Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foolish Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра К. Роудс. Ирония на съдбата

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-110-237-9

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Унесена в мисли, Ели Смит не обърна внимание, че колата забавя ход. Когато забеляза, че почти не се движи, беше вече прекалено късно, за да свие към бордюра и остана в средата на платното. За щастие, по ветровития път на остров Ванкувър движението не беше оживено.

Стрелките на контролното табло не показваха нищо обезпокоително. Понякога забравяше да налее бензин, но сега в резервоара имаше гориво. Ели слезе от колата, за да провери мотора.

В същия миг заваля.

Тя тихо изруга, върна се и започна да рови в кутиите и куфарите, нахвърляни на задната седалка. После се сети, че шлиферът й е в багажника. Дъждът вече се стичаше във врата й. Излезе и ядно затръшна вратата. Направи две крачки и спря. Ключовете бяха на таблото. Обърна се и натисна дръжката на вратата. Нищо. Тогава видя, че бутонът на бравата е паднал. Навярно го беше натиснала, без да забележи, докато слизаше. И другата врата беше заключена.

Сви гневно устни и раздразнено огледа колата. Реши да провери мотора и после да мисли за заключената врата. Шлиферът вече не й трябваше, и без това беше мокра.

Вдигна капака и се взря в купчината метал пред себе си. Не беше трудно човек да проумее устройството на моторите с вътрешно горене и тя знаеше, че леките коли работят с прост четиритактов двигател. Но схемите, които беше виждала, като че ли нямаха нищо общо с маркучите, ремъците и стоманените цилиндри, струпани пред нея.

Дъждовните капки тежко удряха по ламаринения покрив и Ели едва чу шума на приближаващата кола. Изправи се и видя, че по завоя към нея се задава тъмен форд. Вдигна ръка и застана до предната врата. Шофьорът на форда рязко удари спирачки и гумите остро изсвириха по мокрия асфалт. Колелата поднесоха и черният форд спря на косъм от нейния понтиак. Вратата рязко се отвори и от колата слезе висок тъмнокос мъж.

— Дяволски подходящо място за паркиране сте избрали! Голям късмет извадихте, че изобщо успях да спра.

Ели примига през дъждовните капки. Погледът й срещна гневно проблясващите му тъмни очи. Тя навлажни устни.

— Има достатъчно място да заобиколите.

— Е, да — язвително подхвърли той. — Особено както сте спрели в средата на платното и сте застанали до колата.

Разбира се, не беше в средата на платното, дори сега, когато стоеше до спрелия автомобил. Но забеляза израза му и потисна обзелото я изкушение да му противоречи. Той изглежда не беше в добро настроение.

— Колата ми спря. — Ели се опита да насочи разговора към своя проблем.

Той не отговори, макар че погледна към сивото купе. После демонстративно огледа бордюра на платното и едва тогава се обърна към нея.

Ели понечи да му обясни, но се отказа. Съвсем доскоро тя не обръщаше внимание на навика си да мисли за други, по-интересни неща, докато механично върши всекидневните си задължения. Разбира се, търпеше последствията от неизбежните недоразумения. Храната, която приготвяше, често загаряше, дрехите й невинаги бяха подходящо съчетани, понякога пропускаше срещите си. Но тя беше доста по-различна от баналните фантазьорки, които човек обикновено среща. Сравнени с мащаба на нейните мисли, с идеите, които разработваше, докато привидно вглъбено вършеше нещо друго, тези неприятности като че ли не бяха особено висока цена. И сега отново осъзна, че е далеч от всичко, което става наоколо. Мислеше за Кевин, за последната им среща.

Мъжът нетърпеливо махна с ръка и я върна към действителността.

— Не знам какво му е — каза тя и посочи понтиака.

— Да не е свършил бензинът?

Ели си помисли, че е ненужно саркастичен. Раздразнението й растеше. Но от доста време стоеше тук и той беше единственият минал по пътя. Не би било разумно да се държи неучтиво, след като нямаше кой друг да й помогне.

— Проверих. Точно когато погледнах под капака…

— Ще видя — прекъсна я рязко той и Ели трябваше да положи усилие да не произнесе някоя от не особено любезните думи, които напираха върху устните й. Той не беше саркастичен, той се държеше неприкрито грубо. — По-добре да дръпнем колите от пътя. Ще изтегля моята, а после заедно ще преместим твоята.

