Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wanderlust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даниел Стийл, Жажда

ИК „Компас“, Варна, 1996

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-005-0

История

  1. — Добавяне

1.

Потокът от слънчеви лъчи се изливаше в къщата през дългите френски прозорци и караше всичко в нея да блести. Гравираната махагонова рамка на камината в единия от двата предни салона, беше така излъскана, че направо искреше, нейните розетки и бюстове на жени бяха полирани до съвършенство. Дългата инкрустирана маса в центъра на стаята беше също толкова красива и за нея бяха положени не по-малко грижи, въпреки че беше почти невъзможно тя да бъде забелязана под елегантно подредените съкровища, които бяха събирани там в продължение на седмици. Гравирани нефрити, големи сребърни прибори, дантелени покривки за маса, две дузини изящно гравирани кристални купи и поне три дузини сребърни солници и захарници и четиринадесет сребърни свещници. Сватбените подаръци бяха така подредени върху масата, като че ли очакваха парад, а в края й лежаха черна резервоарна писалка и лист скъпа хартия, на която можеше да се впише всяко име, дарителят, на когото трябва да се благодари, тогава, когато младоженката щеше да има време. Едно от момичетата всеки ден почистваше праха от подаръците, а икономката се беше погрижила за това, среброто да бъде излъскано, точно както беше излъскано всичко в голямата къща на Дрискол. Съществуваше атмосфера на контролирано изобилие, на огромно богатство, което се набиваше в очи само, без някой да парадира с него. Тежките кадифени драперии и дантелените завеси в предния салон прикриваха обстановката от любопитните погледи, също както масивната ограда около къщата, грижливо поддържаният плет и дърветата зад него. Домът на Дрискол силно напомняше крепост.

От главния хол, точно след внушителното стълбище, извика женски глас. Той едва ли беше по-висок от нормалното, но можеше да се чуе ясно. Една стройна млада жена с дълги крака и деликатно оформени рамене се появи в предния салон. Тя носеше розов сатенен халат, червеникавата й коса беше оформена в кок и едва ли изглеждаше на много повече от двадесетгодишна. Имаше нещо нежно в гънките на дрехата й, но едва ли и в нея самата. Тя стоеше изправена, загледана в отрупаната с подаръци маса, като погледът й се движеше бавно върху съкровищата, кимваше бавно, а след това пристъпваше по-близо до масата, за да прочете имената, които беше написала… Астор… Тюдор… Ван Камп… Стърлинг… Флъд… Уотсън… Крокър… Тобин… Това беше каймакът на Сан Франциско, на Калифорния… на страната. Изискани имена, изискани хора, хубави подаръци. Не изглеждаше развълнувана в момента, в който се отправи бързо към прозореца, където застана с поглед, отправен навън към градините. Те бяха безупречно поддържани и това беше така от най-ранното й детство. Винаги беше обичала лалетата, които баба й засаждаше всяка пролет, едно изобилие от цветове и толкова различни от цветята в Хонолулу… Винаги беше обичала тази градина. Пое бавно въздух, мислейки за всичко онова, което й предстоеше да свърши за деня, и след това се завъртя бавно върху токчето си с погледа на тъмносините си очи, насочен към щедро обсипаната маса. Подаръците без съмнение бяха красиви… и същото би трябвало да важи и за младоженката… ако тя изобщо си дадеше труда да отиде на проба. Одри Дрискол погледна нежната си китка и продълговатия диамантен часовник, който някога беше на майка й. Той имаше малка рубинова закопчалка и тя го обичаше много.

На главния етаж имаше две прислужници, икономка, момиче, което да се грижи за спалните им, а долу готвачка с помощница и своя собствена прислужница… двама градинари… шофьор… Общо един щаб от десет души, които ангажираха всичкото време на Одри. И все пак тя беше свикнала с всичко това. Вече петнадесет години управляваше тази къща, откакто се беше върнала от Хавай. Тогава тя беше на единадесет, а Анабел на седем, когато родителите й бяха намерили смъртта си в Хонолулу. Нямаше къде другаде да се отиде.

Мислите й тръгнаха назад към мъгливото утро, когато пристигнаха и когато Анабел стисна силно ръката й и ужасена се разплака на висок глас. Дядо й беше изпратил своята икономка да ги доведе от островите и тя и Анабел си изпатиха от морска болест през целия път за вкъщи, но не и Одри, никога Одри. Тя беше тази, която се грижеше за старата госпожа Милър, икономката, когато четири години по-късно умря след боледуване от грип. Но госпожа Милър беше тази, която беше научила Одри на всичко, което трябваше да знае относно управлението на една чудесна стара къща като тази. Също така я беше научила какви точно бяха очакванията на дядо й. И Одри беше научила уроците си добре. Благодарение на нейните грижи къщата беше идеална във всяко отношение.

Шумоленето на халата й от розов сатен беше единственият звук в празната стая, когато тя влезе бързо в столовата, зае мястото си на празната маса и натисна звънеца от рубин на стола си. Всяка сутрин тя закусваше тук, за разлика от сестра си, която предпочиташе да прави това на горния етаж на поднос, покрит с безупречно бяла ленена салфетка.

