Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rising Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
helyg (2010)
Корекция
sonnni (2012)

Издание:

Ланс Салуей. Изгряваща звезда

Английска. Първо издание

ИК „Светулка 44“, София, 1993

ISBN: 954-806-112-0

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Винаги съм искала да бъда звезда, но никога не съм била толкова сигурна, че трябва да бъда, както сега. Оня ден, когато заедно с Мел Розидис вървяхме в летния следобед към Чалфонт, не беше така. Предстоеше премиерата на училищната пиеса и мислех само за вечерната репетиция: за това дали няма да си забравя репликите, дали няма да падна от сцената или да се проваля по някакъв друг начин.

— Не се безпокой, Аби! — каза Мел. — Всичко ще бъде наред. А ти ще си блестяща. Няма за какво да се тревожиш.

В гласа й се долавяше раздразнение, от което въобще не се изненадах. Откакто бяха започнали репетициите, не говорех за нищо друго, освен за пиесата и се чудех как още имах приятели. Но Мел ме познаваше достатъчно добре, за да не обърне внимание на моята нервност.

— Да, права си — отвърнах, — знам, че си права. Но все пак, не мога…

— Всичко ще бъде наред — каза Мел твърдо. — Нека, за бога, да не говорим за това.

— Добре, добре — отговорих. — Обещавам, че думичка няма да чуеш от мене.

Мел се ухили.

— Ще повярвам, ако наистина го направиш.

Мел живееше наблизо и обикновено си ходеха с Антон Веласко. Той живееше в същия блок и напоследък често се виждаха.

— Ето го — каза Мел. — Трябва да тръгвам, Аби. Ще се видим на репетицията.

Тя забърза напряко през улицата, за да отиде при Антон, който безгрижно се беше подпрял на стената отсреща. Видя ме и ми махна. Аз му отвърнах. Радвах се, че Мел си имаше нов приятел, но бяхме започнали да прекарваме по-малко време заедно, отколкото обикновено. Не че имах нещо против Антон Веласко. Всъщност, много го харесвах. Но исках да се виждаме повече с Мел и това беше всичко.

Обърнах се и се упътих към автобусната спирка. Мел беше извадила късмет с Антон. Аз също бях късметлийка. Може би защото излизах с Гари Голдман. Поне си мислех, че е така. През последните седмици се виждахме рядко, тъй като репетициите заемаха много от свободното ми време, но имах неприятното усещане, че това не беше единствената причина. Антон Веласко също не се интересуваше от пиесата, но идваше на всички репетиции заради Мел. Не, различията между мене и Гари бяха много по-дълбоки. Беше време, когато всеки ден ме изпращаше до автобуса — сега бях щастлива, ако на обяд седнеше до мен в кафето. Знаех, че Гари е подлизурко. Знаех, че е горд, нахален и егоист. Знаех, че трябваше да го изритам още преди месеци. Всички бяха на това мнение, дори и Мел. Но не можех да го пропъдя от живота си. Или от сърцето си. Непрекъснато се настройвах да му кажа, че между нас всичко е свършено. Но в момента, в който ме погледнеше с тези разтопяващи сини очи, краката ми се подкосяваха и отново хлътвах. Гари Голдман бе най-красивото момче в Чалфонт. Единственият проблем беше, че го знаеше. Представих си очите му и реших да му се обадя, щом се прибера. Просто да разбера как е. И да чуя гласа му. Или можеше и да не му се обадя. Щях да си помисля.

Докато търпеливо чаках автобуса, който щеше да ме отведе нагоре по хълма към Хампстед, мислите ми се върнаха към пиесата. Не се притеснявах само за това, че мога да забравя репликите и движенията си, нито за това, че мога да се разсмея на сватбената сцена. Тревогите ми бяха много по-лични. Трябваше да играя добре. Трябваше да покажа на всички, че мога да играя. Трябваше да покажа на света, че са ми дали ролята на Емили заради таланта ми, а не защото бях дъщеря на Максин Андерсън.