Без да дочака отговора й, мъжът се извърна и тръгна към форда. Ели пое дълбоко дъх и потисна раздразнението си. Точно сега не биваше да възразява. Би било прекрасно наистина, ако нейният рицар в блестящи доспехи бе малко по-приветлив.

Остана загледана в него, докато той умело обърна своя форд и спря на добре премерено разстояние от бордюра. Когато излезе и с нетърпеливо движение отметна кичур мокра коса от челото си, Ели беше обхваната от угризения. Имаше основание да бъде вбесен, задето трябваше спре и да се занимава с нея. Носеше скъп строг костюм, но сега върху мокрите му рамене сивият габардин беше почернял. Ели трепна, когато той внимателно прекоси локвата край бордюра и по подметките на обувките му от естествена кожа се насъбра тъмна ивица кал. А беше обещал да погледне и мръсния мотор!

Усмихна се виновно, но той не й обърна внимание.

— Седни зад кормилото. Аз ще избутам колата.

Отправи се към багажника и опря ръце на ламарината. После видя, че Ели стои неподвижно и се изправи.

— Надявам се, поне това ще направиш. Не мога да свърша и двете неща.

Ели преглътна. По лицето й плъзна червенина. Мъжът не криеше раздразнението си и тя не знаеше какво да каже.

— Аз… Без да искам заключих вратите.

Той остана неподвижен, втренчил невярващ поглед в нея. Ели би предпочела земята под краката й да се разтвори. Сега видя, че очите му не са кафяви, както й се беше сторило в първия миг, а тъмносини и че той всъщност е изключително привлекателен мъж. Острите черти на загорялото му лице говореха за твърд характер. Обзе я странно вълнение и сърцето й заби по-бързо. Върху устните й се появи нерешителна усмивка.

— Невъзможно е да си толкова глупава — каза той накрая и думите му изтриха усмивката й. Наведе се и погледна през прозореца на колата. Очите му се плъзнаха покрай безпорядъка на задната седалка и спряха на ключовете върху стартера. После отново се обърна към нея. — Невъзможно е да си толкова глупава.

— Съжалявам, така излиза. — Гласът й прозвуча остро и тя се опита да прикрие болката си. Природата я беше дарила с ум, който можеше да обхване най-сложните и абстрактни идеи, създадени от човек, но когато станеше дума за дребните всекидневни неща. — Нищо не мога да направя.

Непознатият я изгледа нетърпеливо. Поклати глава, извърна се и тръгна към колата си. Изведнъж я обзе паника. Нима щеше да я остави! Спусна се след него, подхлъзна се и падна по лице в калта. Мъжът чу вика й и се извърна.

— Господи! Сега пък какво правиш! — възкликна той и тръгна към нея. — Защо не остана до колата? — Повдигна я за раменете и я изправи.

— Помислих, че ще ме оставите тук. — Опита се да почисти калта, полепнала по роклята. Дланите й пареха от удара в каменистата земя и коляното й болезнено пулсираше.

— Нямах намерение да си тръгна. Отивам да намеря тел, за да отворя вратата.

Ели се почувства глупаво, задето изгуби самообладание. А мъжът като че ли вече не беше толкова ядосан, но не изглеждаше и особено приятелски настроен. Ръцете му все още лежаха на раменете й и тя изведнъж осъзна близостта му. Леко се отдръпна и той отпусна длани. Кой знае защо липсата на допира му я накара да почувства, че е съвсем мокра и измръзнала. Потръпна от студ. Той промърмори нещо, после свали сакото си и й го подаде.

— Облечи го, преди да си настинала.

— Не, аз съм съвсем изцапана, а…

— Облечи го и престани да спориш. — Гласът му прозвуча рязко. Тя прехапа устни и млъкна. Примирено навлече сакото. Мъжът отиде до колата си и започна да рови в багажника.

Петнайсет минути по-късно Ели седна зад волана и с помощта на своя спасител изтегли колата от пътя. Беше предложила да му помогне, докато той се опитваше да изтегли бутона на вратата с телта, но мъжът отказа. Изглежда беше в по-добро настроение и тя не настоя, макар да подозираше, че би се справила с по-малко усилия и по-малко… ругатни. Все пак не за първи път се заключваше вън от колата.

