Уолт Уитман
Когато люлякът се разцъфтя пред прага

1.

Когато люлякът се разцъфтяваше пред прага

        и едрата звезда изгряваше преди останалите

във нощното небе на Запад, скърбях и ще скърбя

        със пролетта, която винаги се връща.

 

Завръщаща се пролет, ти, разбира се, ми носиш три неща:

вечно цъфващия люляк, унилата звезда на Запад

и мисълта за този, който ми е скъп.

2.

О, мощна падаща от Запада звезда!

О, нощни сенки, о, нощ на сълзи и на тежки настроения!

О, едра и изчезнала звезда! О, черен мрак, прикрил звездата!

О, безмилостни ръце, които ме държите немощен!

О, безпомощна душа! О, бързи и обграждащи ме облаци,

        които няма да оставите на свобода духа ми!

3.

Пътната врата пред старата фермерска къща,

        близо до рендосаните тараби са люляците

едро расли със листа със сърцевидна форма,

        маслено зелени, със много цветове, настръхнали,

повдигащи се деликатно със ухание, което аз обичам,

        където всеки лист е чудо, от тези храсти при вратата

със деликатно багрени цветчета, със сърцевидните листа

        наситено зелени, откъсвам вейчица със нейните цветя.

4.

В тресавището, във уединено глухо място

плаха, скрита птица пее свойта песен.

 

Самотен дроздът,

оттеглил се при себе си, избягващ посещенията,

        на себе си запява песен.

Песен на кървящо гърло, песен на раздяла със живота

(защото, мили братко, знам добре, че ако теб

        не бе ти дадено да пееш, щеше да умреш!).

5.

Върху гръдта на пролетта, върху земята, между градовете,

        между ливадите и старите гори,

където напоследък теменугите, като пробиваха

        през сивите листа и сред тревите на полетата,

от двата края на ливадата, отвъд безкрайната трева,

        отвъд житото с жълти копия — всеки стрък,

поникнал през савана на кафявото поле, зад повея от бяло

        и от розово на ябълковите дървета във овощните градини

и като носи някакво мъртвешко тяло за мястото, където

        ще почива в гроба, ден и нощ пътува някакъв ковчег.

6.

Ковчег, ти като преминаваш през улици и през ливади,

        и през деня и през нощта със сиви облаци,

засенчили страната, със пищността на вързаните флагове,

        със градове драпирани със траур,

с картината на Щатите, застанали като забулени жени,

        със дълги шествия, които се извиват,

със блясъците на нощта, с безкрайните горещи факли,

        с безмълвното море, лица и гологлави хора,

със гарата, която чака идещия ковчег, с мрачните лица,

        със погребални песни през нощта, със хилядите

гласове, надигащи се силно и тържествено,

        със тъжни гласове на погребални химни, леещи се там,

неясно осветени църкви, със тътнещи, ехтящи органи

        къмто които ти пътуваш, с биещите

непрекъснато камбани, ето, ковчег, додето

        преминаваш бавно, аз ти давам клонка люляк.

7.

(Не за тебе, само за един

цветя и клонки зеленика слагам на ковчезите,

като утро свежа бих изпял за тебе песен,

        здрава и свещена смърт.

 

Цялата в букети рози,

о, смърт, аз те покривам с рози и със ранни лилии,

най-вече с люляк, той цъфти най-рано.

Много съм накъсал, чупя клоните от храста,

със претоварени ръце пристигам и пред тебе ги изсипвам,

пред теб и всичките ти ковчези, о, смърт!)

8.

О, западно кълбо, което се възкачваш на небето,

сега аз знам какво ти означаваше, когато преди месец

се разхождах, разхождах се безмълвно в сенчестата

прозрачна нощ и аз разбрах, че имаш нещо да ми кажеш,

както се привеждаше върху ми нощ след нощ,

        сякаш от небето се привеждаше, като че искаше

да бъдеш с мен, додето другите звезди ме гледаха,

        и ние заедно вървяхме във тържествената нощ

(защото нещо си, не знам какво, не ме оставяше да спя),

        доде нощта напредна и видях върху ръба на Запада,

че беше ти, изпълнена със скръб, доде стоях горе там

        на височината в бризите на хладната прозрачна нощ,

додето гледах как минаваше и бях загубен в прилепващия

        до земята нощен мрак, доде душата ми потъваше

разочарована във свойта скръб, там, дето тънеше

        и твойто пълно със тъга кълбо —

и най-накрая се отрони във нощта и се стопи.

9.

