Патриша Корнуел
Хищникът (17)

16.

Върнахме се в Куантико малко след три. Опитах се да открия Уесли, но го нямаше. Оставих съобщение за него, че може да ме намери в АИП, където възнамерявах да прекарам следващите няколко часа с племенницата си.

На етажа нямаше никакви инженери или учени, тъй като беше празничният уикенд, и имахме възможност да работим сами и на спокойствие.

— Мога да изпратя някое съобщение по електронната поща — каза Луси, която седеше зад бюрото, като погледна часовника си. — Защо просто не се опитаме да хвърлим въдицата и да видим кой ще клъвне?

— Чакай още веднъж да пробвам главния съдебен лекар на Сиатъл.

Звъннах на номера му, но ми казаха, че вече си е тръгнал.

— Изключително важно е да го намеря — обясних на телефонистката. — Вероятно може да бъде открит в дома си?

— Нямам право да давам домашния му телефон. Но ако вие ми оставите номера си, ще му го предам, когато се обади за съобщенията си…

— Не мога да направя това — казах разтревожено. — Не съм на номер, където той може да се обади. — Обясних й коя съм и добавих: — Ще ви дам номера на моя пейджър. Моля ви, помолете го да ми се обади, а после аз ще му звънна.

Това не свърши работа. Мина цял час, но пейджърът ми не се обаждаше.

— Вероятно не е разбрала какво точно трябва да направи — каза Луси, докато преглеждаше информацията в КАИН.

— Има ли някакви странни съобщения? — запитах.

— Не. Петък следобед е и много хора са на почивка. Смятам, че трябва да опитаме да изпратим нещо чрез „Феномен“ и да видим какво ще ни отговорят.

Седнах до нея.

— Как се казва групата?

— Американска академия на операторите за златна амалгама.

— И са концентрирани най-вече в щат Вашингтон?

— Да. Но няма да навреди да включим цялото Западно крайбрежие.

— Е, това ще включи целите Съединени щати — отвърна Луси, докато изписваше „Феномен“, номера и паролата си. — Смятам, че ще е най-добре да го направим чрез пощата — допълни тя и отвори едно от прозорчетата. — Какво искаш да напиша? — запита тя и ме погледна.

— Какво ще кажеш за това? До всички членове на Американската академия на операторите за златна амалгама: съдебен лекар отчаяно се нуждае от помощта ви. После им дай информация как да се свържат с нас.

— Добре. Ще им дам пощенска кутия тук и копие за пощенската ти кутия в Ричмънд — каза тя и започна да пише. — Отговорите могат да се позабавят. Може да се окаже, че имаш доста зъболекари за приятелство чрез писма. — Тя натисна последния клавиш и отблъсна стола си назад. — Готово. Направено е — каза Луси. — В момента всички абонати на „Феномен“ получават съобщението. Да се надяваме, че някой седи и си играе с компютъра си, а и може да ни помогне.

Още докато говорехме, екранът й стана черен и яркозелени букви се появиха върху него. Включи се принтерът.

— Бързо стана — казах.

Но Луси бе скочила от стола си. Тя изтича до стаята, където живееше КАИН, и сканира пръста си, за да влезе. Стъклената врата се отвори с изщракване и аз я последвах вътре. На монитора на системата се появиха същите букви. Луси грабна малкото бежово дистанционно от бюрото и натисна едно от копчетата. Погледна часовника си и активира секундомера.

— Хайде, ела, ела! — каза тя.

Племенницата ми седна пред КАИН и се вторачи в екрана и съобщението върху него. Беше кратък параграф, повторен безброй пъти и гласеше:

„Съобщение ПК43 76301 001732 Започва

До: Всички ченгета

От: КАИН

Ако КАИН е убил брат си, как смяташ, че ще постъпи с теб?

Ако пейджърът ти звънне в моргата, Исус се обажда.

Съобщение ПК43 76301 001732 Свършва“

Погледнах към рафтовете с модеми, запълващи едната стена и към проблясващите светлинки. Макар да не бях експерт по компютрите, не можех да видя никаква връзка между техните действия и това, което ставаше на екрана. Поогледах се още малко и забелязах телефонен жак под бюрото. Жицата, включена в него, изчезваше под повдигнатия под и това ми се стори странно.