Непознатият се залови с мотора, а Ели остана зад волана, готова да включи стартера. Минутите течаха и безпокойството й нарастваше. Ако повредата не е много сериозна и ако не се беше заключила, тя сама би се справила със ситуацията и отдавна би продължила пътя си. Отново хвърли поглед към стрелките на таблото. В резервоара имаше бензин. Замислено потупа стъклото на указателя. Стрелката трепна и падна под червената линия. Ели впери изпълнен с недоумение поглед в скалата, после вдигна очи към мъжа, който изтриваше омаслените си ръце в парцала. Бялата му риза беше съвсем мокра и очертаваше мускулестите му рамене. Върху ръкава тъмнееше мръсно петно. Той се наведе към отворения прозорец.

— Ще трябва да я изтеглим до гаража. Не мога да открия каква е повредата и ако се опитваме да запалим мотора, ще изтощим акумулатора.

— Ами… Всъщност аз открих, че горивото… Бензинът се е свършил.

Лицето му се изопна. Скулите му пламнаха, ръцете му стиснаха парцала и нервно го извиха.

— Съжалявам наистина, но аз…

— Не търси обяснения! — изръмжа той и Ели подскочи. Мъжът се вгледа в сивите й очи, в които се четеше вина, и пое дълбоко дъх. Мина време, преди пръстите му, вкопчили се в парцала, да се отпуснат. По лицето му се четеше раздразнение. — Не се извинявай — додаде меко той и в гласа му се прокрадна горчивина. — Сама каза, че нищо не можеш да направиш.

Ели почувства, че обзелото я напрежение се стопява.

— Не, аз не видях таблото и…

— И предполагам, косата ти е естествено руса — добави сухо той.

Ели го погледна изненадано. Искаше да каже, че не се беше сетила да провери дали скалите са в изправност. А коментарът му сякаш не се отнасяше до това. Изглеждаше така, сякаш той… Не, това беше невъзможно.

— Не се извинявам! Скалата е повредена. Когато я погледнах преди, отчиташе бензин в резервоара — възрази разгорещено тя.

Той се усмихваше. Нежно и като че ли леко подигравателно.

— Не се притеснявай. Човек не може да направи кой знае какво, освен да се примири с ограниченията, които съдбата му е наложила. Ти поне си красива и не е необходимо да си умна. Ще налея малко бензин в резервоара на колата ти.

Трябваше й време, за да осмисли думите му. Невероятно! Той наистина я мислеше за глупачка. Глупава, празноглава блондинка!

Ели остана загледана в него, докато той се отдалечаваше. Думите му я зашеметиха. Тя не вярваше, че някой може да очаква от нея да бъде практична, когато ставаше дума за дребните всекидневни неща. Беше петгодишна, когато тестовете показаха, че е с коефициент на интелигентност сто деветдесет и четири. От този момент целият й живот беше организиран така, че да се реализира невероятният потенциал на своя мозък. Защити докторат на седемнайсет години и сега беше сред най-ценените в света експерти по компютърна математика.

Единствен Кевин понякога се шегуваше с ексцентричността й, но винаги много внимателно. Забавляваше се с навика й да разчита, че някой друг ще се грижи животът й да тече гладко. Но никога не я беше упреквал в липса на интелигентност заради разсеяността й.

Посегна към дръжката на вратата. Трябваше все пак да обясни на този господин коя е. Но ръката й застина. Той я беше нарекъл красива! Ели несъзнателно отдръпна ръка. Извърна се и се взря в огледалото за обратно виждане. Лице със сърцевидна форма, големи сиви очи, обрамчени с гъсти мигли, малко, леко вирнато носле, пълни устни. Не беше грозна, но хората нямаха навика да подхвърлят комплименти на доктор Елисън Дженингс Смит. Казваха й, че в последната си статия е развила нова, особено интересна, гледна точка или я питаха за мнението й относно нечия теория, но никой никога не й беше казвал, че е красива.

— В резервоара ти вече има гориво. Ще ти стигне, за да отидеш до бензиностанцията на три-четири километра оттук. Внимавай да не я пропуснеш. Спри там и зареди.

