Айзък Азимов
Стоманените пещери (2)

2. На път за дома

В експреса цареше обичайното оживление: онези от долния клас стояха прави, тези с привилегиите — седяха. Светеха лампи, реклами, надписи ПЪТ КЪМ СЕКЦИЯ ДЖЪРСИ, СТРЕЛКАТА ВОДИ КЪМ ИСТ РИВЪР и разни други. И над всичко беше шумът: разговори, смях, кашлица викове, дишане.

Никакви знаци за Космоград, мислеше си Бейли, докато минаваше от една движеща се лента на друга с ловкост, която се придобива с годините. За тридесет секунди той беше на последната бърза лента и можа да стъпи на оградената движеща се платформа, представляваща експреса.

Никаква нужда от знаци, мислеше той. Ако имаш работа там, ти знаеш пътя. Ако не знаеш пътя, нямаш там работа. Космическите са се осигурили. Учтиво, но категорично, те поставиха силова преграда между себе си и Града, Ако отиваш там, трябва да минеш през медицински преглед, да бъдеш дезинфекциран и пребъркан, преди да те пуснат.

Естествено, хората възразяваха. Бейли си спомни Граничното Вълнение, сърдитата тълпа, която стоя зад бариерата, водеща към Космоград, в продължение на два дни. Помнеше виковете, песните и мачканицата.

Космическите не отстъпиха, разбира се. Те дори не използуваха оръжие. Земята не притежаваше оръжия като техните. Космическите просто седяха зад преградата, докато Градът успя да разпръсне демонстрантите с газ.

След време Космическите вдигнаха силовата преграда и полицията на Града пое охраната на Космоград. Нещо повече, медицинският преглед стана по-незабележим. Не, мислеше си Бейли, ако Космическите сериозно мислят, че един Земен е влезнал в Космоград и е убил един Космически, бариерата може отново да бъде спусната. Това ще бъде лошо.

Повечето Земни бяха Стародавни. Те въздишаха по ония отминали времена, когато Земята е била самия свят, а не един от петдесетте. Стародавността се проявяваше различно. За Джулиъс Ендербай тя беше очила и прозорци. За Бейли беше изучаване на историята и най-вече историята на Града.

Градът! Град Ню Йорк, неговият дом! Две хиляди квадратни мили, двайсет милиона население, три века съществувание. Разбира се, имало е нещо, наречено Ню Йорк на същото това място преди хиляди години, но то не е било Градът. Въобще тогава не е имало Градове, а само купчини от здания на открито. Най-големите едва достигнали десет милиона души, обикновено били по-малки от един милион и били неикономични.

Растящото население принудило Земята да стане ефикасна. Стопанството, което хранело два, три, дори четири милиарда души при непрекъснато намаляване на жизнения стандарт, трябвало напълно да се промени, когато населението достигнало пет милиарда.

Изходът бил намерен в Градовете, За да бъдат ефективни, те станали големи. Вместо 100 000 къщи за 100 000 семейства, всяко със своя кухня и баня, видеотека и телевизор, се появили Секции със 100 000 клетки с видеобиблиотеки, телевизионопровод и високопродуктивни кухни и бани. Градското стопанство означавало максимално производство и задоволяване с храна и други материали. Затова все повече села, градчета и „градове“ бяха погълнати от Градовете. Всеки град станал независима икономическа единица, една огромна пещера от стомана, ръководена научно, със своя администрация, със секционни комплекси за живеене, за учене, за пазаруване, за излежаване на присъди и със свързващия ги експрес. В покрайнините останали заводите, фермите за дрожди, енергийните централи. И през всичко минавали водопровод, канализация, енергийна мрежа и комуникации.

Градът, а не космическите пътешествия или петдесетте независими Земни колонии символизираха сега победата на Човека над окръжаващия го свят. Никой от населението на Земята не живееше извън Града под открито небе, където бяха само суровините. Не бяха нужни хора за копаене на въглища, за обработване на полето или за помпане на вода. Роботите вършеха тази работа по-добре.

Градовете бяха хубаво нещо, мислеше си Илайджъ. Всички, освен Стародавните го знаеха. Единствената трудност беше населението. То продължаваше да расте. Един ден, независимо от съществуването на Градовете, храната щеше да се окаже недостатъчна. А през това време Космическите живееха в удобство и охолство в Новия Свят…

Ето го и Космоград! Бейли се движеше между стълбовете, покрай оградените места и през движещите се ленти към входа на Космоград. Един полицай се доближи. Бейли показа картата си и полицията го пусна. Коридорът стана тесен с три или четири извивки, очевидно за да не могат земните да се събират лесно на демонстрация.

Бейли беше доволен, че ще срещне своя партньор тук, от тази страна на Космоград. Той ненавиждаше медицинския преглед, колкото и да беше незабележим.

Очакваше го един Космически. Беше облечен като Земен, но ясно личеше, че е Космически от начина, по който стоеше, от спокойствието, с което го наблюдаваше. Бейли се приближи с каменно изражение на лицето и каза:

— Аз съм детективът Илайджъ Бейли, Министерство на полицията, град Ню Йорк, степен С–5. — Той показа картата си и продължи. — Трябва да се срещна с Р Данийл Оливо на пропуска за Космоград.

