Серия
Доктор Павлиш
Оригинално заглавие
Красный олень — белый олень [= Красный олень, белый олень], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
Mandor (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 3/1982 г.


По здрач Лунин спря, за да пренощува. Мястото беше подходящо — брегът бе висок, обрасъл до горе със стари дървета. Под отвесния склон се точеше широка пясъчна ивица. Тук-там върху нея лежаха паднали от склона дървета — постепенно реката подкопаваше високия бряг. Завърза катера за възлест пън, корените на който стигаха до водата. Реши да опъне палатката горе, на високото. Там москитите нямаше да му досаждат.

Закрепи палатката на гърба си и започна да се изкачва. Склонът бе от сипкав пясъчник и от слегнал се, но предателски неустойчив кварцов пясък. Хващаше се за корени и бодливи клонки, а те се огъваха с неочаквана лекота и за да не се плъзне надолу, трябваше да се притиска до склона.

Никой не пречеше на Лунин да остане долу и пренощува на катера, но той предвкусваше времето за отмора и мисленото преглеждане на днешните трофеи. Те бяха на катера, но Лунин ги знаеше наизуст. Пък и не намереното бе важно сега, а свързаната с него възможност да бъдат потвърдени предположенията, които той бе избързал да изкаже, но които още не бяха улегнали и станали теория.

Горе духаше свеж силен вятър, който разгонваше москитите. Отсрещният бряг тънеше в мъгла. След като опъна палатката и похапна, Лунин седна, опрял гръб на дебел ствол.

Някъде наблизо се обаждаха птици. Изпука сух клон. Лунин слушаше гласовете на гората, но те не му пречеха. Той знаеше, че при опасност само с един скок ще стигне до палатката и ще успее да включи силовото поле. Наведе се и погледна към катера. Той също беше в безопасност. Отгоре изглеждаше малък, като някакво бръмбарче, забодено на брега от вълна. Но ще издържи, ако някой рече да го нападне или разбие. Усети пристъпа на самотност, която го преследваше като болест. Тук нямаше Свои. Само Чужди. Лунин беше чужд. И геолозите, които на хиляди километри някъде от тук също са опънали палатки и седят край тях, заслушани в звуците на гората или степта. И ботаникът, Паул ли, Ричард ли се казваше… Той също нощува някъде. Сам.

Вдигна поглед нагоре. Сякаш знаеше, че точно сега Станцията прелита над него. Тя беше като ярка звездичка. Можеш да отскочиш до палатката и да я извикаш. Да попиташ например какво ще бъде времето утре тук. На диспечера му е скучно. Той с нетърпение чака кога ще дойде реда му да се спусне долу. Той е геолог. Или геофизик. Струва му се, че планетата е толкова интересна и богата, че никога няма да почувствува самота. Може би е прав. Може би Лунин е изключение?

Тази планета е могла да бъде съвсем друга. А може би самотата измъчваше Лунин, защото той случайно бе разгадал нейната тъжна тайна?

На Станцията той е единственият палеонтолог. Отначало работеше заедно с геолозите. После ги остави. Той можеше само да предполага какво се очаква, да извърши само предварително проучване. И нищо повече. Други трябваше да търсят подробно, да правят откритията, подготвени от времето. За Лунин оставаха само предположенията и случайните открития. И ето че едно от случайните открития стана вчера. А второто — днес.

Тази сутрин той намери второ селище. Не по-старо от вчерашното.

— Ух, — тихо, но заплашително каза плугът в храстите. Това „ух“ можеше да означава само едно — сигнал за нападение. Лунин се втурна към палатката. За щастие плугът никога не напада безшумно. Винаги ти оставя секунда за размисъл. Да, само секунда.

Не успя да се скрие. Нахвърлиха се върху му иззад стволовете и отгоре, от клоните на дърветата. Съборен под тежестта на горещата козина, все пак успя да се добере до копчето на силовата защита и полето притисна долната част на краката му към земята. Опита се да прибере крака в палатката, но не успя — полето ги притискаше, а и един плуг бе успял вече да се вкопчи с лапа за обувката му и я дърпаше към себе си. Останалите се блъскаха в невидимата преграда, която ги отделяше от Лунин.

