В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (8)

Дълги като часове минути

Дните се влачеха монотонно.

Какво да прави човек с времето, когато го има в такова изобилие? Накъде да отправиш поглед, след като вече всичко си видял? Накъде да поемат мислите ти, когато мечтите могат да ти навлекат толкова беди? Представях си, че тичам навън волно и свободно сред горите с изсъхнали листа, които шумолят под краката. Представях си, че плувам в близкото езеро, че газя в прохладен планински поток. Но бляновете са като тънки паяжини, които лесно можеха да бъдат разкъсани и бързо да ме отпратят в действителността. А къде беше щастието — в миналото? В бъдещето? Със сигурност не и в настоящето. Имахме едно нещо, едно–единствено нещо, което да ни дава искрица радост, и то беше надеждата.

Крис казваше, че да прахосваме времето е смъртен грях. Времето е ценно. Никой никога не е имал достатъчно време, нито е живял достатъчно дълго, за да научи достатъчно много. Около нас светът се въртеше в неумолим ритъм, крещейки: „Бързай, бързай, бързай!“ А ние разполагахме с време в излишък, часове, които трябваше да запълваме, милиони книги за четене, време да дадем простор на въображението си. Творческият гений започва в момент, когато си се отпуснал, мечтаеш за непостижимото, а после правиш така, че то да се превърне в реалност.

Както беше обещала, мама идваше да ни вижда и носеше нови играчки, за да се разнообразяваме. Ние с Крис обожавахме да играем на „Монопол“, анаграми, китайска дама, обикновена дама, а когато мама ни донесе една двойна колода с карти за бридж и книга, в която пишеше как да играем с тях, е-ха, тогава станахме истински факири на картите!

С близнаците, които не бяха достатъчно големи, за да проумеят правилата, беше по-трудно. Нищо не можеше да задържи интереса им за дълго — нито количките, които мама купуваше, нито камиончетата, нито електрическият влак, който Крис закачи така, че релсите минаваха под леглата ни, под тоалетната масичка, край скрина и под високия шкаф. Накъдето и да се обърнехме, под краката ни имаше някаква играчка. Едно нещо те със сигурност мразеха — тавана — всичко в него им изглеждаше страшно.

Всеки ден ставахме рано. Нямахме будилник, а само ръчни часовници, но някакъв вътрешен механизъм се задействаше и дори да исках, не можех да спя до късно.

Щом станехме, отивахме в банята. Преди бабата да влезе, трябваше да сме измити и напълно облечени.

С напета походка тя влизаше в нашата потискаща, сумрачна стая, а ние стояхме мирно, докато я изчаквахме да остави кошницата и да излезе. Тя рядко ни заговаряше, а когато го правеше, то беше, за да попита дали си казваме молитвата преди храна и преди лягане и дали всеки ден четем по страница от Библията.

— Не — отвърна й Крис една сутрин, — не четем по една страница, а по няколко глави. Ако смяташ четенето на Библията за наказание, тогава по-добре не го прави. За нас това е интересно четиво. То е по-кръвнишко и по-лъстиво от всички филми, които сме гледали, и там се говори за повече грехове от всяка книга.

— Млъквай! — изсъска му тя. — Питам сестра ти, а не теб.

След това ме накара да й кажа един цитат. Тези изпитвания бяха възможност често да се шегуваме за нейна сметка, защото в Библията има думи, подходящи за всяка ситуация. Тази именно сутрин аз казах:

— Защо възвърнахте зло за добро?

Тя се намръщи, обърна се и излезе. Няколко дни преди това, без да гледа към Крис, упорито обърнала гръб към него, тя грубо го изкомандва:

— Кажи ми цитат от Книгата на Йов и не се опитвай да ме заблуждаваш.

Крис обаче изглеждаше добре подготвен и уверен.

