Тур Хейердал
Аку-Аку (3) (Тайната на Великденския остров)

Глава II
Какво ни очакваше на пъпа на света

Колко тихо!

Дълбоко спокойствие. Машината беше спряла. Светлините бяха загасени. Целият звезден небосклон внезапно се освободи от ярката светлина, която му пречеше, и ясен и блестящ, започна да се люшка напред-назад и бавно да се върти около върха на мачтата. Отпуснах се дълбоко назад в сгъваемия стол и се наслаждавах на пълната хармония. Сякаш бавно бяха изтеглили контакта на някаква жица, която ни свързваше с материците, и бяха прекъснали непрестанния поток на най-различни дразнения от целия свят. Пред нас беше настоящето. Сякаш зрението и слухът пропуснаха някакъв бриз да повее право през душата ми.

Тук нямаше впечатления, които трябваше да забравяме или потискаме; нямаше градска врява, зашеметяващи реклами, конкуренция и шумни забавления, които сякаш в надпревара с времето се стремят да се наложат чрез всички сетива с риск да разтърсят чувствителната човешка душа и да я разбият. Тук цареше такова дълбоко спокойствие, че дори и времето престана да тече; то спря, застана неподвижно и зачака. Човек не смееше да се закашля от страх, че ще събуди спящите сили на безпокойството. Далеч откъм брега в мрака от време на време се чуваше слаб съскащ звук като от вятър или от вълни, които се разбиват в някоя скала. Всички на борда бяха притихнали; тишината трябва да им бе внушила чувство на благоговение. Само откъм входа за кабините от време на време чувах заглушени разговори, придружени от мелодичното плискане на водата по страната на кораба, и още някакво тихо, ритмично скърцане — кррррк-кррррк, — сякаш малкият кораб доволно грухтеше, като спокойно и внимателно се люшкаше в покоя на нощта.

Вече се бяхме прислонили край сушата.

Беше дошъл краят на трескавото и задъхано тракане на машините и на вълните, които се блъскаха в носа на кораба в безкрайни редици и ни мятаха нагоре, надолу и встрани, като минаваха със съскане покрай нас. Приютихме се в прегръдката на самотния бряг, преди нощта да се спусне над нас и морето. Там, в тъмнината, лежеше Великденският остров.

Бяхме се приближили до сушата навреме, за да зърнем вълнообразни сиво-зелени хребети, стръмни скали край брега и далеч във вътрешността статуи, които стояха пръснати по склона на един изгаснал вулкан като черни зърна кимион, очертани на фона на червеното вечерно небе. Доближихме се, колкото беше възможно, като изследвахме дъното с ехо и с обикновен лот, и после капитанът пусна котва.

На брега не се виждаше жива душа, само някакъв безжизнен, вкаменен свят. Подаваха се неподвижни каменни глави, които се взираха в нас от своя далечен рид, докато други, също така неподвижни човешки фигури лежаха в редица на брега върху блокове от лава в подножието на някаква дълга тераса. Сякаш бяхме попаднали с блуждаещ междупланетен кораб на някаква изстинала планета, дето някога са живели същества, различни от обитателите на нашата земя. Сенките бяха дълги. Нищо не помръдваше. Само огненочервеното слънце бавно потъна в черния океан и нощта се спусна върху ни.

Между нас казано, не трябваше там да закотвяме кораба. Трябваше да обиколим острова и да съобщим за нашето пристигане на губернатора, който живее заедно с цялото население в малко селце от другата страна. Но на този остров посещението на който и да било кораб е едно от най-големите събития в годината и ако пристигнехме на стъмване, нямаше да доставим радост нито на губернатора, нито на местните жители. Предпочетохме да прекараме нощта тук, на котва, в завета на скалите, макар че дъното беше съвсем неподходящо за закотвяне. Така можехме рано на другата сутрин да пристигнем в село Хангароа с развети знамена.

Вратата на нашата кабина се отвори внимателно и докато Ивон се измъкваше навън, по палубата на кораба се плъзна ивица светлина. В каютата лежеше малката Анет и спеше спокойно като нощното небе, прегърнала с една ръка куклата негър, а с другата — мечо.

— Би трябвало днес да направим малко тържество, макар че официално още не сме пристигнали — прошепна Ивон, като кимна с усмивка към брега.

След двуседмичното люшкане тя сега за пръв път стъпваше на краката си и беше в състояние да помисли за подобно нещо. Казах й, че домакинът вече е получил нареждания и че капитанът след малко ще събере целия екипаж на палубата. Ивон остана права до релинга, взирайки се очарована в мрака към брега. Усещахме лекото дихание на Майката земя — някакъв особен, сух лъх на сено или трева, който от време на време се смесваше със свежия солен морски бриз.

Хората започнаха да се събират. Те бяха така избръснати и издокарани, та едвам ги разпознавахме. Насядаха по столове и пейки, подредени в кръг между двете спасителни лодки на горната палуба. Ето д-р Уилям Мълой, наречен Бил. Той се приближи с широка крачка, едър и набит, метна угарката си в морето, после седна и замислено се загледа в палубата. Веднага след него дойде високият слаб д-р Карлайл Смит, Карл. Той запали цигара, остана прав и се хвана за един щаг, като се загледа в звездите. И двамата бяха професори по археология, първият в университета на Уайоминг, а вторият в университета на Канзас. После се появи нашият стар приятел Ед или Едуин Фърдън от музея на Ню Мексико, единственият от тримата американски археолози, когото познавах отпреди. Закръглен и усмихнат, той се облегна на релинга до Ивон и с удоволствие почна да вдъхва аромата на сушата.

Капитанът слезе пъргаво от мостика — нисък човек, с лице, от което лъхаше добро настроение. Той приличаше на подскачаща топка. Капитан Арне Хартмарк вече двадесет години плаваше към далечни брегове, но дотогава не беше виждал през далекогледа си нещо подобно на Великденския остров. Зад него застана исполинът помощник-капитан Сане — бодър, весел добряк, който се улови с ръце за щаговете и увисна там, като заприлича на дружелюбна питомна горила. А ето и грейналата усмивка на втория щурман Ларсен — най-добродушния човек в света, който дори и на електрическия стол би намерил за какво да се шегува; Сега той пак седеше между двама неуморни шегаджии — дебелия главен механик Олсен, с лице, сбръчкано от непрестанна усмивка, и мършавия помощник-механик, който наскоро си бе пуснал кичурче брада и се беше докарал да прилича на някакъв хибрид между проповедник и факир. По стълбата се изкачи нашият лекар доктор Йесинг. Той се поклони и седна, а зад него проблеснаха очилата на фотографа на експедицията Ерлинг Шервен, който, както винаги при тържествени случаи, палеше по една малка пура. Тур младши беше сместил длъгнестото си момчешко тяло между двама снажни моряци в една от спасителните лодки; готвачът и домакинът също бяха седнали там един до друг, след като мълчаливо бяха поднесли най-изисканите блюда на сложената трапеза. Никакво морско вълнение не можеше да попречи на домакина Гонмюр и на Ханкен, готвача, да извършат своите готварски чудеса на кораба. След това дойдоха боцманът, механикът, другият младши моряк и момчето от кухнята заедно с Арне Шьолсволд и Гонсало. Арне беше археолог и директор на новия държавен музей в Елверум.^[1] Той беше взел участие и в експедицията до Галапагос. Гонсало Фигероа беше студент по археология в университета на Сантяго и официален представител на Чили в експедицията. Бяхме готови на всичко, тъй като го бях поканил, без да го видя, но когато Гонсало се изкачи по мостчето в Панама, бодър и с висок дух, видяхме човек с благородно лице и атлетическо телосложение, който притежаваше способността да се пригажда към най-разнообразни условия.

