Нанси Олни
Загадката на пещерата (1)

„Мила Кейт!

Имам нужда от приятна компания в Брайт Вали. Ела колкото е възможно по-скоро. Не безпокой баща си. Всичко хубаво.“

Сю

На гърба на телеграмата Кейт бе написала адреса и телефонния номер на лелята. Всъщност и двете бележки не й бяха необходими, защото отдавна ги знаеше наизуст.

Обявяването на полета по високоговорителя прекъсна мислите й. Сега й беше трудно да потисне вълнението, което изпитваше от пътуването.

Кейт не забеляза едрия мъж с рошава руса коса, който я бе наблюдавал през цялото време. Когато тя нервно прибра телеграмата в ръчната си чанта и взе ръкавиците от съседната седалка, той бавно се приближи до нея.

Кейт стана и понечи да тръгне към изхода. Изведнъж почувства удар в лакътя. Чантата и ръкавиците й се изплъзнаха и цялото съдържание на чантата се разпръсна на пода.

— Какво… — възклицанието замря на устните й, когато едрият млад мъж започна да се извинява прекалено любезно.

— О, наистина много съжалявам! — Той се усмихваше. — Точно гледах към часовника на стената, затова не забелязах, че толкова съм се приближил до вас. — Ръката му легна върху нейната. — Позволете ми да ви помогна и да събера нещата.

Кейт пооправи каскетчето си и коленичи до него, за да вдигне вещите си. След като всичко най-после беше натъпкано обратно, тя благодари, но разочаровано установи, че младият мъж се забърза към изхода заедно с нея.

— Хубаво време за полет — каза той, докато вървеше редом с нея. — Изглежда, че ние двамата имаме една и съща цел. Вие сте към изход 15, нали?

— Да — отвърна Кейт и хвърли бърз поглед към билета си.

— Чудесно! Ще се радвам, ако мога да се реванширам за моята несръчност. — Той й се усмихна обезоръжаващо.

— Е да, и аз бях малко разсеяна.

— Тогава, надявам се, няма да имате нищо против да ви придружа? — осведоми се той услужливо. — Вие сте сама, нали?

— Да — призна Кейт неохотно. — Много ви благодаря, но не искам да ви затруднявам.

— Глупости! За мен е удоволствие, повярвайте ми!

На изхода Кейт безпомощно слушаше как придружителят й ангажира местата. Креслата им бяха сравнително назад в самолета. Докато той закопчаваше колана си, Кейт скришом го огледа. Отблизо не изглеждаше толкова млад, както в началото й се беше сторило. Може би беше търговец? Ако се съди по скъпото му облекло, би трябвало да е преуспяващ.

Големият „Джет“ бавно се търкаляше към края на пистата.

Кейт погледна часовника си. Дванайсет и половина. В три и половина трябваше да се приземят в Тъксън. До ранчото имаше един час път, така беше писала леля й.

Придружителят й се облегна с питието в ръка, което си бе поръчал преди малко. Неочаквано той каза:

— Знаете ли… Забравих да ви се представя. След като едва не ви съборих, трябваше поне да ви кажа името си. Бил Остин — винаги на вашите услуги.

Кейт се усмихна на тази забележка.

— Аз съм Катрин Макуайър. За приятелите си — Кейт.

— Радвам се да се запозная с вас, Кейт — каза той и стисна ръката й. — На почивка ли отивате в Тъксън?

— Нещо подобно. А вие?

— В Тъксън имам само малък престой. Всъщност отивам в Мексико, където трябва да сключа дребна сделка за внос… А вие при роднини или при приятели отивате? Може би ги познавам?

— Не ми се вярва да познавате леля ми. Тя не живее в Тъксън и твърде рядко посещава града.

— Как се казва?

— Сюзън Стоктън — отвърна Кейт след кратко колебание.

— Хм. — Той изглеждаше замислен. — Не, не съм я чувал.

Настъпи неловко мълчание. Кейт регулира седалката си, за да може да легне. Равномерното бръмчене на моторите я унасяше. Бил Остин изглеждаше зает със своето илюстровано списание. Кейт уморено затвори очи и скоро задряма.

Не знаеше колко дълго е спала, когато някой я подръпна за ръката. Бил Остин се беше навел над нея и й обясняваше, че след няколко минути ще кацнат.

