Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love’s Awakening, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
an8 (2012)
Разпознаване и корекция
Mrynkalo (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Рейчъл Форд. Любовно пробуждане

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0318-9

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Много си пребледняла, Селина. Добре ли си?

Ян се пресегна през пътеката в самолета, стисна леко ръката й, а тя се насили да се усмихне успокоително.

— Да, добре съм… Само малко съм уморена, това е. Ще се радвам да пристигнем по-скоро.

— И ние всички… Особено след това отклонение. Но ще бъдем там след…

Той погледна часовника си и в този момент високоговорителят се включи и гръцката стюардеса съобщи, че след десет минути ще се приземят в Миконос. Селина и Ян се спогледаха усмихнати, после тя леко освободи ръката си и недоловимо въздъхна. Може би това пътуване щеше да се окаже по-уморително, отколкото бе предполагала. Случайно събраната група младежи вече бе започнала да се оформя по двойки още преди да завърши полетът. Колкото до Ян, неговото приятелско отношение бързо бе започнало да прераства в близост — а това тя не можеше да допусне.

В каква ли невероятно глупава история се заплиташе пак, запита се тя за стотен път, откакто бе минала през залата за отпътуващи в Гетуик. Какъв ли безразсъден глас бе й нашепнал изкусително в ухото, че ще може спокойно да се върне отново в Гърция? И все пак, наистина ли беше чак такава глупост? Положително нямаше никаква опасност за нея, дори с тази смяна на летището в последния момент.

След онази сигурност на голямата стара къща в северен Оксфорд, Гърция й изглеждаше достатъчно голяма и опасна страна, макар да се надяваше да изкара незабелязана няколко седмици тук в разгара на лятното туристическо нашествие. Потънала сред безликите тълпи, тя просто щеше да бъде една от многото руси, облечени в джинси, обикалящи островите, почитателки на слънцето… Или поне така се бе самоуспокоявала.

Но сега, когато от лекото накланяне на самолета разбра, че пилотът вече започва спускането, последните останки от престорен кураж внезапно се изпариха и Гърция започна да й се струва някак по-малка, а тя самата — изложена на чуждите погледи… А и не бе могла да предвиди стачката на летище Хераклион на остров Крит, която ги принуди да се приземят в Миконос, много по̀ на север и по-близо до него.

Ако баща й не бе заминал в Щатите да чете лекции, тя никога нямаше да предприеме това пътуване. Но изправена пред изгледите за едно дълго затъпяващо лято в Оксфорд — изкарала вече наполовина следването си по икономика — бе се хванала на въдицата. Ян, един от студентите на баща й, бе предложил да заеме мястото на някакво момиче, което в последния момент бе отпаднало от групата за Крит, за да се хване през ваканцията на неочаквано добре платена работа във Флоренция.

Бе писала на баща си, като го поставяше пред свършен факт, и за да успокои съвестта си, позвъни на леля си в Кумбрия, която за щастие, бе достатъчно далеч. Леля й Грейс първо се ужаси, после й се скара, накрая се предаде.

— Не знам какво ще каже Едуин, но изглежда не мога да те спра. На деветнадесет години би трябвало да знаеш какво вършиш — макар че шумното й подсмърчане говореше за друго. — Сигурно разбираш, че поемаш ужасен риск, като се връщаш там. Знам, че са минали три години, но въпреки това.

Селина се насили да се усмихне.

— Говориш така, сякаш се каня да се пъхна в устата на лъва.

— Ами не е ли така? — Гласът на леля Грейс беше сух.

— Все някога трябва да се върна там. — Безполезно беше да се опитва да обясни на своята праволинейна земна леля този странен дълбок копнеж, който напоследък се бе появил и не й даваше покой, затова само каза: — В края на краищата, аз съм наполовина гъркиня.

Този път подсмърчането дори се засили.

— Може и така да е. Но за щастие, не ти личи толкова. Хмм… — Селина почти долови по жицата как леля й се намръщи. — Добре, явно твърдо си решила да заминеш, затова, за Бога, внимавай! Носи тъмни очила и покрий с шарф или с нещо друго тази своя светла коса. Нямам доверие на никого от тях.

Селина изви устни в горчива усмивка. Тях — така баща й и леля й споменаваха всички гърци в редките случаи, когато бяха принудени да говорят за тях — и особено за членовете на семейството на покойната й майка.