И така, ние бяхме всичко двадесет и трима души — един разнороден колектив, в който бяха включени специалисти от най-различни области. През седмиците, прекарани на кораба, те се превърнаха в група приятели, обединени от общото желание да слязат на онзи остров, който лежеше отсреща в тъмнината. Сега, когато всички се събраха и машините бяха спрели, естествено трябваше да им разкажа какво са преживели преди нас други хора на Великденския остров, за да имат представа за това, което трябваше да очакваме.

— Никой не знае истинското име на този остров — казах аз. — Островитяните го наричат Рапануи, но научните изследователи смятат, че това не е първоначалното му име. В най-древните предания туземците винаги наричат острова „Те Пито о те Хенуа“ или „Пъп на света“, но и това навярно е някое старо поетично название, а не истинското име на острова, защото по-късно туземците са го наричали „Окото, което гледа небето“ или „Граница на небето“. Ние, които живеем на хиляди мили отвъд хоризонта на острова, сме решили да го запишем на картата под името Великденски остров, защото през 1722 година на Великден следобед холандецът Рогевеен и неговите другари — първите европейци, които преплавали тези води — стигнали дотук и забелязали, че на брега някакви неизвестни хора дават димни сигнали, за да привлекат внимание. Холандците се приближили с двата си платноходни кораба и по залез пуснали котва. Преди да се стъмни, те успели да видят някакво странно човешко общество. Най-напред при тях на корабите дошли високи, добре сложени хора, които — доколкото може да се съди по описанието — били светлокожи полинезийци, каквито познаваме от Таити, Хавай и другите източни острови в Южното море. Но населението, изглежда, било смесено, защото някои от посетителите се отличавали с по-тъмна кожа, а пък други били „съвсем бели“ като европейците. Някои от тях имали „червеникав оттенък, сякаш били доста обгорели от слънцето“. Мнозина били с бради.

На брега холандците видели исполински статуи, високи десетина метра. Върху главите им имало големи цилиндрични камъни, подобни на корони. Сам Рогевеен разказва, че островитяните палели огньове пред тези великански божества, после приклякали пред тях, като стъпвали с целите си ходила върху земята, и благоговейно свеждали глави. След това ту вдигали, ту сваляли ръце с притиснати една към друга длани. Беренс, който бил на борда на другия кораб, записал, че когато на следващата сутрин слънцето изгряло, видели туземците на брега да лежат проснати на земята и да се молят на изгрева. Наоколо горели стотици огньове, които, според холандците, били запалени в чест на божествата. Това е единственото описание на слънцепоклоннически обряд на Великденския остров.

Между първите, които се качили на борда на холандските кораби, бил един „съвсем бял мъж“, който се държал с по-голямо достойнство от останалите. Върху гладко обръснатата си глава носел корона от пера, а в ушите му имало заоблени бели украшения, големи колкото юмрук. Белият човек показал с държанието си, че е изтъкната личност сред населението и холандците помислили, че навярно е жрец. Меките части на ушите му били продупчени и изкуствено удължени, та достигали чак до раменете му и холандците забелязали, че ушите и на много от другите островитяни били изкуствено удължени по същия начин. Ако дългите уши им пречели при работа, те просто изваждали украшенията и закачали дългата долна част на ухото върху горната.

Много от островитяните се разхождали съвсем голи, но целите им тела били покрити с художествено татуирана шарка, представляваща птици и странни фигури. Други носели наметала от лико, боядисани в червено и жълто. Някои имали на главите си веещи се корони от пера, а други — чудновати шапки от тръстика. Всички се държали дружелюбно и холандците не видели каквито и да било оръжия. Много чудно било, че почти не се забелязвали жени, макар че островът гъмжал от мъже; затова пък малкото жени, които се показали, били извънредно благосклонни към непознатите посетители, без мъжете да проявяват най-слаб признак на ревност.

Жителите живеели в дълги ниски колиби от тръстика; те приличали на лодки, обърнати с дъното нагоре, без прозорци и с толкова нисък вход, че човек едва успявал да се провре през него. Явно било, че в тях живеят много хора без никакви мебели освен няколко рогозки на земята и по един камък за възглавница. Развъждали само птици; отглеждали банани, захарна тръстика и преди всичко сладки картофи, които холандците нарекли „ежедневния хляб на островитяните“. Тези самотни островитяни положително не били опитни мореплаватели, защото най-големите плавателни съдове, които холандците видели, били някакви канута, дълги около три метра и толкова тесни, че човек едва можел да смести в тях двата си крака. Те така пропускали вода, че колкото време гребеш, толкова време трябвало и да изгребваш водата. Хората живеели все още като в каменната ера, не познавали метали, а храната си готвели просто между нажежени камъни в ями. На холандците трябва да се е сторило, че в техния век по света едва ли има други толкова технически изостанали хора. Затова е съвсем естествено, че били безкрайно учудени, като видели сред тези бедни хора гигантски статуи, издигащи се към небето, които били по-големи от всички статуи в Европа. Най-напред не можели да разберат как са били изправени тези високи фигури. Те изследвали обветрената от времето повърхност на един от колосите и разрешили целия въпрос посвоему, като заявили, че фигурите не са от камък, а от някаква глина, покрита по-късно с дребни камъчета.

Загребали обратно към корабите, които вече били загубили две от котвите си, и отплавали от току-що открития остров, след като престояли на него само един ден. В корабния дневник отбелязали, че населението на острова е весело, миролюбиво и има добри обноски, но че всички са опитни крадци. Поради някакво недоразумение на един от корабите застреляли местен посетител и дванайсетина други — на брега, а европейците се отървали със загубата на една покривка за маса и на няколко шапки, задигнати от главите им.

Туземците останали на брега със своите мъртви и ранени, втренчили очи в големите платна, които изчезвали на запад. Изминали почти петдесет години до следващото посещение от външния свят.

Следният път посетителите били испанци. През 1770 година на хоризонта на Великденския остров се появили два кораба, водени от Дон Фелипе Гонсалес, и също били призовани с димни сигнали. Испанците слезли на брега с двама свещеници и голям отряд войници и тържествено се запътили към билото на една тривърха могила на източния бряг, а подире им танцувала цяла тълпа от ликуващи, изпълнени с любопитство туземци. Гостите поставили по един кръст на всяко от трите възвишения, пели, дали салют и обявили острова за испанска територия. За доказателство, че цялата работа е извършена законно, написали декларация до краля на Испания Карлос, под която „разрешили“ на най-смелите туземци да положат „с израз на радост и щастие“ имената си във вид на птици и чудновати знаци, които испанците приели за подписи. Така островът станал собственост на испанския крал и получил ново име — остров Сан Карлос.

Испанците не се полъгали да мислят, че паметниците са от глина; те ударили един от тях така силно с мотика, че изскочили искри, и станало съвсем ясно, че статуите са от камък. Но за испанците останало загадка, как са изправяни тези колоси и те дори се усъмнили в това, дали са правени на този остров.

Както подаръците, така и крадените вещи изчезвали безследно и испанците се усъмнили, че населението има тайни подземни скривалища, защото островът бил открит и лишен от растителност. Никъде не се виждали деца; сякаш цялото население се състояло от възрастни мъже и малък брой необуздани жени.

