Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stormy Courtship, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2012)
Разпознаване и корекция
margc (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Рос. Съдбовна връзка

Английска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1997

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-029-5

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Джони Райън се обърна така рязко, че полите на роклята й се завъртяха около коленете и тя гневно закрачи обратно по тесния коридор. От трийсет и пет минути утъпкваше коридора, застлан с балатум с цвят на червеникава охра и вече започваше да се пита, докога ли Дан Кинкейд ще продължава с номерата си. Всъщност, помисли си тя, спирайки за момент пред витрината с трофеите, ако бяха в средновековието, той вероятно щеше да нареди да се вдигне подвижния мост на крепостта и стражите да излеят отгоре й врящ катран. Но при това развитие на цивилизацията, явно бе принуден да избира по-изтънчени средства за водене на война. И ходът, с който принуждаваше новият пълномощник на Комисията по студентски спортове в щата Орегон да го чака в коридора, изглежда трябваше да се окаже достатъчно резултатен поне за момента. Купите и грамотите обхващаха няколко десетилетия, част от тях бяха още от времето на баща й в колежа. Джони си помисли каква ирония на съдбата бе след толкова години да се върне тук и отново да се озове лице в лице с Дан Кинкейд. Тя поклати глава и червеникавата й коса се разпиля в мек огнен облак. Овалното й лице придоби строго изражение. Всичко бе свършено, при това много отдавна. Вече бе зряла жена, разполагаше с диплома за завършено юридическо образование, закачена в рамка на стената, както и със съвсем ново политическо назначение, което сериозно би могло да подпомогне кариерата й. Нямаше да позволи някогашната й глупост на наивно и обладано от романтика девойче отново да застане на пътя й.

Вратата се отвори и в коридора излезе някакво момиче. Очевидно бе студентка в колежа и Джони си помисли, че постът й секретарка на старши треньора по баскетбол бе доста завиден. Нямаше да се учуди, ако в студентските бюра за работа, това място се получава по списък.

— Треньор Кинкейд ще ви приеме. — Тъмнокосото момиче се усмихна. — Съжалявам, че се наложи да изчакате, но трябваше да прегледа всичко това… — тя сведе глава към купа папки, които притискаше до пуловера си.

— Няма нищо — увери я Джони. — Разбирам. — По-добре, отколкото можеш да си представиш, добави тя наум. Пое дълбоко въздух, изпъна рамене и решително влезе в стаята.

Дан Кинкейд прелистваше куп документи, но при появата й вдигна поглед. Не за първи път Джони бе поразена от резкия контраст между къдравите му смолисточерни коси и кристалносините очи. Той се изправи незабавно и излезе иззад бюрото, за да я посрещне.

— Усмихни се! — нареди той вместо поздрав, докато поемаше ръката й в своята.

Толкова пъти си бе представяла тази среща. Бе я планирала, редактирала, прекроявала по хиляди начини, докато постигна варианта, който й позволяваше изцяло да контролира разговора. Но не бе очаквала от него подобно нестандартно начало. Освен това изобщо не бе предвидила реакцията на сетивата си при допира на тези дълги пръсти обхванали нейните.

— Защо?

— Искам да проверя дали баща ти не си е дал парите напразно.

На дръзката гримаса, която едва повдигна ъгълчетата на устата му, Джони отговори с широка, сърдечна усмивка, която откри два реда безупречни зъби.

— Красота! — кимна той одобрително. — И си е струвало до последния цент.

Дан посочи стола, пред бюрото си, и Джони прие поканата, кръстосвайки крака с грациозно движение, което не остана незабелязано за живите му сини очи. Тя придърпа изумрудената коприна върху коленете си и събра сили да посрещне откровено преценяващия му поглед. Той се отпусна на стола с кожена тапицерия зад бюрото си и опря лакти на дървените странична облегалки. Въртеше се бавно наляво-надясно и я изучаваше с интерес.

— Радвам се да те видя, Джони.

