Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (1)

Първа глава

— Виждам някакъв тъмнокос непознат човек! — каза Тами-Ан възбудено. — Ще срещнеш тъмнокос непознат човек, Оливия!

Отправих й снизходителен поглед и казах:

— О, я не говори такива глупости.

Ала тя не ми обърна никакво внимание и продължи:

— Но аз го виждам. Погледни! То е в чашата ти, ясно като бял ден.

Лаура Кордел ми се усмихна и каза:

— Изглежда като че ли най-накрая ти се усмихва щастието.

А Роз Лоугън се присъедини:

— Колко е голям? Хубав ли е?

На Тами-Ан й бе хрумнало да ни покани всички у тях след часовете този следобед на чай и торта. В действителност не мога да понасям гласа на Тами-Ан за повече от пет минути наведнъж, а най-добрата й приятелка, Елейн Пичило, е забавна горе-долу като студен картоф, обаче Лаура, Роз и Рейчъл Куин щяха да ходят, така че само този път реших да се присъединя към тайфата, вместо да се прибера сама право у дома. Освен всичко останало, беше първият ден от новия семестър и имахме да си кажем още толкова много неща. Исках да чуя повече за пътуването на Лаура до Калифорния и дали Рейчъл се е забавлявала добре в Италия. Исках да разбера как останалите бяха прекарали онези дълги златни летни седмици, отлетели така бързо.

Обаче скоро се оказа, че май ще трябва да почакам още за подробностите. Рейчъл изглеждаше загоряла и доволна, но бе учудващо лаконична за времето, през което бе работила у някакво семейство във Флоренция. А пък Лаура тъкмо бе започнала да ми разказва как в самолета за Калифорния се запознала с привлекателен американец на име Джейк някой си, когато Тами-Ан Зийглър влезе с тортата и започна да говори.

Тами-Ан притежава глас, който би могъл да пробие бетон, и успя да разбие на пух и прах разговора ни с писклив монолог колко страхотно прекарала с баба си и дядо си в Палм Спрингс и колко се впечатлили всичките й приятели във Форт Уейн от подаръците, които им купила от „Хародс“.

Погледнах Лаура, а тя вдигна отчаяно очи към тавана и прошепна:

— Да се махаме оттук.

Точно в този момент обаче Тами-Ан и Елейн започнаха да подават чаши чай и големи парчета домашно приготвена торта, така че трябваше да си останем на местата.

Започнах да съжалявам, че в края на краищата не си бях отишла направо вкъщи. Тами-Ан има най-добри намерения, но има нещо в нейните жълтеникави маркови дънки и дълга медноруса коса, което направо ми бърка в здравето. А и гласът й, естествено, не ми помага много. Баща й е шеф в американска компания за електроника и живеят в наистина удобен апартамент точно на една пряка от Чалфонт, но на семейство Зийглър не им харесва в Лондон и нямат търпение да се върнат във Форт Уейн, Индиана. И аз нямам търпение да се върнат там.

Изпих си чая колкото можех по-бързо и станах да си ходя. Точно тогава Тами-Ан обяви, че искала да ми гледа на утайката от чай в чашата ми.

— Благодаря, Тами-Ан, но не искам, благодаря ти все пак — казах аз. — Наистина трябва…

— О, хайде де, Оливия — не отстъпваше тя. — Няма да отнеме повече от минута. Леля ми Лилиан ме научи. Направо е смайващо колко много можеш да разбереш за хората.

Не исках който и да било да научава каквото и да било за мен, но Елейн Пичило грабна чашата и чинийката ми и ги подаде на Тами-Ан. Другите се скупчиха около нея, а тя разклати утайката с няколко кръгови движения, после сложи чашата върху чинията с дъното нагоре и пак я завъртя. След това я обърна и погледна вътре.

Отидох до прозореца, като се преструвах, че не ме интересува, и отново съжалих, че не се прибрах направо вкъщи. Нямах никакво намерение да позволя на останалите да си мислят, че всички тези глупости ми влияят. Не трябваше да си помислят и за секунда, че вярвам в гадаенето на чай. Така че им обърнах гръб и зазяпах безцелно през прозореца. Ярките слънчеви лъчи отскачаха от хромираните покриви и стъклата на колите, паркирани долу по улицата, но някаква димна омара подсказваше, че лятото скоро ще свърши.

В момента, когато Тами-Ан съобщи, че вижда тъмнокос непознат в чашата ми, се обърнах към нея и останалите:

— Истина е — настояваше Тами-Ан. — Всички знаци ги има тук. Ще срещнеш тъмнокос непознат. Много скоро.

— Прати ми го, ако не го щеш — каза Роз, а другите се разсмяха.

