съкровища на тези скромни енории, събрани накуп, едва ли можеха да облекат прилично дори певец от съборна църква.

И тъкмо посред тия затруднения ето че двама непознати конници донесоха в дома на свещеника голям сандък за господин епископа, оставиха го и тутакси си отидоха. Отвориха сандъка и намериха в него сърмена мантия, митра, украсена с диаманти, архиепископски кръст, великолепен жезъл, с една дума, епископските одежди, откраднати само месец преди това от ризницата на църквата „Света Богородица“ в Амбрьон. В сандъка имаше и една записчица, на която бяха написани следните думи: „На монсеньор Биенвьоню от Крават“.

— Нали ви казвах, че ще се нареди! — каза епископът и добави усмихнат: — Задоволиш ли се с попски стихар, Господ ще ти прати епископска мантия!

— Ваше преосвещенство — прошепна свещеникът, поклащайки усмихнато глава, — не се знае дали Господ или дяволът.

— Господ! — отвърна властно епископът, като задържа погледа си на него.

По целия път на връщане към Шастьолар хората се стичаха, любопитни да го видят. Той намери в дома на свещеника госпожица Батистин и госпожа Маглоар, които го очакваха, и каза на сестра си:

— Е, не бях ли прав? Бедният свещеник отиде при бедните планинци с празни ръце, а се връща с пълни ръце. Отидох само със своето упование в Бога, а се връщам със съкровището на цяла катедрала.

Вечерта, преди да си легне, той каза по същия повод:

— Никога не бива да се плашим от крадци и убийци. Това са опасности, които идват отвън, дребни опасности. Да се боим по-скоро от самите нас. Предразсъдъците — ето истинските крадци. Пороците — ето истинските убийци. Големите опасности са вътре в нас. Какво значение има това, което заплашва главата или кесията ни? Да насочим мисълта си към това, което застрашава душата ни. — После добави, обръщайки се към сестра си: — Свещенослужителят никога не бива да се предпазва от ближния си, сестро. Стореното от ближния е позволено от Бога. Нека само се помолим Богу, когато ни се струва, че ни грози опасност. И то да се помолим не за себе си, а за да не би нашият брат да влезе в грях заради нас.

Впрочем събитията бяха рядкост в съществуването на епископа. Ние разказваме тези, които ни са известни. Обикновено той вършеше едни и същи неща по едно и също време на деня. Един месец от неговата година приличаше на един час от денонощието му.

Колкото до участта на „съкровището“ от Амбрьонската катедрала, бихме затруднили, ако се наложи да отговорим на подобен въпрос. Одеждите бяха действително прекалено хубави, прекалено съблазнителни и напълно подхождаха да бъдат откраднати в полза на злочестите. Впрочем те и без това бяха вече крадени. Работата беше наполовина свършена. Оставаше само да се промени направлението на крадените вещи, като се побутнат лекичко към сиромасите. Ние естествено не можем да кажем нищо определено по този въпрос. Но сред книжата на епископа е била намерена една доста неясна бележка, по повод на одеждите може би, която гласи: „Въпросът е къде да се предаде това — в катедралата или в болницата.“

VIII
Философия след чаша вино

Сенаторът, за когото споменахме вече, беше обигран човек. Той си беше проправил път в живота с праволинейност, недържаща сметка за препятствия от рода на така наречените съвест, дадена дума, справедливост или дълг. Беше вървял право към целта си, без да се отклони нито веднъж от следваната линия на преуспяване и изгода. Бивш прокурор, не лош човек, изпаднал в умиление пред собствения си успех, готов да оказва всевъзможни дребни услуги на синовете, на зетьовете, на роднините си, а даже и на приятелите си. Човек, който мъдро беше използувал добрите страни на живота, щастливите случаи, неочакваните сполуки. Всичко останало му се струваше безсмислено. Беше духовит и начетен точно толкова, колкото трябваше, за да се счита последовател на Епикур, макар че всъщност беше произведение на школата Пиго-Льобрьон[7]. Обичаше да се шегува безобидно с вечните и безконечните неща, както и с „щуротиите на добряка епископ“. Той ги осмиваше понякога с любезна самоувереност дори в присъствие на самия господин Мириел.

Не помня вече по случай кое точно полуофициално тържество граф X (същият този сенатор) и господин Мириел бяха поканени на вечеря у префекта. Когато поднасяха десерта, малко поразвеселен, но без да загуби важния си вид, сенаторът се провикна:

— Дявол взел го, господин епископ, хайде да си поговорим! Сенатор и епископ не могат да се гледат, без да си понамигнат. Ние и двамата сме ясновидци. Ще ви призная нещо. Аз си имам своя философия.

— И имате пълно право — отвърна епископът, — всеки си постила според философията си. И вие сте си постлали пурпурно ложе, господин сенатор.

Сенаторът продължи насърчен:

— Да си поговорим откровено.

— Ако щете, дори дяволски откровено — съгласи се епископът.

— Аз ви заявявам — поде сенаторът, — че маркиз Д’Аржан[8], Пирон[9], Хобс[10] и Нежон съвсем не са загубени автори. Всичките тези философи са наредени в библиотеката ми в златни подвързии.

— Също като вас, господин графе — прекъсна го епископът.

— Аз мразя Дидро — продължи сенаторът. — Той е идеолог, декламатор и революционер, който дълбоко в душата си вярва в Бога и е по-лицемерно набожен и от Волтер. Волтер се подиграваше с Нийдхам, но не беше прав. Защото именно змиорките на Нийдхам доказват, че бог е излишен. Капка оцет в лъжичка тесто замества прословутото „fiat lux“[11]. Представете си по-едра капка и по-голяма лъжица и ето ви света. Човек е змиорката. За какво ви е тогава Предвечният Бог-Отец? Омръзна ми, ваше преосвещенство, хипотезата за Йехова. Тя служи само за създаване на мършави хора с кухи мозъци. Долу това велико Всичко, което ми е дошло до гуша! Да живее Нищото, което ме оставя на мира. Между нас казано, за да си излея всичко, което ми е на душата, и за да се изповядам, както подобава пред пастир, ще ви призная, че съм свободомислещ човек. Не се прехласвам пред вашия Исус, който на всяка крачка проповядва себеотрицание и себепожертвувание. Съвет на скъперник, предназначен за голтаци! Себеотрицание! Защо? Себепожертвувание! За какво? Не мога да си представя вълк да се жертвува за благото на друг вълк. Нека си останем верни на природата. Ние стоим по върховете. Нека и философията ни бъде висша. За какъв дявол сме горе, ако не виждаме по-далече от носа на другите? Да живеем весело. Животът е всичко. Че човек имал друго бъдеще някъде другаде, горе или долу, не вярвам нито дума от това. Да се жертвувам, да се отрека от всичко, да внимавам за всяка своя постъпка, да си блъскам главата кое е добро и кое е зло, кое е справедливо и кое е несправедливо, кое е fas и кое nefas[12]? Защо? Защото съм щял да давам сметка за действията си. Кога? След смъртта си. Ама че го измислили! Аз нека умра, пък после иди ме гони. Колкото сянката може да улови с ръката си шепа пепел. Защо да не си го кажем правичката поне ние, посветените, които сме повдигнали покривалото на Изида: няма нито добро, нито зло, има само развитие на организми. Да потърсим това, което действително съществува. Да проникнем в самата му същност. Да стигнем до самото дъно, пусто да остане! Трябва да надушим истината, да се поровим и под земята, но да я уловим. Тогава тя доставя пленителни радости. Тогава човек се чувствува силен и весел. Аз съм стъпил здраво на земята, ваше преосвещенство, безсмъртието на човека е вятър и мъгла. О, какво примамливо обещание! Вярвайте, защо не! Каква надеждна полица е била връчена на Адам! Отначало си душа, после ще станеш ангел, ще ти изникнат сини криле на раменете. Припомнете ми, моля ви се, нали Тертулиан беше казал, че блаженопочившите щели да прелитат от звезда на звезда? Защо не. Ще се превърнем в звездни скакалци. А освен това ще видим и бога… Дрън-дрън. Празни приказки са всички тия райове. Самият бог е чудовищна залъгалка. Естествено аз няма да пиша всичко това в „Монитьор“, но го казвам тихичко между приятели. Inter pocula[13]. Да пожертвуваш земята заради рая, ще рече, да изпуснеш питомното, за да гониш дивото. Да се оставиш да те залъжат с басни за вечността. Не съм толкова наивен. Аз съм Небитието. Наричам се граф Небитие, сенатор. Съществувал ли съм преди раждането си? Не. Ще съществувам ли след смъртта си? Не. Какво представлявам? Малко прах, споена в организъм. Какво ми предстои да правя на земята? Свободен съм да си избера. Да страдам или да се наслаждавам. Къде ще ме отведе страданието? В небитието. Но преди това ще съм страдал. Къде ще ме отведе наслаждението? В небитието. Но преди това ще съм се наслаждавал. Аз съм направил вече избора си. Или ти ще ядеш, или ще бъдеш изяден. Аз ям. Предпочитам да бъда зъб, а не трева. Такава е моята мъдрост. После всичко си идва по реда, неизбежният гробар или Пантеонът за хора като нас, но всичко пропада в бездънната бездна. Край. Finis. Окончателно разчистване на сметките. Часът на пълното изчезване. Повярвайте ми: смъртта е мъртва. Че там може да има някой, който иска да ми каже нещо, умирам от смях само като си помисля. Бабини деветини, плашило за децата, Йехова за възрастните. Не, нашият утрешен ден е нощ. Всички небитиета зад гроба са равни помежду си. Дали сте били Сарданапал[14] или Венеан дьо Пол[15], все едно. Това е истината. Затова преди всичко живейте. Използувайте вашето „аз“, докато то е във ваша власт. Право ви казвам, ваше преосвещенство, аз си имам своя философия и свои философи. Не се поддавам на детски залъгалки. Е, разбира се, трябва да се даде нещичко и на тия, които са долу, на босяците, дрипльовците, окаяниците. Натъпкват им устата с празни приказки, химери, с душа, безсмъртие, рай, звезди. И те дъвчат всичко това. Мажат си го върху сухия комат хляб. Който няма нищо, има дядо Господ. От това по-малко — здраве! Аз нямам нищо против, но запазвам за себе си господин Нежон. Дядо Господ е само за простолюдието.