В дълбокия му глас звучеше стаена усмивка и тя се запита какво изобщо я бе накарало да смята, че може да застане срещу този мъж, без да събуди, болезнения спомен за последния им разговор. Надяваше се, че е забравил онзи ден. В края на краищата, едва ли е била единственото момиче, което му се е хвърлило на врата. И като се има предвид, че сега, петнайсет години по-късно, той изглеждаше още по-добре, безспорно не е била и последното.

— Променила си се — отбеляза той, а очите му излъчваха безмълвни комплименти, докато погледът му се плъзгаше от къдравите медни коси надолу по тялото й, което изглеждаше безупречно за нейните сто седемдесет и осем сантиметра. Стигна до добре очертаната извивка на прасеца и тънките глезени, след което бавно се върна към зелените й очи. — Пораснала си.

— Имаш предвид, че не съм онова мършаво момиченце с километричната шина, опасваща зъбите? — уточни сухо Джони. — Естествено, че съм се променила, Дан. Не можем завинаги да си останем подрастващи, слава богу.

— Би било ад, нали? — съгласи се той с дружелюбна гримаса. — Вече отбелязах, че шините са си свършили работата безупречно. Пък и никога не съм се съмнявал, държа да подчертая това, че един ден мършавото момиченце ще разцъфти в прекрасна жена.

При спомена за това как изглеждаше в ония години, я прониза остра болка. Цялата й енергия тогава сякаш отиваше да расте на височина, без да обръща внимание на онези пропорции, които означават толкова много за всяко подрастващо момиче. Да не говорим за момчетата. Беше твърде източена, твърде върлинеста. Как изобщо си е въобразявала, че би могла да привлече погледа на най-страхотния мъж в колежа?

Когато разбра, че сега Дан я намира за привлекателна, тя почувства приятната тръпка на откровено женско задоволство. Но се опита да се отърси от ласкателната мисъл с ясното съзнание, че остави ли живият спомен за някогашната си ученическа любов да се намеси в работата й, това може да се окаже фатално.

— Изобщо не подозирах, че си мислил за това — призна тя.

Много отдавна бе приела, че е почти абсурдно Дан Кинкейд да забележи едно слабичко тринайсетгодишно момиче.

— Разбира се — отвърна той просто. — Ти ми напомняше за малката ми сестричка. Тя също си беше върлина. Но когато стана на осемнайсет, вече имаше тяло, от което на мъжете им се завиваше свят. — Дан се усмихна и сините му очи заискриха. — Доколкото си спомням, ти твърде много се беше разбързала да пораснеш.

При все така ясният спомен за мъчителното унижение, което бе изживяла, по скулите и изби нежна червенина. Факт, който не убягна от вниманието му.

— Луничките ти са изчезнали — отбеляза той и поклати глава с нескрито съжаление. — Толкова ми харесваха.

Една от загадките на природата бе, че тези, посипани по лицето й лунички, които толкова я потискаха в младежките години, сега бяха останали само като едва забележими точици по носа й. Другите, необяснимо как, се бяха смъкнали надолу, сякаш под въздействието на земното притегляне, за да украсят раменете й. Няколко съвсем светли петънца се бяха настанали по заоблената извивка на гърдите.

Без да се замисли какво точно означаваха думите й, Джони отвърна:

— Не са изчезнали. Само се преместиха.

Каквото и да се бе променило в живота й, Дан Кинкейд доказа, че си е същият. Дяволитото пламъче в очите му показваше, че, както в студентските години, е чувствителен към женския чар.

— Интересно. — Погледът му се премести с някаква ужасна сила на внушение към горната част на копринената рокля. — Иска ми се отново да ги видя някой ден. В името на старите времена.

Погледът й угасна, когато си даде сметка, че Дан просто се опитва да използва някогашните й чувства към него, за да й попречи да изпълни задълженията си.

— Безспорно знаеш защо съм тук, Дан — каза тя решително и стисна ръце в скута си. Единствено лекото неволно поклащане на крака, който бе кръстосала върху другия, издаваше притеснението й от настоящата ситуация.

— Разбира се. И имам конкретен въпрос.

Джони повдигна кестеняви вежди в очакване на онова, което той се готвеше да я попита.

— Баща ти знае ли защо си тук?

Очите й се разшириха от изненада.

— Разбира се. Защо?

