Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Лин Патрик. Сърце до сърце

Английска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN 954-110-129-1

История

  1. — Добавяне

Пролог

Холивуд, 1937 година

— Тъжна ли си, детето ми?

— Ммм? — Щом чу дрезгавия глас на Люсил, Анита Брукс се отърси от замисленото си състояние и се обърна към вратата на гримьорната.

Люсил я открехна още малко и вмъкна слабото си лице с остри черти.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

— Нещо не е наред ли? — попита отново Люсил. — Май ще трябва да се поободриш, преди да се върнеш на снимачната площадка.

Сърдечна и усмихната както винаги, актрисата, която запълваше паузите във филмите на Брукс-Гарфилд с комедийни изпълнения, прегърна с една ръка Анита. Внимаваше да не измачка обшитите с пайети волани на вечерната й рокля от бял атлаз с дълбоко изрязано деколте.

— Кажи на леля Люсил какво те тревожи.

Анита направи усилие да се усмихне успокояващо на жената, която смяташе за своя добра приятелка. Люсил бе неин професионален наставник по сценично поведение и винаги й помагаше със съвети как да изтръгне сълзи или смях от публиката. А тъй като бе и по-възрастна, тя безпогрешно долавяше кога Анита има лични проблеми. „Но този път нещата са различни“ — помисли Анита и опита да се измъкне без обяснения.

— Нищо особено, Люсил. Винаги съм нервна, преди да застана пред камерата.

— Дори след три седмици непрекъснати репетиции? — Люсил я изгледа с хитра усмивка. — Скъпа, сигурна съм, че знаеш наизуст всички стъпки. Направо е чудо, че не потрепваш в такт с пръсти и насън.

— Дори и тогава танцувам — призна Анита и се засмя.

— И, разбира се, с Прис Гарфилд.

Анита сведе поглед — не искаше Люсил да прочете в очите й какво я тревожи.

— Ще е добре да проверя грима и прическата си.

Обърна се към огромното огледало, висящо над тоалетната масичка. Оттам я погледна едно сребристобяло лице с лакирана жълтеникавочервена коса, спускаща се на вълни около него, силно начернени мигли и червени устни. Въпреки че се беше виждала многократно с професионален грим, Анита отново бе изненадана колко по-възрастна изглежда — никой не би предположил, че е само на осемнадесет години. Близна пръста си и притисна единствения непригладен кичур коса, който можа да намери.

— Прическата ти е в отлично състояние, така че я остави на мира. Знаеш, че гримьорите и фризьорите не обичат да се месят в работата им. — Люсил погледна над рамото й и се намръщи. — За жалост на мен не са в състояние да ми помогнат кой знае колко.

— Изглеждаш чудесно! — възрази Анита, която се възхищаваше от дългата грациозна шия и красивите тъмни очи на приятелката си.

— Хайде да се върнем към въпроса за Гарфилд. Влюбена си в него, нали?

Не можеше да отрече.

— Мисля… Мисля, че да.

— И той също те обича, права ли съм?

— Може би… — Въздъхна и се почувства много неудобно, при това не само защото не бе сигурна в чувствата на Прис.

— Сигурно е влюбен в теб. Когато танцуваш, видът му се променя изцяло. Прилича на някакъв романтичен герой.

Анита кимна.

— Определено е различен на сцената и в реалния живот.

Същото важеше и за снимачната площадка. Но през изминалите две години тя се научи да цени и спокойния и сериозен Прис.

На вратата се почука силно и двете подскочиха. Един от помощник-режисьорите извика:

— Готови за снимки!

— Е, май трябва да вървя — изрече Анита.

„И слава богу!“ — допълни наум. Подхвана дългата си рокля на волани и забърза навън, към простора на тъмния, полиран и ярко осветен подиум.

— Желая ти успех! — извика Люсил подире й и също побърза да заеме мястото си.

Но вниманието на Анита вече бе насочено към мъжа в смокинг, който я очакваше в края на снимачната площадка. Прис Гарфилд се беше облегнал на един от боядисаните в бяло парапети в кабарето от филма в стил „Арт Деко“. Изглеждаше отпочинал и равнодушен, въпреки че бе заобиколен от целия снимачен екип, от камери, прожектори и „публика“ от статисти и други актьори, разположили се на маси, подредени дъгообразно около дансинга. Спокойствието му обаче бе само привидно. Той се изправи и настойчивите му зелени очи срещнаха нейните. Когато хвана ръката й, Анита усети напрежението му.

— Анита! — прошепна й, а тя както винаги потръпна при звука на плътния му глас.

Режисьорът пристъпи напред и прекъсна интимния момент:

— Заемете позиция.

„И мислете за ролите си“ — добави наум Анита и помисли, че не й е трудно да се превъплъти в изплъзващата се, но силно влюбена героиня от „Фрак“. Блеснаха още прожектори, които почти я заслепиха. Премигна, помъчи се да не мисли за тях и да се съсредоточи. Играеше жена, почти сгодена за любимия мъж, а и героят на Прис й допадаше.

И така, музиката започна.

Анита забрави напълно за камерите, когато Прис запя думите на „Танц на любовта“, които звучаха като пламенна покана: „Ела, скъпа, остани в моите прегръдки…“. Музиката направи пауза, тя се извърна настрани, а той я хвана за талията, притегли я обратно и продължи да пее: „Животът е един любовен танц…“.

Възбудена от допира му, изпълнен с копнеж, тя като че ли бе готова да се предаде, ала продължи да се колебае, както повеляваше ролята й. Той пристъпи по-близо, погледна я с копнеещи очи и започна да се движи бавно в ритъма на сложен, изпълнен с чувство, танц. Когато понечи да му се изплъзне, той бързо я завъртя и плени в прегръдката си, задържа я, притиснал я здраво, и я поведе по дансинга с плавни чувствени стъпки.

„Не ме ли обичаш?“ — питаше музиката.

„Не ме ли обичаш?“ — говореха красноречивите жестове на Прис.

Пусна я за малко, като че ли да й даде възможност да подготви отговора си. Танцуваха на няколко стъпки един от друг. После отново се събраха. Роклята на Анита се увиваше плавно и красиво около тях.

Музиката се усили. Движенията им ставаха все по-сложни и по-бързи. Прис се завъртя и се остави смело в прегръдката на Анита. Сетне обгърна с ръце талията й и я вдигна високо нагоре. Погледите им се срещнаха. Спусна я бавно и притисна тялото й до своето.

„Да, Прис, обичам те!“ — за втори път този ден призна Анита, но само с поглед.

Той я вдигна и завъртя ликуващо, роклята й последва движенията й. Във финалната сцена двамата танцуваха, притиснати едни до друг — тъй както техните герои се обичаха, и накрая излизаха от сцената, за да поемат към щастието…

Защо и в живота нещата не бяха толкова прости?

Музиката достигна връхната си точка, Анита се прилепи към Прис. Чувствата й към него струяха от всеки неин жест. Любовта правеше играта й достоверна и сякаш й даваше криле. Не би могла да танцува така хубаво с никой друг. Единствено с него, Прис Гарфилд.