Епископът изръкопляска.

— Отлично казано! — извика той. — Този материализъм бил действително превъзходно и прекрасно нещо! Само че не на всекиго е даден. Затова пък този, който го притежава, мъчно пада в клопка. Той няма да се остави да го заточат глупаво като Катон, нито да го убият с камъни като свети Стефан, нито да го изгорят жив като Жана д’Арк. Онези, които успеят да се сдобият с този чуден материализъм, изпитват насладата от пълната безотговорност, от мисълта, че могат да заграбят преспокойно всичко: и длъжности, и синекури, и високи звания, и честно или нечестно спечелена власт; че могат да си разрешат всичко: и изменяне на дадена дума, стига да имат изгода, и коварство, стига да е полезно, и сладостни компромиси със съвестта, уверени, че търбусите им ще смелят всичко това, преди да влязат в гроба. Колко приятно. Не говоря за вас, господин сенатор. И все пак не мога да не ви поздравя. Вие, знатните господа, си имате, както вие се изразихте, ваша собствена философия, създадена за вас, изискана, изтънчена, достъпна само за богатите, подхождаща за всички обстоятелства, отлична подправка на житейските наслаждения. Специални търсачи са я издирили и извлекли из неведоми дълбини. Но все пак вие сте великодушен и не виждате нищо лошо вярата в Бога да остане философия на народа, както, да кажем, гъската с кестени замества за бедняка пуйката с трюфели.

IX
Сестрата разказва за брата

За да дадем представа за личния живот на динския епископ и за начина, по който двете благочестиви жени подчиняваха действията, мислите си и даже инстинктивната си женска плашливост на привичките и желанията на епископа, без дори да стане нужда той да ги изкаже гласно, най-добре ще бъде да препишем тук едно писмо на госпожица Батистин до госпожа виконтеса дьо Боашьоврон, нейна приятелка от детинство. Това писмо е у нас.

Дин, 16 декември 18…

Мила ми госпожо, ден не минава, без да стане дума за вас. Ние въобще си имаме такъв навик, но сега има още една причина за това. Представете си, че като миеше и почистваше от прах стените и таваните, госпожа Маглоар направи едно откритие. Сега нашите две стаи със стени, облепени с варосана хартия, не биха загрозили дори дворец като вашия. Госпожа Маглоар смъкна всичките хартии и под тях се оказа нещо интересно. Моят салон, в който няма мебели и където простираме прането, е висок петнадесет стъпки, а широк и дълъг осемнадесет и има позлатен някога таван и греди като вашите. Всичко беше покрито с платно, когато къщата ни беше болница. Дървената ламперия в него е от времето на нашите баби. Но трябва да видите спалнята ми. Госпожа Маглоар откри поне под десет налепени хартии рисунки, които, без да бъдат хубави, са поносими. Телемах, посветен в рицарство от Минерва, пак Телемах в някакви градини, забравих името им, където римските дами отивали само една нощ. Какво да ви кажа? Римляни, римлянки (тук има една нечетлива дума) и какво ли не щете още. Госпожа Маглоар ги изчисти хубавичко, ще поправи това лято някои малки повреди, ще ги излъска и спалнята ми ще заприлича на музей. Тя намери също захвърлени на тавана две стари дървени масички-конзоли, от едновремешните. Искат ни дванадесет франка, за да ги позлатят отново, но по-добре е да дадем тия пари на бедните. Впрочем те са доста грозни и аз бих предпочела една кръгла маса от акажу.

Чувствувам се много щастлива, както и преди. Брат ми е толкова добър. Той дава всичко, което има, на болните и нуждаещите се. Живеем доста оскъдно. Зимата в този край е сурова и трябва да се стори нещо за сиромасите. Ние имаме, кажи-речи, достатъчно отопление и осветление. А това не е малък разкош.

Брат ми си има своите привички. Когато разговаря, той казва, че всеки епископ трябвало да бъде именно такъв. Представете си, никога не заключваме външната врата. Който си ще, може да влезе, и то направо при брат ми. Но той не се бои от нищо, даже нощем. Така проявявал своята храброст, според неговите собствени думи.

Не позволява да се страхуваме за него нито аз, нито госпожа Маглоар. Излага се на всевъзможни опасности, а иска ние дори да не даваме вид, че ги забелязваме. Трябва да умеем да го разбираме.

Излиза, когато вали, върви из калта, пътува зиме. Не се страхува нито от нощта, нито от съмнителните пътища или от опасните срещи.

Миналата година отиде съвсем самичък в една пълна с разбойници местност. Не пожела да ни вземе със себе си. Забави се петнадесет дена. Когато се завърна, нищо му нямаше. Ние го мислехме мъртъв, а той се чувствуваше чудесно и ни каза: „Вижте как ме обраха!“ и отвори един куфар, пълен с всички съкровища на Амбрьонската катедрала, които разбойниците му били подарили.

Аз бях отишла да го посрещна на две левги от селото заедно с неколцина негови приятели и на връщане не можах да се въздържа да не му се поскарам малко, като внимавах да говоря, докато трополеше колата, за да не ме чуе никой друг.

В първите дни си мислех: „Страшен човек, не се спира пред никаква опасност.“ Сега вече привикнах и смигам на госпожа Маглоар да не му противоречи. Той излага живота си, без ние да се опитаме да го задържим. Аз отвеждам госпожа Маглоар, прибирам се в стаята си, моля се за него и заспивам. Спокойна съм, защото, ако го сполети нещастие, няма да го преживея. Ще си отида при всевишния ведно с моя брат и владика. Госпожа Маглоар по-мъчно от мене свикна с неговото неблагоразумие, както тя казва. Но сега вече влязохме в релсите. Молим се двете, треперим заедно от страх и заспиваме. И дяволът да рече да дойде в къщата ни, никой няма да го спре. Но от какво можем да се боим в този дом? С нас е винаги този, който е всесилен. Дяволът може да мине и да замине, но Бог го обитава постоянно.

Това ми стига. Брат ми няма нужда вече да ми казва нито дума. Аз го разбирам, без да говори, и ние се оставяме на Божията милост.

Така трябва да се държиш с велик по дух човек.

Разпитах брат си за подробностите, които ви интересуват относно семейство дьо Фо. Вие знаете колко той е осведомен и колко добре помни родословията, защото си е все още добър роялист. Това бил действително много стар нормандски род от някогашната данъчна област Кан. Раул дьо Фо, Жан дьо Фо и Тома дьо Фо били благородници от преди петстотин години, а един от тях е владеел Рошфор. Последният от рода, Ги-Етиен-Александр, бил командир на полк и не знам още какъв си в леката кавалерия в Бретан. Дъщеря му, Мари-Луиз, се омъжила за Адриен-Шарл дьо Грамон, син на херцога Луи дьо Грамон, пер на Франция, полковник от френската гвардия и армейски генерал-лейтенант. Името им се пише по няколко начина: Feux, Fauq и Faoucq.

Мила госпожо, помолете вашия високоуважаван роднина господин кардинала да ни спомене в молитвите си. А вашата мила Силвани е сторила много добре, че не е откъснала малко време от кратките мигове, които прекарва с вас, за да ми пише. Нали е добре, нали е прилежна, както, вие искате, нали ме обича както по-рано, мен това ми стига. Зарадвах се на поздравите, които ми изпраща чрез вас. Здравето ми уж не е лошо, обаче с всеки изминат ден отпадам все повече. Листът ми се свършва и съм принудена да се разделя с вас. Хиляди благопожелания.

Батистин

П.П. Вашата снаха е все още тук със семейството си. Внукът ви е прелестен. Знаете, нали, че скоро ще навърши пет годинки. Вчера видя кон с наколенници и попита: „Какво му е на коленете?“ Много сладко дете! А пък малкото му братче води една метла из апартамента вместо кола и вика: „Дий!“

Както се вижда от писмото, двете старици умееха да се нагаждат към привичките на епископа благодарение на свойствения на жената усет да разбира мъжа по-добре, отколкото той сам се разбира. А динският епископ въпреки своята неизменно скромна и простодушна външност извършваше понякога благородни, смели и прекрасни постъпки, без дори сам като че ли да съзнава значението им. Двете жени трепереха, но не му се бъркаха. Понякога госпожа Маглоар се осмеляваше да му направи забележка, но само предварително, никога когато вършеше нещо или след това. Започнеше ли нещо, никой не го смущаваше дори само с един жест. В някои мигове, когато може би самият той не си даваше сметка за това, защото беше невероятно скромен, двете жени чувствуваха смътно, че той постъпва като истински епископ. Тогава сновяха като сенки из къщата. Прислужваха му без каквато и да било проява на лична воля и ако се наложеше да изчезнат, изчезваха. Те знаеха благодарение на удивително тънкия си усет, че някои грижи досаждат. Затова дори когато им се струваше, че го грози опасност, те до такава степен разбираха ако не мисълта му, то природата му, че преставаха да бдят над него. Поверяваха го на Бога.