Испанците срещнали на острова високи руси мъже; те премерили двама от най-високите и се оказало, че единият е висок 1,99 м, а другият — 1,96 м. Мнозина имали бради и испанците били на мнение, че приличат повече на европейци, отколкото на обикновени туземци. Те отбелязали в дневниците си, че не всички били с черни коси; косите на някои от тях били кестеняви, а на други — дори червеникави или канеленокафяви. А когато успели да накарат жителите на острова да повторят ясно на испански „Аве Мария, да живее Карлос III, крал на Испания“, всички се съгласили, че туземците са възприемчиви, интелигентни хора, които можели лесно да бъдат опитомени. Изпълнени със задоволство, те напуснали новите си поданици и никога вече не се върнали.^[2]

После дошли англичани, и то под командуването на самия капитан Кук, а след него дошъл и французинът Ла Перуз.

По това време чуждестранните посетители почнали да дотягат на жителите на Великденския остров. Когато Кук слязъл на сушата, се виждали удивително малко хора — общо само неколкостотин, — всички под среден ръст и в окаяно състояние. Те били мрачни и не проявили никакъв интерес към гостите. Другарите на Кук помислили, че след посещението на испанците островът вероятно бил сполетян от някакво нещастие и че обитателите му измират. Но самият Кук се усъмнил, че населението се е укрило под земята, защото се виждали извънредно малко жени, макар че по целия остров били разпратени патрули. На няколко места англичаните намерили купчини камъни и тесни отвори в земята, които сметнали, че водят към подземни пещери, но всеки път, когато се опитвали да ги изследват, туземните им водачи отказвали да ги допуснат. Измъчвани от скорбут, англичаните напуснали Великденския остров отчаяни и разочаровани, като не успели да вземат за себе си нищо освен малко сладки картофи — единствения по-ценен продукт, който видели. Но дори и с тях ги изиграли, защото лукавите туземци напълнили кошовете с камъни и сложили само най-отгоре по няколко картофа.

Само двадесет години били изминали от гостуването на Кук, когато през 1786 година французинът Ла Перуз направил подобно светкавично посещение. Този път из целия Великденски остров отново се появили хора; както по-рано някои от тях имали светли коси и изведнъж се оказало, че почти половината от тях са зрели жени. Освен това имало рояци от деца на различна възраст както във всяко нормално общество. Просто можело да се помисли, че са изскочили из вътрешността на земята сред голия лунен пейзаж на малкия остров. И именно това се било случило. Островитяните изпълзели из подземните ходове и разрешили на французите да влязат в някои от тесните каменни тунели, където преди това не допуснали англичаните. Това потвърдило съмнението на Кук, че населението си е направило тайни убежища в тъмни подземни помещения. Там аристокрацията се била укрила от капитан Кук. А навремето, когато холандците открили острова, били скрили там децата и повечето жени. Ла Перуз разбрал, че понеже Кук и неговите другари се държали миролюбиво, населението на острова — общо около две хиляди души — сега събрало смелост и плъзнало на бял свят.

Макар че повечето от жителите се криели под земята, когато Кук обикалял острова, и че били замъкнали със себе си най-ценните си вещи, те не могли да отнесат огромните каменни фигури, които все още си стояли твърдо по местата. Както Кук, така и Ла Перуз били на мнение, че това са останки от по-раншни времена. Според тях тези паметници още тогава били много старинни. На Кук направило голямо впечатление техническото майсторство, постигнато от неизвестните строители, които някога издигнали своите колоси върху широкия ръб на терасовидни стени без никакви механични приспособления. По какъвто и начин да било направено това, Кук го смятал за доказателство за интелигентността и енергията на онзи народ, който в древни времена обитавал този самотен остров. Той бил сигурен, че населението, което заварил, нямало нищо общо с тази работа; островитяните дори не се били постарали да поддържат основите на стените и те отдавна почнали да се рушат. Пък и не всички статуи стояли прави на първоначалните си места; много от тях били паднали и лежали проснати на земята под своите площадки, носейки всякакви белези на съзнателно опустошение.

Кук изследвал няколко от големите стенни тераси, върху които стояли статуите, и бил дълбоко поразен, като открил, че те са изградени от огромни каменни блокове, изсечени и загладени така точно, че прилягали един към друг без хоросан или цимент. Кук не бил виждал по-съвършена зидарска работа дори и по най-хубавите сгради в Англия. Но той добавил, че все пак „всички грижи, труд и далновидност не успели да предпазят тези странни строежи от разрухата на всепоглъщащото време“.

На кораба на Кук се намирал един полинезиец от Таити и той отчасти разбирал диалекта, на който говорело по онова време населението на Великденския остров. От откъслечните сведения, получени по този начин, англичаните добили впечатлението, че статуите не били смятани за обикновени изображения на божества, а за паметници на по-раншните арики — възпоминания за покойни лица от свещено и кралско потекло. Части от скелети и кости показвали, че настоящото население на острова постоянно използувало площадките, върху които стояли статуите, за погребално място. Явно било, че вярвали в някакъв живот след смъртта, защото при разни случаи правели съвсем ясни знаци, за да обяснят, че докато скелетът лежал безжизнен на земята, истинското „аз“ на човека било изчезнало към небето.

Първият опит да се повлияе върху местната култура на Великденския остров бил направен от Ла Перуз, който през неколкочасовото си пребиваване край този бряг, свалил на сушата свине, кози и овце и посял известно количество семена. Но всичко това било изядено от гладните жители, преди да успее да се размножи, и островът останал непроменен.

Никой друг не посетил самотния Великденски остров до началото на миналия век. Тогава представители на нашата раса внезапно се появили отново и островитяните се стекли на тълпи по скалите край брега, без да се укриват в своите убежища. Този път дошла една американска шхуна, чийто капитан решил да направи кратко посещение, за да търси колонисти за някаква тюленоловна станция, която щяла да се открива на остров Хуан Фернандес — острова на Робинзон Крузо, край брега на Чили. След ожесточена борба той успял да отвлече дванадесет мъже и десет жени и отплавал с тях. Като изминали три дни, пуснал пленниците си на свобода на палубата. Мъжете незабавно скочили в морето и почнали да плуват към изчезналия Великденски остров. Капитанът не им обърнал никакво внимание, а се върнал и извършил ново покушение на острова.

Следващите кораби, които минали, не били в състояние да свалят хора на стръмния бряг, защото били посрещнати от непреодолима преграда от туземни хвъргачи на камъни. Най-сетне една руска експедиция успяла насилствено да слезе на брега с помощта на барут и куршуми, но няколко часа по-късно и тя била принудена да се оттегли и върне на кораба си.

Минали години. Малко по-малко доверието на туземците било отново спечелено и през промеждутъци от много години някой минаващ кораб правел кратко посещение. Постепенно островитяните престанали да хвърлят камъни и все повече жени излизали на открито и очаровали посетителите. Но тогава се случило голямо нещастие.

Веднъж край брега пуснала котва едва флотилия от седем перуански тюленоловни кораба. Цяла тълпа от островитяни изплувала до тях и се покатерила по корабите, където за тяхно най-голямо удоволствие им позволили да напишат по няколко завъртулки под някакъв лист хартия. С това те били подписали друг договор; този път да отидат като работници на онези острови край брега на Перу, където събират гуано.^[3] Когато, доволни и без да подозират нещо, поискали да се върнат отново на брега, ги вързали и ги свалили в трюмовете. След това осем от търговците на роби загребали към острова с дрехи и яркоцветни подаръци, които хвърлили на брега. Тълпа от любопитни островитяни, която се стекла по скалите около залива, почнала бавно да се приближава. Островитяните били захласнати от съблазнителните предмети. Когато на брега се струпали неколкостотин души, ловците на роби ги нападнали. Островитяните, които коленичили, за да вземат подаръците, били сграбчени и ръцете им вързани отзад, а онези, които се опитали да избягат през скалите или да изплуват в морето, били обстрелвани. Точно когато последната лодка била готова да тръгне, натоварена догоре с пленници, един от капитаните открил двама местни жители, скрити в една пещера.