Думите му я изтръгнаха от унеса. Не бе забелязала кога се е върнал и изненадано премигна. Той наистина я беше нарекъл красива! Беше признал, че е жена — глупава, но все пак жена. Не й се случваше често. Тя имаше висок коефициент на интелигентност, мозък като суперкомпютър, сравняваха го с последните модели, върху които работеше.

— Лесно ще намериш бензиностанцията — добави той, явно погрешно изтълкувал втренчения й поглед. Загубил търпение, посочи надолу по пътя. — Караш само в това платно и няма начин да я пропуснеш. Аз ще бъда зад теб, за да се убедя, че всичко е наред, но признавам, бих предпочел да продължа сам.

— Да, разбира се — отвърна припряно Ели. — Много мило беше, че спря и ми помогна. Извинявайте за неудобството, което ви причиних, аз…

— Ако може само да ми върнеш сакото — прекъсна той многословните й благодарности. Съвсем беше забравила за сакото му. Притеснена, непохватно отвори вратата, смутено се изправи и несръчно свали дрехата. Червенина обля лицето й. Мъжът явно губеше търпение. И все пак, когато пое сакото, не си тръгна веднага. Ели плахо вдигна очи към него и лицето й пламна още по-силно. Тъмният поглед на мъжа, изпълнен с възхищение и съвсем недвусмислен, беше втренчен в гърдите й.

— Съжалявам, че ви задържах. — Гласът й прозвуча глухо, тя се извърна и рязко затвори вратата след себе си. Завъртя ключа в стартера и запали мотора. Спасителят й отскочи встрани, когато тя натисна педала и понтиакът се понесе напред.

* * *

— Толкова съм ти благодарна, че ми позволи да се самопоканя. — Ели отпи от горещия шоколад. Бе облякла халата си и седеше на леглото в гостната на Клер Евънс. Горещата баня беше отмила калта и прогонила набрания по-рано днес студ. Ели беше стоплена и отпочинала, както не се беше чувствала от седмици.

— Не искам да говориш така — прекъсна я Клер. — От години те каня да ни дойдеш на гости, но ти винаги беше прекалено заета с един или друг проект. С Грег наистина много се радваме, че най-после можа да ни посетиш.

— Е, този път наистина нищо не ме задържаше. — Ели не беше в състояние да прикрие горчивината, която се прокрадна в гласа й. Клер я погледна с разбиране и Ели отмести очи към прозореца.

Дъждът беше спрял и през сивите облаци се промъкваха първите слънчеви лъчи. От къщата на семейство Евънс се откриваше зашеметяващ изглед към морето и пролива Джорджия. Но прозорецът на гостната гледаше към задния двор и към иглолистните дървета с натежали от дъждовната вода клони. Тръпчивият аромат на смола от кедрите се смесваше с уханието на цъфнал дрян и с тежкия упойващ мирис на олеандрите.

— Значи сега не работиш върху нов проект?

Ели се извърна към Клер и леко се усмихна. Откровеният въпрос не я наскърби. Познаваше Клер от колежа и тя беше една от малкото й приятелки. В университета беше много по-млада от останалите студенти и не беше лесно да си създаде приятели. Професорите проявяваха особено внимание към нея, а колегите й или се дразнеха от интелекта й, или я смятаха за досадно хлапе.

Клер беше съвсем различна. Общителна и приветлива с всички, тя беше посредствена студентка, дошла в университета по-скоро за да задоволи условностите, които произходът й налагаше, отколкото да удовлетвори някакви свои интелектуални потребности. Странно беше приятелството между нея — забавната и с пет години по-възрастна брюнетка — и мълчаливата затворена Елисън. Но още от първата им среща Клер спечели доверието на високото дългокрако момиче с непохватни движения, което обаче й помагаше по математика през първите години. Тя беше сред малкото хора, които разбираха, че независимо от високия си коефициент на интелигентност, Ели беше самотно дете, което отчаяно се бореше, за да оцелее в света на възрастните.

— Позволих си да върша глупости заради някакъв мъж — изрече Ели на един дъх и върху лицето й се изписа отвращение от собственото й безразсъдство.