Впрочем Батистин често казваше, както вече видяхме в писмото й, че кончината на нейния брат ще бъде и нейна кончина. Госпожа Маглоар не споменаваше нищо за това, но също го знаеше.

X
Епископът пред неведома светлина

Малко след написването на писмото, което цитирахме на предидущите страници, епископът свърши нещо, което по мнението на целия град беше още по-рисковано, отколкото разходката му из планинските местности, където върлуваха разбойници.

Близо до Дин, в околностите му, живееше в пълно уединение един човек. Този човек — нека тутакси кажем силната дума — беше бивш член на Конвента. Казваше се Ж.

В малкото градче се говореше с ужас за конвентиста Ж. Представете си само: член на Конвента! Остатък от времето, когато хората си говореха на „ти“ и си казваха един другиму „гражданино“. Този човек беше за динските граждани едва ли не чудовище. Той не беше гласувал за смъртта на краля, но едва ли е бил далеч от тази мисъл. Почти цареубиец. На времето си бил страшен. Как при завръщането на законните крале не са го предали на углавния съд? Може би нямаше да му отсекат главата — нали трябва да се проявява милосърдие, — но доживотното изгнание нямаше да му се размине. Макар и само за да служи за пример на другите и прочие, и прочие. При това беше и безбожник, както всичките нему подобни. Така гъските одумват ястреба.

Но беше ли всъщност ястреб Ж.? Да, ако съдим по суровостта на уединението му. Понеже не беше гласувал за смъртта на краля, той не бе включен в списъка на изгнаниците и можа да остане във Франция.

Заселил се беше на четиридесет и пет минути от града, далеч от всяко село, далеч от всички пътища, в затънтена падинка на една дива долина. Имал там, разправяха, нещо като нива и колиба за леговище. Никакви съседи; никакви минувачи дори. Откакто живееше в тази падина, и пътеката, която водеше натам, беше обрасла в трева. Говореха за това място като за свърталище на палач.

Но епископът не го забравяше и от време на време поглеждаше китката дървета на хоризонта, които бележеха падинката на стария конвентист. „Там има една самотна душа“ — казваше си той.

И добавяше дълбоко в себе си: „Аз съм длъжен да го навестя.“

Нека признаем обаче, че тази мисъл, на пръв поглед съвсем естествена, му се струваше след кратко размишление странна, неосъществима и едва ли не противна. Защото всъщност той споделяше общото мнение и без да съзнава ясно, конвентистът му вдъхваше чувство, което граничи с ненавист и което се изразява много добре с думата неприязън.

Но има ли право пастирът да страни от краставата овца? Не. Каква овца обаче!

Добрият епископ беше озадачен. Няколко пъти той се запъти натам, но се върна.

И ето че един ден в града се разнесе слух, че някакъв млад говедар, който прислужвал на конвентиста в бърлогата му, дошъл да търси лекар. Старият престъпник бил на смъртно легло, почти напълно парализиран, и едва ли щял да осъмне. „Слава Богу!“ — добавяха някои.

Епископът взе бастуна си, сложи връхната си дреха не само за да прикрие изтърканото си расо, както вече споменахме, но и поради вечерника, който скоро щеше да задуха, и тръгна.

Слънцето клонеше на запад и почти докосваше хоризонта, когато епископът дойде до прокълнатото място. По ускореното биене на сърцето си той се убеди, че е наближил бърлогата. Прескочи някакъв ров, провря се през трънлив плет, отмести вратничка от преплетени пръти и влезе в запусната градинка. Пристъпи смело напред и внезапно зърна зад висок храст леговището на самотника.

То представляваше схлупена колибка, бедна, но спретната, с фасада, обвита в лозница. Пред вратата, в старо кресло на колела, седеше беловлас мъж и се усмихваше на залязващото слънце.

До стареца се беше изправило едно момче. Говедарчето. То му подаваше паница с мляко.

Епископът се загледа в тях.

— Благодаря, нямам нужда от нищо друго — каза в това време старецът. И усмихнатият му поглед се плъзна от слънцето към детето.

Епископът се приближи. При шума от стъпките му седналият мъж също извърна глава и лицето му изрази цялото удивление, което може да се набере у един човек след толкова дълъг живот.

— Откакто съм тук — каза той, — за пръв път някой идва при мене. Кой сте вие, господине?

— Казвам се Биенвьоню Мириел — отвърна епископът.

— Биенвьоню Мириел? Чувал съм това име. Вас ли народът нарича негово преосвещенство Биенвьоню?

— Мене.

— В такъв случай вие сте моят епископ? — поде старецът с лека усмивка.

— До известна степен.

— Заповядайте, господине.

Конвентистът протегна ръка на епископа, но той не я пое, а каза само:

— Радвам се, че са ме заблудили. Вие съвсем не ми изглеждате болен.

— Скоро ще оздравея напълно, господине — отговори старецът и след кратко мълчание добави: — След три часа ще бъде мъртъв. — После продължи: — Аз съм малко нещо лекар и зная как настъпва последният час. Вчера само краката ми бяха студени. Днес студът се качи до коленете ми, а сега усещам как пъпли към кръста. Стигне ли до сърцето ми, животът ще спре. А слънцето е хубаво, нали? Накарах момчето да ме изведе навън, за да видя още веднъж света. Можете да разговаряте с мене, това никак не ме изморява. Добре сте направили, че дойдохте да видите един умиращ. В такава минута трябва да има свидетел. Всеки си има по някоя мания. Аз бих искал например да доживея до зори. Но зная, че едва ли ще изкарам дори още три часа. Ще бъде тъмно. Но всъщност не е ли все едно? Животът ни напуща толкова леко. Няма нужда от разсъмване. Така да бъде. Ще умра под звездното небе. — Старецът се обърна към говедарчето: — Иди си легни. Ти бдя над мене цялата минала нощ. Уморен си.

Детето се прибра в колибата.

Болният го проследи с поглед и добави като че ли само на себе си:

— Докато то спи, аз ще умра. Невинен и вечен сън — какво добро съседство!

Епископът не беше толкова развълнуван, колкото би могло да се очаква. Той като че ли не усещаше присъствието на Бога при тази раздяла с живота. Нека се доизкажем — защото дребните противоречия на благородните сърца трябва да бъдат, посочени ведно с останалите им прояви, — той, който при случай така охотно се подиграваше с високия си сан, беше леко засегнат, че тук не го нарекоха „ваше преосвещенство“ и едва ли не се изкуши да каже „гражданино“. Обзе го желание да се държи начумерено фамилиарно, както обикновено се отнасят лекарите и свещениците: държане, което съвсем не му беше присъщо. Но в края на краищата този човек, конвентистът, представителят на народа, е бил на времето властник. За пръв път в живота си може би епископът почувствува у себе си прилив на строгост.

Междувременно конвентистът го гледаше със скромна сърдечност, в която се долавяше подобаващото за човека смирение пред прага на смъртта.

А епископът, макар че обикновено се въздържаше да проявява любопитство, което според него граничеше с оскърбление, неволно разглеждаше внимателно събеседника си. Това внимание, в което нямаше нито капка съчувствие, би тежало на съвестта му, ако го беше проявил спрямо друг човек. Но конвентистът му се струваше извън закона, извън закона дори на милосърдието.

Спокоен, с едва ли не изправени рамене и ясен глас, Ж. спадаше към тези осемдесетгодишни старци, които предизвикват удивлението на физиолозите. По време на революцията имаше много такива мъже, в унисон с епохата. Под старческата външност се чувствуваше каленият мъж. Макар и така близо до своя край, всички негови жестове бяха жестове на здрав човек. Ясният му поглед, твърдият му глас, яките му плещи биха могли да озадачат дори самата смърт. Мохамеданският ангел на смъртта Азраил би отстъпил вероятно смаян пред него, смятайки, че е сбъркал вратата. Ж. сякаш умираше, защото сам бе пожелал да умре. Оставаше свободен дори в агонията си. Само краката му бяха вкочанени. Леденият мрак се беше вкопчил в тях. Краката му бяха мъртви, но в главата му се беше съсредоточила цялата жизнена мощ и будно съзнание. В този тържествен час Ж. приличаше на султана от една източна приказка, чието тяло било наполовина мрамор, наполовина плът.

Наблизо имаше голям камък. Епископът приседна на него. Той започна разговора ex abrupto[16].

— Поздравявам ви — каза той с лек упрек в гласа. — Все пак вие не сте гласували за смъртта на краля.

Конвентистът сякаш не забеляза горчивия намек, който се криеше в думите „все пак“. Но когато заговори, от лицето му изчезна всяка следа от усмивка:

— Не бързайте да ме поздравявате, господине. Аз гласувах за унищожението на тиранина.

Този суров отговор беше предизвикан от строгия тон на епископа.

— Какво искате да кажете с тези думи? — попита епископът.

— Искам да кажа, че има само един тиранин за човечеството — невежеството. Аз гласувах за смъртта на този тиранин. Той е създал кралската власт, която почива на лъжата, докато знанието е властта, която почива на истината. Само знанието трябва да управлява човека.

— И съвестта — допълни епископът.

— То е едно и също. Съвестта е количеството вродено знание, което всеки носи в себе си.

Монсеньор Биенвьоню слушаше малко учуден този съвсем нов за него език.

Конвентистът продължи:

— А колкото до Людовик XVI, аз казах — не. Не смятам, че имам право да убия човек, но мисля, че е мой дълг да изтръгна злото. Аз гласувах за унищожението на тиранина или с други думи, за унищожението на проституцията на жената, робството на мъжа, невежеството на детето. Гласувайки за републиката, аз гласувах за всичко това. Гласувах за братството, за единодушието, за зората! Спомогнах за рухването на предразсъдъците и заблудите. Унищожението на заблудите и предразсъдъците ражда светлина. Ние, именно ние, съборихме стария свят, тоя съсед на злочестини, и изливайки се над човешкия род, той се превърна в извор на радост.