— Е, Оливия няма да се заинтригува, нали? — каза Елейн лукаво. — Единственото, за което й пука, е учението.

— И Джим Къртис — каза някой.

Усетих как лицето ми става все по-червено и по-червено.

Джим Къртис преподаваше английски в Чалфонт и ние наистина се разбирахме добре. Знаех, че другите си мислят, че съм хлътнала по него, но не бе вярно. Просто английският е любимият ми предмет и аз бях може би единственият човек в класа ни, който наистина разбираше за какво говори той. Бяхме на една честота, това е всичко.

— Ама че изглупявате! — изписка Тами-Ан. — Разбира се, че няма нищо между Оливия и Джим Къртис. Всички знаят, че той е обратен.

Изчаках да утихне смехът, втренчих се в Тами-Ан с вледеняващ поглед и казах мило:

— Какво те кара да мислиш така, Тами-Ан? — После понижих глас загадъчно. — Не е, повярвай ми.

Тя ме зяпна смаяно за момент, после отвори и затвори устата си като риба на сухо, а останалите избухнаха в смях.

— Както и да е, Лив, твърде си малка за Джим Къртис — каза най-после Рейчъл. — Крайно време е да те уредим с някой на твоята възраст.

— Какво ще кажеш за Джей? — предложи Елейн. — Тъкмо в момента си няма приятелка.

— Естествено, че си няма — каза Лаура. — Джей никога няма приятелка. Никое нормално момиче няма да излезе с него втори път.

Пуснах един звучен театрален стон. Джей Хендриксен е най-големият пън в курса ни и живо доказателство, че не всички австралийци са снажни, загорели и красиви.

— На харизано магаре не се броят зъбите — изскърца Тами-Ан. — Нали, Оливия?

— О, я се гръмни — троснах се аз. — Може да се изненадаш, Тами-Ан, но в живота наистина има по-важни неща от момчетата.

— Така ли? — каза тя ледено. — Точно ти пък от къде знаеш?

Всички се смълчаха. Отворих уста да й отвърна грубо, но размислих. Нямах намерение да си губя времето в кавги с Тами-Ан Зийглър. Тя не си заслужаваше труда. Все едно, не исках тя или който и да било от другите да остане с погрешно впечатление. Не че не мога да понасям момчета или не обичам да съм с тях, или нещо подобно. Просто обичам да пазя тази страна от живота за себе си. Любовният ми живот не влиза в работата на никого. Не виждам смисъл да се перча с последното си гадже, както прави Тами-Ан. Тя си сменя приятелите, както някои си сменят прическите. През по-голямата част от последния семестър не можеше да говори за нищо друго, освен за някакъв тип на име Дейн, когото срещнала на рождения ден на някаква приятелка. А после, още преди края на семестъра, го бе зарязала и тръгна с Гари Голдман, който се мисли за Номер Едно в Чалфонт. Може и да е, но това не е повод аз да искам да ходя с него. Както и да е, той тръгна с Тами-Ан само за утешение, защото тъкмо бе скъсал с Аби Скарбник. Досега сигурно вече се е прехвърлил на някоя друга.

Не, не исках да говоря за моя любовен живот по начина, по който другите говорят за техния. Тами-Ан не бе единствената. Като че ли всички момичета от курса ни в Чалфонт не можеха да мислят за нищо друго, освен за момчета. Дори и Лаура, обикновено толкова спокойна и уравновесена, се бе променила, откак се върна от Калифорния. Сега говореше само за Джейк, Джейк, Джейк. Всичките бяха еднакви. Аби и Рики, Мел и Антон, Рейчъл и някакъв италианец с очи на кошута, за когото тя не искаше да каже нищо. Понякога сякаш бях единственото момиче в Чалфонт без някой, който да се влачи подире му. Може би единствената в Лондон. В целия свят.

А сега Тами-Ан Зийглър ме обвинява, че не знам нищо за момчетата. Само ако знаеше. Нямах намерение обаче да й казвам за Джери. Нямах намерение да казвам на никого за Джери. Той преди учеше в друго международно училище, в Ричмънд, така че никой от Чалфонт не го познаваше. Излизахме няколко пъти заедно, но в действителност не се стигна до нищо особено, най-вече защото аз го харесвах повече, отколкото той мен. Както и да е, историята свърши, когато семейството му се премести във Франкфурт. Още си пишехме, обаче писмата му вече ставаха все по-кратки и знаех, че не след дълго съвсем ще престанат да пристигат.