— Но мъдростта де ще се намери? И де е мястото на разума? И каза на човека: Ето, страх от Господа, туй е мъдрост, и отдалечение от злото, това е разум. Ето моето желание: Вседържателят да ми отговаря и защитникът ми да състави записки. Не само многолетните са мъдри, нито само разбират правда. — Той можеше да продължи до безкрай, но лицето на бабата бе почервеняло от гняв. Тя престана да го кара да казва цитати от Библията. После и мен остави на мира, защото и аз често се сещах за някой хаплив цитат.

Всяка вечер към шест часа се появяваше мама — задъхана и тревожна. Пристигаше натоварена с подаръци, книги за четене и игри. След това се втурваше да се къпе и преоблича, за да присъства на официална вечеря долу, където сервираха икономът и една прислужница. От онова, което разказваше на един дъх, се разбираше, че често имаха и гости на вечеря.

— По време на обедите и вечерите се върши много работа — поясняваше ни тя.

Най-хубавите мигове бяха, когато мама успяваше да отмъкне от фантастичните малки канапета и вкусни ордьоври, но никога не ни носеше сладкиши, за да не си разваляме зъбите.

Само в събота и неделя си позволяваше да остава, за да обядва с нас. Веднъж тя потупа корема си.

— Вижте как започнах да надебелявам от тези обеди с баща ми, защото когато му казвам, че отивам да подремна, аз всъщност идвам тук да хапна още веднъж с децата си.

Обедите с мама бяха чудесни, защото ми напомняха за старите времена, когато живеехме с татко.

Един неделен ден мама ни донесе цял килограм ванилов сладолед и шоколадова торта. Сладоледът се бе поразтопил, но въпреки това го изядохме. Помолихме я да остане да спи при нас, но тя огледа претъпканата стая и поклати глава.

— Съжалявам, но наистина не мога. Нали разбирате, прислужниците ще се чудят защо не съм спала в леглото си. А и освен това трима в едно легло е прекалено много.

— Мамо — попитах аз, — докога ще продължава това? Тук сме от две седмици, но ни се струва, че са минали две години. Дядото още ли не ти е простил за женитбата? Не успя ли да му кажеш за нас?

— Той ми предостави една от колите си — каза тя с тон, в който долових желание да се измъкне — и това ме кара да мисля, че ще ми прости, иначе не би ми разрешил да използвам колата му, да спя под покрива му, нито да ям от храната му. Но аз още не съм събрала смелост да му кажа, че имам четири деца, които укривам. Трябва много внимателно да избера момента, а пък вие трябва да бъдете по-търпеливи.

— Какво ще направи, като разбере за нас? — попитах аз, без да обръщам внимание на Крис, който ми правеше знаци. Беше ме предупредил да не задавам много въпроси, защото мама ще престане да идва всеки ден. И какво щяхме да правим тогава?

— Един Господ знае как ще реагира — прошепна боязливо тя. — Кати, обещай ми, че ще внимаваш слугите да не ви чуят. Той е жесток, безсърдечен, а освен това и всесилен. Нека аз определя подходящия момент, когато действително ще е готов да ме изслуша.

Мама си тръгна около седем, а скоро след това ние си легнахме. Заспивахме рано, защото ставахме рано. Колкото по-дълго можехме да спим, толкова по-къси бяха дните.

Веднага след десет помъквахме близнаците към тавана. Един от начините за запълване на времето бе да се ровим из необятния таван. Там имаше две пиана. Кори сядаше на едно кръгло столче и започваше да се върти в кръг. Удряше пожълтелите клавиши на пианото, извиваше глава и се вслушваше. Инструментът не беше настроен и главите ни заболяваха от фалшивите звуци.

Крис се опита да го настрои, но струните се скъсаха.

Открихме пет грамофона „Виктрола“, от които само един работеше. Навивахме го, слагахме някоя стара плоча и слушахме най-странната музика, която бяхме чували.

Имаше цял куп плочи на Енрико Карузо, но за съжаление не бяха добре запазени. Сядахме в полукръг и слушахме Карузо. Ние с Кристофър знаехме, че той е най-великият от всички певци и сега имахме шанса да го чуем. Гласът му беше толкова висок, че чак звучеше фалшиво, и ние се чудехме кое му беше великото. Но кой знае поради каква причина Кори го харесваше.