Дан не отговори веднага, просто сви неопределено широките си рамене и започна разсеяно да драска върху някакъв бележник. Когато отново вдигна поглед към нея, очите му бяха станали по-строги.

— След всичко, което е означавал баскетболът за него, не допусках, че ще искаш да разбере какво правиш, за да съсипеш този спорт.

— Какви ги говориш? — възкликна Джони и така стисна ръце, че ноктите се забиха в дланите й. — Татко винаги се е борил да запази играта чиста. Освен това, както отбеляза, Дан, вече съм голяма. Сама вземам решенията си. — В този момент срещна погледа му и думите заседнаха в гърлото й.

— Надявам се, че не всички са така неудачни, като настоящото — измърмори той. После, отново, с невероятната си способност бързо да превключва от едно настроение на друго, се усмихна. — Как е баща ти? Не съм го виждал от толкова години.

— Добре е — отвърна Джони разсеяно, опитвайки се да възстанови предварително замислената схема на тази среща. Беше твърдо решена да овладее разговора, който до този момент вземаше твърде неприятни за нея обрати.

— Той направи страхотни неща като спортен директор на Шаста Стейт. Много се изненадах, когато прочетох, че се отказва от поста си.

Тя се засмя, за пореден път отклонена от добрите си намерения.

— Познаваш татко. Всяка година се заканва, че ще се пенсионира и ще ходи само на риба. Но, можеш ли да си го представиш застанал на едно място, дори и колкото да хвърли една въдица? Вие треньорите по баскетбол сте кълбо от нерви и неизчерпаема енергия. — Джони се усмихна и поклати глава с привидно отчаяние. — Достатъчно мъки бяха, докато приеме да напусне игрището. А сега с топ не могат да го мръднат от канцеларията на Катедрата по физкултура.

Дан също се засмя. Спомените му за Том Райън бяха не по-малко сърдечни от нейните.

— Човекът живее и диша с този спорт, няма съмнение. Спомням си как навремето ми казваше, че на небето щяло да бъде почти като в Ен Би Ей, само без ограничението за двайсет и четирите секунди.

— Напълно в негов стил — съгласи се тя. — Веднъж ми разправи как на Дъч Денхърт от бостънския „Селтик“ му се явил призракът на самия Джеймс Нейсмит, считан за баща на баскетбола. Вместо да се уплаши, Дъч поискал да разбере дали там на небето играят баскетбол.

— Спомням си тази история — намеси се Дан с усмивка. — А Джеймс му казал: Дъч, имам една добра и една лоша вест. Добрата е, че играят.

— А лошата — довърши Джони добре познатия анекдот, — че от утре и ти си в отбора.

Двамата прихнаха и смехът им разведри напрежението, което започваше да тегне в стаята. Изражението на Дан се смекчи. Той разсеяно почукваше с молива си върху бележника.

— Джони, знаеш, че баща ти ме е научил на много неща в баскетбола, но нещата, които разбрах от него за живота, бяха дори повече. Когато се появих тук на игрището, бях просто един стреснат хлапак. Да си първенец в прогимназията и да играеш в един от водещите колежи бяха две съвсем различни неща.

— Бъди сигурен, че в игра изобщо не ти личеше — отдаде му тя дължимото. И допълни мислено — нито на игрището, нито извън него.

Въпреки репутацията му на покорител на женските сърца, Джони не можеше да отрече, че Дан бе изключителен талант. Лично баща й го взе в отбора, още през годините, в които Том Райън бе треньор тук. Острият му поглед бе открил у Дан качества, които щяха да отведат момчето далеч, можеше да се закълне в това. Както и стана. След блестяща спортна кариера в колежа и не по-малко ползотворен период в Ен Би Ей, сега бе старши треньор в същия този колеж.

— Том ми вдъхна увереност в собствените ми сили в момент, когато отчаяно се нуждаех от това — спомни си Дан. — По-късно ми помагаше винаги да разглеждам нещата в перспектива. Учеше ме, че победата не е всичко, че най-важното е непрекъснатото усъвършенстване. Напомняше ми, да не се задоволявам с постигнатото и непрестанно да се стремя да ставам все по-добър. Знаеш ли и досега си го повтарям всяка сутрин.