Едно момиче в сива униформа с твърда бяла престилка, ръкавели и шапка се появи незабавно и отправи бърз нервен поглед към високата млада жена, седнала доста изправена в креслото в стил „Кралица Ана“, както винаги в края на масата.

— Да, госпожице Дрискол?

— Тази сутрин само кафе за мен, благодаря, Мери.

— Да, госпожице Дрискол.

Очите й приличаха на синьо стъкло. Одри не забеляза върху лицето й нищо подобно на усмивка. Те се бояха от нея, повечето, освен тези, които я познаваха добре… които си спомняха… малкото момиче, тичащо по алеята… детските игри… велосипеда… падането й от австралийското борово дърво… Но всичко това беше неизвестно за Мери. Тя беше на възрастта на Одри и познаваше само жената с твърда ръка и непоколебими идеи и скрито великолепно чувство за хумор. То беше скрито там, в тъмните сини очи… присъстваше… само трябваше някой да знае как да го открие. Но това се удаваше на малцина… тя беше само… госпожица Дрискол… старата мома.

Наричаха я старата неомъжена сестра. Анабел беше красавицата. Това не беше тайна. И Едуърд Дрискол винаги го беше казвал открито. Анабел имаше нежния рус образ на ангел, същия този толкова популярен през тридесетте години образ на безкрайна нежност… и през двадесетте… и десетилетия и столетия преди това… Анабел, малката принцеса… бебето… Одри все още си спомняше как я държеше в ръцете си и й пееше след смъртта на родителите им по време на пътуването за вкъщи от Бора Бора. Баща им не можеше да се противопостави на изкушението, което предлагат приключенията, а майка им го беше следвала, където и да отидеше от страх, че той би могъл да я изостави. Накрая тя го беше последвала чак до дъното на океана. Остатъците не бяха открити. Корабът потъна по време на буря два дни след тръгването от Papeete и момичетата останаха сами на този свят, само с дядо си… Клетата Анабел беше ужасена, когато го видя, а Одри й беше стискала ръката толкова силно, че пръстите им бяха побелели… Одри се усмихна, като си спомни за това. Той ги беше ужасил даже тогава. Или поне се беше опитал… особено бедната малка Ани.

Кафето й беше налято от сребърно джезве с дръжка от слонова кост. То беше пристигнало с нея от Хонолулу заедно с други съкровища, които принадлежаха на родителите им. Баща й малко се грижеше за всички тези неща и повечето от това, което майка й беше донесла от континента, беше останало в кашони. Той се интересуваше много повече от пътешествия по света, още повече обичаше албумите, които попълваше след пътешествията си. Одри все още ги притежаваше на лавиците в стаята си.

Дядо й никак не искаше да ги вижда, те му напомняха за загубата… единственият му син. Глупака, винаги го наричаше така. Погубен живот… два погубени живота… и две малки момичета, за които трябваше да се грижи. Навремето той си даваше вид, че е много против това неудобство и твърдеше, че те трябва да се стараят да бъдат по някакъв начин полезни. Изискваше Анабел да се научи да бродира и шие и тя се подчини, но опитите му да направи нещо с Одри се оказаха безплодни. Не й носеше радост нито шиенето, нито рисуването, нито поддържането на градината, нито заниманията в кухнята. Беше безнадеждна в рисуването с водни бои, не пишеше никакви стихове, отвращаваше се от музеите, а още повече от симфоничната музика… Но я привличаше фотографията и приключенските книги и разказите за далечни непознати места. Ходеше на лекции, четени от абсурдни, странни учени, и често отиваше на брега, където стоеше със затворени очи, поглъщайки аромата на морето и мислейки си за далечните брегове, до които се докосваше с върховете на пръстите си Тихият океан. Тя се грижеше много добре за къщата му, управляваше уверено слугите, следеше всяка седмица новостите на книжния пазар, имаше грижата къщата да бъде добре заредена и внимаваше да не би някой да му отнеме с измама дори една стотинка. Тя можеше да блесне със способностите си във всякакъв вид бизнес, само че не съществуваше никакъв бизнес. Съществуваше единствено домът на Едуърд Дрискол.

— Готов ли е чаят, Мери? — Без да поглежда часовника си, тя знаеше, че е осем и петнадесет и че дядо й щеше да слезе всеки момент облечен по същия начин, както всяка сутрин, като че ли все още му предстоеше да направи посещение в някой офис.

Той редовно се сърдеше, поглеждаше гневно Одри, упорито отказваше да разговаря с нея, поглеждаше я един-два пъти строго, пиеше си чая, четеше вестника, изяждаше две рохки яйца, филия препечен хляб, изпиваше още една чаша английски чай, а след това й пожелаваше приятен ден. Сутрешните му ритуали не деморализираха Одри, която едва ли им обръщаше внимание. Беше започнала да чете вестника му, когато беше на дванадесет години и при всеки удобен случай влизаше в сериозни дискусии с него върху прочетеното. В началото това го забавляваше, но по-късно той разбра каква голяма част от материята тя беше абсорбирала и колко добре оформени бяха мненията й. Първото им забележително политическо разногласие беше в деня, когато тя навърши тринадесет години. За голямо негово удоволствие цяла седмица след това тя не му проговори. Тогава той беше страшно горд с нея и това гордо чувство се запази. Важна причина за радост беше случаят, когато на следващата сутрин тя откри в стаята си вестник, предназначен специално за нея. Оттогава тя четеше вестника си всяка сутрин и когато най-после той пожела да говори с нея, тя беше повече от щастлива да дискутира с него по всички теми, които той намираше за интересни. После двамата започваха разгорещени спорове по всичко, което четяха от световната политика до местните новини, даже до съобщенията за вечери, давани от техни приятели. Рядко се съгласяваха по някой въпрос и по тази причина Анабел мразеше да закусва с тях.