Предполагам моя бе вината, все пак, дето всички мислеха, че не се интересувам от момчета. Може би трябваше да разказвам за Джери, да каня другите да се запознаят с него. Мисля, че дълбоко в себе си се страхувах, че някоя хала като Тами-Ан или Роз Лоугън ще го грабне. Така че не мога да ги виня, задето си мислят, че не се интересувам. Да си умен не помага, разбира се. Защо хората мислят, че мозъкът и момчетата не могат да вървят заедно? Може би защото повечето момчета нямат никакъв мозък. Поне не тези в Чалфонт.

О, не, просто защото ме интересуваше да си взема бакалавърската степен и защото ми беше интересно в час, не означаваше, че момчетата не ме интересуват. Въобще не означаваше това.

— Хайде, Тами-Ан — каза Лаура. — Кажи ни още нещо за този тъмнокос непознат. Кой е той и кога Лив ще се запознае с него?

— Да — каза Роз. — Тя умира да разбере, нали, Лив?

— Нямам търпение — казах сухо.

Тами-Ан надзърна в чашата и отново вдигна поглед. На лицето й се бе появила дяволита усмивка.

— Че тук има тъмнокос непознат, има — каза тя. — Но не е мъж. Жена е!

Дори и аз се включих в смеха, който се взриви около ми.

— Не го вярвам! — каза най-сетне Рейчъл. — Как разбра? — Тя взе чашата от Тами-Ан. — Виждам само утайка от чай. Петна от утайка.

Тами-Ан грабна обратно чашата.

— Това не са петна — каза тя надменно. — Това са… това са форми.

— Все същото.

— Въобще не е същото. Нищо не знаеш, Рейчъл Куин. Всичко зависи от формата.

— Петната.

— Всичко зависи от формата на… натрупванията от утайка и отношенията между тях. Както и да е — завърши Тами-Ан вяло, — това е древно умение, за което ти не знаеш нищо.

— Това е древен куп глупости, ако питаш мен — измърмори до мен Лаура, а аз кимнах.

— Кажи ни още за тази тъмнокоса непозната — каза Роз.

— Само ако обещаете да го вземете на сериозно. — Тами-Ан все още изглеждаше засегната. — Няма да кажа и думичка повече, докато не обещаете да го приемете сериозно.

— Добре — казах. — Кажи ми моята съдба, Тами-Ан.

— Ами — каза тя, като погледна пак в чашата, — ще срещнеш тъмнокоса непозната жена. Обаче тя ще ти донесе неприятности. Около нея има всякакви зли предзнаменования.

Някой се изкикоти силно зад гърба ми, а Елейн се обърна и каза:

— Шшшт!

— Тук има знаци за измама и измяна — продължи Тами-Ан. — А тази фигурка на стрела означава лоши вести. Има също съперничество и предателство. — Тя вдигна очи към мен — изражението й изведнъж бе станало сериозно. — Тя е гадно създание, Лив. Очакват те лоши работи заради нея. Наистина. Всичко е тук. Ясно като…

— Петна — каза Рейчъл, но този път никой не се засмя.

Последва мълчание, тогава аз казах:

— Е, ами благодаря ти за предупреждението, Тами-Ан. От сега нататък ще се пазя от контакти с всякакви тъмнокоси жени. — В този момент пред очите ми попадна лъскавата черна коса на Тара и аз се пошегувах:

— Хей, нали не мислиш, че е Тара?

На Тами-Ан не й беше забавно.

— Тя не е непозната, Оливия. Ти вече познаваш Тара. Тази е някоя, която никога не си виждала. Някоя, която ще влезе в живота ти и…

— Ще внимавам — казах бързо. — Обещавам да внимавам.

— Непременно — каза Тами-Ан. — Непременно внимавай, Оливия. Сега, момичета, коя е следващата? Хайде, Тара. Нека видя твоята чаша.

— Добре — каза Тара. — Стига да обещаеш, че няма да ми казваш лоши неща. Предпочитам да не зная, ако има да ми се случва нещо гадно.

— Обещавам — каза Тами-Ан. — Подай ми чашата си.

Другите я наобиколиха, докато тя се взираше в чашата на Тара, но не и аз. Приказките на Тами-Ан за страховитата тъмнокоса непозната ме бяха изнервили. Всичко това бяха глупости, разбира се. Невъзможно е да разгадаеш бъдещето на някой по утайката в чаена чаша. Нямаше никаква логика. И все пак, в същото време се чувствах странно неспокойна. Не вярвах и дума от това, което бе казала Тами-Ан. Нищо от него не бе вярно.

Ами ако е?

— Да си чувала някога през живота си нещо по-абсурдно? — каза един глас зад мен.

Подскочих и бързо се обърнах. Отпуснах се, когато срещнах хладните очи на Лаура Кордел.