Не беше толкова забавно, но Клер леко се усмихна, защото гримасата на Ели силно й напомни за онова младо момиче, с което се сприятели преди толкова години. Ели бе твърде чувствителна и още в колежа Клер се чувстваше неизказано виновна, когато успееше да я убеди да остави за малко книгите, заради други, не толкова възвишени занимания.

— Е, не си първата жена, която го прави.

— Права си. — Ели отпусна длани в скута си и впери поглед в тях.

— Предполагам, споменът е болезнен? — съчувствено рече Клер.

Ели вдигна поглед.

— Най-нелепото в случая е, че и аз не знам какво ми е. Вбесена съм и самолюбието ми е наранено, но това не е от значение. По-важно е, че съм отвратена от собствената си глупост.

— Защо не ми разкажеш?

Ели прокара пръсти през косата си и отметна падналите върху челото й кичури.

— Преди около осем месеца в института дойде нов асистент. Кевин Алдърсън. Разбирахме се чудесно и от самото начало работехме добре заедно. Преди се случваше да имам проблеми с хората, които ръководех. Или бяха недоволни, че съм жена, или че съм много по-млада от тях. С Кевин нямах такива проблеми. — Ели вдигна рамене и замълча.

— И какво стана? Той ухажваше ли те?

Ели се намръщи.

— Всичко започна случайно. Една вечер работихме до късно и когато свършихме, той предложи да вечеряме заедно. Скоро вечерите се превърнаха в нещо нормално, а после той започна да ме кани и без повод.

— Значи излизаше с него?

— Е, не е кой знае какво, но за мен беше много важно. Никога не съм имала сериозна връзка, преди да срещна Кевин. В колежа бях още дете, а когато започнах работа в института, бях прекалено заета, за да се тревожа за личния си живот. При това повечето мъже, с които работех, бяха женени или достатъчно възрастни, за да ми бъдат бащи. А с Кевин беше различно. Той е около трийсетгодишен, привлекателен, неженен — наистина добра партия, а около мен нямаше голям избор. И започнах да строя въздушни кули, да мечтая за голямата вечна любов, за брак… Само че той явно е търсил друго във връзката ни.

Ели замълча и се извърна към прозореца. Всъщност подозираше, че съвсем не е влюбена в Кевин, а по-скоро е привлечена от идеята да бъде влюбена в него и да живеят заедно. Преди да го срещне, не беше осъзнала доколко е желала всички онези неща, които другите жени притежават — съпруг, дом, семейство. Преди Кевин да прояви интерес към нея, те изглеждаха недостъпни. Когато я изостави, всичките й мечти отново се върнаха в царството на невъзможното. Навярно мисълта за това й причиняваше по-силна болка от неговата неискреност. С мъка извърна поглед към Клер.

— Срамувам се да ти разказвам всички тези неща. Бях толкова глупава, че спах с него. — Взря се в очите на Клер за миг, после отново сведе поглед. — Отидохме на онази конференция. Бяхме резервирали апартамент с две спални, но използвахме само едната… Бих искала да ти кажа, че съм си загубила ума от страст, но не беше така. Изглеждаше съвсем естествено. Искам да кажа… Аз бях на двайсет и четири и не бях спала с никого. Сякаш идвах от викторианската епоха. Мислех си — щом ме ухажва, значи ме обича, и след като се съгласих да спя с него, значи и аз трябва да го обичам. Вероятно съм била неспасяемо наивна. — Ели почувства, че се задушава.

Клер се премести до нея и хвана ръката й.

— Хайде стига! Да не би насила да си го накарала да спи с теб?

— По-късно той намекна подобно нещо — едва промълви Ели.

— Какво?

— Намекна, че съм го изнудила да… Да легне с мен. — Пое дълбоко дъх и опита да преглътне сълзите си. — Искам да кажа — нали му бях шеф, как би могъл да ме отблъсне?

— Мръсник! — Клер едва сдържа гнева си. — Кога ти го каза? Когато се върнахте в института?

— Не веднага. Когато се върнахме, аз още живеех в рая на глупците. Мислех… Мислех, че през онзи уикенд само изпреварваме сватбата… Не бях осъзнала, че за него това е само краткотрайно увлечение, забавление за една нощ. Както и да е, когато се върнахме, продължихме да излизаме заедно. После, един ден, бомбата падна.