— Зная — отвърна тихо Джони. — И аз израснах със същата проповед.

— И имаше ли полза?

На лицето й за миг се мярна едва доловима усмивка.

— Безспорна — отвърна тя.

Джони си спомняше, че за баща й Дан Кинкейд бе изключителен човек. Може би освен уменията му на игрището, непринуденото му чувство за хумор и изключително привлекателната външност, бяха причини, заради които тя се бе влюбила в него. В онези дни одобрението на баща й означаваше много за нея. И въпреки твърдението й, че вече е зряла жена, способна самостоятелно да взема решения, сега положението не беше кой знае колко по-различно.

Бе израсла без майка, но Том Райън бе успял, въпреки трескавата си кариера, да бъде за Джони и двамата родители. Естествено имаше моменти, когато женското присъствие, което можеше да предложи само една майка, й липсваше, ала Джони споделяше с баща си всичко. Включително и абсурдния епизод с Дан.

— А сега ти си на неговото място — пода тя енергично, връщайки разговора към настоящето. — Да се надяваме, че съблюдаваш всичко онова, на което те е учил.

Дан присви очи, а синевата им внезапно потъмня от появилия се стоманен оттенък.

— Доколкото разбирам, връщаме се на въпроса за комисията — отбеляза той сухо.

— Затова съм тук, Дан. Не за да се отдавам на спомени.

Той стана и прокара дълги пръсти през смолистите си къдри.

— Разбира се, ще ти съдействам, с каквото мога, тъй като очевидно нямам избор. Но уважението и обичта ми към Том не ми позволяват да ти кажа точно какво мисля за комисията на Мърдок и организирания от нея лов на вещици.

Джони мигновено се изправи и впери поглед в него. При нейната височина, особено когато носеше високи токчета, какъвто бе случаят днес, усещането, че й се налага да вдигне поглед, за да срещне нечии очи, бе твърде непривично за нея. Чисто психологически това я поставяше в подчинено положение.

— Дейността на комисията няма нищо общо с лова на вещици. И ми е неприятно да я определяш по този начин.

— Добре, каквато и да е — почти с безразличие, отбеляза Дан, докато отиваше към вратата на кабинета си, — ще трябва да почака до края на тренировката.

— Тренировка ли? — Джони тръшна чантата си на бюрото му, загубила търпение. — Ти беше този, който настояваше за среща в пет часа следобед. Накара ме да чакам пред вратата на този кабинет повече от половин час. На всичкото отгоре забравяш да споменеш, че си насрочил тренировка. Предлагам, Дан, този път да се опиташ да съобразиш разписанието си с моето време. Готова съм да прегледам документацията ти.

Дан скръсти ръце и сведе към нея поглед, в който се четеше предизвикателство. Явно бе предвидил, че тя ще реагира по подобен начин на наложената от него тактика на забавяне.

— Трябва да си проведа тренировката, Джони — отвърна той просто, без да обръща внимание на избухването й. — Това е единственият начин „Ламбърджакс“ да продължават старата традиция на неизменни победители, установена от Том Райън и ти нямаш право да очакваш от мен нещо друго.

— В такъв случай трябваше да насрочиш срещата ни за сутринта.

— Бях зает.

— Е, и аз бях заета днес следобед, но дойдох — възрази тя. — И какво ще ме посъветваш да правя, докато си провеждаш тренировката?

Дан сви рамене с привидно безразличие.

— Не знам. Ако искаш, ела да погледаш. Можеш дори да ми дадеш някои полезни съвети. Доколкото си спомням, ти самата играеше доста добре… за момиче.

Ето пак! Отново се изплъзваше. Умееше да води нещата така, че той да владее положението. Джони го знаеше, но в този момент нямаше представа какво може да направи. Ако си тръгне, както би постъпила с удоволствие, просто щеше да си загуби деня. Ако отиде с него и го изчака да свърши проклетата тренировка, може би след това поне щеше да успее да поговори с него и тогава част от усилията й щяха да имат смисъл.

Джони въздъхна и се предаде.