Защо някакъв уред, включен в телефонен жак, може да е поставен под пода? Телефоните стояха върху маси и бюра. Модемите се съхраняваха върху рафтовете. Клекнах и вдигнах плоскостта, която покриваше една трета от пода в стаята на КАИН.

— Какво правиш? — възкликна Луси, без да отмести очи от екрана.

Модемът под пода изглеждаше като малко кубче с бързо проблясващи светлинки.

— Мамка му! — каза Луси.

Повдигнах поглед към нея. Тя погледна часовника си и записа нещо. Дейността върху монитора бе спряла. Светлинките на модема престанаха да светят.

— Аз ли направих нещо? — запитах изненадана.

— Ти, копеле! — извика тя, като удари с юмрук по бюрото си и клавиатурата подскочи. — Почти те бях хванала! Още веднъж, и щях да пипна проклетия ти задник!

Станах.

— Не съм изключила нищо, нали? — попитах.

— Не. По дяволите! Той изключи. Почти го бях пипнала — отвърна тя, все още вторачена в монитора, като че ли зелените думи можеха да се появят отново.

— Голт ли?

— Самозванецът, който се представя за КАИН. — Луси въздъхна тежко и се загледа в създанието, което бе нарекла на първия убиец в света. — Ти го откри — каза тя кротко. — Много добре.

— Значи така е осъществявал връзката — казах.

— Да. И е толкова очевидно, че никой не го забеляза.

— Ти забеляза.

— Но не когато трябваше.

— Кари го е поставила тук, преди да си тръгне миналата есен.

Луси кимна.

— Също като всички други, и аз търсех нещо по-сложно в техническо отношение. А това е гениално с простотата си. Тя е скрила собствения си модем, а номерът е на телефонна линия за диагностика, която почти не се използва.

— Откога знаеш?

— Веднага щом започнаха странните съобщения.

— Значи просто си искала да си поиграеш с него — казах разтревожена. — Осъзнаваш ли колко опасна е тази игра?

Тя започна да пише.

— Той се опита четири пъти. Господи, бяхме съвсем близо.

— За известно време ти смяташе, че Кари върши това.

— Тя е нагласила всичко, но не мисля, че тя ни изпраща тези съобщения.

— Защо?

— Защото следях натрапника ден и нощ. Това е неопитен човек.

За първи път от месеци Луси спомена името на бившата си приятелка.

— Знам как мисли Кари. А и Голт е прекалено нарцистичен, за да остави някой друг, освен него да бъде КАИН.

— Получих бележка, вероятно от Кари, която беше подписана с КАИН — казах.

— Обзалагам се, че Голт не знае за нея. Освен това се обзалагам, че ако е научил за нея, то бързо е отнел малкото удоволствие на Кари.

Замислих се за розовата бележка, която подозирахме, че Голт бе откраднал от Кари в къщата на шериф Браун. Когато Голт я е сложил в джоба на кървавата пижама, това със сигурност му е помогнало да се увери във властта си. Голт използваше Кари. В известен смисъл тя винаги чакаше в колата, освен когато той се нуждаеше от помощта й, за да премести някой труп или да изпълни някое унизително действие.

— Какво стана току-що? — попитах.

Луси отговори, без да погледне към мен:

— Намерих вируса и вкарах мой собствен. Всеки път, когато той се опитва да изпрати съобщение до някой терминал, свързан с КАИН, аз карам съобщението да се появи много пъти на екрана, като че ли отскача назад към него, вместо да отиде другаде. Освен това той получава съобщеше, което гласи „Моля, опитайте отново“. И опитва. Първият път, когато това му се случи, прозорчето му даде утвърдителен знак след два опита, и той си помисли, че съобщението е изпратено. Но когато отново искаше да се свърже с нас, го накарах да опита още веднъж. Задачата е да го задържим достатъчно дълго на телефона, за да можем да проследим обаждането.

— Ние да го проследим?

Луси посочи малкото бежово дистанционно, което бе грабнала по-рано.

