Оливия Голдсмит
Лошо момче (1)

1

Небето се отличаваше със същия сиво-бял цвят като обезмасленото мляко, което Трейси наля в кафето си. Но тъкмо това му харесваше на Сиатъл. Определено не беше Инсино, където небето винаги беше лазурносиньо, лишено от облаци, както домът й бе лишен от хора. Като единствено дете с родители в „промишлеността“, Трейси беше прекарала твърде много часове, вторачена в това небе. Стигаше й толкова празна синева. Караше я да чувства, че би трябвало да е щастлива, когато не беше. Тук, в Сиатъл, всяко щастие в разрез със заоблачената арка отгоре изглеждаше като награда.

Преди да дойде в колежа тук, Трейси бе мислила да постъпи в училищата по Източното крайбрежие, но не й стигна смелостта за тях. Бе чела за Дороти Паркър, Силвия Плат и Седемте сестри^[1]. Как не. Знаеше обаче, че иска да се измъкне от Калифорния и да се отдалечи достатъчно от дома, така че неделните посещения да бъдат невъзможни. За разлика от героините в приказките, не можеше да каже, че мащехата й бе лоша. Само пасивно-агресивна. Затова избра Вашингтонския университет и наградата беше, че освен доста добрия факултет по журналистика, бе завързала хубави приятелства, намерила си бе прилична работа и се бе влюбила в Сиатъл. Без да споменаваме, че когато музикалната сцена се нажежи, си бе хванала върволица от убийствено сексапилни гаджета. Разбира се, призна тя, докато отпиваше първата глътка от сутрешния си кофеин, Сиатъл се славеше с лошите си момчета, хубавото кафе и „Майкро“ милионерите. И, вперила поглед в облачното небе, Трейси Лей Хигинс сметна себе си за любителка и на трите.

Ала понякога си мислеше, че ги подрежда неправилно. Може би трябваше да се откаже напълно от лошите момчета, да намали кафето и да започне да се среща с „Майкро“ милионери. Вместо това тя се хващаше сериозно с лоши момчета, наливаше се с кафе с мляко и само интервюираше и пишеше за „Майкро“ милионери.

Трейси отново погледна небето. Приятелят й, Фил, пак й създаваше проблеми. Може би трябва да се откажа от кафето, да излизам с мъже от „Майкро“ и „Готонет“ и да пиша романи за лошите момчета, каза си тя и обмисли идеята, докато разбъркваше няколкото капки мляко в кафето си. Сети се за пандишпановите сладки с шоколадова глазура, но се сгълча, защото човек привикваше към тях и тя бе решила да ги откаже завинаги. Някъде в дъното на ума си, Трейси осъзна, че или мисълта да зареже Фил, или да напише книга я натъжи толкова много, че закопня за утеха. Дали имаше смелостта да напусне работата си, за да пише книги? И за какво имаше да пише? Твърде неудобно е да пише за бившите си приятели, реши тя. Трейси обичаше тихите мигове, които прекарваше всяка сутрин, докато четеше националните вестници и зяпаше през витрината на кафенето, но щеше да закъснее, ако не се размърдаше. Имаше да пише още един очерк за някакъв компютърен специалист. Отегчително.

Отпи още една глътка от чашата и погледна часовника си. Чакай. Може би трябва да зарежа лошите момчета и да пиша за кафето… Сутрин рано всичко бе толкова объркано… Трейси беше нощна птица. Не можеше да подреди житейските проблеми в този ранен час. Щеше да изчака до следващата Нова година, преди да вземе някои решения. Днес имаше краен срок. Трябваше да довърши статията за още един сиатълски техно вундеркинд.

После щеше да се види с Фил.

Трейси се развълнува от последната мисъл и взе кафето, което сега беше с почти невъзможна за пиене температура. Въпреки това отпи за последен път и се запита дали би могла да си тръгне по-рано от работа, за да отиде на фризьор преди срещата с Фил.

Извади бележник със самозалепящи се листове и написа: „Да се обадя на Стефан за п, к и с“, после си взе чантата и раницата и се отправи към вратата.

Но докато вървеше по коридора на Таймс, я спря Бет Конти, ококорена до краен предел.