— И най-вече не вярвам на Алекс — додаде леля й. — Не знам каква игра играе, но твърде дълго се спотайва. Баща ти мисли, че нещата трябва да се оставят да се оправят от само себе си… — Както повечето мъже, беше неизреченият намек. — Но все пак…

Все пак, помисли си без настроение Селина, докато следваше Ян и останалите по стълбичката на самолета, озовали се в ослепителната следобедна жега, да можеше да ме видиш сега, лельо Грейс…

Първият шок беше, че се оказаха принудени да кацнат в Миконос. Тя упорито си бе внушавала, че остров Крит на практика се намира точно в противоположната посока от опасната зона, но вместо това се бе оказало, че ще вземат ферибота за Крит от тук — само на няколко морски мили от Тинос — родния остров на Алекс… Тя внезапно приведе рамене, когато й се стори, че едни тъмносини пронизващи очи се впиха в нея, придърпа напред шарфа си, така че да не се подава нито кичур от нейната светла коса с цвят на сладолед с карамел, и снишила се зад едрите фигури на двама от нейната група, се промъкна в сградата на летището.

Салонът за пристигащи гъмжеше от хора и Селина облекчено се смеси с тях. И все пак — това тревожно пронизващо чувство, че леденостудени пръсти пролазват по гърба й — не изчезваше.

По изтръпването на пръстите си усещам, че нещо злокобно се задава, потръпна тя.

За Бога, стегни се, ядосано си каза. Разтрепери се само при спомена за онова, другото, скъсващо нервите й време, което бе преживяла на същото това летище в очакване всеки момент да прозвучи гневен вик и нечия ръка да я спре, преди да проумее, че наистина се бе измъкнала и вече се препъваше нагоре по стъпалата към убежището на залата за заминаващи с полета за Лондон.

Абсолютно невъзможно бе някой да знае, че тя пристига. И потърсила потвърждение, че наистина е в безопасност, Селина се зарадва, че Ян я държи за ръка, докато си проправяха път през навалицата.

Половин час по-късно всички вече бяха получили багажа си и Селина с растящо нетърпение очакваше най-сетне да се махне оттук и с облекчение да вземе автобуса, който щеше да ги откара до ферибота.

— Вижте, вие по-добре тръгвайте — чу тя Ян да казва на останалите. Гласът му едва прикриваше раздразнението му. — Кажете на шофьора да изчака, докато се опитам да уредя нещата тук. — Той се обърна към нея: — Ще се върна до митническото гише. Може би са объркали багажа ти от онзи полет на КЛМ, който пристигна няколко минути след нашия.

Селина се чувстваше уморена, горещо й беше и й се струваше, че всичките й нерви, чак до връхчетата на пръстите, са изопнати до скъсване. А сега и този проблем. Отчаяна, проследи с поглед как Ян си проправя път обратно през навалицата, после се облегна на една колона и притиснала ръце до гърдите си, се втренчи в плочите на пода.

Когато една ръка леко докосна рамото й, тя подскочи, но после се извърна, грейнала от облекчение.

— Ян!

Беше някакъв служител от летището — високопоставен изглежда, ако се съди по количеството златни нашивки на униформата му.

— Госпожица Селина Кеъри?

— Да? — Тя се усмихна в очакване. — Намерили сте багажа ми? Но защо…

— Бихте ли ме последвали, теспинис. — Тонът му беше служебно любезен и безизразен. Имаше нещо…

— Какво… не е наред?

Но той не отвърна и през нея премина тревожна тръпка, мигновено превръщайки се в пълна паника, когато с присвито сърце тя си помисли: „О, не, загубили са го! Това трябва да е. В същия момент багажът ми заминава за Атина или за Австралия, а аз оставам само с джинсите и мърлявата фланелка, които са на мен.“

Служителят отвори една врата и я покани да влезе.

— Бихте ли изчакали тук един момент, госпожице Кеъри? — Вратата безшумно се затвори след него. Помещението беше малко, имаше само шкаф за папки, два стола и писалище, на което беше нейният куфар и пътната й чанта. Селина ги докосна, просто за да се увери, че не сънува, после се отпусна на стола. Коленете й трепереха от преживяното напрежение.

Но облекчението трая твърде кратко. Щом багажът й не беше се загубил, тогава защо я бяха довели тук? Дали нямаше някакъв проблем с паспорта й? Той още беше у нея и тя го отвори. Свали тъмните си очила, за да го разгледа по-внимателно. Валиден беше още три години. Лицето й с детските си бузки и невинност я гледаше втренчено с оголената уязвимост на всички паспортни снимки.

Селина Джейн; Място на раждане — Оксфорд; Дата на раждане — преди деветнадесет години.

Тя го затвори и го пусна в пътната си чанта, после неспокойно закрачи из клаустрофобично малката стая. Багажът й не беше се загубил, паспортът й беше наред. Тогава… В ума й светнаха тревожни лампички — възможно ли е някой от групата й да я беше използвал като нищо неподозиращ съучастник за пренасяне на наркотици през митницата?

С несигурни ръце тя отвори първо куфара си, после пътната чанта, но и двете с положителност си бяха точно така, както ги бе подредила предишната вечер. Опита се да потисне слепия страх, който бързо я завладяваше, но дълбоко изпод напълно разбираемата паника един още по-дълбок ужас я сграбчи и вцепени ума й.