— Добре. Но след това се залавяме за работа.

— Дадено — прие той, хвана я под ръка и след като излязоха от кабинета му, я поведе по дългия коридор.

Излишно бе да й показва пътя. Джони си спомняше разположението така, сякаш довчера бе вървяла по тези коридори. Няколко тунела свързваха масивната конструкция на Комплекс „Райън“, кръстен на баща й, с кабинетите на катедрата по физкултура. Допадна й начинът, по който крачките на Дан ритмично се съчетаваха с нейните. Бе свикнала на това с баща си и братята си, но през останалото време, когато се движеше с други хора, непрекъснато имаше чувството, че й се налага да прави мравешки стъпки, за да не избързва.

Потънаха в сумрака на сградата, спомените нахлуха в съзнанието й. Спря се на прага на залата и впери поглед в кошовете, в лакирания паркет и електронното табло, което не съществуваше по времето на баща й.

— Напомня ти за миналото, нали? — попита Дан тихо и този път тонът му бе много по-сърдечен.

Джони вдигна поглед и срещна очите му, ласкави и топли, вперени в лицето й. Познаваше това изражение… В деня, когато с целия плам на едно полудяло от любов тринайсетгодишно момиче му бе признала чувствата си, Дан бе приел нейния дар и се бе отнесъл с него безкрайно внимателно. След всичките тези години можеше да го признае, въпреки че навремето изобщо не й се струваше така. Тогава той й каза, че е твърде малка, за да мисли за любов и брак, и че когато порасне, ще има достатъчно време за тези неща. Ти си страхотно хлапе, Джони, бе казал, стараейки се да направи всичко възможно, за да й вдъхне самочувствие. Чудесен приятел си и жесток играч. Сетне се наведе и я целуна по бузата. Не се съмнявам, че когато му дойде времето, ще бъдеш невероятна съпруга. Само не бързай, скъпа!

След това си тръгна и Джони хукна към къщи, където изля върху възглавницата си цели кофи безутешни сълзи.

Беше й някак неловко, че сега те двамата с Дан имаха едни и същи спомени. Джони реши, че достатъчно са се взирали в миналото.

— Не бих казала. — Тя съзнателно отбягваше погледа му, докато вървеше към местата за публиката в отсрещния край на игрището. — Пък и съм била в толкова спортни зали, че ми е трудно да ги различавам.

— Мога да си представя — каза Дан. Нежно и в същото време настоятелно, той я хвана за ръката и я обърна в противоположната посока. — Ела да хвърлиш един поглед и да ми кажеш какво ти е мнението за тазгодишния набор.

Джони осъзна, че няма да може да се измъкне, скривайки се на най-горните седалки. По някаква непонятна причина той възнамеряваше да я накара да седи до него през време на цялата тренировка. Решението й да се възпротиви просто щеше да изглежда глупаво и щеше да позволи на Дан да разбере до каква степен цялата тази история почва да я напряга.

Тя наблюдаваше с неохотно възхищение как ръководеше отбора. Крачеше покрай страничната линия с ръце, тикнати в джобовете на сивите си панталони и цялото му излъчване бе на пантера в клетка. Ако хвърляше толкова енергия за една най-обикновена тренировка, Джони си зададе въпроса как ли би изглеждал по време на истински мач. Знаеше, че треньорите по баскет са едни от най-неудържимите, но Дан сякаш бе решил да надхвърли и най-смелите й представи. Свирката му пронизително оповестяваше постоянните смени, които правеше.

— Ричардсън! — екна предупредително плътният му глас към един защитник, който връхлетя мощно върху друг играч в удобна за стрелба позиция. — Докато беше в гимназията, момчето избиваше само с чадъри — уведоми я Дан, когато за момент престана да крачи покрай страничната линия, без да откъсва поглед от играта. — Сега трябва просто да го научим да стреля, да отскача и да мисли. И да сме сигурни, че ще успее да си завърши образованието. Всичко това за четири години. Нищо работа, нали?

И отново се втурна напред, сочейки с пръст към един играч, който току-що бе пропуснал брилянтна възможност да отбележи кош с ефектен забив.