— Радост, примесена с доста горчилка — подхвърли епископът.

— Бихте могли по-скоро да кажете неспокойна радост, а днес, след злополучното връщане към миналото, което се нарича 1814 година, отлетяла радост. Уви, признавам, че нашето дело остана незавършено. Ние разрушихме стария режим в неговите външни проявления, но не успяхме да изкореним напълно идеите му. Не е достатъчно да се премахнат злоупотребите, трябва да се изменят нравите. Мелницата е съборена, но вятърът продължава да духа.

— Вие рушихте. Разрушението може да се окаже полезно. Но аз се боя от разрушение, примесено с гняв.

— Правото е съпроводено с гняв, господин епископ, и гневът на правото е елемент на прогреса. Каквото и да се приказва, Френската революция е най-смелата крачка напред след възтържествуването на Христос. Несъвършена крачка, съгласен съм с вас, но възвишена. Тя изнесе пред скоби всички неизвестни в социалното уравнение. Тя смекчи духовете. Успокои, умиротвори, просвети. Заля земята с потоци цивилизация. Тя беше полезна. Френската революция беше един вид коронясване на човешкия род.

Епископът неволно прошепна:

— Мислите ли? Ами деветдесет и трета година?[17]

Конвентистът се изправи в креслото си зловещо тържествен и извика, доколкото умиращ може да извика:

— А! Ето какво било! Деветдесет и трета! Чаках тази дума! В продължение на хиляда и петстотин години са се трупали облаци и най-сетне са се разразили в буря. Вие завеждате дело срещу мълнията!

Може би, без сам да си признае, епископът усети, че нещо го жегна. Но той се овладя и отвърна:

— Съдията говори от името на справедливостта; свещеникът — от името на милосърдието, което не е нищо друго, а по-висша форма справедливост. Мълнията не бива да се лъже. — И той добави, без да сваля поглед от конвентиста. — А Людовик XVII?

Конвентистът протегна ръка и докосна епископа по рамото.

— Людовик XVII! Нека се разберем! Кого оплаквате всъщност вие? Невинното дете? Ако е така, и аз съм готов да го оплача заедно с вас. Кралското дете? В такъв случай бих си помислил. За мене братът на Картуш, невинно дете, което са държали на Гревския площад, провиснато под мишниците, докато умре само защото е бил братче на Картуш, е също толкова достоен за съжаление, колкото и внукът на Людовик XV, изтезаван без никаква вина в кулата на Тампл само защото е бил внук на Людовик XV.

— Господине — прекъсна го епископът, — не ми се нрави подобно съпоставяне на имена.

— Картуш и Людовик XV ли? За кого от двамата сте вие?

Настъпи мълчание. Епископът почти съжаляваше, че е дошъл, но в същото време изпитваше неясен и необясним душевен смут.

Конвентистът продължи:

— А, отче, вие не обичате грубите истини. А пък Христос ги е обичал. Той вземал пръчка и помитал с нея храма. Мълниеносният му бич е бил неумолим говорител на истини. Когато той възкликвал: „Sinite parvulos…“[18], не е правел разлика между малките деца. Той не би се посвенил да постави наследника на Варава до наследника на Ирода. Невинността, господине, е сама по себе си увенчана. Тя няма нужда от титлата „височество“. И в дрипи, и в мантия с лилии, тя е еднакво неприкосновена.

— Вярно е — промълви тихо епископът.

— Нека се върна на мисълта си! — възкликна конвентистът Ж. — Вие споменахте Людовик XVII. Да се изясним. Всички ли невинни ще оплакваме? Всички мъченици, всички деца, децата в низините, както и децата по върховете? Ако е така, съгласен съм с вас. Но в такъв случай, както вече ви казах, трябва да се върнем много по-назад, а не само до деветдесет и трета година, и трябва да започнем жалбите си преди Людовик XVII. Аз бих плакал за кралските деца заедно с вас, стига и вие да плачете заедно с мене за дечицата от простолюдието.

— Аз оплаквам всички — каза епископът.

— Трябва да ги оплаквате еднакво! — възкликна Ж. — И ако везните натежат, то нека натежат на страната на народа. Той е страдал от по-дълго време.

Отново настана мълчание. И този път го наруши конвентистът. Той се поизправи на лакът, прищипа с пръсти бузата си, неволен жест на човек, който разпитва или съди, впери в епископа очите си, изпълнени с предсмъртна сила, и заговори. Или по-скоро избухна:

— Да, господине. Народът страда отдавна. И после това не е всичко. Защо ме разпитвате и ми споменавате Людовик XVII? Аз не ви познавам. Откакто съм в този край, живея съвсем самичък тук, не съм стъпил извън тази ограда и виждам само това дете, което ми помага. Вярно, че вашето име стигна смътно до мен, и то свързано с добри отзиви, не мога да го отрека, но това още нищо не означава. Ловките хора разполагат с толкова разнообразни похвати, за да подведат простодушните хорица. Добре, че се сетих. Не чух шума на колата ви. Навярно сте я оставили зад сечището, при разклонението на пътя. Не ви познавам, повтарям. Казахте ми, че сте епископ, но това не ми говори нищо за вашия морален лик. С една дума, пак ви питам: кой сте вие? Епископ, тоест църковен княз със златни одежди, с герб, рента и огромни църковни приходи — Динската епархия, петнадесет хиляди франка постоянна заплата, допълнителни доходи, общо двадесет и пет хиляди франка. Един от тия хора със специална кухня, с прислужници в ливреи, хора, чиято трапеза е обилна, които ядат водни кокошки в петък, които се перчат с лакеи отпред и отзад на каляската, в която се возят, все в името на Исус Христос, който ходеше бос! Вие сте висш духовник. Ренти, дворци, коне, слуги, добра трапеза, всички сладости, които предлага животът, вие разполагате с всичко това, както всеки друг на ваше място, и се ползувате от всичко това, както всеки друг. Нямам нищо против, само че това говори много или съвсем недостатъчно. Това не ме осведомява каква е вашата духовна стойност, а вие идвате по всяка вероятност с намерение да ме поучавате. С кого точно говоря? Кой сте вие?

Епископът наведе глава и отвърна:

— Vermis sum.[19]

— Червей в каляска — измърмори конвентистът.

Те размениха ролите си. Сега конвентистът се държеше високомерно, а епископът смирено.

— Да приемем, че е така, господине — отвърна му кротко епископът. — Но можете ли да ми обясните с какво моята каляска, която е на две крачки оттук зад дърветата, с какво моята обилна трапеза и водните кокошки, които ям в петъчен ден, с какво моите двадесет и пет хиляди франка рента, моят дворец и моите лакеи доказват, че милосърдието не е добродетел, че благостта не е дълг и че деветдесет и трета година не беше безпощадна?

Конвентистът прокара ръка по челото си, като че за да отпъди някаква сянка.

— Преди да ви отговоря — каза той, — аз ви моля да ме извините. Чувствувам се виновен пред вас, господине. Вие сте в моя дом, вие сте мой гост и аз трябва да бъда любезен с вас. Вие оспорвате моите възгледи, аз трябва да се огранича да оборя вашите доводи. Вашите богатства и житейските ви наслаждения са едно преимущество за мене в спора ни, но по-честно е да не ги използувам. Обещавам ви, че няма вече да прибягна до тях.

— Благодаря ви — каза епископът.

— Нека се върнем на вашия въпрос — поде Ж. — Докъде бяхме стигнали? Какво ми казвахте? Че деветдесет и трета година била безпощадна?

— Да, безпощадна — повтори епископът. — Какво мислите за Марат, който се възхищавал от гилотината?

— А какво мислите вие за Босюе, който е отслужил Te Deum[20] по случай издевателствата срещу протестантите?

Отговорът беше суров, но попадна право в целта, неумолим като стоманено острие. Епископът трепна. Не можа да намери подходящ отговор, но се засегна, че името Босюе беше споменато по такъв повод. И най-издигнатите умове си имат свои кумири и се чувствуват неволно уязвени, ако логиката не се отнесе достатъчно почтително с тях.

Конвентистът започна да се задъхва. Задухът на агонията, който съпътствува последните дихания, прекъсваше гласа му. Но погледът му издаваше съвършено бистро съзнание. Той добави:

— Бих искал да кажа още нещо. Независимо от революцията, която беше, общо взето, величествено утвърждение на човечеството, деветдесет и трета година — уви! — се явява нейно опровержение. Според вас тя е безпощадна, но какво да кажем тогава за монархията въобще? Карие[21] е разбойник, но как бихте нарекли Монрьовел[22]? Фукие-Тенвил[23] е негодник, но какво е тогава мнението ви за Ламоаньон-Бавил[24]? Майяр[25] е отвратителен, ами Со-Таван[26]? Дядо Дюшен[27] е жесток, но какъв епитет бихте прикачили на дядо Льотелие[28]? Журдан Главореза[29] е чудовище, но нима маркиз дьо Лувоа[30] не е по-голямо чудовище от него? Господине, господине, аз жаля Мария-Антоанета, ерцхерцогиня и кралица, но жаля също и бедната хугенотка, която по времето на Людовик Велики, в 1685 година, е била вързана гола до кръста на един стълб, както кърмела детето си. Дръпнали детенцето от нея, гърдите й набъбнали от мляко, а сърцето й от тревога. Бледо и гладно, детето гледало майчината гръд, пищяло и агонизирало. А палачът казвал на жената — майка и кърмачка: „Отречи се!“, оставяйки я да избира между смъртта на рожбата си и смъртта на съвестта си. Какво ще кажете за това танталово изпитание, приложено спрямо една майка? Запомнете, господине, Френската революция имаше своите дълбоки причини. Бъдещето ще прости нейния гняв. Защото последствието от нея е един по-добър свят. Най-страшните й удари се преобразяват в ласка за човешкия род. Няма да се разпростирам повече. Спирам. Имам много по-силни карти от вас. Пък и умирам вече. — И без да гледа повече епископа, конвентистът довърши мисълта си със следното трезво заключение: — Да, изстъпленията на прогреса носят името революция. Когато те завършат, хората признават едно: че човешкият род е бил грубо разтърсен, но е направил крачка напред.

