Мери Хигинс Кларк
Обява за запознанства (1)

І

Понеделник 18 февруари

Стаята беше потънала в мрак. Той седеше на стола, прегърнал коленете си. Онова нещо се повтаряше. Чарли не искаше да остане заключен в скривалището си. Чарли го караше да мисли за Ерин.

— Само още две — шепнеше му Чарли. — И ще престана.

Знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Нещото ставаше все по-опасно. Чарли ставаше дързък. Искаше да го забележат.

— Върви си, Чарли, остави ме на мира — умоляваше го той.

Подигравателният смях на Чарли огласяше стаята.

Само Нан да му беше обърнала внимание. Само да го беше поканила на рождения си ден преди петнадесет години… Толкова много я обичаше! Заради нея беше отишъл чак в Дариън с подаръка, който купи от евтин магазин — чифт обувки за танци. Картонената им кутия беше съвсем обикновена и той положи такова старание да я украси, че дори изрисува върху капака й обувките за танци.

Рожденият й ден беше на 12 март, по време на пролетната ваканция. Замина чак до Дариън, за да я изненада с подаръка. Завари къщата й окъпана в светлини. Слуги паркираха колите. Отмина бавно, смутен и объркан, разпозна сред присъстващите студенти от „Браун“.

Все още потръпваше от спомена за това как плака като дете, когато зави, за да се върне обратно. После мисълта за подаръка го накара да промени намерението си. Нан му беше казвала, че всяка сутрин в седем, независимо от времето, тича в горичката близо до тях. На другата сутрин той беше там, чакаше я.

Спомни си изненадата й, когато го видя. Изненада, а не радост. Спря запъхтяна, тънка плетена шапка криеше копринените й руси коси, върху спортния екип беше облякла фланела с надписа на колежа, беше обута в маратонки „Майки“.

Честити й рождения ден, наблюдаваше я как отваря кутията, слушаше лицемерните и благодарности. Прегърна я.

— Нан, толкова много те обичам. Нека видя как ти стоят. Ще ти ги закопчея. Можем да потанцуваме и тук.

— Изчезвай! — тя го блъсна, хвърли кутията и тичешком се отдалечи.

Чарли беше този, който се втурна след нея, сграбчи я, повали я на земята. Ръцете на Чарли стискаха гърлото й, докато нейните престанаха да вършеят из въздуха. Чарли закопча обувките и затанцува с Нан, главата й беше отпусната върху рамото му. Чарли я положи на земята, остави десния й крак, обут в обувката за танци, а левия преобу в маратонката „Найк“.

Мина много време. Допреди две години Чарли се бе превърнал в неясен спомен, смътен образ, спотаил се в някоя ниша на съзнанието му. След това бе започнал да му напомня за Нан, за нежното й, високо извито ходило, за тънките й глезени, за хубостта и грацията й, когато танцуваше с него…

Онче-бонче-счупено пиронче. Десет розови пръстчета. Когато беше малък, майка му обичаше да си играе с него на тази игра. Един прасчо отива на пазар, друг прасчо остава у дома.

— Има десет прасчовци. По един за всяко розово пръстче. Продължавай нататък — молеше я той, когато тя спираше.

Колко много го обичаше майка му! После се промени. Все още чуваше гласа й: „Какво правят тези списания в стаята ти? Защо взе лачените обувки от моя гардероб? След всичко, което направихме за теб! Така да ни разочароваш!“

Когато преди две години Чарли отново се появи, му заповяда да пуска обяви за запознанства. Много обяви. Чарли му издиктува какво да напише в най-важната от тях.

Вече седем момичета лежаха заровени в имота му, на десния си крак всяко от тях носеше обувка за танци, а на левия — мокасина, маратонка или ботуш…

Той умоляваше Чарли да му разреши да спре за известно време. Не искаше повече да прави това. Каза на Чарли, че земята е още замръзнала — не можеше да ги заравя, а беше опасно да държи телата им във фризера…

Ала Чарли извика:

— Тези, последните две, искам да ги намерят. Така както позволи да намерят и Нан.

Чарли ги бе избрал по същия начин, по който бе избирал другите след Нан. Казваха се Ерин Кели и Дарси Скот. Всяка от тях беше отговорила на две различни негови обяви за запознанства. По-важното бе, че и двете се бяха отзовали на специалната му обява.

От всички Чарли бе избрал тях, тъй като писмата им бяха забавни, ритъмът на езика им — привлекателен, сякаш чуваше гласа на Нан. Притежаваха същото самокритично остроумие, същия сух, интелигентен хумор. А и снимките. И двете изкушаваха по различен начин…

Ерин Кели се бе снимала, седнала в края на бюро. Беше се навела малко напред, сякаш разговаряше с някого, очите й блестяха, позата на стройното й, нежно тяло излъчваше очакване на покана за танц.

Дарси Скот бе застанала до тапицирано кресло близо до прозорец, едната й ръка държеше пердето. Полуобърната, тя гледаше в обектива. Очевидно фотографът я бе изненадал. Върху другата ръка бяха метнати парчета плат, изразът на лицето й бе вглъбен, но весел. Имаше високи скули, нежно тяло, а дългите й крака завършваха с тънки глезени, тесните й ходила бяха обути в ниски обувки марка „Гучи“.

„Щяха да са още по-привлекателни, ако бяха в обувки за танци!“ — каза си той.

Изправи се и се протегна. Тъмните сенки, които пресичаха стаята, вече не го тревожеха. Присъствието на Чарли беше пълнокръвно и желано. В този момент не изпитваше никакво желание да се съпротивлява.

След като Чарли доброволно се оттегли в тъмната пещера, откъдето бе излязъл, той препрочете писмото на Ерин и прекара пръсти върху снимката й.

Засмя се на глас, когато си спомни мамещата обява, която го бе събрала с нея.

Тя започваше с думите: „Обича музиката, обича да танцува“.