В сумрака Лунин виждаше червения огън на техните твърде големи според земните мерки очи. От това изразът на яростните муцуни изглеждаше двусмислен. Очите съвсем не подхождаха на огромните зъби и на бръчките по ниското космато чело. В тях се четеше учудване, обърканост и дори жалост. Но плугите са лишени от жалост и милосърдие. Те са непобедими и мрачни хищници — господари на нощта. Големината и формата на очите са необходимост. Те виждат в пълна тъмнина.

Обувката остана в лапите на плуга. Звярът я захапа, но не успя да й се наслади. Друг, по-едър плуг му завидя. Зверовете забравиха за Лунин, но той знаеше, че няма да е за дълго.

Лунин седна до входа на палатката и напипа зад себе си кинокамерата. Лъчът светлина, който излизаше от нея, освети само черната огромна топка, която мърдаше, сякаш беше пчелен рояк. Плугите се биеха. В този момент между дърветата излезе едър стар мъжкар. Вървеше изправен на задните си лапи, уверено и твърдо. Дори не погледна към биещите се: интересуваше го много по-едрия лов — палатката и човекът в нея.

Звярът не обръщаше внимание на светлината. Само зениците му станаха като цепки и Лунин, гледайки го през визьора на камерата, и прибирайки събутия си крак, неволно се усмихна. Когато първите снимки на тези гигантски маймуни пристигнаха на Станцията, доктор Павлиш от „Космос“ каза съвсем сериозно: „Тук е бил Густав Плуг. Това са негови деца.“ Мнозина познаваха Густав Плуг. Той беше главен лекар на „Земя-14“ и се отличаваше с ангелски характер, с умението да открива болести и у най-здравите на вид космонавти и със страшна външност. Приличаше на черна горила. Само че с очила. Тогава Павлиш нарисува и на снимките очила и питеците бяха наречени плуги.

— Здравейте, доктор Плуг — каза Лунин на приближаващия се звяр. — Изглеждам ви лесна плячка, нали? И с мен можете да постъпите съгласно законите на джунглата? Представете си обаче, че и аз мога да ви схрускам. Вие всичко плюскате и плюскате…

За миг само на Лунин му се стори, че силовото поле няма да издържи. Той дори бутна напред босия си крак. Пръстите му опряха в преградата. Помисли си, че утре трябва да отлети до Станцията. Бос не можеш да ходиш.

Огромната маймуна бе сложила лапи върху невидимата стена и бе допряла муцуната си в нея. От злоба тя губеше сили. Лунин й напомняше нещо. И тъкмо затова днес Лунин се отнасяше към плугите без онзи интерес, с който свикналият да живее в полето изследовател се отнася към неразумния живот наоколо. Днес Лунин изпитваше едно твърде обосновано подозрение. То му бе внушено от селищата.

Засега те бяха само две. Вчерашното, на склона, където няколко плитки пещери гледаха към затревена поляна.

В една от пещерите вчера той откри следи от сажди, а на пода, под екскрементите на прилепите, кухненски отпадъци — натрошени кости, пепел и кремъчни парчета. След като привърши работата с камерите и фиксаторите, Лунин се свърза със Станцията и съобщи на дежурния за намереното. Говореше спокойно, както винаги, затова отначало дежурният не разбра значението на думите му.

— Записвам координатите — отговаряше дежурният равнодушно, както по няколко пъти през деня отговаряше на различните групи, всяка от които бе сигурна, че днешното й откритие ще влезе в историята. Палеолитно селище… Предварителен анализ на кухненските отпадъци… осемстотин-деветстотин години, плюс-минус пет… Чакай, чакай — каза изведнъж дежурният. — Какви кухненски отпадъци?

— Кости — отвърна Лунин. — И пепел.

— Какво, искаш да кажеш, че…

— Прието ли е съобщението? Продължавам работата — каза Лунин и изключи, представяйки си как суматохата, предизвикана от съобщението му, се понася като вълна по Станцията, откъсва от бързата и доскоро Най-Важна Работа физици, астрономи и зоолози, прехвърля се на планетата и става достояние на работещите долу групи. „Чу ли какво е намерил Лунин?“

Следващите пет минути бяха спокойни. Но Лунин не се заблуждаваше. Седеше на брега и чакаше.

— Лунин — каза гласът в предавателя. — Чуваш ли ме?

Обаждаше се Вологдин, Шефът на експедицията.

— Чувам — отвърна Лунин.

— Да не си се излъгал?

Лунин изключваше това.

— Защо мълчиш, Лунин?

— Аз вече изпратих съобщение.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Да ти пратим ли група?