Конвентистът не се съмняваше, че беше превзел едно след друго всички морални укрепления на епископа. Останало му беше само едно и от този върховен източник на съпротива монсеньор Биенвьоню почерпи отговора си, в който прозвуча същата суровост, която беше показал в началото на разговора им.

— Прогресът е длъжен да вярва в Бога. Доброто не може да има за служители неверници. Атеистът е лош вожд на човешкия род.

Старият представител на народа не отговори нищо. Тръпка пробягна по тялото му. Той погледна небето и сълза назря в очите му, преля клепача и се плъзна по смъртно бледото му лице. Тогава той прошепна с мъка и като че ли само на себе си, впил взор в небесните глъбини:

— О, ти! Идеал! Само ти единствен съществуваш!

Епископът беше обзет от неизразимо вълнение.

Старият конвентист помълча малко, посочи с пръст небето и промълви:

— Безконечното съществува. То е там. Ако безконечното нямаше свое „аз“, моето „аз“ щеше да бъде негов предел и то нямаше да бъде безконечно. Или с други думи, изобщо нямаше да съществува. А то съществува. Следователно и неговото „аз“ съществува. Това именно „аз“ на безконечното е Бог.

Умиращият произнесе последните думи гръмко, разтреперан от възбуждение, като че ли виждаше някого пред себе си. Когато свърши, очите му се затвориха. Усилието го изтощи. Явно беше, че за една минута той изживя малкото часове, които му оставаха. Произнесените от него думи го сближиха с оногова, който го очакваше в смъртта. Настъпи върховният миг.

Епископът разбра, че не му остава много време. Той беше дошъл като свещеник. От пълно равнодушие постепенно, беше минал към крайно вълнение. Погледна затворените очи, улови ледената, старческа, набръчкана ръка и се наведе над умиращия.

— Този час принадлежи на Бога — каза той. — Не мислите ли, че би било жалко срещата ни да остане напразна?

Конвентистът повдигна клепачи. Величие, забулено от сянката на смъртта, осени лицето му.

— Господин епископ — промълви бавно той не толкова защото силите му го напускаха, а по-скоро от чувство за вътрешно достойнство, — животът ми премина в размисъл, учение и съзерцание. Бях вече шестдесетгодишен, когато отечеството ме призова и ми заповяда да се намеся в държавното управление. Аз се подчиних. Имаше злоупотребления, борих се срещу тях. Имаше потисничество, премахнах го. Имаше права и принципи, изповядвах ги и ги провъзгласих. Враг нахлу в земята ни, аз я защитих. Франция бе застрашена, аз предложих гърдите си. Не бях богат, а сега съм беден. Бях големец. Избите на държавното съкровище пращяха от монети, трябваше да слагат подпори на стените, за да удържат напора на златото и среброто, а аз се хранех на улица Арбр-сек за двадесет и две су. Подпомагах угнетените, облекчавах страдащите. Вярно е, разкъсах покрова на светия престол, но за да превържа раните на отечеството. Винаги съм подкрепял похода на човечеството към светлината и понякога съм оказвал съпротива на безжалостния прогрес. Закрилял съм при случай дори вас, моите противници. Във Фландрия, в Петегем, на мястото на лятната резиденция на Меровингите, има урбанистки манастир, абатството „Сент-Клер-ан-Болийо“; спасих го от унищожение през деветдесет и трета година. Изпълних дълга си според силите си и върших добрини, доколкото можах. След това бях прокуден, подгонен, преследван, обруган, очернен, осмян, оплют, прокълнат, низвергнат. От толкова години вече, въпреки белите ми коси, чувствувам как мнозина си въобразяват, че имат правото да ме презират. Аз съм престъпник за бедната невежа тълпа и без да мразя когото и да било, приемам усамотението си поради хорската ненавист. Сега съм вече на осемдесет и шест години. Умирам. Какво искате от мене?

— Вашето благословение — промълви епископът.

И коленичи.

Когато вдигна глава, лицето на конвентиста беше величествено спокойно. Той беше издъхнал.

Епископът се завърна в дома си, погълнат от необичайни мисли. Той прекара цялата нощ в молитва. На другия ден няколко любопитни се осмелиха да го заговорят за конвентиста Ж. Той им посочи мълком небето. От този ден удвои топлотата и братските си грижи към нищите и страдащите.

Всеки намек за „стария престъпник Ж.“ го потапяше в странна умисленост. Никой не би могъл да каже дали съприкосновението с ума на конвентиста и въздействието на неговата благородна съвест не допринесоха за още по-голямото нравствено усъвършенствуване на епископа.

Това „пастирско посещение“ даде естествено повод за сплетни из местните клюкарски кръгове.

— Какво е търсил епископът край смъртното ложе на подобна личност? Очевидно никой не би могъл да очаква покаяние. Всички тия революционери са закоравели безверници. Защо тогава е отишъл господин Мириел? Навярно е бил любопитен да види как дяволът ще отнесе душата на нечестивеца.

Един ден богата вдовица, спадаща към безочливата пасмина, която се счита духовита, му подхвърли следната острота:

— Ваше преосвещенство, всички питат кога ще си сложите червена капа.

— О, този цвят безспорно привлича погледите — отвърна епископът. — За щастие тия, които презират червените капи, се прекланят пред червените шапки.[31]

XI
Една уговорка

Много бихте се излъгали, ако заключите от горните редове, че монсеньор Биенвьоню е „епископ-философ“ или „свещеник-патриотар“. Срещата му с конвентиста Ж., която би могла да се сравни едва ли не със срещата на две небесни светила, остави в душата му някакво недоумение, което го направи още по-благ. С това се изчерпва всичко.

Макар че монсеньор Биенвьоню беше всичко каквото щете, но не и политик, тук е може би мястото да разкажем съвсем накратко какво беше неговото отношение към тогавашните събития, ако допуснем, че той въобще е имал някога каквото и да било отношение към тях.

Да се върнем с няколко години назад.

Недълго след ръкополагането на господин Мириел в епископски сан императорът го направи барон заедно с няколко други епископи. Папата беше арестуван, както знаем, през нощта на 5 срещу 6 юли 1809 година. По този случай господин Мириел беше поканен от Наполеон да вземе участие в свикания в Париж синод на епископите от Франция и Италия. Този синод се състоя в църквата „Света Богородица“ и се събра за първи път на 15 юни 1811 година под председателството на кардинал Феш. Господин Мириел беше измежду деветдесет и петимата участвуващи в него епископи. Но той взе участие само в едно заседание и няколко закрити съвещания. Епископ на планинска епархия, живеещ в непосредствена близост с природата, сред селска простота и лишения, той донасяше, изглежда, между тези знатни особи известни идеи, които променяха температурата на събранието. Прекалено скоро се завърна в Дин. Когато го запитаха за причината на преждевременното му завръщане, той отговори:

— Пречех им. Вкарвах външен въздух. Действувах им като отворена врата.

Друг път пък каза:

— Защо се чудите? Всички онези преподобия са князе. А аз съм беден селски епископ.

Истината е, че той не им се беше харесал. Между многото чудатости, които им беше наговорил, той се беше изпуснал една вечер у един от най-знатните си колеги да заяви:

— Какви прекрасни стенни часовници! Какви чудни килими! Какви скъпи ливреи! Това навярно много ви гнети! За нищо на света не бих желал да притежавам целия този излишен разкош, който постоянно ще крещи в ухото ми: „Има хора, които гладуват! Има хора, които студуват! Има сиромаси! Има сиромаси!“

Нека кажем мимоходом, че ненавистта към лукса не е особено културна проява. Тя включва ненавист и към изкуствата. Но все пак разкошът при духовниците, извън църковните служби и тържествените молебени, е нещо нередно. Той като че ли разкрива привички, които не говорят за истинско милосърдие. Охолен свещеник, та това противоречи на логиката! Свещеникът трябва да остане близо до бедните. Може ли денонощно да си в допир със злочестини, бедствия и немотия, без по тебе да се полепи поне малко от тази свещена нищета, както се покриваш с прах при работа? Можете ли да си представите човек, който да стои до разпалено огнище, без да му е топло? Можете ли да си представите работник, който непрекъснато снове край пещ, без нито един обгорен косъм, без нито един очернен нокът, без капка пот, без следи от пепел по лицето си? Първото доказателство за наличието на милосърдие у свещеника и преди всичко у епископа е бедността.

Така навярно мислеше динският епископ.

Но, от друга страна, не би трябвало да смятаме, че той споделяше така наречените „идеи на века“ по някои щекотливи проблеми. Епископът почти не се намесваше в теологичните спорове по онова време и не се произнасяше по въпроси, уронващи престижа на църквата и държавата. Ако бихте настояли много да изкаже мнението си, той вероятно би се оказал по-скоро ултрамонтанец[32], отколкото галиканец[33]. Понеже рисуваме тук портрета му и не желаем да скриваме нищо, принудени сме да прибавим, че той прояви ледена студенина към залязващия Наполеон. От 1813 година насам той одобряваше и едва ли не приветствуваше всички враждебни прояви спрямо императора. Не пожела да го види, когато той мина през Дин, на връщане от остров Елба, и не нареди да се отслужват публични молебени в неговата епархия по време на Стоте дни.