Чувствуваше вътрешен хлад. Досега беше използувал земни роботи. Никога не беше виждал създадени от Космическите, но беше чувал за техните роботи там, в Новия Свят.

Космическият каза любезно:

— Аз съм Р Данийл Оливо!

За момент Бейли замръзна, след това пое протегнатата десница:

— Добър ден, господин Оливо. Аз съм Илайджъ Бейли, вашият колега.

— Чудесно! — Ръката на робота беше гладка и дружелюбна. — Изглеждате развълнуван. Моля ви, бъдете откровен с мен!

— То е, то е… защото не изглеждате като робот!…

— И това ви тревожи?

— Да, малко. Нашите роботи… Тях веднага можете да познаете, че са роботи. А вие изглеждате като Космически.

— Разбирам. Но нали е по-логично за работа като нашата да бъде използуван робот с човешки вид?

Точно така. Робот в Града би бил неуместен.

— Да! — каза Бейли.

— Тогава да вървим, Илайджъ!

Отправиха се към експреса. Р Данийл бързо се ориентира в ускоряващите транспортни ленти и скачаше върху тях така ловко, както го вършеше Бейли. Те стигнаха платформите на експреса.

— Ще застана тук с вас! — каза Бейли.

— Прав? — рече роботът. — Казвали са ми, че категоризираните в С–5 могат да се возят седнали.

— Така е. Аз мога да се кача горе и да седна, но не и вие!

— Защо не? Аз също съм С–5. Нали съм ви колега?

От вътрешния джоб той извади карта. Срещу името Данийл Оливо (без Р, както забеляза Бейли) пищеше „С–5“.

Седнаха на седалките, но Бейли ядосано гледаше право пред себе си. За втори път се беше изложил. Първия път не можа да познае, че Р Данийл е робот. За втори път не се досети за категоризацията му. Досега беше имал работа само с роботи като Р Сами. И беше очаквал нещо подобно: твърда, бяла, мъртва пластмасова кожа, замръзнала глуповата усмивка и резки отсечени движения. Р Данийл не беше такъв.

Те напуснаха експреса и се запътиха към Секцията Долен Бронкс. Р Данийл следваше леко Бейли по непрекъснато забавящите се ленти, а Бейли си мислеше какво да каже на Джеси. На 182-та улица той бе спрян от тълпата, която се сбираше пред силовата врата на един голям магазин в тази Секция.

— Какво става? — попита Бейли.

— Не зная. Току-що пристигнах и аз — отвърна му глас.

Някой друг каза възбудено:

— Те са наели ония мръсни Р-ове! Според мен трябва да ги изхвърлят. Бих ги смачкал до един!

Бейли изстина. Той помнеше Граничните Вълнения. Разбира се, причини за антироботно настроение съществуваха. Изправени пред угрозата да бъдат декласирани, след като половината от живота си се бяха трудили, хората не можеха да разберат, че борбата с индивидуалните роботи е безмислена. Не можеш да се бориш срещу лозунга: „По-висока продуктивност с използуване на роботи!“, разсъждаваха те, но защо да не въстанеш срещу отделния робот? Тълпата можеше да се разбеснее всеки момент. Бейли се отправи към силовата врата.

В магазина имаше малко хора. Управителят стоеше плътно до бариерата, готов да възспре нарушителите на реда. Бейли премина през вратата, като използува офицерския си неутрализатор на силовата преграда. Р. Данийл го последва, използувайки свой по-малък и по-елегантен модел.

Управителят се спусна към тях.

— Офицери, помощниците ми са изпратени от Града. Аз съм чист пред закона.

В дъното стояха три робота. До силовата врата чакаха шестима души.

— Какво става тогава? — попита Бейли.

Една от посетителките извика:

— Дойдох да си купя обувки. Защо не ми дадат свестен продавач?

Управителят каза:

— Ако трябва, сам ще обслужа дамата, но не мога да услужвам на всички! Моите хора са регистрирани…

— Я го чуйте! — крещеше жената. — Той ги нарича хора! Те не са хора, а роботи! Те крадат работата на хората и властите ги подкрепят, защото те работят без пари, докато честните семейства са декласирани, трябва да живеят в общи бараки и да ядат сурови дрожди. Ако аз бях началство, щях да ги смачкам като мухи!

Бейли погледна роботите — нисши модели, предназначени за няколко прости операции: вида и номера на обувките, например. Те можеха да издават квитанции и да мерят номерата ма крака. Сами за себе си бяха безопасни, но като група — твърде опасни.

Бейли разбираше тревогата на жената, Ако роботите можеха да изместят продавачите, не можеше ли и Р Данийл да подмени един детектив от клас С–5?

