Даниел Стийл
Изгубена любов (1)

Глава първа

Големи снежни парцали се трупаха на купчини и се лепяха едни върху други също както на картинките от приказките, които Сара четеше на своите деца. Тя седеше пред пишещата машина, гледаше през прозореца как снегът покрива тревата и окичва дърветата с бели дантели и като че ли всичко, което се въртеше в главата й още от сутринта, се изпари като дим. Така разкошно и живописно! Така красиво! Всичко тук беше красиво! Това бе приказен живот в приказен град, дори и хората наоколо й изглеждаха като от приказките. Точно такива, каквито тя самата никога не би искала да бъде. Въпреки това вече много години тя се числеше към тях и може би завинаги щеше да се числи. Сара Макормик, с бунтарски дух, заместничка на главния редактор на Кармин, девойка, която през 1969 г. завърши Редклиф с пълно отличие, убедена дълбоко в себе си, че се отличава от останалите, накрая се причисляваше към тях! Няма значение. Или почти няма значение. В действителност изминаха вече повече от двадесет години. Сега беше Сара Уотсън. Госпожа Уотсън. Живееше в Ню Йорк, квартал Пърчъс, в прекрасен дом, който след четиринадесетгодишно изплащане вече почти им принадлежеше. Майка беше на три деца, имаха и куче, а последният хамстер им умря преди една година. Имаше и съпруг, когото обичаше. Милият Оли. Завършил бе търговския факултет на Харвард по същото време, когато тя завърши Редклиф и ходеха заедно от втори курс. Беше пълната й противоположност. Имаше консервативни възгледи, докато тя беше като буревестник; дори по едно време не можеше да го понася заради неговото убеждение, че във Виетнам се бият за справедлива кауза. След завършване на следването за известно време тя го напусна, като твърдеше, че не си подхождат. Тогава се премести в Сохо, Ню Йорк, където с относителен успех се опитваше да пише. Два пъти й отпечатваха неща в „The Atlantic Monthly“ и веднъж… да не вярваш… в „New Yorker“. Знаеше дълбоко в себе си, че писането й върви. Оливър тогава живееше с двама приятели нагоре в града в апартамент на 79-та Източна улица и със своите титли бакалавър и доктор на науките, бе получил добра работа в агентурата на Медисън авеню. Как би искала да го презира заради неговия нагаждащ се характер, но не й се удаде. Тогава още знаеше, че твърде много го обича.

Когато мечтаеше за това как с удоволствие би живял в провинцията, където би отглеждал ирландски сетери и където би имал четири деца и жена, която няма да работи, Сара непрекъснато му се присмиваше. А той винаги й отговаряше само със своята невероятна широка малчуганска усмивка, която още тогава й разтуптяваше сърцето. Въпреки това, сама за себе си, тя знаеше, че повече би й подхождал някой рошльо, с кичури по-дълги от нейните — художник, скулптор, накратко „творческа“ личност. Оливър, разбира се, беше както творец, така и интелигент. Завършил Харвард, „cum magna laucle“ и никога не попада под влиянието на тенденциите на шестдесетте години. Когато тя ходеше на демонстрации, той я измъкваше от ареста, когато му се караше, а дори и ругаеше, той спокойно и разумно й обясняваше, какво счита за важно и защо. Беше просто страшно добросърдечен и порядъчен, беше най-добрият й другар, който никога не успяваше да я ядоса. Понякога се срещаха във Вилидж или ходеха в центъра на кафе, на чашка или на обед и той й разказваше с какво се занимава и я разпитваше какво пише в момента. Оливър също усещаше, че писането й върви, само дето не можеше да възприеме мисълта, че би могла да твори и като омъжена.

„Бракът е добър за тези жени, които искат някой да ги издържа. Аз предпочитам да се грижа сама за себе си, Оливър“. Тогава наистина тя можеше да се издържа сама, поне горе-долу. Имаше работа на половин щат в една галерия в Сохо, а освен това печелеше и като писателка и то печелеше добре. Поне понякога. Обаче сега я обземаха съмнения дали би се справила с всичко: да се издържа, да плаща данъци, здравни осигуровки… След осемнадесет години брачен живот тя започна да разчита във всичко на него. Той от своя страна решаваше всички малки проблеми в нейния живот, както и повечето от големите. Животът й стана един херметически затворен свят, където обаче винаги беше Оли, за да я пази.