Като не успял да ги придума да тръгнат с него, той ги застрелял.

И така, на Бъдни вечер 1862 година Великденският остров бил самотен и обезлюден. Всички, които не лежали мъртви по скалите край брега или не били затворени в трюмовете на корабите в залива, с ръце, вързани отзад, се били сврели в своите подземни катакомби, като търколили камъни пред отворите. Тягостна тишина царяла на голия остров, само вълните на прибоя мърморели застрашително. Изражението на исполинските божества останало равнодушно. Но откъм корабите се чувала весела глъчка и викове — посетителите отпразнували Коледа и едва след това вдигнали котва.

След като населението на Пъпа на света вече се запознало с Великденския празник и с Коледата на белия човек, сега щяло да види и широкия свят. Корабите отплавали с хиляда роби, които свалили на островите край перуанския бряг да копаят гуано. Епископът на Таити протестирал и властите решили, че робите трябва незабавно да бъдат върнати на своя остров. Но докато приготвили кораб да ги вземе, деветстотин умрели от болести и поради необичайните за тях жизнени условия, а от стоте, които се качили на кораба, осемдесет и пет умрели по пътя, тъй че само петнадесет се върнали живи на Великденския остров. Те донесли със себе си едра шарка, която се разнесла мигновено като пожар и изтребила почти всички обитатели, макар че се били изпокрили в най-дълбоките и най-тесни подземия. Настъпило време на оскъдица и нищета, докато в края на краищата населението на целия остров спаднало на общо 111 души — възрастни и деца.

Междувременно на острова се бил заселил с най-добри намерения първият чужденец. Това бил самотен мисионер, който най-чистосърдечно вършел каквото можел, за да облекчи мизерията, но туземците му откраднали всичко, каквото имал, та дори и панталоните, които носел. Той се измъкнал с първия кораб, но се върнал с двама-трима помощници и основал малка мисионерска станция. Няколко години по-късно, когато всички оживели островитяни се били съгласили да се покръстят, пристигнал някакъв авантюрист французин, който ги настроил против мисионерите. Туземците изгонили мисионерите, убили французина и продължили да си пеят църковни песни, а всички следи от мисионерите били заличени.

В края на миналия век белите открили, че около статуите на Великденския остров има отлична паша за хиляди овце и най-сетне островът бил присъединен към Чили. Сега на острова има губернатор, свещеник и лекар и никой не живее в пещери или в тръстикови колиби. Цивилизацията е изместила старата култура на Великденския остров, както сред ескимосите, индианците и жителите на другите острови в Южното море.

Затова ние сме дошли тук да изследваме местните жители — завърших аз. — Дошли сме да правим разкопки. Ако днес още съществува някакъв отговор на загадката на Великденския остров, той трябва да е под земята.

— Досега никой ли не е идвал тук да прави разкопки? — попита някой.

— Никой не смята, че има земя, която може да се разкопава. На острова не растат дървета. Ако в миналото не е имало растителност, не ще се е образувал дебел слой почва само от повехналата трева. Та затова никой не вярва, че нещо може да се намери в земята. Всъщност на този странен остров са идвали само две археологически експедиции и никой друг не е възнамерявал да го посети. Първата била една частна британска експедиция, водена от Кетерин Раутледж. Тя пристигнала на Великденския остров през 1914 година с платноходката си яхта и размерила и нанесла на карта всичко което видяла над земята. На първо място, стенните тераси, старите пътища и повече от четиристотин огромни каменни статуи, които лежали пръснати по целия остров. Тя била така заета с тази пионерска работа, че нямала време за систематични разкопки. Само поразчистила някои статуи, покрити от наслоила се пръст. За нещастие всички научни записки на експедицията Раутледж са изчезнали, но в една книга за своето околосветско пътуване мисис Раутледж пише, че целият остров бил пропит с мистерия и неразрешени загадки. Особените, необясними въпроси, които се криели зад всичко това, я изпълвали с непрестанно нарастваща почуда. „Сенките на някогашните строители все още владеят острова — казва тя. — Човек не може да им се изплъзне. Те са по-дейни и по-действителни от живота на населението на острова и държат върховната власт заедно със своите васали — мълчаливите каменни великани. Подтиквани от неизвестни за нас съображения, те разсекли планинските склонове с недодялани каменни сечива и променили облика на цял угаснал вулкан само и само да добият суров материал за осъществяване на фанатичното си желание да виждат навред — край всички заливи и пристани — гигантски скулптури в човешки образ.

Навсякъде лъха дъх от небето; около и над острова се стелят безбрежно море и небе, безкрайно пространство и величествена тишина. Който живее там, непрестанно се ослушва, без сам да знае в какво, долавяйки несъзнателно, че се намира в преддверието на нещо още по-необхватно, което е отвъд неговите възприятия.“^[4]

Такава била представата на мисис Раутледж за Великденския остров. Тя откровено признала загадката, трезво изложила събраните от нея факти и предоставила решението на онези, които щели да дойдат по-късно.

Двадесет години по-късно една френско-белгийска експедиция била свалена на брега от един боен кораб и после била прибрана от друг. Един от археолозите починал по пътя и докато французинът Метро събирал устни сведения от туземците за някакво обширно проучване на етнографията на острова, белгиецът Лавашри бил изцяло зает с изследването на хиляди скални резби и други странни каменоделски творби, които се виждали навред по голия остров. И този път не били направени никакви разкопки.

Френско-белгийската експедиция изобщо си била поставили по-други задачи от британската и нейната главна задача не била да изследва статуите. Но Метро смятал, че загадката е преувеличена: обикновени жители от островите, които се намират по на запад, може да са отишли там с намерението да правят фигури и понеже нямало дървета, от които да ги изваят, се нахвърлили върху скалите.

Други изследователи и многобройни околосветски пътешественици са попадали на Великденския остров преди и след това. Корабите им ги изчаквали по няколко дни или най-често по няколко часа и междувременно те събирали предания и дърворезби от бедното население или пък животни и растения от също така бедните фауна и флора. Малкият остров на изток от слънцето и на запад от луната постепенно бил ограбен в полза на музейните шкафове и сувенирните витринки по цял свят. Повечето от нещата, които са могли да бъдат отнесени, са отнесени. Само исполинските глави стоят по склоновете със своята надменна каменна усмивки и казват „добър ден“ и „сбогом“ на лилипутите, които идват, зяпат и пак си отиват, докато вековете се претъркулват. Някакво було на загадъчност все още обгръща острова като омара.

Това е в общи черти историята на Великденския остров.

— А не е ли възможно самите туземци да имат повече предания? — попита тихо капитанът.

— Оптимист! — казах аз. — Утре ще срещнете хора, които са толкова цивилизовани, колкото вие и аз. Първият човек, който събирал легендите между тях през 1886 година, бил един американец — Пеймастър Томсън. По онова време все още били живи първоначалните жители, които израснали, преди някой бял да се е заселил на острова. Те му казали, че дедите им дошли през океана от изток е големи кораби, които насочвали право към залеза в продължение на шестдесет дни. На острова най-напред живели две различни раси — „дългоухите“ и „късоухите“. Но в една война „късоухите“ изклали почти всички „дългоухи“ и след това властвували сами на острова. Всички запазени древни предания днес могат да се прочетат в книги — добавих аз. — Не е останало много от някогашната романтика на Южното море.

— Най-малко пък на Великденския остров — намеси се Гонсало. — Там сега живеят шепа бели хора и дори са построили училище и малка болница.