Той можеше по цял ден да слуша плочи, но Кари беше неспокойна и вечно търсеше нещо ново.

— Не обичам това място! — хленчеше тя непрекъснато. — Изведете ме оттук. Още сега! Веднага! Иначе ще съборя стените! Сериозно, мога да го направя.

Заудря стените с малките си юмручета, но успя само да си причини болка.

Беше ми жал за близнаците. Всички бихме искали да избягаме. Когато Кари за пръв път пое към спалнята долу, където можеше да си играе с куклите и чашките за чай, с мъничката си печка, дъската за гладене и ютията, която не се нагряваше, ние с Крис си отдъхнахме. Горе на тавана беше музиката, която очароваше Кори, докато Кари щеше да „приказва“ с играчките си.

Честото къпане и миенето на косата беше друг начин за убиване на излишното време. Ние бяхме най-чистите деца на земята. След обяда лягахме да починем. Гледахме да спим колкото е възможно по-дълго. Двамата с Крис се състезавахме по белене на ябълки — кой ще направи по-дълга спираловидна лента от кората.

Най-опасната, но и най-забавна игра беше имитирането на бабата — бяхме винаги нащрек, да не би да влезе и да ни залови как я имитираме, загърнати в някой мръсен чаршаф от тавана, представяйки си, че това са вечните й сиви рокли от тафта. В това отношение ние с Крис бяхме по-добри от близнаците. Те толкова се страхуваха от нея, че не смееха да я погледнат в очите.

— Деца — казваше грубо Крис, застанал до вратата с въображаема кошница в ръце. — Държахте ли се прилично, почтено и пристойно? Тази стая е много разхвърляна! Момиче, оправи възглавницата, преди да съм ти издърпала ушите.

— Милост, бабо! — извиквах аз и падах на колене. — Капнала съм от умора, нека малко си почина.

— Почивка, значи! — отвръщаше бабата. — Няма почивка за злото, покварата, лъжата, безсрамието — само работа за тях, докато умрат и се озоват във вечните пламъци на ада! — И той започваше да маха заплашително, а близнаците се разпищяваха от страх. Тогава бабата изчезваше и Крис се ухилваше насреща ни.

През първите седмици от престоя ни секундите течаха като часове, независимо от усилията, което полагахме, за да се забавляваме. Онова, което ни крепеше, докато чакахме, бяха съмненията и страховете, надеждите и очакванията, но нищо не ни приближаваше към мига, когато щяхме да бъдем освободени и представени на останалите.

Близнаците тичаха при мен за всяко порязване, натъртване или забита в пръстчето тресчица. Внимателно я изваждах с пинсета, а Крис слагаше йод и лейкопласт на мястото. Едно наранено пръстче, и вече искаха да ги гушкам като бебета, да им пея приспивни песни, да ги целувам и гъделичкам, докато се разсмеят и отпуснат. Тъничките им ръчички здраво стискаха врата ми — бях обичана, много обичана… и нужна.

Близнаците ни приличаха повече на тригодишни, отколкото на деца на пет. Не по начина, по който говореха, а по това как търкаха очи с малките си юмручета и се цупеха за всяко нещо, което им е било отказано. За да ни принудят да изпълним желанията им, те запушваха носове, стискаха устни и спираха да дишат, докато лицата им станеха морави от липсата на въздух. Аз бях много по-податлива на тези заговори от Крис. Той беше наясно, че не биха могли да се задушат по този начин. И въпреки това се изпълвах с ужас, като ги гледах как са посинели.

— Следващия път — каза ми той насаме — искам да не им обръщаш внимание. Ако трябва, влез в банята и се заключи отвътре. Гарантирам ти, че няма да умрат.

Послушах го и естествено нищо не им стана. Като всички момиченца и Кари обожаваше да подскача из стаята. Тя си държеше полата така, че се показваха воланите на пликчетата. А ако имаха малки избродирани рози, трябваше да ги видим поне десет пъти на ден и да повтаряме колко е красива с тях.