— Маркъс те търсеше — изсъска тя.

Макар Трейси да знаеше, че Бет обича да драматизира, стомахът й се сви, което никак не се хареса на кафето вътре. Двете продължиха заедно към работното помещение на Трейси.

— Напушен е — излишно добави Бет.

— Политически правилен ли е този израз? — подметна Трейси. — Или американските индианци биха го сметнали за обида?

— Включването на Маркъс, в която и да е етническа група би било обида за нея. Какъв е той, между другото? — попита я Бет, докато препускаха по коридора. — Не е италиано-американец. Сигурна съм — добави тя, като вдигна ръце, сякаш за да защити собствената си етническа принадлежност.

— Пръкнал се е от челото на Зевс — предположи Трейси, когато завиха зад последния ъгъл и най-сетне влязоха в малкото й работно помещение.

— От челото на Зевс? — повтори Бет. — Маркъс грък ли е? Какво говориш?

Трейси съблече шлифера си, окачи го на закачалката и пъхна чантата си под бюрото.

— Нали знаеш, като Диана. Или беше Атина?

— Принцеса Даяна? — възкликна Бет, недоразбрала и със закъснение, както обикновено.

Ето какво ставаше, ако човек говореше за гръцка митология с Бет преди десет часа сутринта (или след десет часа сутринта). Трейси събу маратонките си, запрати ги под бюрото и затърси обувките си за службата. Тъкмо се канеше да обясни шегата си, когато вратата на помещението бе засенчена от издутата фигура на Маркъс Стромбърг. Трейси измъкна главата си изпод бюрото с надеждата, че не е зърнал задника й за повече от няколко секунди. Напъха крака в обувките си на висок ток. Да застане пред Маркъс боса бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Е, благодаря за компанията — изписука Бет и се измъкна от помещението.

Трейси хвърли на Маркъс най-хубавата си усмивка „завърших с отличие“ и седна колкото можеше по-спокойно. Отказваше да се плаши от него. Не беше толкова страшен. Бе много по-малък дръвник от хората, с които баща й работеше в Лос Анджелис. В това отношение не можеше да се мери дори с баща й. Не беше виновна, че Маркъс се бе надявал един ден да стане Удуърд или Бърнстейн, а беше стигнал само до Стромбърг.

— Колко мило, че се отби — подхвърли той и погледна часовника си. — Надявам се, че не обърква светските ти ангажименти.

Маркъс имаше навика да се държи така, сякаш Трейси се мислеше за някаква дебютантка в обществото.

— Ще имаш очерка до един час — спокойно му заяви тя. — Още вчера ти казах.

— И аз така помня. Но по случайност, днес искам да напишеш и една статия.

По дяволите! Сякаш нямаше достатъчно друга работа.

— На каква тема? — попита Трейси, като се опитваше да изглежда невъзмутима.

— За Деня на майката. Искам да е хубава и да е готова до утре.

Областта на Трейси включваше интервюта с големите клечки на високите технологии и кандидат-големите клечки, но, като всички останали, понякога й даваха и други задачи. За да влоши допълнително положението, Маркъс имаше обезпокоителния навик да възлага на хората тъкмо историите, които биха вгорчили деня им. На Лили, затлъстяла, но талантлива журналистка, той винаги даваше истории за гимназии, анорексия, конкурси за красота и други подобни. Тим, който имаше склонност към хипохондрия, натоварваше със статии за нови болнични крила и лекарства. По някакъв начин винаги откриваше слабите им места, дори когато не бяха толкова очевидни като тези на Тим и на Лили. Тъй като Трейси рядко се виждаше със семейството си и не обичаше особено празниците, обикновено трябваше да отразява специалните случаи. И Деня на майката!

Майка й бе починала, когато Трейси беше на четири и половина години. Баща й отдавна се бе оженил повторно, после се беше развел и оженил. Трейси едва помнеше майка си и се стараеше да забрави настоящата си мащеха. Разгледа четвъртитата челюст на Маркъс и брадата, която, за да бъдем точни, трябваше да се нарича „сянка в десет часа“.