— Това е копчето за тревога — обясни тя. — Сигналът отива по радиото право в ЕСЗ.

— Предполагам, че Уесли знае за скрития модем, откак си го открила.

— Да.

— Обясни ми нещо — казах.

— Добре — отвърна Луси и погледна към мен.

— Дори ако Голт или Кари имат този таен модем и номера му, какво е положението с паролата ти? Как би могъл някой от тях да влезе в компютъра като негов основен потребител? А и не съществуват ли команди UNIX, които могат да ти кажат дали не се е включил друг потребител или устройство?

— Кари е програмирала вируса така, че да улавя потребителското ми име и паролата винаги когато ги променя. Дешифрираните форми се изпращат на Голт чрез електронна поща. Така той може да влезе в компютъра като мен, а вирусът не му разрешава да направи това, ако и аз не съм включена.

— Значи той се крие зад теб.

— Като сянка. Използва името и паролата ми. Усетих се какво става, когато един ден зададох команда „Кой“ и името се появи два пъти.

— Ако КАИН се обажда обратно на потребителите, за да потвърди самоличността им, защо телефонът на Голт не се е появил на месечната сметка на АИП?

— Това е част от вируса. Той инструктира системата при обратни обаждания да включва разговора в сметката на някаква телефонна кредитна карта. Така че обажданията никога не могат да се появят в сметките на Бюрото. Включени са в сметките на бащата на Голт.

— Невероятно — казах.

— Очевидно Голт знае номера на картата на баща си и кода му.

— А той дали знае, че синът му я използва?

Един от телефоните иззвъня. Луси го вдигна.

— Да, господине — каза тя. — Знам. Бяхме съвсем близо. Разбира се, ще ви донеса разпечатките веднага. — После затвори. — Мисля, че никой не му е съобщавал за това — каза племенницата ми.

— Никой не е съобщил нищичко на Пейтън Голт.

— Точно така. А това беше господин Уесли.

— Трябва да говоря с него — казах. — Искаш ли аз да му занеса разпечатките?

Луси отново се бе вторачила в монитора. Обичайният фон се бе върнал на него и бляскави триъгълници бавно плуваха по него и един до друг, като че ли геометричните фигури правеха любов.

— Можеш да му ги занесеш — отговори тя и написа „Феномен“. — Преди да отидеш… О, чака те някаква поща.

— Колко? — запитах и се доближих до нея.

— Само едно писмо засега — отвърна тя и го отвори.

Съобщението гласеше: „Какво е златна амалгама?“.

— Е, вероятно ще получим доста подобни съобщения — отсъди Луси.

 

 

Сали отново бе дежурна отпред, когато се върнах във фоайето на академията, и ме въведе, без да ме тормози с регистрации и посетителски пропуски. Тръгнах устремено по дългия бежов коридор, покрай пощата и през залата за почистване на оръжия. Винаги бях харесвала миризмата на препаратите за смазване на оръжия.

Самотен мъж в анцуг продухваше цевта на пушката си. Редиците черни плотове бяха голи и идеално излъскани. Помислих си за хилядите курсисти, мъже и жени, които бях виждала тук през всички тези години, за безбройните пъти, когато самата аз бях стояла до плота, почиствайки пистолета си. Бях наблюдавала младите агенти да идват и да си отиват, да тичат, да се бият, стрелят и потят. Бях ги учила и се бях тревожила за тях.

Натиснах копчето на асансьора, качих се и слязох на долното ниво. Няколко от агентите седяха в кабинетите си и учтиво ми кимнаха, когато минах покрай тях. Секретарката на Уесли беше в отпуска. Преминах край бюрото й и почуках на затворената врата. Чух гласа на Уесли и скърцането на стол. Той дойде до вратата и я отвори.

— Здрасти — каза той изненадано.

— Това са разпечатките, които поиска от Луси — съобщих и му ги подадох.

— Благодаря ти. Моля, влез.

Уесли си сложи очилата и прегледа съобщението от Голт.

Беше свалил сакото си. Бялата му риза бе посмачкана около кожените тиранти. Беше се изпотил и имаше нужда от бръснене.