Кори, разбира се, носеше къси панталони като Крис и беше много горд от това. Все още помнеше пелените, които трябваше доскоро да използва, тъй като често се изпускаше. Кари можеше да яде само цитрусови плодове, защото иначе получаваше разстройство. Ненавиждах дните, в които ни носеха праскови и грозде, тъй като тя обожаваше зелено грозде без семки, праскови и ябълки, но за съжаление последиците и от трите бяха едни и същи. Щом видех плодовете, знаех, че ме чака голямо пране, освен ако не успеех да я отнеса навреме в банята. Не смогнех ли — разнасяше се смехът на Крис. Винаги държахме синята ваза под ръка, в случай че тоалетната е заета, когато на Кори му се допишка. Често подмокряше късите си панталонки, а след това засрамен заравяше глава в скута ми, за разлика от Кари, която никога не се чувстваше виновна — грешката беше винаги моя, че не съм се справила достатъчно бързо.

— Кати, кога ще излезем навън? — запита той шепнешком веднъж, след като беше направил белята.

— Веднага щом каже мама.

— А защо мама не разрешава?

— Долу има един старец, който не знае, че сме тук. Трябва да чакаме, докато той обикне мама дотолкова, че да приеме и нас.

— Кой е този старец?

— Нашият дядо.

— Той като бабата ли е?

— Опасявам се, че да.

— Защо не ни харесва?

— Не ни харесва, защото… защото… ами, защото няма мозък в главата си. Мисля, че не само сърцето, но и главата му не е наред.

— Мама обича ли ни още?

Това бе въпросът, който щях да прехвърлям в ума си цяла нощ.

Бяха изминали много седмици. Една неделя мама не се появи при нас. Беше ни мъчно, защото знаехме, че е някъде из къщата.

Лежах по корем на пода, където беше по-хладно, и четях „Невзрачният Джуд“. Крис се ровеше из тавана, а близнаците си играеха с количките и камиончетата си.

Навън вече се мръкваше, когато изневиделица вратата се отвори и влезе мама: с тенис обувки, бели шорти, бяла фланелка с моряшка яка, украсена с червен и син ширит и избродирана котва. Изглеждаше невероятно щастлива и в цветущо здраве, докато ние вехнехме и с всеки изминал ден се поболявахме от потискащата топлина на тази стая.

Аха, моряшки дрехи — значи това е правила. Изгледах я сърдито, защото и аз копнеех за слънчев загар. Косата й бе разрошена от вятъра и тя изглеждаше десет пъти по-красива, нежна и привлекателна. А беше почти на четирийсет.

Очевидно добре беше прекарала следобеда. Беше към пет. Вечерята долу я сервираха в седем часа и това означаваше, че тя щеше да има малко време за нас, преди да се оттегли, за да се изкъпе и преоблече за вечеря.

Оставих настрани книгата и се обърнах да седна. Огорчена, прииска ми се да я жегна с нещо.

— Къде беше? — запитах я аз хладно. Как не я беше срам да се забавлява, докато ние стояхме заключени и дори не можехме да играем като децата на нашата възраст. Никога нямаше да мога да изживея отново изгубеното лято на моите дванайсет години, нито Крис неговото, нито близнаците.

Лицето й помръкна, като долови хладния ми тон. Тя пребледня, устните й затрепериха и вероятно съжали за големия стенен календар, на който с големи червени хиксове отмятахме дните си в затвора — горещите, самотни дни на болка и очакване.

Тя се отпусна в един стол, кръстоса прекрасните си крака и взе де си вее с някакво списание.

