Кина Къдрева
Приказка за Голямата и Малката мечка

— Не мога повече! — изръмжа една нощ Голямата мечка и тръгна с тежки стъпки към своето мече, което всички на небето наричаха Малката мечка. — Омръзна ми да живеем сам-саменички всред тия звезди! Ставай да отидем на Земята!

— На Земята ли? — зарадва се мечето. — А как ще слезем на Земята? — попита то и боязливо погледна надолу. — Май много е далече.

— Трябва да си уловим седем звезди — каза Голямата рунтава мечка. — Ако си уловим седем звезди, ще си направим кола. От седем звезди става много хубава и удобна кола.

— А как ще си ги уловим?

— Ти само стой и гледай! Звездите са много лениви. Ей сега някоя ще заспи и ще се сгромоляса. Само че трябва да я уловим, преди да се е разбила, защото от разбити звезди хубава кола не става.

И Голямата мечка се спотаи и зачака. По едно време — хоп! — една звезда се откъсна от небето и полетя надолу.

— Мамо! Мамо! — извика мечето.

Мечката подскочи, замахна с лапата си и улови звездата. Тя наистина малко се опари, защото звездите са доста горещи и парят, даже и когато са заспали, но важното е, че звездата беше уловена.

И още мечката не беше успяла да я пъхне в торбата си, когато от небето се откъсна друга заспала звезда.

След нея — още една!

И още една!

И още една!

Те така падаха, сякаш ги беше хванала сънна болест. Мечката просто нямаше време да ги брои. Тя само ги ловеше и ги слагаше в торбата, а там звездите продължаваха да спят, защото звездите спят много дълбоко и веднъж заспят ли, нищо не може да ги събуди, докато не се наспят.

Най-после торбата се напълни и макар че звездите продължаваха да падат, мечката нямаше вече къде да ги слага. Тогава тя си развърза престилката, постла я на небето, изсипа звездите и започна да ги брои.

— Една звезда, две звезди, три звезди, четири звезди, пет звезди, шест звезди, седем звезди, осем звезди, девет звезди, десет, единадесет, дванадесет, тринадесет — цели четиринадесет звезди!

— Много са — каза Голямата мечка, когато свърши броенето. — От половината ще направим кола, а другата половина ще изхвърлим, за да не ни тежат по пътя.

— А не може ли да си направим две коли! — обади се Малкото мече. — Една голяма, голяма за тебе, и една мъничка, мъничка — за мене! Тогава всичките звезди ще влязат в работа.

— Може! — рече мечката, след като помисли малко. — Само трябва да караш внимателно, да не се обърнеш на някой завой.

— Внимателно ще карам — обеща мечето и започна да помага.

То подаваше на майка си звездите, а тя ги нареждаше и ги зачукваше здраво, за да не се разковат по време на дългия път.

Така направиха две коли: едната голяма за Голямата мечка, а другата малка — за Малката мечка.

Такива хубави звездни коли никой дотогава не беше и сънувал! Те целите блестяха, готови за път.

Вие се досещате, че мечето не изтрая и веднага се покатери върху седалката на своята малка кола. То искаше незабавно да потегли, но колата нямаше мотор и нямаше кормило, нямаше педали и даже нямаше клаксон.

— И голямата кола ли няма мотор, няма кормило, няма педали и дори няма клаксон? — попита натъжено мечето.

— Няма — отвърна майка му.

— Защо няма? — попита мечето.

— Защото не зная как се правят мотори от звезди и педали от звезди, и клаксони от звезди.

— А как тогава ще отидем на Земята?

— Аз ще закача твоята кола за Полярната звезда — обясни Голямата мечка. — Полярната звезда се върти като ос и като се върти, все ще довлече колата до Земята… А ти ще вържеш моята кола за твоята и ще ме влачиш.

Така и направиха. Голямата мечка завърза малката кола за Полярната звезда, Малката мечка завърза голямата кола за малката, после се качиха — всеки в своята кола — и потеглиха.

Оттогава се въртят на небето… Искаш ли да ги погледаш, отвори прозореца и потърси Полярната звезда. Тя се познава лесно, защото е по-светла от другите звезди и винаги показва север. За нея е закачена малката звездна кола. А като огледаш по-добре небето, ще намериш и голямата звездна кола. Зная, че искаш да видиш и мечките, дето са седнали в тях, но няма да ги видиш, защото тия мечки са много черни и отдалече съвсем се сливат с черното на нощта.

Въртят се те около Полярната звезда и дремят, защото не може да не дремеш, когато се возиш в кола и когато пътуваш толкова отдавна. Подрусват се по разбитите пътища на небето и мислят, че пътуват към Земята.

— Кога най-после ще стигнем? — запитва мечето, когато изкара един сън.

— Все ще стигнем… — казва Голямата мечка. — А да знаеш на Земята колко е хубаво… — прозява се тя.

Голямата мечка, разбира се, не се досеща, че от небето не може да се отиде на Земята с кола, даже когато колата е направена от звезди.

А пък ти някой ден можеш да идеш в небето с ракета.

Тогава карай право при голямата кола.

Внимавай обаче да не се опариш на звездите, тъй като те все пак, в края на краищата, се събудиха и като се събудиха, и като разбраха, че са заковани, толкова се разлютиха, така се разпалиха от яд, че температурата им се повиши до сто хиляди градуса.