— От какъв ъгъл? — попита тя. — Или може да бъде трогателно есе за това как смятам да прекарам Деня на майката?

Маркъс не й обърна внимание.

— Как Сиатъл чества своите майки. Спомени много ресторанти, цветарски магазини и всички други рекламодатели, които успееш да вмъкнеш вътре. Деветстотин думи до утре сутринта. Ще я пусна в събота.

Господи! Деветстотин думи до утре биха убили всички шансове за забавление с Фил довечера. Трейси отново погледна Маркъс, къдравата му тъмна коса, румената му кожа, малките му сини очи и й се прииска, не за пръв път, да не изглеждаше толкова добре, както и да не бе толкова противен. Настрана от външния вид, Трейси водеше политиката никога да не доставя на Маркъс удовлетворението да му покаже, че я е ядосал. Затова според правилото си се усмихна. Знаеше, че щеше да го ядоса, и се постара да бъде дебютантска усмивка.

— Както пожелаеш, каза Уесли на принцесата — добави тя.

— Ти си единствената принцеса тук — изгрухтя Маркъс и се изнесе, за да помрачи работното помещение на някой друг беден журналист. През рамо подметна: — И би ли се опитала, моля те, да изчистиш превземките от очерка за Джин Банкс? Не искам да чувам за шнауцера му.

— Той няма шнауцер — извика след него Трейси. После добави по-тихо: — Има черен лабрадор.

Вярно, че споменаваше в статиите си домашните любимци и хобитата на „Майкро“ тъпаците, но това беше от човеколюбие. Освен това, обичаше кучетата.

Телефонът иззвъня и я подсети, че трябваше да се обади на Фил за довечера, но в десет и пет не можеше да е той. Трейси вдигна слушалката.

— Трейси Хигинс — заяви тя с най-дрезгавия и провлечен глас, който успя да скалъпи.

— За което съм вечно благодарен — заяде се Джонатан Делано. — Какво не е наред?

— О, Маркъс току-що получи аневризъм — отвърна тя.

— Това не е ли хубаво? — подметна Джон.

Трейси се разсмя. Джонатан винаги я караше да се усмихва, каквото и да ставаше. От години беше най-добрият й приятел. Запознаха се в класа по френски в университета. Джонатан притежаваше най-богатия речник и най-ужасния акцент, който Трейси някога бе чувала. Нейното произношение беше чисто парижко, но не можеше да спрегне нито един глагол. Тя му помогна с произношението, той й помогна с граматиката. И двамата получиха отличен и оттогава насам партньорството процъфтяваше. Единствено Джон или приятелката й Лора можеха да познаят от четири срички, че е ядосана.

— Имам огромна нова задача, а исках да изляза довечера. Освен това, Лора заплашва да ми дойде на гости, така че трябва да поразчистя апартамента.

— Знаменитата Лора, приятелката ти от Сосалито?

— Сакраменто, по-точно, но каква е разликата? Да. Скъсала е със смахнатото си гадже и й трябва малко време да се възстанови.

— Нима на всички не ни трябва същото? Този от кой тип идиоти беше?

— О, от обикновения „съжалявам, че не ти се обадих, ще ми дадеш ли назаем триста долара? И не исках да спя с най-добрата ти приятелка“ тип идиот.

— Аха. От типа идиоти като Фил.

Трейси почувства как стомахът й олеква, сякаш беше във високоскоростен асансьор.

— Фил не е такъв. Просто му е трудно да пише и да свири едновременно. Понякога има нужда от помощ да се стегне, нищо повече.

Всъщност, все по-често усещаше, че Фил изобщо не се нуждае от помощта й. Докато тя постоянно го молеше да чете работите й, той рядко споделяше онова, което пишеше. Трейси все още не можеше да каже дали защото бе твърде чувствителен към критиката, или защото не уважаваше мнението й. И в двата случая се чувстваше привлечена от тази негова черта. Сдържаността на Фил бе толкова различна от нейния твърде силен глад за признание. Той беше хладен. Тя не беше.

Джон изсумтя.

— Фил е твоето бягство от нещата, които имат значение.

— Кои например?

— Хм. Като историята за ранната смърт на майка ти. Сложните ти взаимоотношения с баща ти. Истинското ти писане.