— Да, госпожице. Чаят е готов.

Момичето в сива униформа изрече съобщението едва ли не със стиснати зъби, готово да посрещне вражеска атака, която не закъсня. Предпазливата му походка в хола, когато безупречно излъсканите му обувки напуснаха персийския килим, миг преди да стъпят върху следващия в трапезарията, шумното му ръмжене, което се чуваше, когато той издърпваше назад стола си, сядаше и поглеждаше само за част от секундата Одри, а след това грижливо разгръщаше вестника си.

Момичето наля чая под сърдития му поглед, след което той много предпазливо отпи първата глътка. До този момент вече Одри се беше задълбочила в новините и въобще не забелязваше как лятното слънце свети по медночервената й коса и дългите й деликатни ръце, които държаха вестника. За момент той я поглеждаше, впечатлен, както често му се случваше, от красотата й, въпреки че тя не знаеше това. Тъкмо това я правеше дори още по-миловидна, фактът, че самата никога не се замисляше върху това. Беше напълно различна от сестра си, която не мислеше за нищо друго.

— Добро утро. — Бяха изминали цели тридесет минути, когато двете думи изскочиха от устата му, при което снежнобялата му брада почти не се раздвижи. Сините му очи напомняха осветено лятно небе и прикриваха осемдесетте му лета. При звука от гласа му момичето трепна и това й се случваше всяка сутрин. Беше й неприятно да му сервира закуската, точно както беше неприятно за Анабел да се храни в неговата компания. Единствено Одри като че ли не обръщаше внимание на грубостта на маниерите му. Тя не се държеше по-различно, отколкото ако той й се усмихнеше и й целунеше ръка и се обръщаше към нея с нежни имена всяка сутрин.

В речника на Едуърд Дрискол не съществуваха хубави имена. Никога не бяха съществували, освен за жена му, но тя не беше жива от двадесет години и той си даваше вид, че оттогава е закоравял и в много отношения това беше точно така. Той беше привлекателен, добре поддържан мъж, някога висок и сега все още изправен, с бяла като сняг коса, голяма брада и красиви широки рамене. Движеше се с предпазлива, но решителна стъпка, в силната си ръка държеше абаносов бастун със сребърен връх, докато другата използваше, за да жестикулира енергично. Същото правеше и сега, като поглеждаше от време на време към Одри.

— Предполагам, че си чела новините. Номинираха го глупаците. Проклети глупаци, всичките са такива. — Гласът му гърмеше в облицованата с дърво трапезария, младото момиче трепереше, а Одри правеше неуспешни опити да скрие усмивката си. Тя посрещна спокойно погледа му и в този момент можеше да се забележи известно сходство между двамата.

— Реших, че това ще те заинтересува.

— Да ме заинтересува! — извика той високо. — Той няма никакъв шанс, слава богу. Хувър ще победи и този път. Но трябваше да подкрепят Смит вместо този идиот. — Беше прочел в рубриката на Липмън за номинацията на Франклин Рузвелт на конгреса на демократите в Чикаго. За Одри не беше трудно да предскаже реакцията му. Той беше заклет поддръжник на Хърбърт Хувър, въпреки факта, че до този момент сегашната година беше най-лошата от годините на депресията. Но дядо й не искаше да го признае. Той продължаваше да мисли, че Хувър е чудесен човек, въпреки армиите от гладуващи безработни из цялата страна. Депресията не го беше засегнала, поради което му беше невъзможно да измери степента, в която тя беше засегнала други хора.

Но политиката на Хувър беше накарала Одри да извърши предателство, както наричаше това Едуърд Дрискол. Тя се канеше да гласува този път за демократите и беше много зарадвана от избирането на Франклин Рузвелт.

— Той няма да спечели, това трябва да ти е ясно, така че не си губи времето за напразна радост. — Едуърд Дрискол с гневен жест остави вестника върху масата.

— Би могъл да спечели. Длъжен е. — Лицето й придоби сериозен вид, когато тя се замисли за икономическото състояние на страната. Това беше нещо ужасяващо и винаги я разстройваше. Дядо й отбягваше да говори за това, защото би могло да излезе, че вината е у Хувър. На Анабел, както изглеждаше, й беше все едно какво казваше той, но Одри беше много, много по-различна от нея. — Дядо — този път тя го погледна много внимателно с пълното съзнание какво прави и за реакцията, която ще последва от негова страна, — как можеш да се правиш, че не забелязваш нищо от това, което става около нас? Това е трийсет и втора, в Чикаго фалираха маса банки непосредствено преди конгреса на демократите, цялата страна е лишена от работа, улиците са пълни с гладни хора. Как, по дяволите, можеш да си затваряш очите пред всичко това!