— Засега не е нужно. Нищо особено не е станало.

Лунин си представи как цялата Станция стои зад гърба на шефа и слуша разговора.

— Виж какво, Вологдин — каза той. — Да, аз намерих палеолитно селище. Но не зная кой е бившият му стопанин. Според нашите представи селището е ново. Значи ако на планетата има разумни същества, те не са излезли от пещерния стадий. В противен случай отдавна бихме ги открили.

— Но защо преди това никой не е видял дори следи?

— А какво знаем ние за планетата? Работим тук само от три месеца. И сме шепа хора.

— Но планетата е фотографирана цялата и всяко свидетелство…

— Те сигурно живеят в горите.

— А може би това са плуги?

— Не се и надявай. За плугите ще ти разкаже Ли. Две седмици той следи стадата им. Страшни зверове, малко по-организирани от горилите, но пък десет пъти по-зли и силни. Отлично се справят без огън.

— Как смяташ, ще се оправиш ли сам?

— Да. Можеш да изпратиш капсула. Ще сложа в нея филмите. Вижте ги и вие самите, с очите си. Но не обещавам нищо сензационно.

— Веднага пращаме. Според мен ти не дооценяваш значението на откритието.

— Това дори не е откритие. Натъкнах се на селището съвсем случайно. Но сега непременно ще мина надолу по реката. Може да видя още нещо.

Точно след десет минути изпратиха капсула за филмите. Лунин току-що се беше прехвърлил на катера. Знаеше, че ще им са нужни около три часа, за да намерят някоя свободна и тя непременно ще бъде задигната от геолозите. Той дори хлъцна, когато капсулата се спусна на десет метра от брега. В нея намери и бележка от Володя Ли. „След два дена завършвам обработването на темата. Мога да се присъединя.“ На бележката Лунин не отговори. Когато може, Володя ще долети.

През деня от Станцията го търсиха още десетина пъти. Сякаш бе намерил не следи от палеолит, а най-малко град с железница. И след всеки час трябва да намира по още един.

А ето че днес сутринта той откри второ селище. Може би е пропускал преди това палеолита, защото просто не смяташе, че може да го намери. Търсеше каинозой, на едно място се натъкна на триас. А за следи от човек не гледаше. Сега очите му се въртяха като радари. Дали няма следи от отчупване върху парчето кремък? Дали тъмното петно на склона не е вход на някоя пещера?

Селището беше малко, отпадъците — също. Но пък в ямата, полузасипана с пясък, Лунин намери първия череп. И останки от скелет. Черепът трябваше да събира късче по късче — беше надробен от силните зъби на хищник. А може би, от зъбите на себеподобни? Селището беше на хуманоиди. Лунин беше прав — те нямаха нищо общо с плугите. Два пъти по-ниски от тях, с много по-тънки кости, с полегато чело, те все пак бяха много по-близо до разумните хора, отколкото черните маймуни. В селището Лунин намери още няколко човешки кости. И предположи, че жителите му са били нападнати. Враговете бяха убили и изяли обитателите на селището.

Няколко часа му бяха нужни, за да събере и фиксира намереното, да приема и изпраща капсулите, да разговаря с гостите, нахлули с катери и флаери. После тръгна нататък. Още тогава у него се появиха първите подозрения, но той не можеше да ги провери. В този пояс се въдеха мечки и хищници, близки до едрите вълци. Но, както установи Ли, нито едните, нито другите са се събирали в стада. И едва ли са могли да избият всичките жители на селището, на брой повече от десет. Да убият и да разкъсат буквално на дребни парчета. Оставаха плугите.

И сега, като седеше в палатката с една обувка и гледаше яростната, покрита с пяна муцуна на водача-плуг, Лунин изпитваше почти ненавист към него.

Природата е жестока към разума. Още незакрепнал, неосъзнал собственото си потенциално могъщество, той се оказва обкръжен от силни врагове и борбата с тях през цялото време виси като дамоклев меч над самото съществуване на разумния живот. Враговете — и тук, и на Земята — са винаги по-зъбати и по-нахални от предците на разумните същества.

И трябва да ги надхитрят, да се скрият от тях, да преживеят… макар че и без силни врагове също няма да станеш разумен.