Пей там в блатата,

певец свенлив и нежен, чувам нотите ти, чувам твоя зов,

чувам, идвам веднага, разбирам те, за миг се колебая,

защото светлата звезда за кратко ме възпря,

мойта заминаваща приятелка владее ме и ме възпря.

10.

О, как ще пея аз самия за мъртвия, когото тъй обичах?

Как песента си аз ще украся

        с голямата и нежната душа, която си отиде?

Какви ще бъдат моите благовония

        на гроба на човека, който аз обичах?

 

Духат морски ветрове от Изток и от Запад,

духат те от Източния океан и духат те

        от Западния океан, додето в прериите се пресрещнат.

 

С тях и със дъха на мойта песен

ще лея благовония на гроба на човека, който ми е скъп.

11.

Какво ще закача върху стената в стаята на мъртвия?

Що за картина да поставя на стената?

Да украся със нея погребалното му жилище —

        на този, който ми е скъп.

 

Картина на настъпващата пролет с ферми и със къщи,

със вечерите на Четвърти месец мъничко пред залез,

        с пушека прозрачен и просторен,

със прилива на златно жълтото, в нега разкошно слънце

        в залез, огнено, изпълващо простора,

със пресни, нежни всякакви треви под ходилата

        и зелено бледи листи по обилните дървета,

в далечината с тичащия блясък по гърдите на реката,

        с вятър, който я набръчква тук-таме,

със подредени хълми по брега, с много линии в небето

        и със сенки, и със града наблизо, със поставени

нагъсто къщи, с множество комини и с всички сцени

        на живота и на работниците, които се завръщат у дома.

12.

Виж, тяло мое, виж, душа — тази страна,

виж моя роден Манхатън със неговите кули,

        с искрящите забързани вълни и с кораби

разнообразна и пространствена земя, Юга и севера

        в светлина, брега покрай Охайо и искрящата Мисури

и далеч разстилащи се прерии, покрити със трева и жито.

 

Най-превъзходно слънце, тъй спокойно и високомерно,

теменужното и пурпурното утро със едвам усещащи се бризи,

с благородната, родена меко и безмерна светлина,

която буди чудеса и къпе всичко, виж настъпилото пладне

и предстоящата прекрасна вечер, добре дошлата нощ

        със нейните звезди, които греят върху моите градове,

която в себе си загръща човека и земята.

13.

Пей, продължавай тъй, кафяво-сива птицо,

пей от мочурището, от укритието си, изливай песента

от своя храст, безгранично в здрача сред кедри и борове.

 

Пей за обичания брат, реди ми твоите тънки трели,

високите човешки песни с глас на най-дълбока скръб.

 

О, леещи се, о, свободни, о, пълни с нежност!

О, див и волен за духа ми, о, необикновен певец!

Само тебе слушам — но звездата ме задържа

        (тя, обаче, скоро ще си тръгне!),

но люлякът със властен мирис ме задържа.

14.

Доде стоях във светлината на деня и гледах ей така напред,

        в угасващия ден със светлината му със пролетните

му поля, с фермери, които готвят се за жетва,

        с просторните неосъзнати сцени на земята ми,

със езерата и със лесовете и с небесната въздушна красота

        (настъпваща подир смущаващите ветрове и бури),

със сводестите небеса на бързо преминаващи следобеди,

        с гласовете на децата и жените и с многократните вълни

на прилива, и като виждам корабите със опънати платна,

        и като виждам как лятото се приближава

с богатствата си, как полетата кипят от труд,

        как разпръснатите къщи продължават с дребните си

ежедневни занимания, как улици пулсират с обичайния си

        пулс и градовете са заключени, виж сега и тук

как върху всички пада и мен със всички други ме обвива

        явилият се облак, явилата се дълга траурна процесия,

и аз познах смъртта и свещеното познание за тази смърт.

 

Тогава със познанието на смъртта до мене

        от едната ми страна и с помисъла за смъртта

от другата страна, аз подслоних се във прикриващата,

        подслоняващата нощ, която не говори,

надолу по брега, покрай водата, по пътеката

        за блатото в мъглата, къмто тържествените тъмни

кедри и призрачните борове, тъй застинали.

 

Певецът спрямо другите тъй плах при себе си прие ме,

кафявата и сива птица, моята позната ни прие

        нас тримата другари и тя изпя мелодията на смъртта

и каза стих за този, когото аз обичам.

 

От дълбоките усамотени кътове със благовонни кедри,

с призрачните борове така спокойни

достигна песента на птицата.