— Джаксън! Коя е единайсетата божа заповед тук?

Всички от отбора отговориха в един глас, без да спират мощния си щурм през игрището:

— Не пропускай забив!

— Доколкото си спомням и ти си пропускал — измърмори Джони едва чуто, докато той минаваше покрай нея.

Дан се закова на място и изненадата, изписана на лицето му, постепенно се разля в широка усмивка:

— Шшшт! — Той сложи пръст на устните си и за момент откъсна поглед от игрището. — Дванайсетата божа заповед гласи „Треньорът винаги е прав!“ Тук не говорим за моите пропуски. И ако имаш предвид онзи път по време на финалите на Националния турнир на гостуващите отбори, когато скочих от фал линията и ударът ми се оказа къс, госпожице, не забравяй, че бях достатъчно ловък да засека топката, след като отскочи, и да забия заднешком, като твърде резултатно успях да се освободя от пазачите си, без някой да може да ми направи заслон. — Сините му очи блестяха предизвикателно. — До този момент.

— Ловък ли? — повтори подигравателно Джони. — Просто имаше късмет, че докопа топката, след като отскочи от таблото. Ловкостта нямаше нищо общо.

— Аз пък си въобразявах, че ме смяташ за идеалния защитник от онова време.

Джони се улови, че искрено се забавлява от непринуденото заяждане, което до голяма степен определяше някогашните им отношения. Дан за нея беше просто още един по-голям брат в родния дом, пълен с мъже, докато не се оказа достатъчно глупава да се влюби.

— Е, чак пък идеален! — възрази му тя. — Въпреки че, доста те биваше, Кинкейд. Кой знае, може би с малко повече тренировка щеше да овладееш тези забиви.

— Само защото съм страхотен почитател на баща ти, съм склонен да забравя онова, което изрече току-що, Джони Райън! Но не смятай, че вечно, можеш да разчиташ на това — завърши той с усмивка, от която сякаш я прониза електрически ток.

Шеговитата престрелка секна така внезапно, както бе започнала. Дан отново насочи вниманието си към мелето и изрева още няколко напътствия с глас, който би направил чест на най-свирепия английски дог.

Накрая, когато играчите изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да се строполя на пода от изтощение, Дан прати всички не към душовете, както се надяваше Джони, а в едно от тренировъчните помещения.

— Имат да гледат филм — отвърна той на въпросителния й поглед. — Запис на снощната загуба.

Джони се запита защо Дан променя плана на тренировката по този начин. Тя знаеше, че обичайната процедура е първо да се изгледат филмите, да се анализират слабите места и после да се работи върху тях. Но тъй като въпросният факт не я засягаше и беше повод единствено за вялото й любопитство, тя кимна мълчаливо.

Светлините угаснаха. Тишината се нарушаваше единствено от лекото бръмчене на прожекционния апарат и едва доловимото стържене на лентата. От време на време някой от играчите изпъшкваше, принуден да преживее отново дадено свое не особено успешно действие. Дан си беше придърпал един стол до нейния, беше го обърнал и сега седеше безмълвен, отпуснал ръце върху облегалката. От време на време спираше и обясняваше на младите баскетболисти къде точно бяха сбъркали. За негова чест, забеляза Джони, той спираше филма и за да похвали някой проявил се добре играч.

Бе толкова погълнат от екрана, че сякаш бе забравил за съществуването й. Под прикритието на полумрака Джони можеше да го огледа по-спокойно. Привлекателен както винаги, отбеляза мислено тя. Дори още повече, защото красотата на младостта му бе узряла в силни черти на една сурова и вече мъжка хубост. Смолисточерните му къдри изглеждаха още по-гъсти и тя забеляза, че той вече носи косата си малко по-дълга от преди. Невероятните му сини очи бяха окръжени от гъсти черни ресници. Линията на носа му вече не беше толкова права и добре очертана както едно време. Твърде много лакти бяха оставили върху него своя отпечатък, добавяйки към чертите му известна грубоватост, която липсваше в младежките му години.