Често се измъчваше от мисълта, че разчита единствено на него. Ами ако нещо му се случи? Дали би се справила с всичко? Дали би смогнала да поддържа къщата, да издържа себе си и децата? Някога се опитваше да заговори с него на тази тема, но той само се усмихваше и я уверяваше, че с такива неща не трябва никога да си блъска главата. Наистина не бил натрупал милиони, но му вървяло и знаел своите задължения. Имал също и застраховка за живот. Имал успехи и работата си на Медисън авеню, вече работел за „Хинкли, Бъроуз и Даусън“, една от най-големите агенции и страната, известна вече цели четиридесет и четири години. Спечелил бе за фирмата четирима от най-големите й клиенти, умеел да се справя, затова колегите го ценели. Бе един от най-младите вицепрезиденти в този бранш и Сара се гордееше с него. Но въпреки всичко се измъчваше. Какво всъщност търсеше тя в този красивичък, мъничък Пърчъс; как така, че просто ей тъй си зяпаше как пада снега, чакаше да се върнат децата и в същото време се правеше, че пише разказ… разказ, който никога нямаше да напише, който никога нямаше да стигне своя край, който нямаше да стигне до никъде, също както и всички нейни останали литературни опити в последните две години. В навечерието на своята тридесет и девета годишнина тя реши отново да се захване с писането. За нея това беше важно решение. Да си на тридесет и девет години е всъщност по-лошо, отколкото да се прехвърлят четиридесетте. На четиридесет вече се примири с „неизбежното начало на края“, както тя с болка се изразяваше. За четиридесетия й рожден ден Оливър я заведе за месец в Европа. Само нея. Две от децата бяха на лагер, а Сам бе поверен на свекървата. Тогава бе едва на седем години и за първи път се откъсна от нея. Когато пристигна в Париж, като че ли й се отвориха вратите за рая… никакви деца… никакви домашни глезотии… никакви родителски срещи… никакви благотворителни обеди… никой… нищо… само те двамата и четири незабравими седмици в Европа. Париж, Рим, кратък престой на италианската Ривиера, след което няколко дни на яхта, която специално за нея Оливър бе наел и с която кръстосваха от Кан до Сен Тропе. Следваше пътуване с кола до Ез и Сент Пол дьо Венс, вечеря в „Колом Дор“ и после няколко последни стремителни дни в Лондон. През целия път непрекъснато си водеше бележки, така че изписа седем бележника. Но когато се завърна вкъщи, всичко в паметта си чувстваше като изтрито с гума. Нищо от това не й идваше в главата, нищо подходящо за разказ, статия, да не говорим за стихове. Стоеше си само така и се мръщеше на тези свои записки и на празния лист в пишещата машина, който вероятно никога няма да изпише. Дори след година и половина нищо не се е изменило. Струваше й се, че на четиридесет и една години имаше зад гърба си целия си живот. Но щом споделяше това с Оливър, той винаги й се присмиваше.

„Хайде де, Сари, та ти не си се изменила нито мъничко чак от нашето запознаване“. И той го мислеше искрено. Това беше почти истина, но не чак дотам. Тя самата, пък и всеки с по-критичен поглед забелязваше разликата. Прекрасният медно блестящ водопад от коси, който някога падаше на гърба й, сега бе избледнял в ръждивокафяво. В прическата, достигаща до раменете, блясваше не една сребърна нишка. Веселите наситено сини очи не бяха се променили, а на сметаненобялата, все още, нежна кожа на лицето почти не се откриваха никакви бръчки, но все пак тук-там се забелязваха деликатните следи на времето. По този повод Оливър изтъкваше, че нейното лице става просто по-изразително. Като жена и сега бе хубава, а някога беше красива девойка, висока и слабичка, с изящно телосложение, с елегантни ръце и с чувство за хумор, който танцуваше в нейните очи. Точно това обичаше в нея Оливър от самото начало. Нейният смях и ентусиазъм, нейната смелост и страстна решителност да защитава своята истина, когато е твърдо убедена в нея. Докато беше млада, можеше да ходи по нервите на който и да е, но не и на Оли. Никога на Оли. На него му харесваха нейните разсъждения, нещата, които казваше и как ги казваше. Между тях се бяха създали отношения, основани на взаимно уважение и общи интереси, а и в любовта също отлично се разбираха. Това беше така винаги, това бе така и до днес. На него му се струваше дори понякога, че след двадесет години става още по-приятно. И в нещо действително беше по-приятно. В леглото се познаваха дотам интимно, че техните нежни любещи ръце галеха в дълбока съпринадлежност с безбройни докосвания облите форми на техните тела, също както сатеновото дърво се полира в гладка повърхност.

Бяха му необходими точно две години по време на нейното пребиваване в Сохо, докато я убеди да се оженят. И така на двадесет и три години тя стана госпожа Оливър Уотсън. Тъй като за всичко бе твърдоглава, отказа традиционната сватба. За да бъде в крак с модата, предпочете да се венчаят в градината на неговите родители в Паунд Ридж, където пристигнаха от Чикаго нейните родители и по-малката й сестра. В крещящо червена рокля и богато украсена широка шапка, Сара приличаше по-скоро на момиченце от картина, отколкото на булка. Важното бе, че и двамата бяха щастливи. Заминаха на сватбено пътешествие на Бермудските острови, където времето се случи отвратително, но те дори не го забелязаха. Любовните игри минаваха във весело лудуване, а от леглото излизаха чак в късния следобед и то само за това, за да плячкосат още преди вечеря безлюдната хотелска столова. След което без много-много да се бавят, с неизмерими кикотения и смях, също като малки деца се вмъкваха обратно в стаята си.