— Не е негова грешката! — Той удари с юмрук по масата, а очите му светнаха.

— Негова е и още как! — Одри говореше разгорещено, но с нюанс на неприкрита ирония.

— Одри! Какъв език държиш! — Тя не му се извини, нямаше чувство, че това е необходимо. Той я познаваше добре и тя него. И го обичаше много, каквито и да бяха политическите му възгледи.

Сега тя му се усмихна, докато той я гледаше със злоба.

— Предлагам ти да се обзаложим още сега, че Франклин Рузвелт ще победи.

— Глупости! — Той махна с ръка, с което искаше да покаже, че тази мисъл е абсурдна. През целия си живот е бил само републиканец.

— Пет долара, ако победи.

Погледна я с присвити очи.

— Знаеш ли какво, въпреки всичките ми усилия, ти имаш маниерите на шофьор на камион.

Одри Дрискол се засмя и стана от мястото си и видът й в розовия сатенен халат, с подходящите за него чехли и малки диамантени клипсове на ушите й с нищо не потвърждаваше обвинението му. Както часовника, диамантите някога принадлежаха на майка й и тя винаги ги носеше.

— Какво ще правиш днес, дядо?

Отдавна вече не правеше много неща. Виждаше се с приятелите си, ходеше на обяд в клуба си „Пасифик юниън“, а после се връщаше, за да подремне следобед. В осемдесет и първата си година си беше позволил известни права. Някога беше един от най-видните банкери на Сан Франциско. Но след като преди десет години се оттегли от активна дейност, животът му беше спокоен, като не се смяташе присъствието на двете му внучки, които бяха на път да станат с една по-малко. Но, както беше признал пред един приятел само преди ден, тъй като ставаше дума само за Анабел, тя нямаше да му липсва. Беше всепризнатата красавица, но силата и духът бяха у Одри. Тя му беше необходима. Той и Анабел никога не се сприятелиха истински. Одри винаги заставаше помежду им, преди всичко за да защити малката си сестра. Ани беше бебето, което тя беше наследила от майка си и никога не я изоставяше, нямаше да я изостави и сега. В момента планираше една великолепна сватба за нея.

Погледът на Едуърд Дрискол пресрещна този на Одри.

— Отивам в клуба и ми се струва, че ти и сестра ти ще отидете в „Ранзохоф“, за да изхарчите всичките ми пари. — Даваше си вид, че е в бедствено положение, но това съвсем не беше така, въпреки депресията. Всичките му пари бяха толкова умно инвестирани, че тежките времена едва ли му влияеха, дори в най-незначителна степен.

— Ще положим всички усилия. — Одри му се усмихна делово. Тя купуваше много малко неща за себе си и така беше винаги, но на Анабел все още й трябваха доста неща за чеиза.

На сватбата щяха да бъдат седем шаферки. Одри щеше да бъде главната шаферка. Дж. Магриън беше направила сватбената рокля от антична френска дантела, украсена с малки перли, с много висока яка, която трябваше да очертае деликатното лице на Анабел, с воал от същата дантела и френски тюл, които да откроят косата й от златна коприна. Одри беше особено доволна от впечатлението, което правеха прекрасният воал и роклята, а също толкова доволна беше и Ани. Единственият проблем беше в това, как тя да бъде накарана да ходи на проби. Три седмици оставаха до церемонията, която трябваше да се състои в епископалната църква „Свети Лука“ и имаше хиляди подробности, които изискваха внимание.

— А между другото, ще дойде Харкърт за вечеря. — Тя винаги се опитваше да го предупреди сутринта. От време на време той забравяше и се гневеше много, когато откриваше някоя непозната физиономия или даже позната на масата си по време на вечеря, след като не е бил предупреден.

И сега той се вгледа в нея, както правеше винаги при споменаването на бъдещия му нещо като зет. Никога не беше убеден, че Одри не е ревнива. Трудно му беше да си представи, че не е. В края на краищата Анабел беше само на двадесет и една, а Одри на двадесет и пет и в очите на повечето хора съвсем не беше украшението на фамилията. У нея се забелязваше склонност да се прави обикновена, да носи косата си твърде пристегната и опъната назад, да не употребява руж за бледите си като слонова кост бузи, за да им придаде известен цвят, нито грим, който да потъмни светлите й мигли, или червило, което да подчертае пълните устни, които биха изглеждали чувствени, ако тя им дадеше тази възможност. Но, както личеше по всичко, това не й бе необходимо. Тя нямаше сериозен ухажор. През последните години се бяха появили няколко, но дядо й ги беше уплашил и прогонил. А Одри нехаеше. За нея всички те бяха толкова скучни и досадни. Понякога си мечтаеше за мъж, който да прилича на баща й със стремеж към приключения в душата си и страст за екзотични места, но така и не беше срещнала никой, който и в най-малка степен да е като него. Харкърт също не отговаряше на изискванията, въпреки че за сестра й представляваше идеална партия.