— Доверих се на Тами-Ан да го взема на сериозно — отговорих. — Всичко… всичко това наистина са глупости, предполагам?

Лаура се намръщи.

— Разбира се, че са глупости. Не ми казвай, че даже и ти…

— Не, разбира се, че не — казах аз и се засмях нервно. — Но никога не знаеш, нали?

— Едно нещо, което знам, е никога да не вярвам и дума от това, което Тами-Ан казва за каквото и да е. Хайде, да се махаме оттук.

Кимнах с благодарност и последвах Лаура към вратата. Казахме довиждане на Тами-Ан и търпеливо се засмяхме на едно последно предупреждение от страна на Роз да не говорим с никакви тъмнокоси жени, които бихме могли да срещнем по пътя за вкъщи. След това, най-после, излязохме на улицата. Слънцето вече бе изчезнало и аз потреперих от неочаквания вечерен хлад.

— По моя път ли?

— Добре — казах. — Ще хвана двеста и десет в Хампстед.

Обикновено хващах автобус до Камдън Таун, а после метрото до Хайгейт, но от време на време правех компания на Лаура в автобуса до Хампстед, където живееше с леля си. Братовчедката й, Аби Скарбник, бе наш набор и в същия клас в Чалфонт, но двете не се движеха много заедно. Отгоре на всичко новият приятел на Аби като че ли отнемаше повечето от свободното й време. Бяха се запознали през лятото, когато и двамата играеха в една пиеса — „Венецианският търговец“, където Аби бе взела ролята на Порция в последния момент — и от тогава ходеха сериозно. Понякога Маги Фарел, завеждащата драматичния отдел, ме караше с колата, тъй като живее на съседната улица, понякога ме взимаше и майка ми, но обикновено трябваше да осъществявам цялото скучно пътуване сама. Поне днес за част от пътя щях да имам за компания Лаура.

Потеглихме за Суис Котидж, а тя каза:

— А как мина твоето лято, Лив? Всички дрънкахме само за нашата ваканция, а не сме чули нищо за твоята. Добре ли прекара?

Свих рамене.

— Добре беше, общо взето. Прекарах няколко седмици при баща ми в Кеймбридж. През останалото време бях вкъщи.

— Не ходи ли някъде? Ти обикновено ходиш по наистина интересни места през лятото. С майка ти. Не ходи ли в Перу миналата година?

— Този път не можахме да отидем никъде. Тя пише книга за английските градове и прекара повечето време в пътуване насам-натам с фотографа, който прави снимките.

— Това е неприятно — каза Лаура съчувствено.

— Все пак, ти си прекарала добре в Калифорния с… как му беше името?

— Джейк. Джейк Шенън. Нямам търпение да те запозная с него, Лив. Наистина е готин.

— Убедена съм в това — казах аз, като се опитвах да прикрия горчивината си. — И все пак, докато ти си прекарвала страхотно в Калифорния с Джейк, Рейчъл отблъсквала всички онези привлекателни италианци, Мел и Антон живеели в разкош във Венецуела, а Тами-Ан ги сразявала във Форт Уейн, Индиана, аз тук се пуках от скука в малкия стар Лондон на номер шест.

Вече бяхме стигнали до спирката. Лаура сложи ръка върху моята и каза:

— Какво има, Лив? Не е в твоя стил да бъдеш толкова… толкова цинична.

— О, не ми обръщай внимание — казах небрежно. — Просто съм в лошо настроение. Това е всичко. — Исках да й кажа, че се чувствувам самотна. И че ревнувам. Исках да й кажа, че й завиждам за щастливите дни с Джейк и за прекрасната калифорнийска ваканция. Исках да й кажа, че завиждам на всичките, дори на Тами-Ан. Техният живот ми се струваше толкова вълнуващ и запълнен, докато моят ми изглеждаше толкова… толкова празен.

Но не казах нищо. Вместо това й се усмихнах лъчезарно и рекох:

— Както и да е, имам поне едно нещо, което да очаквам, нали?

— Какво, Лив?

— Тъмнокосата непозната — казах аз. — Тайнствената тъмнокоса непозната, която ще ми разбие живота.

— О, да — засмя се Лаура. — Съвсем бях забравила за това. И да не забравиш да ми кажеш веднага, щом се появи! Нямам търпение да я видя.

В този момент пристигна автобусът и аз забравих всичко за предсказанието на Тами-Ан, докато тършувах за пари за билет и последвах Лаура до едно свободно място. Обаче дни по-късно, когато си спомних за този разговор, разбрах колко съм грешала да мисля, че никаква тъмнокоса жена няма да се появи в живота ми.

Много бях грешала, наистина.