— Да, единствената полза, която можем да имаме от населението, е допълнителната помощ при разкопките — допълних аз. — А вероятно ще могат да ни доставят и някои пресни зарзавати.

— Може би ще има и вахини^[5], които да ни научат малко хула^[6] — промърмори някой от механиците и на една лодка гръмко избухна смях и се разнесоха одобрителни възгласи.

Тогава внезапно чухме някакъв прегракнал говор, който не принадлежеше на никого от нас. Всички се спогледаха в недоумение. Някой бе казал нещо, но кой и какво? Помощник-капитанът освети с фенерчето си тъмната палуба. Нямаше никого. Всички имахме доста глуповат вид. Механикът подхвърли нова шега за хула-девойките, но в същия миг пак чухме онзи глас. Дали не беше някой извън кораба? Изтичахме до релингите и насочихме едно фенерче към черната вода. Там нямаше вода: светлината на фенерчето падна върху няколко втренчени лица — лицата на най-ужасната пиратска банда, която някога бяхме виждали. Те стояха натъпкани в малка лодка и зяпаха нагоре към нас.

— Иа-о-рана — подхванах аз наслуки.

— Иа-о-рана — отвърнаха те в хор.

Значи бяха полинезийци. Но, заклевам се, те бяха някаква ужасна смесица.

Спуснахме им въжена стълба и един по един те се изкачиха по борда на кораба и скочиха на палубата. Повечето от тях бяха здраво сложени хора, но почти всички бяха очебийно дрипави и окъсани. Първият се появи на горния край на стълбата в светлината с червена кърпа на главата, захапал един вързоп със зъбите си. Той прехвърли босите си крака през релинга и се озова на кораба, облечен в парцалива фланелка и навити остатъци от чифт панталони. Зад него дойде едър сипаничав човек във вехт зелен зимен шинел, бос и нарамил голяма дървена тояга и връзка пръчки, украсени с резба. Следваше го отблизо опулената, хилеща се глава на някаква дървена фигура с козя брада и изпъкнали ребра, която един туземец с бяла моряшка фуражка ловко придвижваше нагоре по въжената стълба. Един по един опърпаните хорица скочиха на палубата, ръкуваха се с всекиго, до когото можаха да се доближат, като мъкнеха чанти и торби, пълни с любопитни неща. Разни чудновати резби започнаха да обикалят от ръка на ръка и скоро привлякоха повече внимание, отколкото техните притежатели.

Една тайнствена фигура с отпуснати рамене се повтаряше в дърворезбите на всички тези хора. Тя имаше поразително извит орлов нос, козя брадичка, дълги, повиснали уши, големи, дълбоко хлътнали очи и лице, разкривено в сатанинска усмивка. Гръбнакът и голите ребра изпъкваха навън, а коремът беше съвсем прибран. Фигурата беше винаги една и съща независимо от това, дали бе голяма или малка. Имаше и няколко други странни дървени фигури, особено една на някакво човешко същество с криле и птича глава, имаше изящни тояги и гребла, украсени с втренчени маски, имаше гръдни украшения във формата на месечина, украсени с йероглифи, които сега никой не може да разгадае. Всички дърворезби бяха майсторски, безпогрешно изпълнени и така силно полирани, че наподобяваха порцелан. Имаше също няколко по-малко сполучливи копия на големите каменни статуи и една красива корона от пера, а към нея пола, направена от изкусно свързани пера.

Не бях виждал такова трудолюбие на никой от другите полинезийски острови, където населението предпочита да взима живота откъм леката му страна. А тук бяхме посрещнати от цял рояк изумително добри резбари. Освен това някой неосведомен човек би останал с впечатление, че хора с такива чудновати художествени произведения трябва да притежават неукротимо творческо въображение. Но при по-обстойно разглеждане човек скоро забелязваше, че постоянно се повтарят все едни и същи неща. Нямаше никакво отклонение от известни предопределени форми.

Наскоро бях изследвал колекцията от съвременно народно творчество от Великденския остров на доктор Мостни в Националния музей на Чили и когато островитяните почнаха да показват своите дървени фигури, бяха много изненадани от това, че познах всички различни видове както по облик, така и по име. Всъщност всичко това бяха съвършени копия на предмети, каквито първопристигналите европейци намирали сред жителите на Великденския остров и които сега съществуват само в музеи. Първообразите днес са извънредно ценни, но тъй като вече ги няма на пазара, островитяните се стараят да поддържат търговията с добри копия.

Резбарите сочеха с извинителни усмивки към парцаливите си гащи и боси крака и искаха да заменят стоките си срещу дрехи и обуща. Само след няколко мига по цялата палуба започнаха сделки. Членовете на екипажа, подтиквани както от желанието си да притежават нещо ново, така и от милосърдие, се спуснаха към кабините си и се качиха пак с всички обувки и дрехи, от които можеха да се лишат. Внезапно се появи и малката Анет по пижама. Тя застана сред блъсканицата и очарована дърпаше за крака някаква гротеска, представляваща птицечовек, който един от най-страшните пирати стискаше под мишница. Като видя, че, фигурата й хареса, той веднага й я даде. Ивон се завтече да му донесе един пакет. Фотографът се доближи до мен и ме побутна по ръката.

— Слушай, оня там държи нещо странно под ризата си. Казва, че било много, много старо — чак от прапрадядо му…

Усмихнах се, но отидох с него при един слаб, почти мършав човек с приятно държане, който приличаше на светъл арабин с хитлеровски мустаци.

— Buenos dias^[7], сеньор — каза той и тайнствено измъкна от пазвата си малък плосък камък, от едната страна на който — явно съвсем наскоро — беше издялан един птицечовек. Преди да е успял да спомене отново прапрадядо си, аз казах възторжено:

— Ама наистина ли ти си го направил?

Той се слиса и за миг по лицето му се бореха усмивката и смущението. След това поруменя от гордост и погледна творба си, сякаш мислеше, че в края на краищата ще е много жалко, ако отстъпи заслугата другиму.

— Да — каза той гордо и сега съзнанието за собствения му талант видимо го сгряваше. Не стана нужда да съжалявам за това, защото фотографът хареса камъка и го взе.

Още една лодка се беше прилепила до кораба и някой ми съобщи, че по стълбицата се изкачвал бял човек. Беше елегантен млад морски офицер, който се представи като помощник на губернатора и бе дошъл да ни посрещне от негово име с „добре дошли“. Поканихме го в каюткомпанията да пием по нещо и му обяснихме защо сме пуснали котва тук. Той ни каза, че поради времето засега не било възможно да се пусне котва пред селото, но предложи да се преместим на другата сутрин на завет при друг нос, който бил по-близо до населената местност, и след това щели да ни помогнат да слезем на скалистия бряг. Научихме, че последният кораб дошъл точно преди шест месеца; както можеше и да се предполага, това бил чилийски военен кораб. Предишната година ги посетил един голям, луксозен презокеански параход. Попитали губернатора дали в хотела има асансьор и дали до пристанището има трамвай. Когато им отговорили, че няма нито хотел, нито пристанище, не разрешили на пасажерите да слязат на брега. Вместо това позволили на няколко туземци да се качат на парахода, за да продават сувенири и да изпълнят един хула-танц на палубата. После параходът продължил нанякъде — да разглежда Тихия океан.

— Е, ние пък ще слезем на брега, та дори и да трябва да изплуваме дотам — казахме ние със смях, без да подозираме, че това донякъде щеше да се сбъдне.

Като тръгна към стълбицата, морският офицер ни предложи да задържим на борда един от туземците като местен лоцман, който да ни помага при крайбрежното пътуване на другата сутрин.

— Крадат като свраки — добави той. — Може би ще е най-добре да вземете кмета. Запознаха ли ви с него?