— Още ли си отслабнал? — запитах.

— Никога не се качвам на кантара — отговори той, като ме погледна над очилата и седна зад бюрото си.

— Не изглеждаш здрав.

— Той започва все повече да откача — каза Уесли. — Вижда се от съобщението му. Става по-неспокоен и дързък. Смятам, че към края на уикенда ще можем да определим къде се намира.

— И тогава? — запитах неубедено.

— Ще изпратим ЕСЗ.

— Разбирам — казах сухо. — Те ще скочат от хеликоптерите и ще взривят сградата, където е Голт.

Уесли отново ме погледна и остави документите на бюрото си.

— Ядосана си — установи той.

— Не, Бентън. Не съм ядосана по принцип, а съм ужасно ядосана на теб.

— Защо?

— Помолих те да не намесваш Луси.

— Нямаме избор.

— Винаги има избор. Не ми пука кой какво казва.

— За откриването на Голт сега тя е единствената ни надежда. — Уесли замълча и ме погледна в очите. — А и тя има собствен мозък.

— Да, има. Точно това имам предвид. Луси няма копче за изключване. Невинаги разбира какво е това граница.

— Няма да й позволим да направи нищо, което би я изложило на риск.

— Тя вече е изложена на риск.

— Трябва да я оставиш да порасне, Кей.

Втренчих се в него безмълвно.

— Тази пролет Луси завършва университета. Вече е голям човек.

— Не искам тя да се връща тук.

Уесли се усмихна леко, но очите му бяха изморени и тъжни.

— Надявам се, че ще се върне тук. Имаме нужди от агенти като нея и Джанет. Имаме нужда от всички, които можем да привлечем.

— Тя крие много тайни от мен. Изглежда, вие двамата сте в заговор срещу мен, а аз съм оставена на тъмно. Достатъчно лошо е, че… — Едва не прехапах езика си.

Уесли ме погледна в очите.

— Кей, това няма нищо общо с нашата връзка.

— Надявам се да е така.

— Искаш да знаеш всичко, което Луси прави.

— Разбира се.

— Ти разказваш ли й абсолютно всичко, което правиш, когато работиш по някой случай?

— Не, разбира се.

— Ясно.

— Защо ми затвори телефона?

— Хвана ме в лош момент.

— Никога преди не си ми затварял телефона, независимо колко ужасен е бил моментът.

Той свали очилата си и внимателно ги сгъна. Взе чашата си с кафе, погледна в нея и видя, че е празна. Хвана я с двете си ръце.

— Имаше човек в кабинета ми, а аз не исках той да разбере, че ти си на телефона — обясни Уесли.

— Кой беше?

— Човек от Пентагона. Не мога да ти кажа името му.

— Пентагона? — запитах объркано.

Уесли замълча.

— Защо те вълнува това, че някой от Пентагона може да разбере за обаждането ми? — попитах.

— Изглежда, си създала известен проблем — простичко отвърна Уесли, като остави чашата встрани. — Иска ми се да не беше душила из Форт Лий.

Изгледах го зашеметено.

— Твоят приятел доктор Грубер може да бъде уволнен. Съветвам те да се въздържиш от допълнителни контакти с него.

— Заради Лутър Голт ли е всичко това?

— Да, генерал Голт.

— Не могат да направят нищо на доктор Грубер — протестирах.

— Страхувам се, че могат — възрази Уесли. — Доктор Грубер е извършил непозволено търсене във военна база данни. Споделил е с теб поверителна информация.

— Поверителна? Това е абсурдно. Става дума за една страница рутинна информация, която можеш да видиш срещу двайсет долара, когато посетиш военния музей. Не съм му искала някое проклето досие от Пентагона.

— Не можеш да платиш двайсет долара, освен ако не си човекът от досието или упълномощено от него лице с право на достъп до досието.

— Бентън, говорим за сериен убиец. Да не би всички да са се побъркали? Кой, по дяволите, се интересува от някакво си обикновено досие?

— Армията.

— Това да не е въпрос на национална сигурност?