— Той е хубаво момче, нали? — Очите на дядо й се вглеждаха много старателно в нейните, както ставаше винаги, когато той искаше да види нещо, което всъщност не съществуваше и никога не е съществувало, въпреки че тя първа бе попаднала на Харкърт, и той я бе водил един-два пъти на танци. Но тя с радост го беше отстъпила на сестра си и въпреки това, което хората можеха да си помислят, тя нито копнееше за него, нито съжаляваше за станалото. Той никога не би задоволил глада в душата на Одри и тя самата се съмняваше дали изобщо това беше по силите на когото и да е. Това, за което копнееше, откриваше в снимките и оръфаните албуми, останали от баща й. Дълбоко в нея имаше нещо, което силно напомняше за него. Даже снимките им си приличаха, начинът, по който приемаха нещата, жаждата им за рядкото и далечното… — Харкърт ще бъде добър съпруг за Анабел. — Дядо й винаги казваше това, като че ли движен от желанието да й се надсмее, или защото се интересуваше от реакцията й. Той все още мислеше, че тя беше сгрешила, отказвайки се от него в полза на по-малката си сестра. Все още не можеше да разбере какво се криеше в нея. Малцина разбираха. Фактически никой. Но това не беше важно за нея. От години Одри беше свикнала да не търси чужди съвети относно личните си блянове. Без друго тя не можеше да ги реализира. Мястото й беше тук, трябваше да управлява дома на дядо си и да стои непрекъснато край него. И сега тя се усмихна на дядо си с бавната усмивка, която първо се появи в очите й, а след това слезе предпазливо към устните й. Изглеждаше, че прави усилие да не се разсмее. Винаги беше неясно какво е продължението на шегата, впечатлението беше, че имаше нещо, което знаеше само тя… Като че ли имаше още нещо… И действително имаше… Имаше още много от Одри Дрискол, но никой не го знаеше. Даже дядо й не подозираше докъде се простираха мечтите й или доколко беше голямо желанието й да тръгне по стъпките на баща си. Тя не подхождаше за живота, на който бяха обречени жените от нейното време и съзнаваше това много добре. По-скоро би умряла, отколкото да се омъжи за Харкърт.

— Какво те кара да мислиш, че ще бъде добър съпруг? — Тя се усмихна закачливо на дядо си. — Само защото е републиканец като тебе? — Одри го дразнеше и той налапа въдицата.

Погледът на Едуърд Дрискол потъмня и той беше на път да й отговори, когато точно зад тях се чу въздишка. Беше Анабел в истински облак от синя коприна и кремава дантела, косата й се спускаше над раменете, а погледът й, изпълнен с отчаяние, беше насочен към Одри. До сестра си тя изглеждаше значително по-ниска, беше изключително неспокойна и ръцете й потреперваха нервно. За Одри тя винаги беше много грациозна. Отличаваше се от нея в толкова много отношения и разчиташе напълно на спокойната си и компетентна по-голяма сестра.

— Сигурно вече говорите за политика в този ранен час? — Тя закри с ръка очите си, като искаше с това да покаже, че изпитва сериозна болка, което накара Одри да се засмее. През по-голямата част от времето те бистриха политиката, главно защото това им доставяше удоволствие. Получаваха удоволствие даже от спречкванията си, които освежаваха и двамата и ужасяваха Анабел, за която политиката беше нещо досадно, а споровете им отегчителни.

— Франклин Д. Рузвелт спечели номинацията на демократите в Чикаго снощи. Може би ще ти е приятно да го узнаеш. — Одри винаги мислеше, че е важно да я държи в течение на новостите, въпреки че тя никога не обръщаше внимание на тези неща и Анабел я погледна безизразно.

— Защо?

— Защото той победи Ал Смит и Джон Гарнър. — Одри говореше делово и Анабел поклати глава, като изглеждаше кисела и раздразнена, но все пак много красива.

— Не… Искам да кажа, за какво ми е да го знам?

— Защото е важно! — Погледът на Одри просветна, което не се случваше, когато говореше с друг човек. Не можеше да толерира поведението на сестра си, въпреки че тя самата отдавна се беше убедила, че цялата работа е безнадеждна. Анабел се интересуваше само от лицето и гардероба си. — Може би той ще бъде следващият президент на страната ни, Ани. Трябва да обръщаш внимание на тези неща. — Опитваше се да бъде нежна към нея, но в гласа й се съдържаше острота. Винаги беше изисквала от нея да проявява по-голям интерес към този свят, но въпреки всичко без успех. Разликата между двете беше наистина удивителна. Понякога беше трудно да се повярва, че са от едни и същи родители. Това казваше даже дядо им.

— Харкърт твърди, че интересът към политиката у една жена е нещо вулгарно. — Тя разлюля златните си къдрици и отправи предизвикателен поглед към двамата, като през това време Едуърд Дрискол я наблюдаваше очарован. Тя беше малко невероятно създание и без съмнение много хубава. И много приличаше на майка си… но Одри… Одри приличаше толкова на сина, когото той беше обичал… само той да не беше… но нямаше защо да се разбутва това сега… проклети загубени места… беше ходил къде ли не, от Самоа до Манджурия, и какво получи от това? — Освен това — продължи Анабел, — мисля, че не е много приятно да се разисква политика по време на закуска. Това е лошо и за храносмилането.