Докато изправяше седалката си, Кейт погледна бързо през прозореца. Отдолу се простираха синьо-сивите планини, чийто цвят беше доста ярък в светлината на следобедното слънце. Пред тях като върху жълто-кафяв релеф се разстилаше градът. Беше разположен в една долина сред облените в слънце планини.

Кейт погледна лицето си в малкото огледалце. От вълнение и очакване зелените й очи блестяха някак по-силно от обикновено.

Самолетът слизаше все по-ниско, приземи се и спря пред сградата на летището. Кейт тръгна с другите пътници по коридора и се надигна на пръсти, за да види леля си сред посрещачите. Сух, топъл въздух обливаше лицето й. Чувството на несигурност растеше с всяка стъпка. Колкото и да се вглеждаше в лицата на посрещачите, най-после й стана ясно, че леля й Сю не бе дошла…

 

 

— Кейт! Кейт!

Някой я викаше с висок глас. Неколцина от пътниците се обърнаха към високия рус мъж, който бе изтичал към нея. Объркана от вниманието, Кейт напразно се опитваше да потисне разочарованието, изписано на лицето й, когато Бил Остин я настигна.

— Приличате на безпомощно малко пиленце — извика високо той, — изпаднало от кошничката. Изоставиха ли ви? Сега старият чичо Бил ще уреди тази работа.

Той приятелски я хвана под ръка и я поведе към изхода.

— Благодаря — измънка Кейт с остатък от нервно напрежение в гласа. — Но съм сигурна, че моите хора са се забавили някъде по пътя. — Тя се освободи от ръката му. — По-добре да почакам някъде тук.

Усмивката му помръкна, а приветливият поглед, който й отправи, стана сте по-настойчив.

— Ваша воля! — каза той и вдигна рамене. — Аз съм на гишето за багажа. Ако имате нужда от мен…

Кейт бавно се върна към контролния пункт, като се надяваше, че Бил Остин няма да я последва. Може би все пак леля й бе там. Тя погледна часовника си. Бяха изминали петнайсет минути, повечето пътници, с които бе летяла, вече бяха взели багажа си и напускаха летището.

Тъкмо реши да се обади на леля си по телефона, когато дълбок мъжки глас попита зад нея: „Мис Макуайър?“.

Учудена, тя се обърна. Очите й срещнаха изпълнения с очакване поглед на висок мъж в каубойско облекло.

— Да, това съм аз — отговори тя сдържано.

— Чух, когато ви извика вашият приятел — обясни мъжът и направи знак по посока на Бил Остин. — Аз съм Джеф Колтър. Изпраща ме вашата леля.

Джеф Колтър изглеждаше облекчен, че я бе намерил, но в никакъв случай не се радваше особено на пристигането й. Кейт чувстваше как изпитателно я оглежда.

— Все още не съм си взела багажа. — Тя си беше възвърнала гласа. — Ще бъдете ли така добър да го приберете, а през това време аз бих могла да се обадя на леля си. Има ли някаква причина тя да не дойде на летището?

Колтър се поколеба за момент. Той въртеше в ръцете си кафяво яке.

— Тя претърпя малка злополука.

— Нима? Леля Сю? — прекъсна го Кейт загрижено. — Как е тя? Какво се е случило?

— Едно леко изкълчване, но лекарят препоръча да се пази няколко дни. Ето защо изпрати мен.

Като видя, че Кейт е все още много обезпокоена, той още веднъж я увери:

— Тя се чувства съвсем добре, госпожице Макуайър. Защо не пробвате да й се обадите по телефона?

Без да изчака отговора, той се обърна и тръгна да вземе багажа й.

Кейт отиде до близката телефонна кабина и набра номера на ранчото. След известно време познат глас откликна от другия край на линията.

— Кейт, мила моя — чу с облекчение момичето. — Толкова се радвам, че си тук! Надявам се, че не съм те обезпокоила заради моите глупави кокали. Толкова исках да те посрещна на летището!

— Няма нищо, лельо Сю, важното е ти наистина да си добре. Нали все пак се оправяш?

— Естествено! — дойде приветливият отговор. — Джеф не ти ли разказа какво се случи?

— Разбира се. Но аз не му повярвах.

— Не бива да се страхуваш от нищо, след като си с Джеф. Не зная какво бих правила без него. Той ще се грижи добре за теб. Можеш да бъдеш съвсем сигурна. А сега побързайте и пристигайте. Тук те очаква голяма празнична трапеза.

Кейт въздъхна облекчено, когато окачи слушалката. Навън вече я очакваше Джефри Колтър.