Не бяха ме запознали. Кметът бе представен с гордост от своите подчинени. Човекът, когото ми доведоха, беше онзи с камъка. Сега ризата му беше натъпкана със стоки, които бе получил в замяна от, фотографа.

— Сега вече няма главатар, но това е кметът на Великденския остров — каза морският офицер, като сърдечно потупа по рамото човека с мустаците. — А освен това той е и най-добрият резбар на острова.

— Si^[8], сеньор — каза кметът, като се червеше и се смееше и така много се гордееше, че не знаеше дали да погледне нагоре или надолу. А приятелите му се тълпяха наоколо, за да не бъдат лишени от своята част от честта, че самите те са избрали своя кмет. Много от тези хора изглеждаха извънредно умни и между тях имаше няколко, които се държаха наистина достойно.

— Si, сеньор — повтори слабичкият човек, като застана мирно и се изпъчи така, че единият крачол на панталоните, получени от фотографа, щръкна навън от ризата му. — От двайсет и осем години съм кмет и всеки път отново ме избират.

„Странно, че избират такъв глупак“, си помислих аз. Имах чувството, че има по-подходящи, между които да избират.

Когато напускаше кораба, морският офицер трябваше да употреби целия си авторитет, за да накара всички да тръгнат с него. Само кметът остана. Тогава и не предполагах, че той ще изиграе главната роля в най-странното приключение, което някога съм преживял.

Рано на другата сутрин се събудих от дрънченето на котвените вериги. Обух набързо панталоните си и излязох на палубата. Слънцето вече беше огряло острова и сега, когато нощният му силует бе заличен и зората съживяваше цветовете, видях, че е зелен и жълт и че изглежда дружелюбен. Вечните статуи стояха по далечния склон, но никой не палеше огън, никой не се покланяше на дивия изгрев, въобще никой не се виждаше. Островът се стелеше така безлюден, сякаш ни бяха сметнали за търговци на роби и всички се бяха скрили под земята.

— Buenos dias, сеньор.

До мен стоеше пак тоя досаден кмет и повдигаше шапка. Една от нашите шапки, защото, когато дойде на борда предишната вечер, той беше гологлав.

— Buenos dias, кмете. Не се вижда много живот на брега.

— Не — отговори той. — Това вече не е наша земя. Ние живеем в селото от другата страна на острова. Тук е само за овцете на флота. Погледнете там… — И той посочи към един заоблен хълм, дето сега ясно видях множество овце, които се придвижваха по него като сив килим.

През това време корабът се движеше и заливът се скри. Плъзгахме се край отвесна канара, дето разпенените вълни на прибоя бяха разяли вулканичните образувания и брегът беше много стръмен и извънредно висок. Виждаха се червено-кафяви и жълтеникавосиви пластове като на разрязана торта, а високо горе на ръба видях зелена трева и някакви древни стени, които сякаш всеки миг можеха да пропаднат в пропастта. Изминахме доста мили все край недостъпни скали, но после повърхността на острова се измени и осеяните му с камъни ливади се спуснаха от заоблените тревисти хълмове и могили към морето. Зеленината никъде не достигаше до крайбрежните вълни, защото по прибойната ивица около целия остров имаше преграда от късове лава като същинска защитна стена. Само на едно място брегът беше открит и там островът ни се усмихна, разкривайки широк, огрян от слънцето плаж. Мястото беше чудно и примамливо.

— Анакена — каза кметът и благоговейно сведе глава. Тук някога са живели кралете. И на същия този бряг е слязъл на сушата първият ни праотец, Хоту Матуа.

— А сега кой живее там?

— Никой. Има само една овчарска колиба.

Извиках капитана и му показах брега. Той се съгласи, че мястото е отлично за лагеруване.

Заливът се скри и пак заплавахме край див бряг с отвесни стени, под които лежаха блокове от лава. Обиколихме острова и стигнахме до западната страна. Там брегът най-сетне се спускаше с лек наклон към морето и на това място се намираше селото Хангароа. Малки белосани къщи сред добре гледани градини, в които на места имаше единични палми и пръснати дървета, а по височините зад тях се зеленееха няколко полета, засадени с евкалипти. Цялото село беше заобиколено с ограда — останалата част от острова принадлежеше на овцефермата на морските сили.

— Това е родното ми място — каза кметът и светна от гордост. А то наистина беше хубаво. Кметът би могъл с право да разказва, че всички стояхме и се взирахме прехласнати в сушата. Дори и Анет седеше неподвижно на ръката на Ивон и гледаше като хипнотизирана малкото куклено селце под голямото синьо небе. Изведнъж цялото село се раздвижи. Тичаха хора, други препускаха на коне и всички се отправиха в посоката, накъдето отивахме ние.

— Виждал ли си някога такова нещо? — извика Тур младши. — Също като на театър!

Капитанът издигна всичките ни знамена и всички флагчета на сигналния кодекс — от „холера“ до „поща“, та корабът заблестя в цветовете на дъгата. Поздравихме със сирената и със знамето и от брега някой отговори, като издигна чилийското знаме на един самотен флагщок.

Кметът избърса очите си с ръкава на ризата.

— Сеньор — каза той, — това е страната на Хоту Матуа. Това е и моята страна. Аз съм кмет тук от двайсет и осем години. Какво щеше да бъде Великденският остров без мен? Нищо. Великденският остров — това съм аз. Аз съм Великденският остров. — Той каза това много надуто, като се биеше по гърдите.

Стори ми се, че виждам Хитлер зад малките мустаци. Но не, не бях прав. Този глупак беше много по-скромен. Той беше доволен от това, което имаше — напълно доволен. Дори не искаше да си възвърне земята от другата страна на оградата.

— Сеньор!

Следваше още красноречие:

— Ние двамата сме единствените прочути хора на този остров. Всички ме познават. Кой познава губернатора? Чак от Германия идваха хора да вземат кръвни проби от ухото ми, а от Глазгоу и от Австрия пристигнаха писма с поръчки за дърворезби, направени от кмета на Великденския остров. Светът ме познава! Сеньор, дай ми ръката си като приятел!

След като направих това, той ме попита любезно дали може да ме нарича „сеньор Кон-Тики“.

Избиколихме друг нос със стръмни склонове и селото изчезна зад хаос от отвесни канари и диви островчета от лава, които лежаха в подножието на голямата черна скала и приличаха на разрушени замъци с черни островърхи кули. Тук вълните се пенеха и корабът почна да се люшка, защото теченията се сблъскваха с яростното обратно вълнение от скалите. На кмета му прилоша и той се добра, залитайки, до един сгъваем стол, но успя да промърмори, че именно тук били се подвизавали птицехората. Той посочи към гротескната фигура, която Анет бе сложила в едно куклено креватче.

След като отминахме неспокойния нос, стигнахме до открит залив, дето скалите вече не се извисяваха до небето, макар че брегът все пак беше и скалист, и стръмен. Ездачите и тълпата от пешеходци бяха прекосили носа по някакъв пряк път. Зеленият склон над стръмнището, което се спускаше към самия бряг, беше претъпкан с коне и хора. Част от тълпата бе изтичала надолу по една тясна издатина, която водеше към няколко черни блока от лава сред разпенения прибой. Оттам пуснаха в морето лодка, която, танцувайки по вълните, се отправи към нас, за да ни вземе. Капитанът навлезе в залива, колкото беше възможно, и пусна котва. Кметът се суетеше около мен.

— На нашия диалект „добър ден на всички“ се казва „иа-о-рана коруа“ — ми пошепна той. — Извикай това, като стигнеш до брега, и те ще те обикнат.