Баща му беше учен с висока класификация. След една повреда в енергийната централа той беше уволнен и декласиран, когато Бейли бе на една година. Лайдж помнеше общите бараки, в които израсна като дете и баща си, отритнат до своята смърт, когато Лайдж бе осемгодишен. След това момчето и двете му по-възрастни сестри се преместиха в Детското, където живееха суров живот без привилегии.

Сега Бейли стоеше в средата на този растящ бунт — мъже и жени, боящи се от това, от което сам се боеше: декласиране на самите тях и на близките им.

— Не създавайте затруднения, госпожо! — каза той на жената. — Хайде, минавайте!

— Аз съм работничка и си търся правата! — викаше жената.

Тя не спираше. Бейли се разтревожи. Вероятно пред магазина вече имаше стотици като нея — сърдити и готови за скандал.

— Какво правите в такива случаи? — попита ненадейно Р Данийл Оливо.

Бейли едва не подскочи.

— Това е необикновен случай. Обаче Р-овете са регистрирани продавачи, съвсем законно.

Двамата си шепнеха, докато Бейли се правеше на строг и официален.

— Щом е тъй — рече Р Данийл, — заповядайте на жената да бъде обслужена от тях или да напусне магазина!

— Опасна е тълпата, а не жената. Имаме нужда от патрул.

— Един представител на закона би трябвало да е достатъчен — каза Данийл. — Отворете вратата, господине! — обърна се той към управителя.

Управителят каза:

— Ще държа Града отговорен за всички повреди!

Бариерата беше смъкната. Мъже и жени нахлуха в магазина. Бейли беше виждал подобни вълнения. Наблюдавал бе как множество ръце вдигат роботите, как ги разкъсват на метални късове и жици, как ритат като топка скъпите позитронни мозъци. Роботите-продавачи не знаеха това, но те пищяха и криеха лицата си, докато тълпата нахлуваше.

— Спрете ги! — викаше управителят.

Р Данийл заговори. Гласът му се извиси неочаквано — висок и силен.

— Който направи крачка, ще бъде застрелян!

За момент никой не се помръдна.

Р Данийл се качи на стол и оттам на един шкаф.

— Вие си мислите — рече той, — този човек държи в ръцете си тиклър. Ако всички се спуснем отгоре му, ще го надвием и само малцина от нас ще пострадат! — Гласът му не беше сърдит, но бе авторитетен. Той продължи: — Грешите. Това, което държа, е смъртоносен бластер, а не тиклър. И ще го използувам. Казвам ви го сериозно. Сега ще дойда до вратата и ще застрелям всеки, който ме докосне. Тази жена тук…

— Не, не! — завика жената. — Аз не вредя на никого. Не искам вече обувки! Искам да си ходя!

— Тази жена тук! — продължи Данийл, — ще остане и ще бъде обслужена. — Той пристъпи напред. Тълпата стоеше насреща му няма. Бейли затвори очи. Това беше моя грешка, помисли си той. Те са му дали моята категоризация!

Нямаше нито звук. Той отвори очи и видя как тълпата напуска магазина.

Отвън спря колата на полицейски патрул. Чак когато всичко свърши, помисли си Бейли. Беше лесно да се отърве от тях. Той обясни на хората в колата за случилото се, като изцяло скри извършеното от Данийл.

След това дръпна Р Данийл настрани.

— Слушайте — рече той, — аз не съобщих за вашето участие.

— Не зная законите ви. В моята страна винаги е нужен пълен отчет, но може би при вас не е така. Във всеки случай избегнахме скандал. Това е всъщност най-важното, нали?

— Тъй ли? — Бейли говореше с яден шепот. — Повече не бива да го правите!

— Да не прилагам повече закона? Какво тогава трябва да правя?

— Да не заплашвате човешко същество с бластер!

— Нямаше да го използувам, Илайджъ, това ви е добре известно. Аз съм програмиран да не причинявам зло на човек. И, както видяхте, не се готвех да стрелям. Дори и през ум не ми е минавало.

— Имахте късмет. Но не разчитайте на него отново. Аз имам право да използувам бластер срещу размирниците, затова го и нося. Но по-безопасно е да се извика патрул.

Р Данийл се замисли. Той поклати глава:

— Мисля, че грешите, колега Илайджъ. Учили са ме, че Земните хора са свикнали от рождение да приемат властта. И е достатъчно само един представител на властта, който отстоява твърдо закона, както го показах и аз.

Лицето на Бейли почервеня от гняв.

— Ако те бяха разбрали, че сте робот…

— Бях сигурен, че не ще познаят.

— Във всеки случай помнете, че сте робот. Само един робот, като продавачите от магазина.

— Но това е очевидно.

— И че не сте човек!

Бейли беше жесток въпреки желанието си. Той си мислеше за младия Винс Барет, когото Р Сами бе изместил. И за себе си, Илайджъ Бейли, когото Р Данийл можеше да измести. Боже господи! — помисли си той, — та нали баща му беше декласиран поради инцидента, отнел живота на хора; може би това беше негова грешка, Бейли не знаеше. Но той не беше сменен от робот-учен!

Той каза сухо:

— Да вървим! Трябва да ви заведа у дома. Джеси ни чака.