— Ще докарам колата тук. Нямате много багаж — отбеляза той, като хвърли поглед настрани към куфарите. — Веднага ще се върна.

Кейт гледаше след него, докато той се отдалечаваше. Имаше полюшваща се походка на атлет. Ако този мъж бе управителят на леля Сю, тогава несъмнено бе подходяща личност. Но нещо в неговото поведение й подсказваше, че говедата и конете не са единственото нещо, от което разбира.

Кейт погледна към преддверието отсреща. В този момент към нея се приближаваше Бил Остин. Тя се надяваше, че Джеф Колтър ще побърза с колата, но разстоянието между нея и Бил Остин ставаше все по-малко. Тя си запробива път към изхода, но вече бе твърде късно.

— Най-после ви намерих! — Бил Остин направи гримаса и прекара пръсти през косата си. — Толкова се зарадвах, че ще мога да помогна на едно хубаво момиче, когато е в нужда. За съжаление, както виждам, някой ме е изпреварил.

Кейт проследи погледа му.

Джеф Колтър бе поставил неголемия й багаж в тъмнозелената кола комби. Когато видя, че тя говори с Бил Остин, облегна се на задната врата. Кейт се надяваше, че Джеф ще й се притече на помощ, но той очевидно смяташе, че не трябва да я безпокои.

— Е — завърши тя своя разговор, — както виждам, колата е готова да тръгне. Довиждане, господин Остин, и още веднъж много ви благодаря за помощта.

— Положително не се виждаме за последен път — предупреди той шеговито. — Или си мислите, че за дълго време бих изпуснал такова момиче от погледа си. Ще се видим отново, можете да бъдете съвсем сигурна.

Последните му думи прозвучаха така, сякаш той съвсем сериозно вярваше в тях. Кейт се почувства облекчена, когато го видя да се отдалечава. С леко неприятно усещане тя се обърна и тръгна към колата.

Колтър я посрещна с приветлива усмивка.

— Надявам се, че не съм ви притеснил — каза той, докато сядаше на мястото на шофьора. — Но леля ви ни очаква.

Бяха пътували цял час, когато Кейт съзря в далечината бяла сграда, която искреше на слънцето.

— Мисията „Санксавиер бел Бак“ — обясни Джеф Колтър, който бе проследил погледа на Кейт. — Това е частица минало. Има стари стенописи и един художествено изработен и позлатен олтар. Ако искате, с удоволствие бих могъл да ви заведа там.

Кейт насочи вниманието си към изораното поле, което се простираше от двете страни на шосето и на хоризонта сякаш се сливаше с величествените планини. Тя с любопитство очакваше да види ранчото.

 

 

Най-после колата спря пред ниската просторна сграда на ранчото. Беше по-голяма, отколкото очакваше Кейт. Широката веранда бе засенчена от плосък покрив. Сградата беше добре запазена. Само избледнелите рамки на прозорците и фасадата имаха нужда от боядисване.

Кейт протегна рамене и се усмихна на жената, която стоеше на вратата. Освен че беше отслабнала и изглеждаше малко уморена, леля Сю си беше същата. Няколко сребърни косъма преминаваха през медночервеникавата й коса, но тъмните й очи все още излъчваха същата топлина, за която Кейт така добре си спомняше и винаги бе обичала у леля си.

— Лельо Сю, колко хубаво е, че съм отново при теб!

— Добре дошла в ранчото, скъпа! Станала си красива млада дама, пораснала си от последната ни среща.

След това извика към Джеф Колтър:

— Джеф, донесете багажа на Кейт! — И тръгна право по коридора.

Кейт последва леля си в голямо просторно помещение, което бе обзаведено в испански стил.

— Чудесно! — възкликна тя, след като известно време бе оглеждала всичко. — Толкова е красиво. Някои неща дори изглеждат безценни. — Тя нежно погали една от плочите на масата, която бе с инкрустации.

— Двамата с Уил събрахме по-голямата част от предметите по време на нашето пътуване в Мексико. Останалото ни достави Джеф. Нали знаеш, че не сме далеч от границата. Най-неотложното сега е да обновим фасадата на къщата, а и на всички останали сгради.

Очите на жената потъмняха. Тя гледаше Кейт сякаш от някаква далечина.

— Много неща бяха изоставени след смъртта на чичо ти. Но сега, когато ти си тук, ще се заловиш за работа. Надявам се, че имаш желание да боядисваш.