Уесли не ми отговори. Когато не ми даде никакви допълнителни обяснения казах:

— Чудесно. Можете да запазите малката си тайна. Писна ми от тайнствените ви истории. Единствената ми цел е да предотвратя бъдещи убийства. А вече не съм сигурна каква е вашата цел.

Погледът ми беше непрощаващ и наранен.

— Моля те — рязко каза Уесли. — Знаеш ли, понякога ми се иска и аз да пушех като Марино — въздъхна той изморено. — Генерал Голт не е важен в това разследване. Няма нужда да го въвличаме в него.

— Смятам, че всичко, което научим за семейството на Голт, е важно. И не мога да повярвам, че ти мислиш нещо различно. Информацията за произхода е от жизнено значение за профилирането и предсказването на поведението на престъпника.

— Казвам ти, генерал Голт е вън от играта.

— Защо?

— Уважение.

— Господи, Бентън — извиках и се наведох напред. — Голт може да е убил двама души, обут в чифт от проклетите войнишки ботуши на чичо си. Как ли ще й хареса на армията историята за това, когато се появи в „Таймс“ или „Нюзуик“?

— Не заплашвай.

— Твърдо смятам да го направя. А и ще направя много повече от заплашването, ако хората не свършат това, което трябва. Разкажи ми за генерала. Вече знам, че племенникът му е наследил очите му. А и генералът изглежда доста суетен паун. Изглежда е обичал да се снима в официална униформа като Айзенхауер.

— Може да е бил суетен, но във всички други отношения е бил забележителен човек — каза Уесли.

— Значи наистина е чичо на Голт? Признаваш ли?

Уесли се поколеба.

— Лутър Голт е чичо на Темпъл Голт.

— Разкажи ми още нещо.

— Роден е в Олбъни и завършил Военната академия през 1942. Две години по-късно, когато бил капитан, дивизията му заминала за Франция, където той станал герой в битката при Булж^[1]. Спечелил Почетен кръст и отново бил повишен. След войната бил изпратен във Форт Лий начело на униформената изследователска дивизия в интендантския корпус.

— Значи ботушите са били негови.

— Определено е възможно.

— Едър човек ли е бил?

— Казаха ми, че когато е бил млад, изглеждал по същия начин като племенника си.

Припомних си снимката на генерала в парадна униформа. Беше слаб и не особено висок. Лицето му изглеждаше силно, с немигащи очи, но не нелюбезно.

— Освен това Лутър Голт е служил в Корея — продължи Уесли. — За известно време бил назначен в Пентагона като началник на „Личен състав“, после се върнал във Форт Лий като заместник-командир. Приключил кариерата си в КВП-В.

— Не знам какво е това — казах.

— Команда за военна помощ — Виетнам.

— А след това се е оттеглил в Сиатъл?

— Преместил се там с жена си.

— Деца?

— Две момчета.

— А отношенията на генерала с брат му?

— Не знам. Генералът е починал, а брат му не иска да говори с нас.

— Значи не знаем откъде Голт може да се е сдобил с ботушите на чичо си.

— Кей, има определен кодекс на спечелилите Почетния кръст. Те си имат своя собствена класа. Армията им дава специален статут и строго ги предпазва.

— За това ли е цялата тази тайнственост?

— Армията не иска целият свят да разбере, че техният генерал, награден с Почетен кръст, е чичо на един от най-ужасните психопати, които страната ни е виждала. Пентагона не желае да се узнае, че този убиец, както ти вече каза, е сритал до смърт няколко човека с ботушите на генерал Голт.

Надигнах се от стола си.

— Писна ми от момчета и техните кодекси на честта. Писна ми от мъжко чувство за дълг и тайнственост. Не сме деца, които си играят на каубои и индианци. Не си играем на война — казах изморено. — Мислех, че поне ти си по-загрижен.

Той също се изправи, но в същия момент пейджърът ми звънна.

— Приемаш всичко погрешно — каза Уесли.

Погледнах екрана на пейджъра. Кодът беше на Сиатъл и без да питам Уесли, използвах телефона му.

— Ало — произнесе напълно непознат глас.

— Този номер току-що се обади на пейджъра ми — казах смутено.