Едуърд Дрискол беше истински слисан, а Одри трябваше да се обърне встрани, за да скрие усмивката си. А когато възстанови старото си положение, погледите им се срещнаха над главата на Ани. В очите на Едуърд личеше някаква скрита милувка за нея, не че той някога би могъл да я изрази с думи.

— Ще ви видя и двете довечера на вечеря. И Харкърт.

Той се скри в библиотеката си и след малко се върна. Одри го виждаше малко по-прегърбен в сравнение с предишната година, но едва ли особено много. Беше горд, силен мъж и Одри чувстваше, че му дължи много. Остатъкът от живота си може би… или себе си самата за остатъка от неговия. Беше му необходима за управлението на къщата. И докато мислеше върху това, погледна сестра си. Тя трябваше да научи много неща за това, как се командва една къща, но упорито отказваше да възприеме каквото и да е от това изкуство от по-голямата си сестра, като изтъкваше думите на Харкърт, според който единственото й задължение беше да изглежда хубава и да се забавлява добре, като за останалото щеше да има грижата той. Харкърт смяташе, че е вулгарно за една жена да поема върху себе си прекалено голяма отговорност, казваше Ани винаги, когато можеше, без да съзнава, че по този начин отправя отровни стрели към сестра си, която постоянно се забавляваше от това и съвсем не се влияеше от възгледите на Харкърт за това кое е вулгарно.

— Не забравяй, че днес имаш проба за сватбената рокля — напомни тя на Анабел, докато двете излизаха от стаята в момента, в който вратата на библиотеката се затвори шумно. Одри знаеше, че той е влязъл там, за да изпуши една пура и да остане за малко сам, преди да бъде откаран до „Пасифик юниън клъб“.

Той обичаше да седи, загледан в далечината, и да си мечтае за старите времена, да чете писма от приятели и да съчинява в главата си отговори, преди да ги напише през следобеда. Малко бяха нещата, които трябваше да върши, за разлика от Одри, която трябваше да планира сватба за петстотин гости и една сестра, която напълно разчиташе на нея.

— Не искам да слизам днес, Од. Беше много горещо вчера следобед и още ме боли глава.

— Много лошо. Вземи един аспирин, преди да тръгнеш. До сватбата разполагаш само с три седмици. И видя ли подаръците, които пристигнаха вчера? — Тя я хвана здраво за ръката и нежно я избута в предния салон. Дългата стая с всеки изминал час се натоварваше с още подаръци от техните и на Харкърт приятели.

— О, боже… — Тя започна да хленчи, което вина ги караше Одри да поиска да я разтърси. — … Помисли за всички благодарствени текстове, които ще трябва да напиша!… Погледни всички тези хубави подаръци! Бъди признателна, не се оплаквай. — Одри беше повече майка, отколкото по-голяма сестра на Анабел. В продължение на четиринадесет години тя получаваше цялото внимание на Одри в много по-голяма степен, отколкото би могла да получи от собствената си майка. Одри даже беше избрала близкия колеж, за да не се откъсва много от сестра си, която не се записа повече в колеж след този на госпожица Хамлин. Но никой не очакваше това от нея, тъй като всички твърдяха, че Одри имаше ум, а Анабел красота.

— Наистина ли трябва да слизам днес в града? — Тя погледна умолително Одри, която я заведе на горния етаж, накара я да се облече и да седне да напише половин дузина благодарствени бележки, докато самата тя се обличаше, и в десет и тридесет и двете бяха готови, когато шофьорът пристигна в тъмносиния Пакард, който дядо им бе предоставил за техните нужди. Беше прекрасен летен ден, първата седмица на юли, и небето беше синьо, както беше навремето в Хавай.

— Спомняш ли си за тогава, Ани? — Одри зададе въпроса си, докато се движеха към града, но хубавата блондинка в бяла ленена рокля и голяма широкопола шапка само поклати глава. Всички спомени бяха избледнели още когато беше малко момиче. За разлика от снимките в толкова обичаните от баща им албуми. Те бяха единственото нещо от миналото, от което Одри не искаше да се отдели, докато Анабел не се вълнуваше чак толкова. Винаги ги беше намирала безинтересни, странни и ужасно чуждоземни и доста страшнички, тъкмо това, което особено много харесваше на Одри. В тях човек почти можеше да почувства аромата на далечните места, ако погледнеше снимките на планините в Китай и реките в Япония… хората, облечени в кимона, бутащи забавни малки колички, ловящи риба край поточетата и загледани в теб, като че ли готови да ти проговорят на техния език… Понякога като малко момиче Одри заспиваше с албумите в скута си и сънуваше, че се намира в едно от тези екзотични места… и сега собствените й снимки улавяха нещо необичайно и екзотично, даже при най-обикновени условия.

— Од? — Анабел я гледаше втренчено, когато колата наближи магазина на Дж. Магриън. Одри трепна и й се усмихна, беше дала свобода на фантазията си, което беше необичайно за нея. Винаги беше толкова заета и сега имаше да върши толкова много неща около сватбата на Ани. — Какво си мислеше точно сега?

— Не знам. — Одри отклони погледа си. Беше се замислила за една снимка на баща им в Китай отпреди двадесет години. Това беше снимка, която Одри винаги беше обичала по особен начин и на която баща й яздеше малко магаре и се смееше.

