Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джей Ръсел. Тунел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Ани Николова


Първа част

1.

— Копелето му недно!

— Леле! Ам’чи тоз скапан лайнар е пукясал, мамицата му!

Денис Рейгън вдигна поглед от подпухналия труп. Двама скитници — „бездомни граждани“, напомни си той — бяха минали право през заградения участък и стояха от двете му страни.

— Ам чи то са му окапали ташаците — каза по-ниският.

— Мож тъй да са’й родил бе — предположи другият.

— К’во говориш бе, тъй да са’й родил? Хич без скапани ташаци ли? И с всички онез дупки ли са’й родил, мамицата му? А бе, педал такъв? И с избодени зъркели ли са’й родил бе? К’во ша кайш, а?

— Викам само, че може бе. Не, че е тъй.

— Маккийн! Морисън! — изкрещя Рейгън. Той умолително погледна нагоре към небето, но видя само гъстите утринни облаци. Отново заръмя и Рейгън го прие като подигравателен отговор на безмълвната си молитва.

Униформените полицаи се затътриха по мръсния пясък. Те застанаха в нещо като стойка „мирно“ пред него, като правеха всичко възможно да не зяпат към трупа.

— Да, господине! — едновременно казаха патрулните.

— Бихте ли разкарали тези скитници? — рече той. — И айде да се помъчим да държим публиката по пейките, а? Искам да кажа, поне да се преструваме, че познаваме процедурата.

— Бездомни граждани, господине — поправи го Морисън.

— Какво? — прошепна Рейгън.

— Бездомни граждани. Според настоящите директиви на управлението, „бездомни граждани“ е официалното…

— Господи божичко! — изкрещя Рейгън. — Просто ги разкарайте!

— Слушам, господине — хорово отвърнаха патрулните и затикаха двамата дрипльовци обратно към Оушън авеню.

Гласовете им се отдалечиха. Отново се появи Уидърспун, който застана с гръб към трупа. Изглеждаше мъртвешки блед, въпреки загара си, гъстата му коса беше разрошена. „Защо скапаняците никога не оплешивяват?“ — зачуди се Рейгън. Уидърспун бе оставил сакото и вратовръзката си в колата, но по ризата му се виждаха издайнически петънца от повръщане и по влажното петно на дясната му обувка бяха полепнали песъчинки.

— Комедианти — замислено поклати глава Рейгън.

— Бездомните граждани ли?

Рейгън хвърли поглед към Уидърспун, за да види дали не го подиграва, но младият сержант изглеждаше съвсем сериозен.

— Да — отвърна той, — и те.

— Господине… — понечи да започне Уидърспун.

— Остави — прекъсна го Рейгън.

— Просто…

— Остави, казах ти. Случва се. Какво става с катафалката?

— На път е. Рано тази сутрин е имало още няколко случая и патоанатомията е задръстена догоре.

Рейгън кимна. Скапаната престъпност излизаше извън контрол. Отново. Над двайсет убийства всеки уикенд. Войни за територии, гангстерски убийства, наркотично безумие. И вече не само в южната част на централен Лос Анджелис. През последната година убийствата се бяха увеличили с повече от трийсет процента. И медиите — „шибаните медии“ — вдигаха адски много шум. Онези фризирани многознайковци — които, отбеляза Рейгън, също никога не страдаха от оплешивяване — сдъвкваха управлението заедно с парцалите. Особено когато ставаше дума за тунела. Не можеш да включиш телевизора без някой хубостник с квадратно чене да вие до небесата, че тунелът разкъсвал на парчета тъканта на обществото. Божичко! Забравили ли бяха вече за тревата? Какво беше станало с доброто старо време?

А щом шибаните медии продължаваха да се вманиачават, това бе и основен приоритет на костюмарите от центъра, които живееха и умираха по милостта на новините в шест часа.

Рейгън хвърли поглед към трупа през ситния дъжд.

Не можеше да повярва, че не е работа на гангстери. По дяволите, бе приел сигнала от Хърбст, само защото му се стори сигурен. Но убитият не му се струваше подходящ за това: прекалено бял, прекалено стар. Без подпис. Когато правеха такива номера, копелетата подписваха шедьовъра си с букви, големи колкото тези на входа на Холивуд.