Не е лесно да си дъщеря на известна актриса, ето защо се опитвам да го пазя в тайна. Не че не се гордея с майка си, разбира се, че се гордея. Просто някои хора започват да се държат различно с мен, щом разберат коя съм. За щастие имената ни са различни и това помага.

Малко бяха хората, които свързваха Аби Скарбник и Максин Андерсън. И защо ли трябваше да ги свързват? Но всички в Чалфонт знаеха, а бях сигурна — и говореха, че са ми дали ролята на Емили в „Нашият град“, защото Максин Андерсън е моя майка. Мел продължаваше да ме убеждава, че само си въобразявам и че само подлизурковци като Тами-Ан Зийглър и Елен Пичило мислят така, но не можех да бъда сигурна. Мислех, че повечето хора си обясняваха всичко с майка ми, че тя е повлияла на режисьорката Маги Фарел да ми даде ролята. Затова бях твърдо решена да им докажа, че грешат, да покажа на всички, че Аби Скарбник е най-добрата актриса на света, е, не чак на света, но поне най-добрата в Чалфонт. Ето защо толкова се страхувах от провал, от това да не си кажат после: „Видяхте ли?“.

Най-после автобусът пристигна и аз се опитах да прогоня мислите си за пиесата, отпускайки се на задната седалка. Но не беше лесно. Веднага щом спрях да мисля за ролята, се замислих за Гари, което беше почти толкова тревожно и потискащо. Чувствах се нещастна, когато автобусът ме остави в квартала и тръгнах надолу по Хай стрийт към къщи. Надявах се у дома да няма никой, за да не видят лошото ми настроение, и имах късмет. Никой не отвърна на повикването ми, след като отворих вратата и се качих по стълбите към стаята си. Докато се къпех и преобличах се почувствах по-весела. Една от причините беше, че бях се прибрала в къщи. Живеехме в елегантна къща близо до Хийт с големи хладни стаи и дълга, пълна с цветя градина в задния двор. От улицата сградата изглеждаше малка, но вътре беше изненадващо просторна. Винаги съм обичала тази къща. В нея чувствах сигурност и спокойствие.

Помотах се в кухнята, за да намеря бутилка кола и нещо за ядене, след което излязох в градината и потърсих сенчесто място. Излегнах се на тревата и се загледах в безоблачното небе. Във въздуха се носеха ухания на градински цветя и само далечният тътен на уличното движение по Розлин Хил ми напомняше, че съм в Лондон, а не в някоя градина в дълбоката провинция. Затворих очи и мислите ми бавно се понесоха далеч от Чалфонт, Гари и пиесата „Нашият град“. Намирах се в Италия на засенчена от асми тераса в Тоскания. Не, в Калифорния — почивах си на един балкон с изглед към Тихия океан. И кой, мислите, седеше до мен и сантиментално ме гледаше в очите? Разбира се, Ричард Гиър. След това се видях на остров в Индийския океан, лежах на златистия пясък до хладното синьо море, а до мен…

— Здравей, Аби. Рано си се върнала.

Сепнато отворих очи и видях братовчедка си Лаура, която ми се усмихваше.

— Здравей — казах отпуснато, — току-що прекъсна един прелестен сън.

— Договор за филм в Холивуд? — предположи Лаура. — Или аплодисменти на премиера в Бродуей?

— Не — отвърнах самодоволно, — много по-хубаво от това. И по-отпускащо.

— Звучи добре — каза тя и легна до мене в тревата. — Разкажи ми.

— Не. Тайна.