— Изглеждаше толкова щастлива. — Анабел олицетворяваше самата невинност и Одри се усмихна и погледна навън от прозореца, а след това към сестра си.

— Трябва да съм мислила за теб… и за сватбата… — Тя последва Анабел вън от колата под любопитните погледи на неколцина пешеходци от тротоара. В онези дни рядко можеше да се види Пакард. Повечето хора, които притежаваха такива коли, трябваше да ги продадат. Анабел изглеждаше напълно погълната от мислите си при влизането им в магазина, а Одри я последва, изпитвайки внезапно странно чувство, все едно, че я бяха дръпнали назад от едно голямо разстояние, от фотографа, за когото се беше замислила в колата, към това ужасно светско самодоволно място, и този преход изглеждаше много необикновен, като симфония от френски парфюми, които се носят във въздуха, а пред очите й като че танцуваха шапки и копринени блузи и ръкавици, всичките много хубави и много скъпи. И Одри изведнъж откри, че мисли за това, колко глупаво беше всичко, колко безцелно… колко неуместно. В живота съществуваха други неща, които бяха по-важни… други хора, които не можеха да си позволят храна и топли дрехи за децата си през зимата… имаше коптори и как и да е сглобени имитации на жилища из цялата страна, изпълнени с хора, които вече не притежаваха дом, и на този фон тя се разхождаше със сестричката си, заета с купуване на скъпи дрехи и на сватбена рокля, която струваше повече от едно образование, получено в колеж.

— Добре ли си? — Анабел я огледа за около минута в стаята, където пробваше роклята си. За миг й се стори, че Одри беше променила цвета си до зелено и това беше точно така. Беше се почувствала почти болна поради контраста, който занимаваше мислите й.

— Нищо ми няма. Просто тук е малко топло, това е всичко. — Две от продавачките се втурнаха да й донесат чаша вода и докато стояха до чешмата, като едната наливаше, а другата държеше чашата, те си шепнеха онова, което всички мислеха.

— Горкичката… толкова ревнува сестра си, че чак позеленя… горкичката… тя е старата мома.

Одри не чу тези думи, но ги беше чувала достатъчно често. Вече беше свикнала с тях и никак не се тревожеше. Не се тревожеше, даже когато тази вечер седеше в техния салон и водеше разговор с Харкърт Уестърбрук Четвърти, очаквайки Анабел да слезе от горния етаж и дядо си да се върне от неговия клуб. Беше закъснял, нещо необичайно за него, бавеше се и Анабел, което в нейния случай трябваше да се очаква. Тя винаги закъсняваше, винаги се суетеше, освен в случаите, когато Одри спокойно се натоварваше с всичко вместо нея.

— Уредено ли е всичко във връзка с медения месец? — Изглеждаше, че нямаше за какво друго да разговаря с него, освен за сватбата. С всеки друг тя щеше да обсъжда демократическата номинация, но тя познаваше твърде добре възгледите на Харкърт по въпроса за женското участие в политически разговори с мъже или с когото и да е. В един момент Одри се опита да си спомни за какво са говорили, когато са ходили на танци. Може би за музиката, но пък дали той не мислеше, че разговорите на такава тема са също вулгарни! Тази мисъл я накара да се засмее, но трябваше веднага да застане сериозна. Той описваше надълго и нашироко техните планове за медения месец. Щяха да вземат влака за Ню Йорк, после „Ile de France“ за Хавър, после за Париж с влак и оттам за Кан за няколко дни, после италианската Ривиера, евентуално Рим, после Лондон и след това обратно с кораб и вкъщи. Имаха намерение да отсъстват два месеца и по всичко личеше, че ги очаква много приятно пътешествие, макар и не чак толкова хубаво, колкото ако беше го планирала Одри.

Тя би пътувала до Венеция, а оттам би взела Ориент Експреса до Истанбул… Тази мисъл накара очите й да затанцуват, но гласът на Харкърт продължаваше да се лее напевно. Говореше за някакъв негов братовчед в Лондон, който бил обещал да му уреди аудиенция с краля. Одри се преструваше, че е страшно силно впечатлена, когато дядо й се появи и удостои със свиреп поглед Харкърт. Канеше се да спомене, че никой не го е предупредил, че ще имат гости, когато Одри го приближи, стисна ръката му и го поведе към Харкърт с приятна усмивка.

— Спомняш ли си, че ти бях казала, че Харкърт ще дойде тази вечер?

За момент той я погледна недоброжелателно със свити очи, а след това доста неясно си спомни за нещо, което може би му беше споменала сутринта.

— Кога беше това, преди или след всички тези дяволски глупави забележки относно Рузвелт? — Изглеждаше силно отегчен, но не и съвсем разстроен и тя се засмя, когато забеляза, че Харкърт е напълно объркан.

— Лоша работа, нали, сър?

— Няма значение. Хувър ще спечели пак.

— Надявам се. — Още един ревностен републиканец и Одри изглеждаше отегчена и от двамата.

— Ако спечели, ще разсипе тази страна завинаги.