— Съжалявам, задето ви накарах да чакате — каза тя и ми се усмихна мило. — Сутринта мислех да се отбия и да ви видя, но баща ми настоя да остана при него. Имах конкретни планове за следобеда, но трябваше да ги посъкратя, за да отделя малко време на децата си преди вечеря. Въпреки че не ми изглеждаше потна, тя продължи да си вее, сякаш тази стая беше нещо, което тя просто не можеше да издържа. — Карах лодка, Кати — продължи тя. — Когато бях на девет години, братята ми ме научиха, а после, когато баща ти дойде да живее тук, аз научих и него. Прекарвахме доста време на езерото. Да караш лодка е като да летиш… невероятно преживяване — завърши неуверено тя, давайки си сметка, че нейното удоволствие е откраднало нашето.

— Карала си лодка! — едва не изкрещях аз. — Нали трябваше да разкажеш на дядото за нас! Колко време смяташ да ни държиш заключени тук? Завинаги ли?

Сините й очи неспокойно обикаляха стаята. Тя беше готова да скочи от стола, който пазехме специално за нея и поради тази причина използвахме рядко — нейния трон. Може би щеше и да си тръгне, ако Крис не бе слязъл от тавана, натоварен с толкова стари енциклопедии, че дори телевизията не се споменаваше в тях.

— Кати, не крещи на мама! — скара ми се той. — Здравей, мамо. О, Боже, изглеждаш великолепно! Страшно ми харесва моряшкият ти костюм. — Той остави книгите върху тоалетната масичка, която използвахме за бюро, приближи се към нея и постави ръце върху раменете й. Почувствах се предадена не само от мама, но и от брат ми. Лятото си отиваше, а ние не бяхме ходили на почивка, не бяхме плували, не се бяхме разхождали из горите, не бяхме дори виждали лодка, да не говорим за басейна в задната градина.

— Мамо! — извиках аз и скочих, готова да се боря за свободата си. — Мисля, че е крайно време да разкажеш на баща си за нас. Повдига ми се от тази стая и от тавана. Близнаците имат нужда от чист въздух и слънце, както и аз самата. И аз искам да карам лодка. Ако дядото ти е простил за женитбата, защо тогава не може да ни приеме? Толкова ли сме грозни, ужасни и глупави, та се срамува да ни признае за кръвни роднини?

Тя отпъди Крис, после, останала без сили, се свлече в стола, от който току-що бе станала, наведе се напред и зарови лице в ръцете си. Интуицията ми подсказа, че ще ни направи някакво страшно признание. Извиках Кори и Кари и им казах да седнат от двете ми страни, за да мога да ги прегърна. Дори Крис, който мислех, че ще остане до мама, дойде и седна до Кори. Сега отново бяхме като преди — малки птички, кацнали по жицата в очакване на онзи порив на вятъра, който щеше да ни отвее във всички посоки на света.

— Деца — започна тя с наведено лице, като нервно кършеше ръцете си, — не ви казах цялата истина.

Бях го предусетила вече.

— Ще останеш ли с нас за вечеря? — попитах аз. Кой знае защо ми се искаше да отложа малко момента на пълната истина.

— Благодаря за поканата. Бих искала да остана, но имам други планове за вечерта.

А това беше времето, през което можехме да бъдем с нея чак до мрак. Предишния ден беше прекарала едва половин час с нас.

— Писмото — промълви тя, вдигна глава, а сините й очи придобиха зеленикав отблясък, — писмото, което получих още в Гладстон, съдържаше и покана да дойдем да живеем тук. Не ви казах обаче, че баща ми бе написал кратка бележка накрая.

— Да, мамо, продължавай — обадих се аз. — Каквото и да е, ще го приемем.

Майка ни изглеждаше уравновесена, хладнокръвна и спокойна. Но имаше нещо, което винаги я издаваше — ръцете й. Плъзна ръка към шията, сякаш пръстите й търсеха да се уловят за нещо, но тъй като не носеше огърлица, те отново увиснаха безпомощно.

— Баба ви беше написала и подписала писмото, но накрая баща ми бе добавил още нещо. — Тя се поколеба, затвори очи, изчака секунда-две, а после погледна отново. — Дядо ви бе написал, че се радва, че баща ви е мъртъв. Беше написал, че лошите и порочните винаги си получават заслуженото. Бе добавил, че единственото хубаво нещо е, че не сме създали дяволско потомство.