Освен сестра си, госпожица Батистин, епископът имаше и двама братя: единият генерал, другият префект. Пишеше си доста често и с двамата. Дълго време го беше яд на генерала, задето, командувайки войските в Прованс по време на дебаркирането на императора в Кан, той, застанал начело на хиляда и двеста души, беше преследвал така неохотно Наполеон, че го беше оставил да се изплъзне. По-сърдечна беше преписката с другия му брат, префект в оставка, достоен за уважение, порядъчен човек, който живееше уединено в Париж на улица Касет.

И монсеньор Биенвьоню, както виждате, не беше останал съвсем чужд на партизанските ежби, и той беше изживял горчиви и неприятни минути. Сянката на страстите, които вълнуваха неговата епоха, бе засегнала и този благ и благороден ум, погълнат от предвечното. Подобен човек не би трябвало безспорно да има политически убеждения. Разберете ни правилно. Ние съвсем не смесваме „политическите убеждения“ с великия стремеж към прогрес, с възвишената патриотична, демократична и човеколюбива вяра, която в наши дни трябва да бъде ръководно начало за всеки благороден ум. Без да се задълбочаваме във въпроси, които само косвено засягат съдържанието на нашата книга, ще кажем, че би било добре, ако монсеньор Биенвьоню нямаше роялистични възгледи и ако погледът му нито за миг не се беше отклонявал от спокойното съзерцание на трите чисти светлини — истина, правда и милосърдие, които сияят над бурното човешко суетене.

Но независимо от нашето убеждение, че Бог съвсем не беше създал монсеньор Биенвьоню за политическа дейност, ние бихме разбрали и приветствували неговия протест в името на правото и свободата, неговия горд, рискован и справедлив отпор на всемогъщия Наполеон. Но ако възхваляваме подобно държане спрямо хора, който са във възход, ние не го одобряваме спрямо хора, които са паднали. Обичаме борбата, но само когато тя е свързана с опасност. Във всички случаи право на последен удар има само този, който е нанесъл и първия удар. Ако не си бил непримирим обвинител в дните на възход, трябва да мълчиш в дните на разгром. Само изобличителят на преуспяващия е законен съдник на падналия. Колкото до нас, когато провидението се намесва и наказва, ние стоим настрана. 1812 година започва да ни обезоръжава. В 1813 година подлото нарушаване на мълчанието от страна на законодателното тяло, безмълвно дотогава и одързостено от редицата неуспехи, беше направо възмутително. Не беше редно да се приветствува. В 1814 година при вида на изменниците маршали, при вида на сената, който преминава от низост към низост, който скверни, след като беше боготворил, при вида на тези идолопоклонци, изоставящи и оплюващи довчерашния си идол, наш дълг беше да се отвърнем. В 1815, когато над страната бяха надвиснали страшни бедствия, когато Франция беше изтръпнала, предусещайки зловещия им тътен, когато вече смътно се очертаваше раззиналото се пред Наполеон Ватерло, в горестните приветствия на армията и на народа към обречения от съдбата нямаше нищо смешно и независимо от отношението към деспота сърцето на човек като динския епископ би трябвало може би да откликне на величествената и затрогваща прегръдка на една велика нация и на един велик неин син, застанал на ръба на бездната.

Като изключим това, епископът беше и си остана във всички случаи справедлив, правдив, безупречен, изпълнен с добра воля, скромен и достоен. Благотворителен и доброжелателен, което е своего рода благотворителност. Той беше свещеник, мъдрец и човек. Даже в политическите си убеждения, за които ние преди малко го упрекнахме и които сме склонни да осъждаме доста сурово, той проявяваше може би повече отстъпчивост и търпимост — не можем да отречем това, — отколкото пишещият тези редове.

Портиерът на кметството беше назначен от самия император. Той беше бивш подофицер от старата гвардия, награден с кръст при Аустерлиц, ревностен бонапартист като самия императорски орел. От време на време този клетник изпущаше по някоя и друга неблагоразумна приказка, която се считаше от закона за „бунтовно изказване“. След като ликът на императора бе смъкнат от ордена на „Почетния легион“, старецът никога не се обличаше „според правилника“, както казваше сам той, за да не бъде принуден да носи кръста си. Беше махнал благоговейно със собствените си ръце императорския профил от кръста, връчен му лично от Наполеон, и не беше пожелал да запълни с нищо друго празното място.

— Предпочитам да умра — заявяваше той, — отколкото да нося на гърдите си три жабока[34]!

И с особено удоволствие се подиграваше открито с Людовик XVIII.

— Ах ти, дърт подаграджия с английски гетри! Да щеш да се пръждосаш в Прусия ведно с козята си брада! — хокаше го той, доволен, че е успял да изругае едновременно двете си най-омразни неща: Прусия и Англия. Беше толкова невъздържан, че в края на краищата загуби мястото си. И се озова на улицата с жена си и децата си. Епископът го извика, посмъмри го кротко и го назначи за клисар на катедралата.

Господин Мириел се държеше като истински пастир в епархията си, беше приятел на всички.

За девет години благодарение на добрите си дела и благите си обноски монсеньор Биенвьоню си беше спечелил едва ли не синовната обич и почит на динските жители. Народът, добродушно и робско стадо, прие и мълком прости дори поведението му спрямо Наполеон. Той обожаваше своя император, но обичаше епископа си.

XII
Самотата на монсеньор Биенвьоню

Около всеки епископ почти винаги се въртят цял рояк млади абати, както около генерала — цял взвод офицерчета. Именно тях очарователният свети Франсоа дьо Сал нарича в едно от произведенията си „новоизлюпени попчета“. Няма жизнено поприще, към което да не се стремят известен брой хора и да не ухажват преуспелите в него. Няма власт без приближени, няма богатство без придворни. Търсачите на бъдеще кръжат около ослепителното настояще. Всяка митрополия си има щаб. Всеки що-годе влиятелен епископ е обкръжен от стража херувими-семинаристи, които охраняват епископския дворец, поддържат реда в него и стоят с усмивка на пост пред негово преосвещенство. Угодиш ли на епископа, първите стъпки, които водят към длъжността поддякон, са вече направени. Всеки гледа да си пробие път. Апостолското звание не се отказва от доходните службици.

Както в мирските професии има високо тачени цилиндри, така и в църквата има влиятелни митри. Такива са ползуващите се с благоволение епископи, богати, ловки, с крупни доходи, приемани във висшето общество, които може би умеят да се молят, но умеят също да си извоюват облаги, които не се стесняват да чакат като представители на цяла епархия в нечия приемна като съединително звено между сакристията и дипломацията, по-скоро абати, отколкото свещеници, по-скоро прелати, отколкото епископи. Блажени приближените им! Разполагащи с известна власт, тези епископи щедро раздават на ласкателите, любимците и всички тия млади блюдолизци тлъсти енории, доходи от църковни имущества, места за архидякони, за свещеници в казарми или затвори, за протосингели, които водят към епископски сан. Те увличат във възшествието си и сателитите си: слънчева система в движение. Техният блясък залива с пурпур свитата им. Тяхното благоденствие се изсипва на трохи зад кулисите под формата на хубавички назначения. Колкото по-голяма епархия у покровителя, толкова по-голяма енория за любимеца. А освен това и Рим не е далеч. Епископ, който съумее да стане архиепископ, архиепископ, който съумее да стане кардинал, ви взема със себе си в конклава, вие влизате в духовния съд, получавате омофор, ставате член на съда, папски ковчежник, монсеньор, само една крачка дели преосвещенство от високопреосвещенство, а само сянката на избирателната бюлетина — високопреосвещенство от светейшество. Всяка подстригана глава може да бленува за папска тиара. В наши дни свещеникът е единственият човек, който може по напълно законен път да достигне до престола. И то какъв престол! На върховно владичество. Затова пък какъв разсадник на амбиции е всяка семинария! Колко свенливи юноши от хора, колко млади абати мечтаят с гърне мляко на главата като Перет от баснята на Лафонтен! Колко лесно честолюбието се прекръства призвание, може би съвсем чистосърдечно, в блаженото си самозалъгване.

Монсеньор Биенвьоню, скромен, беден, чудак, не спадаше към влиятелните митри. Това личеше по пълното отсъствие на млади свещеници около него. Видяхме вече, че той не можа „да провирее“ в Париж. Нито на един млад честолюбец не идваше на ум да се прилепи до този стар самотник. Нито една незряла амбиция не извършваше лудостта да пусне корен под неговата сянка. Неговите каноници и старши викарии бяха добродушни старчета, простовати като него, като него зазидани в епархията, без никакви изгледи за кардиналски сан; те приличаха на епископа си с тази разлика само, че от тях не можеше да се очаква нищо, а той беше постигнал всичко, което можеше да се очаква от един простосмъртен.

Едва излезли от семинарията, младите свещеници, ръкоположени от него, си даваха така ясно сметка, че не могат да израснат под неговото крило, че се запасяваха с препоръчителни писма до архиепископите в Еко или Ош и бързо изчезваха. Защото, пак повтаряме, хората искат да бъдат тласкани напред. Съседство на светец, който живее в пълно самоотречение, е опасно. Той може да ви зарази с неизлечима бедност, със схващане на гръбнака, тъй необходим, за да напреднете, и изобщо с по-голяма доза отричане от всяко земно благо, отколкото вие бихте желали. И хората бягат от подобна прилепчива добродетел. Така можеше да се обясни усамотението на монсеньор Биенвьоню. Ние живеем в печално общество. Да успееш — това е великата поука, която се сцежда капка по капка от надвисналата над нас поквара.