Спомних си, че бутилката кола и паят са до мен, и седнах. Докато ядях, цареше мълчание. Лаура, както обикновено, беше спокойна и хладна. За разлика от мен, тя никога не се вълнуваше и не се изчервяваше. Предполагах, че причината за това е в цвета на кожата й. Лаура има светла кожа и златиста коса, докато моята коса е дълга, кестенява и вълниста. Въпреки, че не си приличаме, хората често ни вземат за сестри, но това е защото тя живее при нас от десетгодишна възраст — тогава майка й загинала при автомобилна злополука. Баща й живее в Америка, но тя не го е виждала — когато се развели с майка й, Лаура е била бебе. По тая причина след катастрофата е било ясно, че тя ще заживее при нас. Не й е било лесно да привикне с новия си дом, с леля и братовчедка, която едва познава, но това се оказа щастлив ход за всички. Често ми се струва, че Лаура наистина ми е сестра и предполагам, че тя също има такива усещания. Не го е споменавала, но тя по принцип никога не говори за чувствата си. Пази ги скрити зад хладната си външност.

— Довечера е генералната репетиция, нали? — каза Лаура след малко. — Нервна ли си?

Кимнах едва и пресуших остатъка от колата.

— Искаш ли да чуя репликите ти? — продължи тя. — Просто за да си по-сигурна.

— Не, благодаря — отговорих, — не ме притесняват репликите.

— Тогава какво?

— О, ти много добре знаеш. Достатъчно често съм те отегчавала с тревогите си.

— Много е важно за теб, нали? Имам предвид да си изиграеш добре ролята.

— О, да — отговорих, — трябва да им покажа, че мога. Че съм добра.

Лаура сложи ръка на рамото ми.

— Но ти си добра, Аби. Всички го знаят. Ти също.

Обърнах се и я погледнах.

— Наистина ли? Наистина ли съм добра?

Тя се усмихна.

— Да. Добра си. Наистина си добра.

— Искам да бъда звезда, Лаура — казах аз сериозно. — Искам един ден да съм на върха.

— Ще го направиш, Аби. Знам, че ще го направиш.

— Искам да съм най-голямата звезда — в киното, в телевизията, искам да бъда на върха. Това е всичко, което искам. Всичко…

Спрях, затруднена от тежест в собствения си глас.

— Ти ще го направиш, Аби. Ти наистина си най-добрата. Леля Максин казва, че…

— Не ме интересува какво казва — отрязах я бързо, — не искам помощта й. Ще го направя сама.

— Отивай си, Джоан Колинс. Идва Абигейл Скарбник.

Засмях се.

— Точно така. Но не Абигейл Скарбник. Трябва да си измисля друго име.

— Абигейл Андерсън — каза Лаура.

— Не. Няма да използвам нейното име.

— Но ако това помогне на кариерата ти… — започна Лаура и моментално спря като видя гневния израз на лицето ми.

— Казах ти — продумах тихо, — не искам помощта й. Нито помощта на който и да било. Ще се оправя сама. — Станах и отърсих джинсите си. — Каза ли нещо за репликите? Може би си струва да минем още веднъж последната сцена. Просто за по-сигурно.

Лаура се усмихна.

— Разбира се — каза тя. — С нещичко да помогна?

Изтичах вътре да взема ръкописа. Когато слизах обратно по стълбите, изведнъж си спомних, че бях решила да позвъня на Гари, щом се прибера. Спрях се в хола и за момент се загледах в телефона в очакване да звънне и да ми се обади. Но телефонът упорито не звънеше. После си казах „Какво пък“ и отидох в приемната. Разговорът от там щеше да бъде по-таен.

Вдигнах слушалката и набрах номера на Гари, молейки се само да не ми отговори ужасната му сестричка Нолийн. Имах късмет. Поздрави ме приятелският глас на майка му. Изглежда Гари бе някъде наблизо. Обеща да го потърси.

Харесвах родителите на Гари. Баща му работеше в Американското посолство и не го познавах много добре, но майка му беше любезна и отзивчива. Гари беше наследил дълбоките й сини очи и гъстите й кестеняви коси. Всъщност, той беше много по-красив от Нолийн, която беше едно слабовато чудовище със скоби на зъбите. С нея се мразехме, но тя беше едва втора година в Чалфонт и затова се виждахме рядко, което беше добре.