Пътуването през разпенените вълни щеше да е трудно и разрешихме само на малцина избраници да отидат на брега. Един пенест гребен повдигна лодката заедно с нас и я метна край огромен блок от лава към сушата. Там местният кърмчия направи майсторски завой и донякъде ни заслони, преди над нас да се излее следващият водопад. Нямаше нито пристан, нито вълнолом — само камъни, оформени от дивата фантазия на природата. Зад най-отдалечените защитени камъни стоеше гъста редица от неподвижни туземци. Те ни очакваха на горния край на тясно било сред масата от лава, която се спускаше като естествено стълбище от платото.

— Иа-о-рана коруа — извиках аз с всички сили, когато наближихме тяхната земя.

— Иа-о-рана коруа — долетя до нас същинска лавина от гласове чак от височината и всички се раздвижиха, за да ни помогнат да слезем на брега. Пред нас стоеше доста смесено общество. Мисля, че повечето от деветстотинте жители на острова бяха там. Това бяха полинезийци, но с много смесена кръв, и всички бяха дошли в някакво съчетание от дрехи, които произхождаха от континента. Едва бях слязъл от подскачащата лодка, и вече ме спря гърбава старица с кърпа на главата.

— Една тайна, сеньор — прошепна тя дрезгаво и ми показа кошница със сладки картофи. Тя бутна настрана голям картоф и загледа ъгъла на някаква кърпа, която лежеше точно под него, сякаш с това искаше да подразни любопитството ми.

— Благодаря, че ми позволи да я видя — казах аз. Всъщност нищо не бях видял, но ми се стори доста невероятно някой да разкрие една голяма тайна, когато целият скалист склон е отрупан със зяпащи хора. Много от хората, които стояха по издатините на скалата, държаха дървени фигури или торби, но никой не ни предложи нещо, а само един подир друг измърморваха „иа-о-рана“, „иа-о-рана“, докато се катерехме нагоре край тях.

Билото над нас беше почерняло от чакащи хора, а сред тях стоеше самотна бяла фигура в развяващо се расо. Веднага отгатнах кой е той. Това бе най-могъщият човек на целия остров — отец Себастиан Енглерт, автор на книга за Великденския остров. В Чили чух да говорят за него като за „некоронования крал“ на острова. Някой ми каза, че ако човек се сприятели с него, всички врати ще му бъдат отворени. Но тежко на онзи, когото не хареса.

Сега той стоеше пред мен. Широкоплещест, с изправен гръб, той бе застанал с разкрачени крака, облечен в дълга бяла дреха с въже около кръста и с високи, лъснати до блясък ботуши. С бялото си расо, гологлав, с отметната качулка и дълга брада, очертан на невероятно синьото небе, той приличаше на апостол или пророк.

Погледнах руменото му лице с изпитателни очи и хитри бръчици и протегнах ръка.

— Добре дошли на моя остров — бяха първите му думи. Отбелязах притежателното местоимение.

— Да, аз винаги казвам моя остров — добави той и цялото му лице засия в усмивка, — защото го смятам за мой и не бих го продал за милиони.

Казах, че разбирам това и че сме готови да се поставим на негово разпореждане. Той се засмя.

— Обичате ли туземци? — попита неочаквано той и ме погледна изпитателно.

— Колкото по-истински са, толкова повече ги обичам — отвърнах аз.

Лицето му просия.

— Тогава ще станем добри приятели.

Представих му Гонсало, капитана, лекаря и един-двама други, които бяха дошли с мен на брега, и после се отправихме към един джип, който стоеше горе на открито, между бучки лава и пасящи коне за езда. Заподскачахме в зигзаг направо през ливадите, докато стигнахме някакъв коловоз, който ни отведе в селото. Свихме в ограденото землище и спряхме пред самотното бунгало на губернатора.

Нисък жилест мъж в униформа с цвят каки излезе и ни посрещна сърдечно, а в канцеларията му уредихме бързо и лесно всички формалности. Сега седяхме пред двамата най-изтъкнати хора на Великденския остров — стария мъдър отец Себастиан и младия комендант Арналдо Курти, военния губернатор. Първият живееше тук от двадесет години и щеше да остане до края на живота си, а другият беше дошъл с последния военен кораб, за да управлява острова в продължение на две години от името на своето правителство, което се намираше на южноамериканския континент. Кой държеше поводите — опитът ли, или властта? Скоро научихме, че образуват неразривно цяло: всеки ден сбираха главите си и разрешаваха всевъзможни чудновати проблеми, каквито може да се появят само в такова необичайно общество като това на най-самотния остров в света.

След като капитанът представи списък на хората на кораба, а лекарят — удостоверение за добро здраве, други формалности нямаше.

— Желая ви успех в разкопките — каза губернаторът и стисна ръката ми. — Налагаме ви само две ограничения: не бива да давате на местните жители нито оръжие, нито спиртни напитки.

Това беше съвсем естествено.

— Още нещо — каза той, като се почеса по врата. — Вие сте известен между туземците и създадохте един доста сериозен проблем на острова.

Свещеникът се усмихна и поглади брадата си.

— Е, сега вашият кораб ще може да поеме стражата.

Нищо не можехме да разберем, но те ни обясниха. Когато на Великденския остров станало известно, че салът „Кон-Тики“ отминал край тях и благополучно достигнал суша из островите на Южното море, островитяните приели новината с голям интерес. Щом дедите им са могли да преживеят такива приключения, защо пък те самите да паднат по-долу? На почти голия остров нямало дървен материал за сал, но няколко души успели да скалъпят малка открита дъсчена лодка и излезли далеч в морето да ловят риба. Течението ги грабнало и Великденският остров изчезнал от погледа им. Неволно те се понесли по същия курс като „Кон-Тики“ и пет седмици по-късно пристигнали, изгладнели и изтощени, на един атол в архипелага Туамоту, отдето се добрали до Таити.

Това подразнило апетитите. Още неколцина също си построили лодка и смятали да излизат в морето, уж да ловят риба. Губернаторът намерил лодката, пълна с бидони с вода, и подушил, че става нещо нередно. Опасно било да ги остави да тръгнат в такъв плавателен съд и затова им заповядал да изтеглят лодката на брега. Когато въпреки това островитяните се опитали да отплават, той бил принуден да постави един въоръжен островитянин на стража край лодката. Единственият резултат бил този, че в пътешествието участвувал още един човек, тъй като посред нощ часовоят заминал с другите. Тази лодка отишла още по на запад от първата и туземците не видели суша, докато не скочили в отлично настроение на брега Атиу, далеч отвъд Таити. Тогава на Великденския остров настъпила същинска треска за пътешествия. Две групи строели лодки, които вече били готови и се намирали някъде из вътрешността на острова. Цялото село знаело за начинанието и макар че на острова има само шепа бели мъже, губернаторът бил принуден денонощно да държи по един от тях на пост.

— Стига да им кажа, че ако тръгнат, можем да ги върнем с вашия кораб, ще бъда освободен от това непрестанно дежурене — каза губернаторът.

Обещах му да сторим, това.

— Вместо това имаме нужда от постове на други места — каза той, — защото туземците крадат всичко от другата страна на оградата. Понякога по две хиляди овце годишно. Имаме нещо като затвор за най-упоритите крадци, но той не помага много, защото затворниците трябва да си ходят в къщи за всяко хранене. Ако почнем да раздаваме храна в затвора, всички ще измислят по някое престъпление, само за да влязат в затвора и да ги храним безплатно… Иначе са прекрасни хора — продължи той и отец Себастиан кимна. — Стига човек да ги разбере. Никога нямаме сериозни безредици или побоища. Крадливостта открай време е била най-лошото им качество, но не бива да забравяме, че са еднакво готови да дадат, както и да откраднат. Имуществото е нещо, което много лесно минава през ръцете им. За тях то няма такова значение, каквото има за нас.