Странно, но мисълта за Дан, понасящ болка, така неизбежна в неговата професия, накара Джони да потръпне от необясним ужас. Трапчинката на брадичката му се бе врязала по-дълбоко, а устните му бяха все така сочни и плътни, както ги помнеше, почти сластолюбиви. Взети поотделно, чертите на Дан Кинкейд изглеждаха някак твърде красиви за мъж, но съчетани на суровото му лице, излъчваха безспорна мъжественост.

— Е, Райън. — Неочаквано проникнал в мислите й, тихият му глас я стресна. Дан беше оставил филма на стопкадър. — Въз основа на онова, което видя дотук — от тренировката и от заснетия мач — как би постъпила?

Зададе въпроса си съвсем тихо, така че никой от момчетата или помощник-треньорите не го чу, но единственото, което Джони можа да направи, бе да се втренчи в него, онемяла от изненада. Какво, за бога, искаше от нея? Зениците му бяха черни езера, уголемени заради сумрака в помещението, но в тях искреше пламъчето на предизвикателството.

— Защо питаш мен, Дан? Ти си треньорът!

— Имам една идея — отвърна той просто. — Искам да я проверя. Хайде, достави ми това удоволствие — какво би направила?

Не бе щракнал ключа и Джони осъзна, че той възнамерява да пусне филма едва след като тя отговори на неочаквания му въпрос.

— Е… естествено, има нещо очевидно — подхвана тя бавно, като внимателно подбираше думите си. — От беглите впечатления, които добих, мисля, че разполагаш с много бърз отбор. Всеки от играчите може да подава пасове и да стреля… с изключение на Ричардсън — добави тя, спомняйки си тежките и непохватни топки, отправени твърде слабо към коша.

Дан кимна, разтърквайки челюст, докато я чакаше да обмисли преценката си.

Окуражена, Джони продължи:

— Бих опитала да неутрализирам тази слабост като използвам стрелците за задържане на играта и за резки отскоци. Тази година нямаш истински голям отбор и ще бъде напечено всеки път, когато се изправиш срещу физически силен противник. Но такъв отбор по принцип е по-бавен. Аз бих компенсирала със скорост.

— Точно това възнамерявам да направя. — Тонът на Дан издаваше задоволство от нейния анализ на ситуацията. — Знаех си, че зад цялата тази надута и лъскава официалност, ти продължаваш да си бъдеш малкото момиче на Том Райън.

Джони се чудеше дали да бъде доволна, че той се бе съгласила мнението й или да се подразни, че все още не беше приел положението й на жена с професия. Ама че двусмислени комплименти! Внезапно в залата плисна светлина и Дан освободи отбора.

— Готова ли си за работа? — попита той, ставайки от стола.

— Нали затова съм тук — отвърна тя съвестно и тръгна с него обратно през тунела към кабинета му.

— Разполагай се — покани я Дан. — Само да приключа с някои дреболии.

Джони кимна и мълчаливо зачака, а той запрелиства куп листа, като внимателно си записваше някакви данни. Тя огледа стаята и спря поглед върху снимката на различните играчи от „Ламбърджакс“ през всичките тези години. Много от тях бяха направили добра кариера сред професионалистите и съзнанието за това я накара да изпита заслужена гордост. Когато навремето баща й пристигна в малкия колеж в Орегон, тук на практика не съществуваше баскетболна програма. Но членовете на академичното ръководство умно бяха предположили, че тяхното спортно бъдеще е по-скоро в баскетбола, а не във футбола. Докато за футбол е необходим отбор от над четиридесет играчи, за баскетбола като начало стигат само единайсет, с които да се сформира основен и втори отбор. В едно учебно заведение, което нямаше амбиции да бъде нещо повече от малък колеж по хуманитарни науки с добра репутация, баскетболът бе нещо напълно естествено. Ето защо колежът изостави своята футболна програма и съсредоточи надеждите си в набиране на майстори на високия кош. Този ход бе възнаграден царски. „Ламбърджакс“ винаги завършваха сред десетте най-добри в ранглистите на „Юнайтед Прес Интернешънъл“ и „Асошиейтед Прес“ и бяха неизменни фаворити в Националния турнир на гостуващите отбори.