Ян! Единствената й свързана мисъл беше, че трябва да се измъкне от тази стая и да се върне при него и закрилящата сигурност на групата. Не го ли стореше, щеше да се случи нещо ужасно.

Тя скочи към вратата, напълно забравила багажа си. Дръжката се превъртя, но вратата не се отвори. Беше заключена! Тя неволно сложи ръка на устата си, втренчена в дръжката, която в този момент някой завъртя отвън. Селина отстъпи назад с широко отворени очи, притиснала юмруци до устните си.

В стаята влезе мъж.

Той затвори вратата след себе си, после се облегна на нея, скръстил ръце, сякаш за да предотврати всякакъв опит за измъкване.

Беше по-красив, отколкото си го спомняше. Нощ след нощ го бе виждала в кошмарите си — и в сънищата си — но всички тези мъгляви видения, които се бяха въртели из съзнанието й като частици от детски калейдоскоп, никога не бяха се събирали така, че да покажат целия му образ.

Стройно силно тяло, широки рамене и мускулести бедра под небрежния бежов ленен костюм… Гъста, къдрава, непокорна черна коса, силно загоряло лице, смекчавано единствено от чувствената извивка на устата, съвършен орлов гръцки нос под фината линия на черните вежди. А очите му — почти огледално отражение на нейните, но не съвсем, защото докато нейните бяха сини като спокойно море, огряно от слънцето, неговите бяха тъмносини като океански дълбини, потайни и загадъчни…

Тези очи, засенчени от гъсти черни мигли, сега я пронизваха хладно, но въпреки това, под мълчаливия оглед сърцето й се разтуптя; мускулите на стомаха й се свиха. Красотата, острият ум, арогантността — характерни за всеки от неговата фамилия, една от най-богатите в Гърция — се уравновесяваха от ослепителния му чар и язвителното тънко като бръснач остроумие. За едно плахо, още не навлязло в светския живот, шестнадесетгодишно английско момиче, всички тези качества се бяха смесили в убийствена, смазваща комбинация. А сега…

Калимера, Селина.

Алекс!

Тя произнесе името му със сподавен шепот, едва познавайки гласа, излязъл от собственото й гърло. Намираше се на гръцка земя едва от час, а вече пред нея беше мъжът, когото най-много се бе страхувала да срещне. Невъзможно беше, абсолютно невъзможно! Тя не можеше да повярва на очите си и въпреки че челюстта й бе увиснала от недоумение, тази мисъл с ужасна яснота проникна в съзнанието й. Естествено през цялото време съм знаела, че това ще се случи. И все пак, всичките тези дни Алекс да е идвал да дебне на летище Миконос? Как беше онази фраза на баща й? „Боговете се смеят…“ Е, да, в момента сигурно са паднали от смях.

Тя се бе втренчила в призрака, все така облегнат на вратата. По него не трепваше дори мускул, но въпреки това заплахата, която излъчваше, сякаш висеше в задушния въздух и, усетила писалището зад себе си, тя го заобиколи, докато се оказа помежду им. Допирът на хладните й влажни ръце до полираното дърво, колкото и тясна преграда да беше, й внушаваше с масивността си лека илюзия за сигурност.

— Д-добре, Алекс, нямам нужда от твоята помощ. Багажът ми се намери.

На устните му за миг се изписа много неприятна усмивчица.

— Изглежда ще трябва от самото начало да те извадя от заблуждението, Селина. Именно аз уредих багажът ти да изчезне, макар и за малко, а и по мое нареждане ти беше доведена тук.

— По твое нареждане? Но това е невъзможно.

Още докато го произнасяше обаче, тя си каза: „Глупости говориш! Достатъчно добре познаваш Алекс, за да си дадеш сметка, че той познава в тази страна най-подходящите хора, за да станат нещата точно както ги иска. И все пак, дори ако…“

— Т-ти не може да си уредил това отклонение до Миконос, нали?

Той отметна глава назад и се засмя.

— Надценяваш ме, агапи му. Дори аз не мога да си играя с търговските самолети. Не, аз предварително бях подготвил нужното за посрещането ти в Хераклион. — Той разпери ръце в изразителен жест. — Но пристигането ти тук само опрости плановете ми.

Плановете му… Но какви точно бяха неговите планове? Жестоки, подли като самия него, запита се тя уплашено.

— Чуваш ли ме?

Той говореше нещо, но тя не бе чула нито дума. Беше застинала в недоумение, но когато постепенно осъзна положението си, усети как кръвта се оттегли от лицето й, краката й се подкосиха и тя се отпусна безсилно на стола:

— Ти… — Тя навлажни с език пресъхналите си устни, макар и той да бе станал като тебешир. — През цялото време си знаел, че пристигам, така ли?