А плугът все още не искаше да се откаже от плячката. На Лунин дори му се стори, че той го отъждествява с пещерните хора и се отнася към него не само като към плячка, но и като към най-зъл враг, като към същество, с което не можеш да поделиш властта над планетата. Около водача се събраха и останалите зверове, които благополучно се бяха разправили с обувката. Когато най-сетне на Лунин омръзна да гледа злобните им муцуни, той пусна ослепителна светкавица и плугите се разбягаха.

Не успя да заспи веднага. Извика го Володя Ли. Оказа се, че е приключил микроизследването на следите по костите на хората. Следите съответствуваха на зъбите на плугите. Обвинението се потвърди. Най-сетне, заспивайки, Лунин разбра, че положението му на тази планета е променено. Той е не само изследовател. Той трябва да стане и защитник. Сигурно тук са останали много малко хора. Плугите се оказали много по-опасни врагове, отколкото пещерните мечки за нашите прадеди.

На другия ден му се наложи да се върне на Станцията. За обувки. Неудобно му беше да иска от дежурния: „Изпрати ми, моля те, в капсула обувка за десен крак номер четиридесет и втори, по възможност черна. Плугите изядоха моята.“ Пък и трябваше да се посъветва с Ли и с шефа и да получи флаер, макар и за седмица-две, за да претърси басейна на голямата река.

А после заедно с Ли три седмици изследваха басейна, като се връщаха на Станцията, за да обработват материалите. И се опитваха да опровергаят изводите, към които ги навеждаха новите находки.

Плугите дошли тук преди четири хиляди години. Съвсем наскоро. Може би от друг континент, където те се срещат много често. По това време първите хора на планетата се научили вече да очукват камъка и да палят огън. Хората не били готови за война с огромните маймуни, организирани в яростни стада, виждащи нощем както през деня и с такава дебела козина, че каменните остриета на копията не могли да я прободат. Разпръснатите из гората шепа хора ставали един след друг жертва на яростните нападения на плугите. Хиляда и петстотин години, хиляда години, осемстотин години бе възрастта на напуснатите и разорени селища. И накрая, на брега на голямо плитко езеро, сред стърчащите като разперени пръсти сиви скали, Лунин намери мястото на една от последните, ако не на последната битка. Тук бяха загинали повече от осемдесет човека. Тук се търкаляха и кости на плуги. Хората се научили да се обединяват, но вече било късно. Битката беше станала преди около петстотин години. Плюс — минус десет години. Можеха да преустановят търсенията. На планетата не бе останал нито един човек.

— Ех, ако бяхме избързали — каза един от физиците. — Бихме ги прикрили със силовото поле.

— Преди петстотин години?

— А може би и миналата година тук са се крили последните?

— Едва ли — каза Володя.

— Разбирам — отвърна физикът. — И все пак, жалко.

На другия ден Лунин слезе при голямото селище край оврага. Там имаше пещера, в която също преди осемстотин години е шумял бой, навярно кратък, нощен, както всички битки, когато в светлината на огъня в пещерата се търкаляли и ревяли плуги и пазейки се от ударите на копията, разхвърляли камъните, с които хората били закрили входа на пещерата.

Огледа всички ходове, търсейки следи от живот, вдигна риболовна кукичка от огъната и изпилена кост, намери издълбан камък, върху който от тавана на пещерата е капала вода. Вторият, по-далечен вход на пещерата бе широк и слънцето заливаше пясъчния под и гладките стени. До една от стените лежеше одялан камък. Над него имаше рисунки. Първите рисунки, намерени на планетата. Лунин затаи дъх, сякаш се страхуваше, че от движението на въздуха рисунките могат да изчезнат.

Някой беше избрал тази стена, за да изрази на нея учудването си пред света, да спре движението, да го омагьоса с вълшебна сила. Виждаше се мечка — с гърбица и с неравни отвесни ивици под корема, които изобразяваха дългата козина. Имаше смешни човечета — две чертички за краката, две чертички за ръцете. Човечетата бягаха нанякъде. Виждаше се лодка и над нея слънцето. Пясъчникът и варовикът бяха подсетили художника (а може би той е бил първият жрец?) да използува различни багри. Слънцето беше червено, а човечетата — бели.

Лунин се движеше бавно край стената и разглеждаше рисунките. Черен плуг. Свит и озъбен. Звярът бе нарисуван малък. А до него имаше висок червен човек, който пронизваше плуга с копие. Рисунката беше една неистина. Още едва родило се, изкуството вече утешавало.