Отец Себастиан обеща да ни подбере няколко добри момчета за допълнителни копачи. Той щял да определи подходящия размер за надниците и дневните дажби. В сравнение със златото и банкнотите нашият асортимент от разменни стоки имаше извънредно висока стойност, защото на острова нямаше нито магазин, нито кино, нито пък бръснар.

Споразумяхме се, че заливът Анакена от другата страна на острова е най-подходящото място за главния лагер на експедицията. Имаше много причини за това. Беше най-хубавото място по цялото крайбрежие. Там се намираше единственият пясъчен бряг на целия остров, което ни позволяваше да пренесем на сушата всичките си съоръжения със сал. Анакена беше възможно най-далеч от селото, а това намаляваше до минимум опасността от кражби и спречквания. Освен това лагерът щеше да се намира в прочутата в историята Долина на кралете, където е слязъл на брега легендарният Хоту Матуа. Какво повече можехме да искаме?

След прекрасна празнична трапеза в бунгалото на губернатора се върнахме на кораба. По скалите все още се тълпяха туземци и за голямо удоволствие на отец Себастиан поканихме на кораба всички, които искаха да го разгледат. Стори ми се, че днес бяха доста по-добре облечени, по-чисти и преди всичко не така дрипави, както при първото си идване на борда. Споменах това между другото на кмета, който си беше ходил в къщи и бе облякъл здрава риза. Той се усмихна хитро.

— Това е наш стар трик — каза той и се разкикоти. — Като се облечем в дрипи, плащат ни много повече за дърворезбите.

Морето беше така развълнувано, че не дойдоха много хора на кораба и ние обещахме друг път да повторим поканата. Точно когато изпращахме последните си гости да се връщат на брега, капитанът пристигна тичешком с книгата за посетители.

— Трябва да впишем имената на хората, които са били на кораба — предложи той с усмивка, като подаде книгата на един от най-събудените на вид мъже и го помоли да накара всички да напишат имената си. Човекът взе книгата и писалката и умислено се запъти към другите. Те събраха глави, сякаш решаваха важен въпрос, и забъбриха бързо помежду си. После той се върна мрачно с книгата, без нито един подпис в нея.

— Няма ли никой, който може да напише името си? — попита капитанът.

— Да, мнозина — каза човекът, — но не искат.

Гонсало дочу разговора, взе книгата и отиде при групата туземци, като им обясни, че е чилиец и затова може би ще разберат по-добре неговия испански говор. Но когато се опита да даде повече обяснения, хората около него започнаха да се вълнуват и накрая се вдигна такава врява, сякаш щеше да избухне истински скандал. Един от туземците дори искаше да хвърли книгата в морето. Трябваше да използувам целия си авторитет, за да измъкна Гонсало от блъсканицата, и той се върна с книгата, раздърпан и чорлав.

— Просто невероятно — каза той, — отказват да подпишат. — Твърдят, че по този начин измамили дедите им да станат роби в Перу.

— Не е възможно това все още да се помни — каза някой.

Но когато започнахме да пресмятаме, установихме, че нападението за роби е засегнало дядовците на тези хора и че по това време бащите на някои от тях може би вече са били родени.

Прибрахме бързо книгата за посетители и аз обясних на гостите, че сега трябва да си идат на брега, защото потегляме. Но никой не си тръгна. Съвсем безрезултатно се оказа и свиренето със сирена, и включването на машината с толкова шум, колкото машинистите изобщо можаха да изтръгнат от нея. В края на краищата трябваше да изпроводя няколко от тях до трапа и да ги накарам да се спуснат долу в двете лодки, които чакаха. Когато заповядах на другите да се присъединят, видях, че едната лодка вече беше тръгнала и влачеше другата, която изведнъж се беше напълнила с вода. Извиках им да отведат и останалите, които бяха на борда, и те отговориха, че щели да се върнат, за да ги вземат, щом стигнат до брега и се отърват от пътниците си и от водата. Мина известно време, но никой не се върна, макар че свирехме със сирената. Трябваше непременно да сменим мястото за закотвяне, преди да се стъмни, а не познавахме тези води достатъчно добре, за да изведем хората на брега между блоковете лава с нашата лодка. Най-сетне вдигнахме котва и тръгнахме с всичките си нови пасажери на борда. Никой от тях не реагира по какъвто и да било начин — всички го приеха съвсем естествено. Когато вечерята беше готова, готвачът сервира храна и на шестнадесетте ни нови пътници, които се нахраниха обилно, след което — обзети от морска болест — се втурнаха към релинга, защото корабът беше започнал да се клатушка.

Пуснахме котва на завет при същата скала, където бяхме прекарали предишната вечер, но дори и тук не можахме да се отървем от нашите пасажери. Нощта настъпи. Почна да ръми. Ако пуснехме тази банда пирати в каютите, положително щяха да ни ограбят през нощта. Затова им предложихме да изберат дали искат да спят на палубата върху капака на трюмовете или да идат на брега на две групи с алуминиевия сал на кораба. Те избраха сала и ние го пуснахме на вода. Но тогава всички изведнъж решиха да тръгнат с втората група и най-сетне трябваше да се откажем от мисълта да се отървем от тях. Щастливи и добре нахранени, те извадиха една китара и започнаха да танцуват хула на предната палуба. Това има успех. Екипажът отдавна не беше слизал на суша, не беше ходил на представление и всички се оживиха от предизвикателната музика. Щом като и без това бяха на борда, защо да не прекараме приятно! По целия кораб се носеха песни и страстна струнна музика, придружена от ритмично пляскане на ръце, а корабният фенер осветяваше веселата сцена подобно на рампово осветление.

„Те тере те вака те Хоту Матуа…“

Неподправеното настроение на нашите безгрижни пирати беше тъй заразително, че и учените, и моряците нямаха друг избор, освен да участвуват в танца и да пеят, колкото могат.

Тогава изведнъж из мрака изникна кметът, мокър и премръзнал. Бе дошъл с малка лодка заедно с трима други туземци. След кратко пререкание ние се съгласихме и неговата четиричленна дружина да дойде на борда при условие, че ще върнат другите, шестнадесет на сушата. За да угодя на всички, казах, че двете групи може да останат на кораба още един час и да посвирят. Кметът се съгласи и се качи възхитен, последван от своите приятели. Веднага ме попита дали и неговата компания може да получи такова ядене, каквото били получили другите.

— Да — отговорих аз дипломатично, — но не преди да сте откарали другите шестнайсет на брега.

Той се доближи весело до музикантите и попляска в такт в продължение на половин минута. След това се втурна при мен и каза, че другите непременно трябвало да се върнат на брега, защото иначе щели да се измокрят и да настинат, докато се приберат в къщи.

Всичките ми молби в тяхна полза бяха безполезни и моите думи, че единият час, за който се уговорихме, едва започва, не оказа никакво влияние. Той се развика да прекратят музиката. Трябваше да променя тактиката си.

— Щом като е така, може и сега да получите ядене — казах аз Кметът хукна право към кухнята, без да помисли повече за музикантите. Само подаде глава с пълна уста, за да види дали идват и другите трима.

Но той удържа на думата си и когато часът изтече, местната лодка заподскача на път към тъмния бряг, изпълнена със смях и музика. Беше една сполучлива вечер.

Охой! „Те тере те вака те Хоту Матуа…“

И така се случи, че рано на другата сутрин пристигнахме в Долината на кралете, а върху масата в каюткомпанията спеше лично кметът на Пъпа на света.