Не, това си бяха говна и Рейгън надълбоко беше нагазил в тях. Сам си го бе изпросил и сега трябваше да се оправя.

Това беше най-гадната работа и означаваше мълчание. Никаква преса, ограничена информация за медиите, само колкото е нужно да знаят. Строга политика на управлението: гражданите да не се тревожат повече от необходимото. Не и при цялото това безумие и определено не след неособено умелите действия на полицията с последните двама серийни убийци. Върхът бе, че навярно щеше да му се наложи да се свърже с проклетото „Бюро“. Нямаше нищо по-лошо от това да работиш с онези нахални кретени.

— Уидърспун.

— Да, господине!

Поправка: само едно нещо беше по-лошо. Бяха му натресли тъп партньор. „Специална задача“, бяха му казали. Специални говна, по-точно. Племенник на капитан Алтън Уидърспун „Тънкокурия“. Отначало си помисли, че са му пуснали хлапето като бдително око от личен състав. Но само след седмица се убеди, че старият Тънкокур навярно отчаяно е копнеел да се отърве от този кретен. Рейгън просто бе имал лошия късмет да се окаже магарето, на което са прикачили тази опашка.

— Дръж под око това приятелче, докато не дойдат от съдебната медицина. Трябва да си купя цигари.

Той закрачи към редицата евтини магазинчета за сувенири и павилиони за бърза закуска по кея, но един от патрулните му даде знак.

— Търсят ви, лейтенант.

Рейгън въздъхна и лапна ментов бонбон. Пъхна се зад волана на необозначения си шевролет и избърса лицето и оредяващата си коса с мръсната хавлиена кърпа, която държеше отзад. Валеше силно. Какво лято само, а? Той вдигна телефона.

— Да. Рейгън.

— К’во става там, Дени?

Донатели.

— Вали като от развалена чешма. И е мокро. Господи, влажно е като усмивката на кмета. Съвсем сигурен съм, че ще се простудя, а няма нищо по-лошо от лятна настинка. Трябва да е заради глобалното затопляне или нещо такова.

— Гадно е, зная. Виждам капките през прозореца. Обаче не ги чувам заради климатика.

— Гадняр.

Последва силен шум: или смях, или пращене от връзката.

— Е, какво е положението? — попита Донатели.

— Имаме един грозен труп. От водата. Всичко, което можеш да си представиш в областта на порезните рани, че и повече. Племенничето си избълва червата.

— Истински Уидърспун. Разкажи ми за трупа, Денис. Нарисувай ми словесен портрет.

— Бил е във водата поне едно денонощие. Може би две. Многобройни прободни рани. Горили са го, рязали са го, драли са му кожата. Няма нито очи, нито хуй. Някой се е кефил с тоя тип.

— Прилича ли на дело на нашите приятелчета?

Рейгън въздъхна.

— Мисля, че не, Кърмин. Адски е гадно, даже по гангстерските стандарти. Пък и не носи ничий подпис.

— А стига бе!

— Продължавай в тоя дух, сладур.

— Добре. Тъкмо се каним да се заемем с взлом и убийство в някаква лаборатория в Уестууд. Знаех си, че си попаднал на нещо кофти, но първите данни сочат, че онова в Уестууд определено е свързано с гангстери. Ти ще свършваш ли скоро?

— Само чакам момчетата от съдебна медицина.

— Добре. Защо не оставиш младежа сам да се оправя и не си замъкнеш увисналия задник до „Фидра Фармасютикъл“? Голям комплекс в Сепълведа. Хубавичко се поогледай и ми кажи дали по труповете няма подобни следи.

— Ясно. Хей! Кой покрива местопрестъплението в Сепълведа?

— Хмм…

— Аха! — рече Рейгън.

— Там е Бролин.

— По-добре да ми беше заврял чадър в гъза, а?

— Я по-любезно, лейтенант.

— Да бе, да.

— А, Денис?

— Казвай!

— Някой вече се е изпуснал. Пълно е с лешояди, тъй че внимавай как се държиш.

— Медиите, казваш…

— Шибаните медии — поправи го Донатели. — Съкрушен си, ясно ми е. Просто се размърдай.

И Рейгън го послуша.