— Не съм звънял на никого. Откъде се обаждате?

— Вирджиния — отговорих и тръгнах да затварям.

— Аз тъкмо звънях на Вирджиния. Почакайте малко. Във връзка с „Феномен“ ли се обаждате?

— О, вероятно сте говорили с Луси.

— ЛУСИРЕЧ?

— Да.

— Тъкмо си изпращахме взаимно поща. Отговарям на запитването за златната амалгама. Аз съм зъболекар в Сиатъл и член на Академията на операторите за златна амалгама. Вие ли сте съдебният лекар?

— Да — отговорих. — Много ви благодаря, че се обадихте. Опитвам се идентифицирам мъртва млада жена с множество златни корони.

— Моля, опишете ги.

Разказах му за устата на Джейн и повредите по зъбите й.

— Възможно е да е била музикантка — добавих. — Може да е свирила на саксофон.

— Тук имаше една дама, която доста напомня за това.

— В Сиатъл?

— Да. Всеки в академията ни я познаваше, тъй като тя имаше невероятна уста. Златните й корони и аномалиите в зъбите й бяха показвани на някои от нашите събрания.

— Помните ли името й?

— Съжалявам. Не беше моя пациентка. Но доколкото си спомням, била професионална музикантка, преди да попадне в някакъв ужасен инцидент. Точно тогава започнали и проблемите със зъбите й.

— Жената, за която говоря, бе загубила доста от зъбния емайл — казах. — Вероятно от прекалено често миене.

— О, абсолютно. Нашата също беше така.

— Струва ми се, че вашата дама не е била бездомница.

— Не е възможно. Някой е платил за тази уста.

— Моята е била бездомна, когато е умряла в Ню Йорк — казах.

— Господи, това ме натъжава. Май която и да е била, не е можела да се грижи сама за себе си.

— Как се казвате? — попитах.

— Джей Бенет.

— Доктор Бенет, спомняте ли си нещо друго, казано по време на онези събрания?

Последва дълго мълчание.

— Да, добре. Това е доста странно — поколеба се отново той. — Да, сетих се. Жената беше свързана с някакъв важен човек. Всъщност вероятно точно с него е живяла, преди да изчезне.

Дадох му допълнителна информация, за да може отново да се свърже с мен. Затворих телефона и срещнах погледа на Уесли.

— Мисля, че Джейн е сестрата на Голт — казах.

— Какво? — възкликна Уесли.

Изглеждаше наистина шокиран.

— Смятам, че Темпъл Голт е убил сестра си — повторих. — Моля те, кажи ми, че не си знаел и това.

Той се разстрои.

— Трябва да потвърдя самоличността й — казах изтощено, без да изпитвам повече никакви емоции.

— Зъболекарският й картон няма ли да свърши работа?

— Ако го намерим. Ако все още рентгеновите й снимки са там. Ако армията стои далеч от мен.

— Армията не знае за нея. — Той замълча и за момент очите му проблеснаха от напиращите сълзи. Той отмести поглед от мен, после каза: — Той току-що ни съобщи какво е направил, когато ни изпрати днешното съобщение чрез КАИН.

— Да — съгласих се. — Той каза, че КАИН убил брат си. Описанието на Голт заедно с нея в Ню Йорк звучеше повече като описание на двама мъже, отколкото на мъж и жена. Има ли други братя и сестри?

— Само сестра. Знаем, че е живяла на Западното крайбрежие, но не успяхме да я намерим, защото тя очевидно не кара кола. Никога не е имала шофьорска книжка. Истината е, че не бяхме сигурни дали въобще е жива.

— Не е — казах.

Той потръпна и погледна встрани.

— Не е живяла никъде — поне не и в последните години — казах, като си припомних мизерните й вещи и недохраненото тяло. — Била е на улицата. Но е оцеляла там без проблеми, докато не се е появил брат й.

Гласът на Уесли затрепери, а той изглеждаше съсипан, когато каза:

— Как може някой да извърши нещо подобно?

Обвих ръце около врата му. Не ми пукаше дали някой няма да влезе. Прегърнах го като приятел.

— Бентън — казах нежно. — Отиди си у дома.