— Разбира се. — Той сви рамене, приближи се и се облегна на писалището, като я измери с поглед. — Горкичката ми Селина, ти наистина ли смяташе, че баща ти ще може да те скрие от мен? Знаех къде се намираш — всеки ден.

Всеки ден? Потрепери при мисълта какво означаваха думите му: тя — забързана за пансиона, подтиквана от сърдития си, но все пак загрижен баща, отегчителната монотонност на уроците, зимните следобеди, вечерните подготвителни курсове, параклиса… После отново в Оксфорд, следването и препускането през парка, вечно закъсняваща за компютърните курсове, привидно безгрижна и свободна, както студентите около нея. А през цялото време… Не, това беше немислимо!

— Не ти вярвам. Ако знаеше, ти щеше да… — Тя млъкна.

— Да дойда да те намеря? — Той отново й отправи лека животински коварна усмивка. — Не. Предпочетох да изчакам, докато паднеш в ръцете ми като… узряла праскова. — Жестът му — това извиване на дългите тънки пръсти около въображаемия плод й беше противен до крайност. — Напълно сигурен бях, че един ден ти ще се върнеш. Обаче… — И този път тя долови едва забележима отсянка на мрачна усмивка. — … ти почти изчерпа търпението ми. Наложи се да направя толкова маневри. Момичето, което се оттегли от групата и освободи мястото за теб, понеже получи предложение за онази работа — мечта във Флоренция… Графът и съпругата му са стари мои приятели. Да продължавам ли?

— Не, не си давай труда — каза унило тя. Права се оказа леля й Грейс, чиито съвети нетърпеливо бе подминавала. Но сега сама се бе оказала глупачка — муха, която се мята в паяжината на интригите му. Сигурно, ако се бори достатъчно, ще се освободи? В края на краищата, тя вече не беше онова плахо покорно шестнадесетгодишно момиче, а и не беше сама.

Точно в този миг се появи Ян, отваряйки със замах вратата. Лицето му беше червено почти колкото фланелката му. Той ядосано се мъчеше да се отърве от двама служители на летището. Но Алекс издаде отсечена властна заповед, която ги накара да го пуснат и да се оттеглят. Осъзнала това, Селина усети сърцето си отново лудо да се разтуптява.

Ян погледна намръщено Алекс, после се запъти към нея.

— Какво, по дяволите, става, Селина? — Тонът му бе войнствен.

— Моля те, Ян — започна тя, но млъкна. „Внимавай“, искаше да му каже, но не посмя да изрече думата. — Виж — започна тя, — всичко е наред. — На всяка цена трябваше да избегне стълкновението между двамата мъже.

— Не ме заблуждавай! Довличат тук багажа ти, без дума да ти кажат. Ако не се размърдаме веднага, ще изпуснем ферибота. И кой, по дяволите, е този тук?

Той посочи с палец назад към Алекс, който се бе облегнал лениво на стената, макар погледът на присвитите му очи да пронизваше и двамата.

— Чуй, Ян — рече тя припряно, — би ли ме изчакал отвън?

— Да те изчакам отвън? — Той хвърли кос поглед към Алекс. — Не мърдам от тази стая без теб! — Той обгърна раменете й. — Хайде, скъпа, да се разкараме от този тип.

Селина не беше сигурна дали това, че Ян беше сложил ръка на раменете й, дали това „скъпа“, или пък „този тип“ предизвикаха реакцията на Алекс, но тъмните му вежди мигновено се събраха в гневна бръчка, преди да се обърне с вбесяващо спокоен глас към Ян:

— М-м-м… Паракало, кири…

Вдигане на вежди.

Боро на сас воитиссо?

— О, недей, Ян! — възкликна тя, призлявайки й от жестоката игра, която Алекс явно се канеше да подхване. — Той говори чудесно английски.

Ян бавно премести поглед от нея към Алекс и едва тогава сякаш долови напрежението, изпълнило малката стая.

— Искаш да кажеш, че го познаваш ли? — запита я. — Кой е той, за Бога?

Тя не можа да стори нищо друго, освен да премести поглед от единия към другия — от честното открито лице на Ян, смръщено в недоумение, към потъмнялото от гняв изражение на Алекс. Най-после тя успя да продума:

— Той… Той ми е братовчед… Втори братовчед — добави и отправи умолителен поглед към Алекс, но той само изви вежда и цъкна с език в насмешлив укор.

— Каква небрежност от твоя страна, Селина. Ти просто не си осведомила този младеж за истинското си положение. — Алекс се обърна студено към Ян. — Позволете ми да се представя. Аз съм Алексис Петридис. Втори… братовчед на Селина. — Изговори го с леко подигравателно наблягане. — И неин съпруг.