— Какво писане? — учуди се Трейси, като се престори на тъпа, макар че мислеше за същото нещо над кафето си тази сутрин. Джон й желаеше доброто. Разбираше я, но понякога… ами, стигаше твърде далеч. — Не се занимавам с никакво истинско писане.

— Понякога се вмъква по средата на някоя надута статия — възрази Джон. — Истинските ти работи са добри. Ако ти дадат рубрика…

— Ха! Ще мине цяла вечност, преди Маркъс да ми даде рубрика. — Трейси въздъхна. — Само ако престанеше да ги окастря и публикуваха няколко статии така, както ги пиша…

— Щеше да станеш велика журналистка. По-добра от Ана Куиндлън.

— Я стига. Куиндлън спечели „Пулицър“.

— И ти ще спечелиш. Трейси, твоите работи са толкова свежи, че ще издухаш всички. Никой не говори за нашето поколение. Ти би могла да си този глас.

Трейси се вторачи в телефонната слушалка като хипнотизирана. Известно време и двамата мълчаха и тя прилепи слушалката обратно до ухото си. Магията се развали.

— Стига. Маркъс не оставя дори остроумните изречения в статиите ми. Ще отразявам празници, докато остарея и побелея.

Джон прочисти гърлото си.

— Хм, може би, ако се съсредоточиш повече върху работата си…

Другата линия на Трейси иззвъня.

— Задръж за момент, става ли? — помоли тя Джон.

— Ще почакам заради Маркъс, но не и заради Фил — заяви той. — Имам своята гордост.

Трейси натисна копчето, зарадвана да чуе сопраното на Лора.

— Здрасти, Трейсерино. Обадих ти се, защото в момента се качвам на самолета.

— Разкарай се. В момента? — учуди се Трейси. — Мислех, че пристигаш в неделя.

— Приеми фактите. Въобразяваше си, че сигурно изобщо няма да дойда. Но аз идвам. Наистина. Просто ти се обадих да ти кажа, че си събрах багажа и оставих тиганите и тенджерите си при Сюзан.

— Значи край? Каза ли на Питър?

— Не мисля, че трябва да му казвам. Видя израза на лицето ми, когато го заварих да целува под кръста съседката от съседния апартамент в нашата спалня. Освен това ми каза, че Куинси е задник.

Навремето в гимназията Лора имаше невероятна тръпка по Джак Клъгман. Трейси никога не разбра защо, но понякога двете караха през Бенедиктинския каньон и се навъртаха около къщата, където някой бе казал на Лора, че живеел. Не го видяха нито веднъж, но нямаше епизод от Куинси, който Лора да не знаеше наизуст.

Очите на Трейси се ококориха.

— Не харесваше Куинси? — попита тя с престорен ужас. — И целува под кръста съседката? — продължи тя. — Съседа или съседката?

Добре че Лора се засмя на това; по-добре от сълзи. Според Трейси приятелката й вече бе изплакала шейсет литра сълзи по Питър.

— Е, кой номер е полетът ти и кога трябва да те посрещна? — Докато тя се бавеше с информацията, Трейси се сети за крайния срок и за срещата си, но Лора беше най-добрата й приятелка от години. — Ще те посрещна на летището — опита се да изкупи вината си Трейси.

— Не е необходимо да го правиш. Аз съм голямо момиче — отвърна Лора и се засмя. Беше висока метър и осемдесет и два и не беше слаба. — Ще взема автобуса до вас — предложи тя.

— Сигурна ли си? — попита Трейси.

— Да. Ще се оправя. Освен това, имаш работа. В Сиатъл все още повтарят „Куинси“, нали? — добави тя.

Трейси се усмихна.

— Аха.

— Страхотно. Тогава затваряй. Не искам да те задържам — заяви Лора.

Това подсети Трейси.

— О, не! Джон чака на другата линия! — възкликна тя.

— Не се тревожи, още те чака там. Хей, най-после ще се запозная с този идиот. — Лора се изкиска. — До скоро виждане — каза тя и затвори.

Трейси натисна бутона за първа линия и, естествено, Джон още бе там.

— Какво става? — попита той.