Джеф Колтър постави куфарите в коридора. Той хвърли многозначителен поглед. След това пристъпи към господарката на дома:

— Трябва да седнеш.

Леля Сю отхвърли с усмивка предложението, но Джеф Колтър я заведе до един стол и го придърпа към нея. Кейт ги гледаше и се учудваше на непринудената интимност между тях. Как ли леля й е попаднала на този висок, тъмен чужденец?

Мислите й бяха прекъснати от появата на красиво момиче. То имаше дълга черна коса, строго прибрана назад и заплетена на плитка. Бяла, дълбоко изрязана блуза разкриваше чудесна златистокафява кожа. Тъмносинята й пола беше украсена с разкошна пъстра бродерия.

Кейт забеляза, че момичето също я оглежда изпитателно, и когато погледите им се срещнаха, то сведе своите черни очи.

— Яденето е сервирано, синьора. — Момичето хвърли бегъл поглед към своята господарка.

— Благодаря ти, Консуела.

Консуела се обърна към Джеф Колтър. Тъмните й очи хвърляха примамливи искри:

— Добър вечер, синьор Колтър.

Усмихнат, Джеф отвърна на нейния поздрав.

Кейт я наблюдаваше, докато тя с полюшваща се пола напусна помещението. „Много красиво момиче“, помисли си тя, „и много влюбена в Джеф Колтър“.

Леля Сю, опряна на ръката на Джеф Колтър, я отведе в трапезарията.

— Всъщност исках да устроя голямо парти по случай твоето пристигане. Но след като ми се случи това — тя посочи към подутия си глезен, — ще трябва да го отложим. Чувствам се едва ли не щастлива, че стана така. Ще имаме време и възможност да говорим за толкова много неща.

Вратата към кухнята се отвори и влезе един възрастен мъж, облечен в безупречно бял костюм. Той огледа подноса с различните сортове вина.

— Това е Хуан — представи леля й мъжа. — Него, така да се каже, придобихме заедно с къщата. Той е огромна помощ за мен.

Очите на възрастния човек светнаха, когато погледна Кейт. Той направи широка гримаса и се поклони.

— Tengo mucho gusto en conocerle — изрече той бързо на испански. След това също така бързо добави: — Извинете, понякога съм толкова развълнуван, че забравям английския си. Радвам се да се запозная с вас, синьорита.

Той се обърна към Сю Стоктън:

— Вашата племенница е толкова красива! Нали, сеньор Колтър?

Кейт нервно разгъна салфетката си, като се питаше какви ли мисли се крият зад наблюдателните тъмни очи на Джеф.

— Много благодаря — каза тя, когато отново възвърна гласа си. Наблюдаваше как Хуан налива виното в чашите.

— Още колко души си наела, лельо Сю?

— О, само толкова, колкото е необходимо, за да поддържам ранчото. В момента сме много натоварени, всеки върши по две-три работи. След това ще се запознаеш и с другите. Как е баща ти?

— Добре е. Много е зает както винаги. — Кейт вече ядеше второ парче месо. — Но иска да дойде веднага, щом има възможност. Непременно би искал да те види.

— Ще се радвам — подчерта Сю Стоктън. — Желае ли още някой от пиленцето?

— Не, благодаря. — Кейт се усмихваше. — Още едно парче, и ще се пукна. Как си го приготвила това пиле, та е толкова вкусно.

— За това трябва да благодарите на Мария — отвърна Джеф Колтър. — Искате ли да оставим леля ви да си почине малко. През това време ще ви заведа в кухнята. Мария изгаря от любопитство да ви види. — Той изгледа Сю Стоктън. — Няма да се бавим.

От кухнята се разнасяха апетитни миризми. Мария изглеждаше точно така, както Кейт бе очаквала.

— Радвам се да се запозная с вас, сеньорита. — Жената приветливо се усмихваше, докато бършеше ръцете си в бялата престилка. Личеше й с какво удоволствие се хранеше от своите гозби.

Кейт разтърси едрата ръка. Тя мигновено хареса жената.

— Моята дъщеря Консуела. — Мария представи едрото тъмнооко момиче, което пристъпи до нея.

— Вече се видяхме. — Кейт се усмихна на момичето, но Консуела внимателно я наблюдаваше, без да каже нищо. Черните й очи бяха студени и враждебни. Кейт се учуди, че момичето така неприкрито я отхвърляше.