След минута-две, които ми се сториха цял час, се обади Гари.

— Да? — Като че ли устата му беше пълна.

— Гари? Аби е. В неподходящ момент ли се обадих? Мога да…

— Не, всичко е наред.

Настъпи пауза. Явно очакваше да кажа нещо.

— Аз… чудех се как си — казах треперещо. — Не съм те виждала цяла седмица.

— Видя ме днес на английския — каза той рязко — и по биология. По история също.

— Нямам предвид това — отговорих бързо.

Пак мълчание. По-добре да не бях му се обаждала. Ех, ако можех да го забравя.

— Мислех си дали ще дойдеш утре вечер на представлението — продължих аз, — след това можем да се видим.

— Да, предполагам, че ще дойда. Не мога да пропусна големия ти триумф, нали?

Сарказъм ли проявяваше? Не можех да бъда сигурна. Реших да му оставя съмненията си.

— Е, тогава ще се видим след представлението — казах аз — утре вечер.

— Да, разбира се. До утре.

Мълчание.

— Тогава чао, Гари.

— Чао.

И това беше. Затворих телефона, но за момент останах неподвижна — как ми се искаше да не бях му се обаждала, как ми се искаше да го няма, да не ме интересува, да мога да забравя съществуването му.

— Аби? Добре ли си?

Обърнах се. Лаура стоеше на входа и ме гледаше разтревожена.

— Чудех се къде си — каза тя, — толкова се забави…

Усмихнах й се.

— Да, извинявай, аз… трябваше да се обадя по телефона.

— Искаш ли все пак да минем репликите?

— Да, моля те. — Изведнъж потреперих и продължих: — Все пак нека останем вътре. Май захладня.

— Да — каза Лаура, — слънцето се скри.

Тази вечер трябваше да вечерям по-рано заради репетицията, но Лаура ми правеше компания. Бях прекалено нервна, за да ям каквото и да било, но тя настоя да опитам, за да не обидя мисис Харгрийвс. Тя е нашата готвачка и домакиня и ние не бихме искали да я загубим. По средата на яденето майка ми влетя в кухнята, целуна ни и двете и се присъедини на масата.

— Сега няма да ям — каза тя на мисис Харгрийвс, — ще чакам Джонатан.

Джонатан Шерууд беше нейният съпруг и настоящият ми втори баща. Всички нейни предишни мъже бяха работили в театъра, но Джонатан работеше за една фирма и към театъра не изпитваше никакъв интерес. Въпреки това, или може би точно поради това, бракът им беше много успешен. Аз много харесвах Джонатан, независимо, че ми беше втори баща. Въобще бях свикнала с вторите си бащи. Майка ми се разведе с истинския ми баща, когато бях на пет години — той е Вили Дей, филмов актьор, и сега живееше в Лос Анжелос, въпреки че се беше родил в Стоук Нюингтън под името Джоел Скарбник. След него майка ми се беше омъжила за режисьора Антъни Браунинг, но бракът им продължи само няколко месеца. Година след този развод тя се омъжи за Раул Винченцо — друг актьор, но това беше още по-голямо нещастие. Сега беше женена за Джонатан. Бяха изминали пет години и изглеждаше, че той щеше да бъде последният ми баща. Поне така ми се искаше.

Рядко вечеряхме заедно като семейство. През повечето време майка ми отсъстваше — или снимаше филми в чужбина, или играеше в Бродуей. Все пак откакто се омъжи за Джонатан, тя намали задграничните си ангажименти и затова напоследък се виждахме по-често. Нае къща в Страдфорд на Ейвън миналата година, когато беше в Кралската шекспирова трупа, и всички ходехме там през уикендите. Сега репетираше една комедия в Уест енд, което означаваше, че докато траеха представленията, щеше да си бъде вкъщи. Беше репетирала цял ден и сега ни забавляваше с разговори за пиесата, която според нея била ужасна, режисьорът — също, а останалите актьори безнадеждни.