Очарованата песен ме омая

и аз държах като че за ръка другарите си във нощта,

гласът на моя дух съвпадна с песента на птицата.

Ела, любима утешаваща ме смърт,

люлей се над света спокойно идейки, спокойно идейки

в деня, в нощта, при всички и при всеки,

рано или късно, деликатна Смърт.

 

Да бъде възхвалена безграничната вселена,

за радостта и за живота пълна с чудеса,

        но и за странните обекти и познания,

заради любовта, заради сладката любов —

        заради нея слава, слава, слава!

Да бъде възхвалена за сигурно притискащите ни обятия

        на хладно милващата смърт.

 

Тъмна майко, която постоянно ходиш покрай нас беззвучно,

не е ли някой съчинил за теб приятна песен?

Тогава аз за теб ще съчиня, защото те прославям

        повече от всичко, донесъл съм ти песента,

когато дойдеш пристъпи към мен без да се бавиш.

 

Приближи се, мощна ми спасителко,

когато туй настъпи, когато ти ги вземеш,

        аз ще възпявам радостен умрелите,

изгубени във твоя любещ, плувнал океан,

изкъпани във прилива на твоя благослов, о, Смърт!

 

От мен за теб радостната серенада,

за тебе танци аз предлагам, с които да те поздравя,

предмети, украшения и празници — за теб,

гледката на целия открит пейзаж

и високо просналото се небе за случая са подходящи,

подходящи животът и полетата с огромната замислила се нощ,

безмълвието на нощта под многото звезди,

брегът на океана, хрипкавият шепот на вълните,

        чиито глас познавам, и моята душа, към теб обърната,

просторна смърт, добре закрита с було,

отправям с радост тази песен, към тебе с радост, Смърт.

15.

В съзвучие със моята душа

високо, мощно продължаваше кафявата и сива птица,

със чисти отривисти тонове изпълваше нощта.

 

Високо в боровете, в кедрите неясни,

неясни в прясната и силна влага,

сред изпаренията на блатата

и аз със моите другари във нощта.

 

А междувременно бе погледът на моите несклопени очи

като че ли отправен в панорами от видения.

 

И аз видях изкосо армиите,

видях като безмълвни сънища стотици бойни знамена,

носени във пушека на боя и пробити от куршуми ги видях,

и бродещи във пушека, накъсани и напоени с кръв,

и най-накрая няколко парцала се развяваха на дръжките

(и всички мълчаливо, и дръжките до сетната разцепени).

 

Видях и труповете на полетата, видях ги с хиляди,

и бели скелети на млади хора — аз видях и тях,

видях останките на всичките убити във войната,

видях, че те не са такива, за каквито всичките ги взимат,

те бяха всички преизпълнени с покой, не страдаха,

живите останаха и страдаха, майките — те страдаха,

съпругата, детето и мечтаещият стар приятел страдаха,

и армиите, дето бяха оживели, страдаха.

16.

Минаваха виденията, преминаваше нощта,

отпускаха приятелите ми ръката ми другарски,

минаваше и песента на птицата-отшелник,

        минаваше съзвучната и песен, на душата ми съзвучна,

победна песен, песен на сбогуването със смъртта,

        все пак различна, винаги подемана отново,

дълбоко скръбна, все пак с ясни тонове, издигащи се

        и сподавящи се, потекли във нощта,

тежко глъхнещи и чезнещи като предупреждение,

        и пак загърмяващи от радост, покриващи земята

и изпълващи простора на небето като ония мощни псалми,

        които чух да идват от мочурището —

оставям те аз, люляк, със листа със сърцевидна форма,

оставям те на прага цъфнал, връщам се със пролетта.

 

Прекъсвам песента си аз за теб,

преставам да те гледам там на Запад,

        срещу Запада и да разговарям с тебе,

о, ласкав мой другар, със сребърно лице в нощта.

 

Да трае всичко, всичко, откровенията им нощта

и песента, и удивителната песен на кафявата и сива птица,

и песента, която лее ехото събудено във моята душа,

със ласкавата падаща звезда със изражение па скръб

и с тез, държащите ме за ръка,

        додето ние приближавахме зова на птицата,

съпътниците ми и помежду им аз и паметта за тях,

        която вечно ще се пази — за мъртвия, когото аз обичах,

за благата, най-мъдрата душа на мойто време

        и на всичките страни в света —

тази песен от любов към него.

 

Люляци, звезда и птица се преплитаха

        със песента на моята душа

там сред ухаещите борове и кедрите, здрачени и неясни.