Нека отбележим мимоходом какво отвратително нещо е успехът. Измамното му сходство с истинските достойнства въвежда хората в заблуда. За тълпата преуспяването е равнозначно на превъзходство. Успехът, този двойник на дарованието, лесно мами историята. Само Ювенал и Тацит мърморят против него. В наши дни една едва ли не официална философия е поставена в служба на успеха. Тя носи неговата ливрея и му служи за вратар. Нейната теория е: преуспявайте. Благосъстоянието предполага способност. Спечели на лотария, ще те провъзгласят за умен. Победи и ще те тачат.

Роди се с късмет, останалото ще дойде само. Само да ти провърви, всичко друго ще ти падне от небето. Бъди честит, ще те мислят велик. Извън пет-шест крупни изключения, които придават блясък на даден век, възхищението на съвременниците обикновено е късогледо. Позлатата минава за злато. Може да си първият срещнат, това няма значение, стига сполуката да ти е насреща. Простолюдието е остарял Нарцис, влюбен в себе си, който се възторгва само от подобни нему. Огромните способности, благодарение на които човек се ражда Мойсей, Есхил, Данте, Микеланджело или Наполеон, се приписват мигновено и единодушно от тълпата на всеки, който е постигнал целта си в каквото и да било начинание. Достатъчно е някой нотариус да бъде из бран за депутат, някой Лъжекорней да напише „Тиридат“, някой евнух да се сдобие с харем, някой военен Прюдом да спечели случайно решително за дадената епоха сражение, някой аптекар да изнамери в департамента Самбр-и-Мьоз картонени подметки за войската и да си осигури чрез този картон, продаден за гьон, четиристотин хиляди ливри рента, достатъчно е някой уличен разносвач да се ожени за лихварството и да го накара да народи седем-осем милиончета, на които той е баща, а то майка, достатъчно е някой проповедник да стане епископ само защото фъфли под носа си, някой домоуправител на богат дом да се окаже тъй богат след напускане на службата си, че да го направят министър на финансите, и хората виждат във всичко това гениалност, както са готови да открият красота в лицето на Мускьотон и величие в шията на Клавдий. Те вземат звездообразните следи от пачи крачка по меката тиня за съзвездия в небесния свод.

XIII
В какво вярваше той

Ние няма да разнищваме подробно въпроса до каква степен динският епископ оставаше верен на църковните догми. Душа като неговата може само да ни изпълва с благоговейна почит. Съвестта на праведника не трябва да се поставя под съмнение. Впрочем ние допускаме, че у някои изключителни натури могат да се развият всички добродетели, макар и техните вярвания да са различни от нашето.

Какво мислеше епископът за дадена догма или обред? Тези съвсем съкровени тайни са известни само на гроба, в който душата влиза напълно разбулена. В едно обаче ние сме сигурни: той никога не разрешаваше лицемерно спорните религиозни въпроси. Диамант не загнива. Беше дълбоко вярващ. „Credo in Patrem“[35] — възкликваше често той. Монсеньор Биенвьоню черпеше от добрите си дела увереността и удовлетворението, така необходими на съвестта и които ви шепнат тихичко: „Бог е с тебе!“

Считаме за свой дълг да отбележим, че освен вярата си и, така да се каже, свръх нея, епископът беше способен на много обич. Именно затова, quia multum amavit[36], „сериозните хора“, „важните особи“, „благоразумните люде“, за да си послужим с любимите изрази на нашето жалко общество, в което егоизмът се подчинява сляпо на педантизма, го считаха уязвим. В какво се изразяваше любвеобилността на епископа? В спокойна доброжелателност, която той щедро раздаваше на хората, както вече казахме, и която в някои случаи се разпростираше и върху неодушевените предмети. Епископът живееше, без да познава презрението. Беше снизходителен към всяка божа твар. Всеки човек, дори най-добрият, крие в себе си несъзнателна жестокост, която проявява спрямо животните. Подобна жестокост беше съвършено чужда на динския епископ, макар че беше присъща на много свещеници. Той не стигаше до крайностите на брамините, но, изглежда, беше размишлявал върху следното изречение от „Еклезиастът“: „Знае ли някой къде отива душата на животните?“ Уродливата външност, извращенията на инстинкта не го изпълваха със смут и възмущение. Напротив, те го вълнуваха и разнежваха. Дълбоко замислен, той сякаш търсеше отвъд видимото причината, обяснението или оправданието на злото. В някои моменти той като че ли молеше Бог да смекчи суровостта си. Разглеждаше без гняв, подобно на лингвист, който разчита полуизтрит пергамент, неизбродимия хаос, все още съществуващ в природата. Тия размишления го довеждаха до странни изказвания. Една сутрин се разхождаше в градината, мислейки, че е сам. Сестра му обаче вървеше зад него, без той да я види.

Внезапно епископът се спря и се взря в нещо на земята — в краката му пълзеше отвратителен, огромен черен паяк. Сестра му го чу да шепне:

— Горкото животинче! То не е виновно, че е такова!

Защо да премълчим тези едва ли не детински прояви на божествена доброта! Детинщини! Дори и така да е. Но тия възвишени детински пориви бяха присъщи и на свети Франсоа д’Асиз и на Марк Аврелий. Веднъж епископът си навехна крака, за да не стъпче една мравка.

Така живееше този праведник. Понякога заспиваше в градината си и безметежният му сън вдъхваше благоговейна почит.

Ако се вярва на приказките за младежките му години и дори за зрялата му възраст, то би могло да се сметне, че монсеньор Биенвьоню е бил някога страстен, а може би дори и буен мъж. Всеобхватното му благодушие беше не толкова вродено у него, а по-скоро беше последица от дълбоко убеждение, което животът бе процедил капка по капка в сърцето му, и то се беше наслоило бавно в него, мисъл по мисъл. И в характера, както и в скалата, водните струи дълбаят следи. Незаличими бразди. Неразрушими образувания.

Струва ни се, че вече казахме — в 1815 година той навърши седемдесет и пет години, но изглеждаше едва шестдесетгодишен. Не беше много висок. Беше склонен към пълнеене и за да го избегне, правеше охотно дълги разходки пеш. Стъпваше твърдо и ходеше почти съвсем изправен, подробност, от която не бива да вадим никакво заключение: и Грегоар XVI на осемдесет години ходеше изправен и усмихнат, но това не му пречеше да бъде лош епископ. Монсеньор Биенвьоню имаше „хубава глава“, както казва простолюдието, но изражението му беше толкова приветливо, че хората не забелязваха красивите му черти.

Когато разговаряше с детинска жизнерадост, който беше една от най-привлекателните страни на характера му и за която споменахме вече, той предразполагаше всички и от него като че ли струеше радост. Руменото му, свежо лице, запазените му бели зъби, проблясващи, когато се усмихваше, му придаваха онзи открит и дружелюбен израз, който ви кара да кажете: „Какво славно момче“, ако става дума за мъж, или: „Какъв мил старик!“, ако се отнася до някой старец, Такова беше и впечатлението на Наполеон, ако си спомняте. И наистина, на пръв поглед и особено за хора, които го виждаха за пръв път, епископът беше само добър старец. Но ако останеха по-продължително време с него и ако го видеха замислен, добрякът постепенно се преобразяваше и придобиваше внушителен вид. Високото му строго чело, величествено с ореола от бели коси, ставаше още по-величествено, когато той изпаднеше в съзерцание. Добротата му излъчваше духовно величие, без да намали сиянието си. Събеседниците му изпитваха същото, каквото биха изпитали, ако един усмихнат ангел разтвореше бавно крилата си пред тях, без да престане да им се усмихва. Почит, неизразима почит ги проникваше постепенно и се надигаше до сърцето им — те си даваха сметка, че се намират пред силен, всеопрощаващ дух, минал през много изпитания, чиято мисъл е така всеобхватна, че не може вече да не бъде преизпълнена с благост.

Както видяхме, молитвата, свещенослуженето, милосърдието, утешението на скърбящите, обработването на парче земя, братската грижа за ближния, въздържанието, гостоприемството, отричането от земните блага, вярата в хората, умствените занимания и работата запълваха всеки ден от живота на епископа. Запълваха е действително най-подходящата дума, защото денят на епископа беше действително преизпълнен с добри помисли, добри думи и добри дела. Денят обаче му се струваше незавършен, ако поради студеното или дъждовно време не отидеше да прекара един-два часа в градината, преди да си легне, след като се оттеглеха двете жени. За него беше станало същински ритуал да се подготвя за съня чрез размишление, съзерцавайки величествената гледка на нощното небе. Понякога, в доста напреднал час на нощта, ако двете старици не бяха още заспали, чуваха бавните му стъпки по алеите. Там, сам със себе си, углъбен, спокоен умилен, епископът сравняваше безметежното си сърце с ведрия небесен свод, развълнуван в мрака от видимия блясък на съзвездията и от невидимото величие на Бога, разтворил душата си за мислите, които ни навява Неизвестното. В тези мигове, предлагащ сърцето си, както цветята предлагаха уханието си, цял пламтящ като запален сред звездната нощ факел, изпаднал в захлас пред необятното сияние на мирозданието, той навярно сам не би могъл да изрази това, което ставаше в душата му. Струваше му се, че нещо излита от него и че нещо се влива в него. Съкровена размяна между дълбините на душата и дълбините на вселената!