— Но публиката ще я хареса и това е единственото, което има значение.

Слушах я мрачно и си мислех дали нашата публика ще хареса продукцията на Чалфонт „Нашият град“.

Майка ми насочи вниманието си към мен.

— Чакам с нетърпение голямата ти вечер утре, скъпа — каза тя. — Не знаеш какъв късмет имаш, че играеш Емили. Ако и аз имах такъв късмет, когато бях на твоята възраст! Всички ще бъдем там да те аплодираме.

Вторачих се в нея.

— Всички? Кои всички?

Тя погледна замъглено.

— Ами, Джонатан и Лаура, разбира се, поканила съм и някои приятели. Всички умираме да те видим. — Тя засия насреща ми, а сърцето ми се сви. Също и стомахът ми.

Изправих се разтреперана и казах:

— Аз… мисля, че ми прилошава.

 

 

Както и очаквах, генералната репетиция беше нещо ужасно. Пет пъти си забравих репликите и в първо действие излязох на сцената не когато трябваше. Но всички направиха грешки, дори Мел, която нямаше никакви думи, успя някак си да падне по очи във венчалната сцена. Осветлението беше каша, звуковите ефекти бяха разместени, а бедният Дани Анджелено така обърка репликите си, че по средата на второ действие изведнъж се оказа, че повтаряме първо.

След това Маги Фарел, известна с лошото си настроение, ни каза право в очите какво мисли за нас. Мисля, че всички се чувствахме разстроени и потиснати, но в крайна сметка Маги направи каквото можа — да ни окуражи, след като ни беше посочила грешките.

— Сега си вървете по домовете и опитайте да поспите добре — каза тя накрая. — И помнете, че ако генералната репетиция се провали, можете да бъдете сигурни, че премиерата ще бъде успешна. Или обратното, разбира се. Нека бъдем убедени, че нашата премиера ще бъде фантастична!

Джонатан ме чакаше с колата, когато най-сетне, залитайки, излязох от училищния театър. Той ме погледна в очите и каза:

— Е, няма да те питам как е минало.

Усмихнах му се признателно.

— Просто ме откарай вкъщи — отвърнах аз — или по-добре някъде далече. Където никой да не ме намери. Може би в България. Или в Хадърсфийлд.

— Не може да е чак толкова лошо — подсмихна се Джонатан.

— Дори по-лошо — изръмжах аз — и не казвай, че не съм те предупредила.

След това потеглихме към къщи в общително мълчание. Щом пристигнахме, отидох право в стаята си и се сгромолясах на леглото, изцедена и изтощена. Беше провал. Ужасен провал. Представлението щеше да бъде ужасно, аз също. И наистина на какво основание си въобразявах, че съм актриса? Бях получила ролята си само заради майка ми.

Надеждата ме напусна. Нищо добро не ме чакаше.

Но аз исках представлението да бъде хубаво. Исках да играя добре. Аз бях добра актриса. Имах талант. Знаех го. И щях да стана звезда. Каквото и да се случеше утре, един ден щях да бъда звезда. Щях да го направя.

Обърнах се и погледнах през прозореца на спалнята. Високо над дърветата една усамотена звезда блещукаше в ясното нощно небе. Внезапно си спомних стихчетата, които обичах да си повтарям, когато бях малка и когато желаех да ми се случи нещо. Как беше? А, да. И прошепнах:

„Звездна светлина, ярка звезда.

Първата звезда, която виждам тази вечер.

Искам да мога, искам да мога.

Нека желанието ми се сбъдне.“

После затворих очи и повиках мечтата си. Когато отново ги отворих, звездата все още беше там и примигваше в тъмното небе.

— Не ме изоставяй, ярка звезда — прошепнах аз, — ти си моята надежда.

После съм заспала.