— Не започвай пак с твоите теории! — Той изръмжа високо, но в същия миг загуби аудиторията си, тъй като на сцената се появи Анабел, облечена в рокля от бледосиня коприна, напомняше образ от картина. Тя беше абсолютно изящна с големите си сини очи, нежни черти и ореол от руса коса. Както можеше лесно да се разбере, Харкърт изглеждаше напълно поразен и погледът му не се откъсваше от нея. Той го отклони за момент, колкото да погледне неодобрително Одри, докато влизаха в трапезарията.

— Надявам се, че казаното за Рузвелт не беше сериозно.

Беше и още как. Тази е най-лошата година за страната и за това трябва да благодарим на Хувър. — Тя говореше спокойно и със сигурност, която трудно можеше да й се отрече, но Анабел я погледна умолително в момента, в който хвана Харкърт под ръка.

— Довечера няма да говорите за политика, нали? — Големите сини очи излъчваха доверие и бяха почти като детски.

Харкърт я потупа по ръката.

— Разбира се, че няма.

Одри се засмя, а в очите на дядо й също се появи малка светлинка.

Тя изгаряше от нетърпение да научи какво се е говорило в неговия клуб, въпреки че повечето от хората там бяха републиканци, разбира се, но тя винаги беше с мнението, че мъжките разговори са много по-интересни, отколкото женските. Винаги го беше мислила. Освен за хора като Харкърт, които отказваха категорично да обсъждат сериозни теми с жени. Намираше, че е изтощително да бъбри и да се усмихва, което Анабел прави през цялата вечер. И Одри беше изтощена, когато той излезе.

Анабел се носеше щастлива нагоре по стълбите като малък ангел, а Одри се движеше по-бавно, хванала дядо си под ръка, като му даваше време да се изкачва с помощта на бастуна си. Както винаги, той изглеждаше много привлекателен и изпълнен с достойнство. Почти й се искаше някой ден да успее да намери мъж като него. От ранните му снимки знаеше, че е имал елегантност и стил, а освен това той беше със светъл ум и твърди убеждения. Би могла да живее лесно с човек като него. И ако не лесно, то поне щастливо.

Одри и възрастният джентълмен бяха сами в хола. Тя беше висока почти колкото него, но макар и прегърбен от годините, той се изправяше с половин глава над нея.

— Не те измъчва нищо, Одри, нали? — Беше забавно, че можеше да зададе такъв въпрос, а гласът му по изключение прозвуча нежно. Грубостта и сърдитата рязкост бяха изчезнали. Искаше му се да разбере какво се крие в сърцето й. Искаше да бъде сигурен заради собственото си душевно спокойствие, че тя няма резерви относно Харкърт.

— Да ме измъчва за какво, дядо? — Не беше го наричала така от детските си години, но сега изрече без затруднение това обръщение.

— Имам предвид… младия Уестърбрук. Можеше да бъде твой. — Говореше тихо, като се страхуваше, че някой би могъл да го чуе. — Най-напред той попадна на теб. А ти си и по-голяма от нея… от теб ще излезе един ден по-добра съпруга… не че тя е лошо момиче… просто е млада… — Той не можеше да я разбере.

Одри му се усмихна нежно, трогната от загрижеността му.

— Още не съм готова за брак. А освен всичко, той не е подходящ за мен. — Тя погледна дядо си усмихната.

— А защо не си готова още? — Той се облегна тежко на бастуна си, докато двамата стояха в тъмния хол един срещу друг. Беше уморен, но този разговор беше важен за него и тя въздъхна, като мислеше за въпроса му.

— Не знам… но знам, че има други неща, които трябва да направя по-напред. — Но как можеше да му обясни? Искаше й се да пътува… и да прави снимки… да прави чудни албуми… като тези на баща й…

— Като например? — Изглеждаше, че думите й го заинтересуваха силно. Накараха го да чуе звъна на далечни камбани… Това му беше струвало загубата на сина му… — Нямаш някаква глупост в главата си, нали?

— Не, дядо. — Ако не друго, поне искаше да го успокои. Дължеше му го. А и след всичко той беше един стар човек. — Даже не знам какво искам. Но знам, че не е Харкърт Уестърбрук. За това съм абсолютно сигурна.

Той кимна с глава удовлетворен и се загледа дълбоко в очите й.

— Тогава всичко е наред.

Ами ако не беше? Ако той й трябваше?

Тя продължаваше да си задава въпроси и когато го целуна за лека нощ, след което се обърна, чувайки миг по-късно шума от затварянето на вратата му. Тя стоеше вън от стаята си и размишляваше върху това, което беше казала. Даже не беше сигурна защо беше говорила така, но знаеше, че е казала истината… имаше нещо, което й се искаше да направи… нещо… места, които трябваше да посети… хора, които трябваше да види… и планини, и реки… и аромати… и парфюми… и екзотични храни… Беше й ясно, когато затвори тихо вратата си, че никога не би могла да живее заедно с Харкърт или може би с когото и да било. Съществуваше нещо много по-велико, с което непременно трябваше да нахрани душата си, и може би в някой недалечен ден щеше да тръгне… по стъпките на баща си и ще снима в движение… и ще се хвърли в същите тайнствени скитания и вълшебни влакове, в нещо като екскурзия назад във времето, в албумите… с него.