Оценяващият й поглед се спря на една избеляла снимка на Дан, по онова време двайсетгодишен, който сякаш летеше във въздуха, а топката бе като залепнала в огромната му ръка. Отмести поглед към мъжа, който представляваше днес. Беше погълнат от работата си и в момента провеждаше телефонни разговори, които сякаш никога нямаше да свършат. Надеждите на Джони да приключи привечер значително намаляха, когато той се пресегна, отвори едно чекмедже и извади оттам малък касетофон и издиктува писмо, с което приемаше молбата да присъства на банкет по случай раздаване на спортните награди в една гимназия.

Тя сведе поглед към часовника си и с удивление установи, че бе доста след осем. Цял ден бе в движение и само в някакъв момент бе хапнала една ябълка, която бе грабнала от автомата в нейната административна сграда. Коремът и определено пращаше предупредителни сигнали й заплашваше да се разбунтува звучно, ако не вземеше спешни мерки. Бръкна в чантичката си, извади един ментов бонбон и го мушна в уста с надеждата, че поне временно ще омилостиви тези дяволчета на глада, които на всяка цена държаха да обявят присъствието си.

Скришното й действие не убегна от погледа на Дан и сините му очи я изгледаха замислено и изпитателно.

— Храна — рече той внезапно. — Хайде да отидем да хапнем нещо.

Продължаваше да дърпа конците. Този изкусен мошеник почваше безкрайно да я изморява. Тя разтри с ръка тила си.

— Работа — поправи го тя твърдо. — Аз все още чакам да ми окажеш някакво съдействие, Дан.

— Ще го получиш — отвърна той и се надигна иззад бюрото, — веднага щом хапна нещо. Не съм много сговорчив, когато умирам от глад, Джони. Ако през изминалите няколко години не беше толкова заета да градиш политическата си кариера, щеше да знаеш онова, което повечето жени научават още в скута на майките си.

— И то е?

— Че мъжките представители на вида винаги са по-податливи на въздействие, когато са сити.

— А женските? — попита Джони.

Дан намигна, докато смъкваше спортното си сако от дървената закачалка.

— Не съм срещал жена, на която може да се вярва, че е хрисима по природа — отвърна той насмешливо. После спря поглед върху слабата й фигура в тънка копринена рокля. — Нямаш ли палто?

Щатът бе залят от топла вълна, която сякаш опровергаваше януарската дата на календара. Тази сутрин, времето бе невероятно меко и Джони остави палтото си в кабинета, без изобщо да очаква, че ще й се наложи да работи толкова до късно. Да работи? Та тя изобщо не бе започвала.

— Не. Нямах представа, че ще играем нощен мач. — Тонът й му показваше недвусмислено, че тя чудесно разбира действията му.

Досега Дан бе приложил цял арсенал номера от мъжката тактика на измъкване, без да покаже и сянка от отстъпчивост.

Той потвърди заключението й, когато й подаде сакото си.

— Ето, сложи го. Не е особено модерно, но ще ти свърши работа, докато отоплението в колата заработи достатъчно силно.

— Добре съм, Дан — отвърна Джони, без да обръща внимание на поднесената към нея дреха.

— Сега си добре, защото тук е топло — възрази той търпеливо. — Навън отново ръми и аз не искам да бъда виновен, че си настинала.

Тя отстъпи, знаейки прекрасно как влажният нощен въздух в долината на Уиламет се просмуква до мозъка на костите ти.

— Много си мил. — Мушна ръце в ръкавите и се почувства ужасно неугледна, когато сивата каша увисна доста под връхчетата на ноктите й. Колкото и да се опитваше, очевидно не можеше да избяга от някогашния си образ.

— Не особено — каза Дан и угаси светлината. — Това е в интерес на отбора. Определено оставам с впечатлението, че ще се повъртиш тук известно време. Ако настинеш, сигурно ще заразиш и момчетата. И ще станеш Джони-чумата — жената гибел — за спортната програма на колежа. — Очите му се спряха върху лицето й и се превърнаха в хладна стомана. Вече съвсем не излъчваха предишната дружелюбност. — Не че ти и без това не работиш за същата кауза, Джони. Просто бих искал да държа тази напаст далеч от нас.