Ели се задави и млъкна. Клер стисна по-силно ръката й. След няколко минути Ели отново продължи.

— Работехме върху нова компютърна програма, прилагана при изстрелване на комуникационни сателити. Предполагаше се, че никой, освен мен и моя ръководител, не знае за програмата. Но аз бях достатъчно неблагоразумна и обсъдих работата си с Кевин. Файлът беше в компютъра ми, и дори един ден го извиках в негово присъствие. Не мислех, че той ще види кода за достъп.

— И какво се случи?

— Вече бях почти готова с разработката, когато чухме, че частна фирма е спечелила поръчката с проект, подобен на моя и с решение като моето. Два дни по-късно Кевин дойде в кабинета ми, за да подаде молба за напускане… Беше получил предложение за работа в компанията, която спечели поръчката. Щеше да ръководи проекта. — Ели погледна безпомощно Клер. — Дори тогава не осъзнах какво е станало. Говорех му за… За всички мои глупави планове. Онази компания беше на другия край на страната. Не исках да заминава. Скарахме се и накрая той съвсем откровено ми обясни, че е излизал с мен… и е спал с мен… единствено защото… съм била негов шеф. Призна, че е продал разработката ми на онази компания, за да получи работа там. — Очите й бяха широко разтворени и в погледа й се четеше болка. — Тогава приех оставката му. Няколко дни по-късно написах и своята молба за напускане. Това беше единственото приемливо и етично решение. Когато се разчу, че Кевин напуска, клюките плъзнаха. Колегите ми знаеха, че се виждам с него извън института, знаеха и че компанията, в която той отива, е спечелила поръчката за програмата, върху която и ние работихме. Нямаше да им е нужно много време, за да разберат как стоят нещата.

— Но това не означава…

— Напротив, Клер… — твърдо рече Ели. — Заемах важен пост в института. Ползвах се с доверие… И предадох това доверие.

— Не е трябвало да напускаш. Все пак нямаш вина, че Кевин те е измамил. Можеше да обясниш.

Ели поклати глава.

— Всъщност това ми беше безразлично. Исках да се махна от института, от всички онези хора, които знаеха за мен и Кевин, да се махна… да престана да бъда доктор Елисън Дженингс Смит!

Опита да преглътне сълзите, които напираха в очите й. Усети ръката на Клер върху рамото си и се овладя.

— И какво мислиш да правиш сега?

— Не зная. Не съм сигурна. Бих искала да остана при теб няколко дни, ако е възможно, разбира се. Тук е толкова красиво. После ще потърся къща под наем за лятото. Не е необходимо да започна работа веднага.

— А защо не останеш тук?

— Благодаря ти, но предпочитам да отида някъде, където никой не ме познава, някъде, където няма да бъда доктор Смит и ще живея като нормален човек.

— Тук те познаваме единствено ние с Грег. — Клер замислено я изгледа, очите й закачливо проблеснаха. — Всъщност… мисля, че историята с Кевин те е наранила толкова, защото не познаваш мъжете. Трябва да натрупаш опит!

— Натрупах достатъчно — иронично й напомни Ели. — Не мисля, че горя от нетърпение веднага да се впусна в нови приключения.

— Но трябва да го направиш! Не всички мъже са като Кевин, трябва да намериш по-добър.

— Нещата не са така прости, Клер. Мъжете не понасят умни жени.

— Няма да им позволим да разберат твоя коефициент на интелигентност. С малко усилие ще се превърнеш в най-сексапилната бомба, която е избухвала на този остров. И когато мъжете започнат да се тълпят около теб, няма да те оставя да ги преценяваш с този твой компютърен мозък. Ще бъдеш мълчаливата глупава блондинка!

— И как бих могла да се справя? — Ели хвърли недоверчив поглед към Клер. — Не съм актриса!

— Ще бъде страхотно! Имаме късмет, че косата ти е руса!

Ели беше поразена. Думите на Клер внезапно й припомниха за мъжа, когото срещна днес. Може би идеята не беше чак толкова лоша. Все пак, вече съществуваше един мъж, който беше убеден, че тя е „глупава блондинка“!