Ланс Салуей
Някой гледа (11)

Единадесета глава

Разбира се, на другия ден не ходих на училище. Освен всичко друго, никой от нас не искаше да напуска апартамента, защото чакахме новини за Тео. Полицията наблюдаваше летищата, поне така ни казаха, и ни увериха, че Тео не би могъл да напусне страната без тяхно знание, но аз си имах своите съмнения.

Отначало не казах на никого за баща ми. Не можех да вярвам, че би могъл да има нещо общо с отвличането на собственото си дете. Освен това, как бих могла да предам собствения си баща на полицията. Но накрая казах на Фланаган, защото трябваше да кажа на някой. Тя ми каза да не се тревожа, тъй като от самото начало полицията е подозирала баща ми. Майка ми им беше разказала за развода и за това колко бил разгневен, когато и двамата сме били дадени под нейно попечителство и как веднъж вече се опитал да отвлече Тео и да го отведе в Гърция. Не знаех за това. Фланаган каза да не се притеснявам, че издавам баща си, защото полицията вече го търсела. Поне това беше добре.

В петък Аби дойде да ме види след училище. Плахо се прокрадна в стаята, като че ли не беше сигурна дали искам да я видя. Но аз я прегърнах и ние се засмяхме, зарадвани, че отново се виждаме.

— Тами-Ан разказа на всички какво се е случило — каза Аби. — Тя е център на вниманието и това й харесва.

— Исках да ти кажа, Аби — казах аз, — исках да ти кажа, но бях обещала на Антон.

Тя кимна и ме потупа по ръката.

— Тогава кажи ми сега — каза тя. — Разкажи ми всичко отначало. Всички славни подробности.

И аз го направих. Разказах й цялата история отначало докрай. Разбира се, казах й всичко за Антон. Вече бях сигурна какво чувствам към него и той към мен. Казах й как предишната нощ бях плакала в ръцете му и как той ме държеше и успокояваше, уверявайки ме, че ме обича.

— Съжалявам, Мел — беше казал той, — съжалявам за Тео и за баща ти…

— Ето, пак се извиняваш — отговорих му аз, подсмърчайки.

Тогава той нежно ме целуна и прошепна:

— Никога няма да забравя смелостта ти. Никога няма да забравя как се опита да ми помогнеш.

— А през цялото време е трябвало да помагам на Тео — бях казала аз.

Силните му ръце отново ме обгърнаха.

— Вината не е твоя, Мел. Не си виновна.

— Той е прав — каза Аби, след като свърших. — Вината не е твоя, Мел. Не трябва да се обвиняваш. Но аз се радвам — и тя ме потупа по ръката.

— Радваш се?

— За теб и Антон.

Ухилих й се като идиот.

— Да — казах аз, — чудесно е.

Добре беше, че отново върнах Аби в живота си.

След това пристигна Антон и ние тримата бяхме заедно, когато Фланаган се втурна да ни съобщи, че Тео бил долу. Старият чипоноско беше позвънил да каже, че бил намерен да се шляе отвън на улицата и че сега бил във фоайето, и да пита дали да го доведе горе.

Беше в неделя сутринта, когато телефонът позвъня — обаждането, което очаквах. Той ме помоли да се срещнем следобед, но отначало не знаех какво да кажа. Накрая се съгласих, каза ми къде да отида и затворих телефона. Обадих се на Антон и го помолих да дойде с мен. За по-сигурно.

Намерих го да седи на една пейка пред сградата на Примроуз Хил. Беше студен, облачен следобед и той изглеждаше мрачен и потиснат.

Седнах до него и казах:

— Здравей, татко.

Той се усмихна и отговори:

— Здравей, дребосъче. — Беше единственият, който ме наричаше с този глупав детински прякор. Закашля се нервно и продължи. — Благодаря ти, че дойде. Исках… исках да ти обясня. Искам да разбереш… да разбереш защо… — Гласът му заглъхна в болезнено мълчание. — Тео добре ли е? — попита.

Кимнах и той се усмихна облекчен.

— Защо го върна обратно — попитах на свой ред аз, — защо се въвлече в цялата тази бъркотия и после промени решението си?

Очите на баща ми изведнъж се напълниха със сълзи.

— Мислех, че ще бъде по-различно — каза той толкова тихо, че едва успях да го чуя, — мислех, че Тео ще е доволен да ме види. Мислех, че ще се радва да бъде с мен. Но разбрах… — Той рязко извърна поглед. — Тео се страхуваше от мен, дребосъче. Мразеше ме. Беше уплашен. Не можех да задържа дете, което не искаше да бъде с мен. Всичко беше грешка. Ужасна грешка.

Не исках нищо. Гледах през дърветата към зоопарка и към далечния сив и замъглен хоризонт.

— Никога не бих го направил — каза баща ми. — Беше неправилно, беше жестоко, беше… една грешка. Искам да знаеш това.

— Онези хора — продумах накрая, — жената. Коя беше тя?

Той сви рамене.

— Не знам. Всичко беше уредено от друг човек. Платих им да наблюдават и да изберат удобен момент да го вземат. Но беше трудно. Тео никога не излизаше, особено сам — той въздъхна, — а тази жена провали всичко, като се остави да бъде видяна от теб. Но се радвам, че не се получи. Много се радвам.

Погледнах към него, към тъмнокосия непознат, който беше мой баща.

— Защо не отвлече мен? — попитах го аз. — Защо не поиска мен?

Той се усмихна бавно и тъжно.

— Тео е мой син.

— Какво от това? Аз съм твоя дъщеря. Не ме ли искаше?

Баща ми вдигна яката на палтото си и потрепери.

— Не би могла да разбереш, твърде си малка.

— На шестнадесет години съм — казах ядосано. — Опитай с мен.

— Тео е мой син — каза той тихо, — имам нужда… нуждаех се от сина си. Той е единственият ми син.

— Да, Тео е твой син! — извиках аз. — Но аз съм твоя дъщеря. Единствената ти дъщеря. Защо искаш него, а не мен?

— Ти не разбираш — промърмори той, — ти не разбираш.

Тогава се изправих и го погледнах. Не мразех този тъжен, нещастен човек. Но и не го обичах. Как можех? Та той беше непознат.

Тръгнах надолу, но се спрях, когато ме извика.

— Дребосъче, ще дойдеш ли при мен това лято? Ще ми дойдеш ли на гости в Гърция?

Обърнах се да го погледна.

— Не — казах аз, — съжалявам, но не мога. Не искам. Пък и може да отида във Венецуела.

После се затичах надолу към подножието на хълма, където ме чакаше Антон.