Трябваше да се върне до флаера и вземе камерата. Преди да тръгне обратно, погледна навън, дали няма други рисунки. Имаше. Само още една. Плосък камък, надвиснал над стената на входа, я беше запазил от дъждовете. Рисунката бе по-голяма от другите, по-свободна в линиите, сякаш извън пещерата художникът бе забравил за задълженията си на магьосник, отстъпил бе от каноните, раждащи се заедно с изкуството.

Това беше елен. Червен елен, нарисуван леко и небрежно, уловен от художника в момент на скок.

Лунин хукна за камерата. Усети болка в сърцето. Беше свикнал с това, че разумът на тази планета е загинал, едва що родил се. И тъгата за това и дори раздразнението срещу плугите, станали изпитанието, което хората не издържали, бяха се отдалечили. В края на краищата пред него беше исторически факт.

А рисунката до входа премахна отдалечеността. Окончателността на гибелта на разума стана трагедия, която засягаше самия Лунин. И от това се роди страхът за възможната гибел на червения елен. От земетресение, от дъжд — дявол знае от какво.

Включи за секунда предавателя и каза: „Намерих наскални рисунки. Ще ги фотографирам, ще ги фиксирам и после ще се свържа отново. Чакайте.“ Грабна камерата и консерванта и тръгна обратно. Вървеше бързо, но внимателно, като гледаше да не стъпва по кости и парчета камък. Когато до втория вход на пещерата оставаха само няколко крачки, спря. Стори му се, че там има някой. Да, сега съвсем ясно чуваше сумтенето. Прехвърли камерата през рамо, сложи длан на бластера, който беше зареден с парализиращи куршуми. Сумтенето не спираше. Сякаш малък локомотив бълваше па̀ра зад скалата. На пръсти Лунин тръгна към изхода и погледна навън.

Най-лошите му предположения се потвърдиха. Пред червения елен седеше на задни крака огромен черен плуг и се мъчеше да унищожи рисунката. Лунин вдигна бластера, но не стреля.

В лапата на плуга забеляза късче варовик. Лапата на звяра трепереше от напрежение. Като сумтеше и се зъбеше, плугът драскаше с варовика по стената. Точно под червения елен. Беше вече прекарал почти права хоризонтална линия, от нея се издигаха нагоре къси чертички. Чертичките бяха четири, различно дълги. Едната от тях не стигаше до хоризонталната линия и плугът започна да блъска варовика по стената, като се мъчеше да свърже с бели точки чертичката с линията.

Тогава Лунин разбра какво се опитва да изобрази на стената плугът. Елен. Същият елен, но бял и обърнат с краката нагоре, убит и станал вече храна.

Плугът се бе нагърбил с непосилна за него задача. Нито лапите, нито очите му бяха готови да правят копия от произведения на изкуството. И нещо повече, творчески преработени копия.

Звярът започна да драска с късчето варовик в края на хоризонталната линия — получи се звезда. Това беше главата на елена. Не е важно, че тя не приличаше на глава. Лунин и плугът признаваха на изкуството правото на условност.

Плугът се дръпна от стената, наведе муцуна и замря, наслаждавайки се на рисунката. В чертичките той виждаше грамадния още топъл труп на елена и затова не търсеше сравнение с това, което са могли да правят унищожените врагове. Сега еленът няма да избяга, той е повален.

А Лунин усети някаква странна благодарност, едва ли не нежност към черната маймуна, и направи крачка напред. В този момент плугът се огледа, сякаш търсеше някого, който би оценил труда му. Погледите на човека и звяра се срещнаха. И плугът забрави за елена. В червените зеници блясна безсмислена злоба, лудост и страх на заварен неподготвен звяр. Еволюцията, направила неочаквана крачка напред, беше още безсилна да се задържи на новото стъпало и крачката бе забравена. Разбира се, не завинаги.

Плугът хвърли късчето варовик към Лунин — под ръка нямаше нищо друго. Късчето отскочи към стената, като остави на гърдите на скафандъра бяла точка. Инстинктивно Лунин се дръпна зад издатината на скалата. А когато отново погледна, видя само едно черно петно — гърба на плуга, който тичаше през храстите.

Черното петно изчезна. Листата се люлееха, сякаш под напора на вятъра. Шумът от счупени сухи клонки затихна.

Лунин се обърна към стената. На сянка тя изглеждаше виолетова и върху нея ясно се открояваха двата елена. Червен и бял.

Край