Изведнъж почувства ръката на Джеф Колтър върху раменете си.

— Да отидем във всекидневната.

Кейт кимна и го последва. Още известно време говориха за ранчото. Кейт забеляза какво голямо влияние има тук Джеф. Но понеже беше много уморена, не се замисли над този въпрос, мечтаеше за топла вана и удобно легло.

— Кейт, изглеждаш, като че имаш нужда от истинска почивка — каза Сю Стоктън, като наблюдаваше своята племенница. — Хуан ще ти покаже стаята…

Кейт потисна една прозявка.

— Наистина съм уморена. — Тя се наведе към леля си и я целуна по бузата. — Лека нощ, лельо Сю. До утре, господин Колтър. — Обърна се и отиде в коридора, където я очакваше Хуан.

Той я поведе по дългия коридор. Вратата с дърворезба в едно от помещенията беше отворена.

Кейт погледна към просторната стая. Тя ухаеше на прясно сменено бельо. Широко легло с балдахин, украсено с бяла дантела, бе поставено до стената. До него имаше врата за банята.

Прозорецът бе отворен и лек хладен бриз полюшваше завесите. Кейт дълбоко въздъхна и се наслади на мириса на градинския чай, който нахлуваше отвън. Тя се надвеси на прозореца — скалистият пуст пейзаж блестеше на лунната светлина.

Бързо разопакова нещата си, постави пижамата на леглото и реши да напише няколко реда на баща си.

Спомни си, че бе приготвила хартия и писалка. Когато отвори чантата си, откри, че на летището е нахвърляла в нея всичко съвсем безразборно.

Обзе я някакво странно чувство. Нещо липсваше. Тя изсипа съдържанието на чантата върху леглото и започна да преглежда нещата едно по едно.

Портмонето, пудриерата, паспортът… Като че ли всичко си беше на мястото. Стоп! Телеграмата от леля й — нямаше я!

Кейт чу шум от приглушени гласове. Бяха Колтър и леля й. През всичкото това време ли бяха говорили?

Гласът на леля Сю звучеше неспокойно. После Кейт чу да се споменава името й. Какво би могъл да обсъжда Джеф Колтър с леля й, което да засяга и нея.

Тя угаси светлината и отвори вратата — един съвсем мъничък процеп, колкото да може да чува.

— Но, Джеф — чу тя плахия глас на леля си, — аз не мога отново да я отпратя. Тя едва е пристигнала. Сигурна съм, че ще издържи. Кейт е силна, а в момента аз се нуждая от нейната подкрепа. Зная, ти смяташ, че бе прибързано точно сега да я повикам. Въпреки това вярвам, че ще се справим. Тя беше толкова смела след смъртта на нейната майка, макар много да страдаше.

— Една сантиментална грешка от твоя страна — прекъсна я Колтър с леден глас. — Ти ще й разкажеш накратко или подробно всичко. По този начин ще я въвлечеш в опасност. Най-напред беше Уил, сега твоята мнима злополука, кой ще бъде следващият? — Гласът му изведнъж прозвуча с мекота. — Мисля си, кое би било по-добре за вас двете.

Гласът се сниши до неразбираем шепот.

Кейт заключи вратата си и като дишаше тежко, се облегна на хладната стена. Струваше й се, че ударите на сърцето й се чуват чак в преддверието.

Беше вперила поглед в тъмното помещение, осветявано само от призрачната лунна светлина, която проблясваше през отворения прозорец. Мислите й бяха съвършено объркани.

Какво знаеше Джеф Колтър за смъртта на нейния чичо и какво всъщност се беше случило с леля Сю.

Мислите й бяха прекъснати от леки стъпки в преддверието. Тя се приближи до вратата. Стъпките спряха пред нея.

Кейт посегна към полираната месингова дръжка, понечи да отвори вратата, когато за неин ужас топката се завъртя в ръката й. Тя стоеше като вцепенена.

Неочаквано в близост се захлопна врата. Топката бе освободена и тихите стъпки на нейния нощен посетител припряно се отдалечиха в друга посока. На Кейт й се стори, че са изминали часове, докато най-после се освободи от своята вцепененост. Стаята продължаваше да бъде осветена само от лунната светлина. Нищо не се бе променило или поне така й се струваше.

Някъде навън срещу луната виеше койот. Някакви животни се прокрадваха през храстите. Но иначе беше много тихо, зловещо тихо.