По-рано бих запитала: какво е това, но сега вече знаех. Дяволско потомство беше същото като дяволско племе — някакво зло, нещо отвратително, което така се е родило и такова ще си остане завинаги.

Погледнах Крис, който много приличаше на татко. Пред очите ми изникна той — облечен в бял екип за тенис — висок, горд, със златиста коса и бронзов загар. Нали злото трябваше да бъде мрачно, уродливо, криво и дребно — то не стоеше изправено и не се усмихваше с небесносини очи, които никога не лъжеха.

— На отделна страница от писмото, която баща ми не бе прочел, майка ми бе изложила плана за вашето укриване — завърши неубедително тя, а лицето й пламна.

— Само защото се е оженил за полуплеменницата си ли баща ни е бил считан за лош и порочен? — попита Крис сдържано. — Това ли е единственото му провинение?

— Да! — извика тя, доволна, че той, нейният любим син, е разбрал. — През целия си живот баща ви е извършил един-единствен непростим грях: влюби се в мен. Законите забраняват брак между чичо и племенница, дори когато те са роднини само донякъде. Моля ви, не ни осъждайте. Обясних ви как беше. От всички нас най-добрият беше баща ви… — Тя млъкна, готова да се разплаче, и аз вече се досетих какво следва.

— Кое е лошо и порочно всеки сам преценява — започна разпалено тя в желанието си да видим нещата от нейната гледна точка. — Дядо ви е в състояние да обвини в грях и един ангел. Той е от онези хора, които очакват всеки член от семейството му да е съвършен, докато самият той съвсем не е такъв. Но само се опитайте да му го кажете, и с вас е свършено. — Тя нервно преглътна, сякаш щеше да й прилошее от това, което се канеше да изрече. — Кристофър, мислех, че щом веднъж дойдем тук, аз ще мога да му кажа за вас — как ти беше най-умното момче в класа, винаги пълен отличник, мислех, че като види Кати и разбере колко е талантлива и как добре танцува — мислех си, че само тези две неща със сигурност ще го предразположат, без дори да е видял колко красиви и сладки са близнаците — а кой може да каже какви способности ще проявят те занапред? Така си мислех и се надявах, че той лесно ще отстъпи, признавайки, че в крайна сметка бракът ни не е бил грешка.

— Мамо — изплаках аз, — като те слушам, струва ми се, че никога няма да му кажеш. Той никога няма да ни обикне, независимо колко са хубави близнаците, колко е умен Крис или колко добре танцувам аз. Всичко това изглежда няма значение за него. Той ще продължава да ни мрази и да мисли, че сме дяволско потомство, така ли?

Тя стана, приближи се и падна на колене, опитвайки се да ни прегърне.

— Нали ви казах — той няма да живее дълго. Задъхва се при най-малкото усилие. А ако не умре скоро, ще намеря начин да му кажа за вас. Кълна се, че ще го направя. Имайте търпение и проявете разбиране. Всичко пропуснато ще ви бъде компенсирано хилядократно.

Пълните й със сълзи очи умоляваха.

— Моля ви, моля ви, заради мен, заради това, че ме обичате, както и аз ви обичам, имайте още търпение. Това няма да продължи дълго и аз ще направя всичко възможно, за да облекча живота ви. Мислете за богатствата, с които скоро ще се сдобием!

— Бъди спокойна, мамо — каза Крис и я прегърна така, както би направил татко. — Това, за което ни молиш, е нищо в сравнение с онова, което ще спечелим.

— Да — каза мама нетърпеливо, — още малко жертви, малко търпение и всички удоволствия в живота ще бъдат ваши.

Какво ми оставаше при това положение? Как можех да протестирам? Вече бяха изминали три седмици — какво означаваха още няколко, или пък месец?

Но пътят беше пълен с препятствия, а откакто свят светува, златото винаги е било основната движеща сила.