Той мислеше за величието на Вездесъщия Бог, за необяснимата загадка на вечния живот в бъдещето, за още по-необяснимата загадка на вечния живот в миналото; за необятните далнини, които мамеха погледа му на всички страни. И без да се опитва да разбере непонятното, той му се любуваше безмълвно. Не се мъчеше да проникне в тайната на Бога, а се прехласваше пред него. Размишляваше върху удивителните стълкновения на атомите, които придават различен външен вид на материята, които разкриват сили, като установяват наличието им, които създават своеобразие в единството, съотношения в пространството, безчисленост в безкрайното и пораждат красота благодарение на светлината. А от тези непрекъснато съчетаващи се и разпадащи се стълкновения на атоми произтичат животът и смъртта.

Той сядаше на една дървена пейка до стара беседка, обвита в лозница, и гледаше небесните светила през хилавите и изкривени клонки на овощните си дръвчета. Този декар земя, така оскъдно засаден и отрупан с пристройки и навеси, му беше мил и напълно му стигаше.

Какво повече беше необходимо на този старец, чието свободно време — а то беше толкова малко — беше разделено между градинарство денем и съзерцание нощем? Това тясно оградено пространство с небе вместо таван не му ли стигаше, за да се прекланя едно след друго на Бога заради неговите най-пленителни и най-възвишени творения? Нима всъщност в това не се заключаваше всичко? Какво друго би могло да се желае? Малка градинка, за да се разхожда в нея, и безкрая, за да се унася в мечти. В краката му — това, което може да се отгледа и обере, над главата му — онова, което може да се изучава и съзерцава; няколко стръка цветя на земята и всичките звезди на небето.

XIV
За какво мислеше той

Още няколко думи, за да завършим.

Тъй като горните подробности биха могли — особено в настоящия момент — да ни наведат на мисълта, че динският епископ е едва ли не „пантеист“, ако искаме да си послужим с един моден сега термин, и че той — било за порицание или похвала — е привърженик на една от тия индивидуалистични философии, присъщи на нашия век, които покълват в самотните духове и се оформят и разрастват до такава степен, че заместват религията, ние наблягаме, че никой от познатите на монсеньор Биенвьоню не би имал право да мисли подобно нещо. Този човек опознаваше света чрез сърцето си. Неговата мъдрост беше изтъкана от светлината, която то излъчваше.

Никакви теории и много дела. Заплетените умувания предизвикват шемет. Нямаме никакви указания, че духът му се е реел в откровения. Апостолът може да си позволи да бъде дръзновен, епископът трябва да си остане плах. Той навярно би се упрекнал, ако се задълбочеше прекалено много в някои проблеми, запазени сякаш за възвишените, неустрашими умове. Под свода на загадката се таи свещен ужас. Мрачните врати са широко раззинали, но нещо ви шепне на вас, минувача в живота, че там не се влиза. Горко томува, който проникне вътре! Гениите, които достигат нечувани висини в абстракцията и чистото умозрение, се издигат, така да се каже, над догмите и предлагат идеите си направо на Бога. Тяхната молитва призовава смело на спор, тяхното преклонение е изпълнено с въпроси. Това е религия без посредници и малцината, които се опитват да се покатерят по стръмните й урви, са изпълнени с трепет и чувство за отговорност.

Човешката мисъл не познава предели. На свой риск и отговорност тя изследва и изучава дори собственото си изстъпление пред мирозданието. Би могло също така да се каже, че по силата на една удивителна реакция и природата на свой ред се прехласва пред нея. Тайнственият мир, който ни обгражда, връща това, което получава, и по всяка вероятност тези, които съзерцават, са сами предмет на съзерцание. Както и да е, на земята има хора — но хора ли са всъщност те? — които ясно различават на хоризонта на мечтите върховете на абсолютното и пред чийто взор се откроява страхотното видение на безкрайната планина. Монсеньор Биенвьоню не спадаше към тези хора, той не беше гений. Той би изпитал трепет пред тези висоти, довели някои тъй велики умове като Сведенборг и Паскал до умопомрачение. Безспорно титаническите бленувания са полезни за духа и тези стръмни пътеки го доближават до истинското съвършенство. Динският епископ беше избрал най-прекия път — евангелието.

Той не се опитваше да надипли стихара си по подобие на плаща на пророк Илия, не се стремеше да прозре мрачната гмеж на бъдещите събития, нито да слее в силен пламък мъждукащите светлинки на отделните явления, той нямаше нищо общо с пророците и влъхвите. Тази смирена душа обичаше и с това се изчерпваше всичко.

Възможно е молитвата му да се домогваше към висините. Но молитвата, както и обичта никога не могат да бъдат прекомерни и ако приемем, че е еретично да се отклоняваш в молитвите си от свещените писания, то в такъв случай и света Тереза и свети Йероним биха били еретици.

Той беше отзивчив към всеки вопъл и всяко изкупление. Струваше му се, че цялата вселена боледува. Като лекар, той предугаждаше навред треска, напипваше навред страдание и без да се опитва да търси причината, се стараеше да превърже раната. Навяващата боязън гледка на сътворението го довеждаше до умиление. Единствената му грижа беше да намери сам той и да предаде и на другите най-добрия начин да се съчувствува и да се облекчава страданието. Всичко земно беше за този рядко добросърдечен духовник неизчерпаем източник на печал, жадуваща за утеха.

Някои хора се трудят, за да извлекат от земните недра злато. Той се трудеше, за да извлече от човешките сърца милосърдие. Всемирната нищета беше неговият рудник. Пръснатото навред страдание беше за него повод за непресекваща благост. „Любете друг друга“ — този девиз му стигаше. Той не желаеше нищо повече и цялата му доктрина се свеждаше до него. Веднъж споменатият вече от нас сенатор, който си въобразяваше, че е философ, каза на епископа:

— Но погледнете само какво представлява светът: война на всички против всички. Най-силният е най-умен. Вашето: „Любете друг друга“ е чиста глупост.

— Да приемем, че е така — отвърна монсеньор Биенвьоню, без да му противоречи, — но дори и да е чиста глупост, душата трябва да се затвори в нея, както бисерът — в мидата.

И той се затваряше в нея, живееше в нея и тя го задоволяваше напълно. Оставяше настрана загадъчните въпроси, които мамят и ужасяват, отбягваше неизбродимите дебри на абстракцията, пропастите на метафизиката, всички тези дълбини, схождащи се в една точка: за апостола — в Бог, за неверника — в небитието. Съдбата, доброто и злото, воюването на живите същества помежду им, човешкото съзнание, инстинктът на животните, преображението чрез смъртта, прераждането, което започва от гроба, необяснимата власт на преходните чувства над неизменното „аз“, същината, материята, Nil et Ens[37], душата, природата, свободата, принудата. Грозящи човечеството проблеми, зловещи бездни, в които надничат исполините на човешката мисъл. Страхотни пропасти, в които Лукреций, Ману, свети Павел и Данте се взират с мълниеносен поглед, който, пламенно устремен в безкрая, е в състояние сякаш да запали там звезди.

Монсеньор Биенвьоню беше само човек, който докосваше мимоходом тия тайнствени въпроси, без да ги анализира, без да се задълбочава в тях и без да смущава духа си. Дълбоко в душата си той се прекланяше пред неведомото.

Бележки

[1] Законодателен орган до 18 брюмер, когато бива разтурен от Наполеон. — Б.пр.

[2] Биенвьоню (bien venu) — добре дошъл, желан гост. — Б.пр.

[3] Реакционен френски писател. — Б.пр.

[4] Италиански публицист, противник на смъртното наказание. — Б.пр.

[5] Наказание (лат.). — Б.пр.

[6] Ако Бог не охранява дома, пазачите напразно бдят (лат.). Б.пр.

[7] Автор на леконравни романи. — Б.пр.

[8] Философ-скептик от XVIII в. — Б.пр.

[9] Гръцки философ, родоначалник на скептицизма. — Б.пр.

[10] Английски философ-материалист. — Б.пр.

[11] Да бъде светлина (Лат.). — Б.пр.

[12] Правда и неправда (лат.). — Б.пр.

[13] На чаша вино (лат.). — Б.пр.

[14] Асирийски владетел, живял в разкош и наслаждения. — Б.пр.

[15] Френски мисионер, образец на себеотрицание. — Б.пр.

[16] Без предисловия (лат.). — Б.пр.

[17] Година на терор. — Б.пр.

[18] „Оставете децата…“ (лат.) — Б.пр.

[19] Аз съм червей (лат.). — Б.пр.

[20] Благодарствен молебен (лат.). — Б.пр.

[21] Пълномощник на Конвента, който потушил жестоко вандейския метеж. — Б.пр.

[22] Безансонски архиепископ, който преследвал протестантите. — Б.пр.

[23] Обществен обвинител през 1793 г. — Б.пр.

[24] Инициатор на кървавите драгонади срещу протестантите в Лангедок. — Б.пр.

[25] Председател на Народния съд в 1792 г. — Б.пр.

[26] Участвувал активно във Вартоломеевата нощ. — Б.пр.

[27] Вожд на народа в първия период на Френската революция, издаващ вестник с това име. Истинското му име е Ебер. — Б.пр.

[28] Фанатичен враг на протестантите, подписал Нантския едикт. — Б.пр.

[29] Прочут с жестокостите си в Южна Франция. — Б.пр.

[30] Военен министър на Людовик XIV, известен с жестокостта си. — Б.пр.

[31] Червени капи са носили революционерите, а червени шапки кардиналите. — Б.пр.

[32] Който държи за подчинението на френската църква на папата. — Б.пр.

[33] Който държи за независимостта на френската църква. — Б.пр.

[34] Трите хералдически лилии на герба на старата френска монархия. — Б.пр.

[35] Вярвам в Отца (лат.). — Б.пр.

[36] Заради любвеобилността му (лат.). — Б.пр.

[37] Нищото и съществуващото (лат.). — Б.пр.