Пламен Четелязов
Параноя (1)

1.
Тепетата на Пловдив

Няколко дни ръмеше тихо и продължително. Любимото ми време — мрачно, дъждовно и свежо. След това дойде слънцето с огнените си целувки и животът разцъфна. Харесва ми, когато мирише на пролет повече отколкото на кучешки лайна. Харесва ми, когато е април, а аз лежа на влажната трева някъде по тепетата, зяпам безцелно звездите, а вечерният хлад изпива алкохолното опиянение от горещото ми тяло. Понякога, когато съм по-малко пиян, се сещам за стотиците спринцовки, разпръснати наоколо, и всичките болести, които мога да хвана, ако случайно се убода на някоя от жадните студени игли. Друг път, когато съм напълно трезв, се сещам за децата, които съвсем нарочно са забождали студените игли във вените си, примесвайки алчната синтетична забрава със собствената кръв. Най-често обаче съм доволно наквасен, просто лежа на тревата и зяпам цигарения дим, който се разтваря далеч преди да докосне звездите. Твърде далеч…

И не ми е никак лошо. Бавно, спокойно и красиво. Огромна луна, която със сребърни пръски рисува бляскави паяжини по тревата, бръшляна и листата на дърветата. Песента на птиците, преплетена с тихия градски тътен. И всичките мои мечти, скрити от чуждата суета и собствените комплекси.

Може би това е щастието. Или по-скоро това е свободата…

Все едно.

Върши работа.