Само три седмици по-късно Сара вече не се забавляваше така. Живееха в малък апартамент на Второ авеню в сграда, където живееха предимно стюардеси, млади чиновници и „свободно съществуващи“ и където непрекъснато вървеше някакъв „купон“.

Когато веднъж Оливър се завърна вкъщи, Сара имаше ужасен вид, като че ли бе умряла най-добрата й приятелка. Не беше обаче никаква приятелка, „оплакваше“ сама себе си. По-точно, беше изненадана, че не получаваше менструация откакто си бяха дошли. Тъй като фанатически разчиташе на противозачатъчния песар, беше убедена, че не може да бъде бременна. Използваше го денонощно още от момента, когато излезе от олтара, чак до завръщането от сватбеното пътешествие. Само че нещо някъде се бе преобърнало и сега тя беше бременна. Настояваше за аборт. Оливър беше ужасен, че може въобще да помисли за такова нещо. Сара, обаче бе още по-ужасена при мисълта, че трябва да има дете така бързо.

„Нима веднага ще си направим семейство… Искам отново да тръгна на работа… искам да бъда нещо…“ Тъкмо се гласеше да заеме едно вакантно място за редактор на литературно списание, освен това се готвеше да започне задочно обучение в Колумбийския университет, където трябваше да подготви докторат. Малко след като се омъжи за Оли, напусна работата в галерията, тъй като й беше далеч да пътува всеки ден чак до Сохо.

„Та нали би могла да си намериш работа след това“, навиваше я Оливър. Утешаваше я, говореше й, правеше всичко, каквото можеше, само и само да й повдигне настроението. Не можеше да я утеши, а винаги щом се връщаше вкъщи, обземаше го внезапен ужас да не би вече да го е направила, да не би докато той е бил на работа, да е отишла да направи аборт при някого. Обаче тя никъде не отиде. Дори не направи опит за това. Беше й така зле, че бе уморена до смърт и угнетена психически; само ругаеше сама себе си, клатушкаше се тромаво из апартамента и си блъскаше главата как можа да стигне до това положение. Затуй пък Оливър не можеше да скрие радостта си. Винаги твърдеше, че иска четири деца, и тъй като това дете би им отворило в настоящия момент голяма дупка във финансите, щял да се примири само с него. Добре му вървяло, бързо напредвал във фирмата. Дори и да умираха от глад, не би й разрешил аборт. Категорично не. Та нали това е тяхното съвместно дете. А той го обичаше далеч, преди да се роди.

Бенджамин Уотсън дойде на този свят с малко перчемче от кафяви косми на главичката и бистри удивени очи точно девет месеца и три дни след сватбата на своите родители. Оглеждаше света около себе си с любопитен поглед, но също така и доста се наплака. Изглеждаше като миниатюрен образ на своята майка и Оливър, щастлив, че има син, още повече се радваше поради това, че приличаше на Сара. Бенджамин растеше неусетно и приличаше на майка си не само по външен вид, но също така с решителния си, упорит и пламенен характер. Понякога на Сара й се струваше, че ще го удуши, докато се върне Оливър и успокои и двамата. Щом се появеше Оливър още на вратата, само за няколко минути детето щастливо си бърбореше, смееше и весело се закачаше с него. В момента, когато го вземеше на ръце и се разхождаше с него из къщи, Сара падаше на креслото с въздишка и премисляше на чашка вино, как ще преживее всичко това. Майчинството явно не бе нейната най-силна страна, отгоре на всичко имаха толкова малък дом, че в него сигурно щеше да полудее. Когато времето беше лошо, както често бе тази година, и не можеше да се излиза навън, детският рев се отразяваше като ехо от всички стени и я довеждаше до безумие. Оливър мечтаеше да ги отведе навън от града, в собствена къща, но този сън бе музика на бъдещето, засега финансите не стигаха. Сара предлагаше да започне работа, обаче, както и да пресмятаха, излизаше, че цялата й заплата би отишла за бавачка на малкия и не би им останало с нищо повече, отколкото преди, така че това нямаше смисъл. Единствено смисъл имаше за Сара. Така й се искаше да излезе от къщи, но Оливър беше убеден, че за нея по-важно е да остане при детето.

„Оли, нима за теб е нормално по цял ден да седя и слушам как Бенджамин врещи и да си говоря сама?“ Имаше дни, когато й се струваше, че няма да преживее. А мисълта за отглеждане на четири деца, която още блуждаеше в главата на нейния съпруг, едва не я доведе до самоубийство.

Нейните родители не можеха да й помагат, понеже живееха чак в Чикаго, а при цялото си добро желание родителите на Оливър също не можеха да свършат работа, тъй като той е бил едно дете и майка му явно отдавна бе забравила как се гледа бебе. Очевидно беше, че Бенджамин й танцува по нервите, но далеч не така, както на Сара.

С течение на времето Бенджамин постепенно се успокои, а когато започна да ходи, все по-малко измъчваше Сара. Най-после преодоляха най-лошия период. За лятото взеха под наем жилище в Лонг Айлънд, а след година щеше да води Бенджамин в детска градина. Само една година още… и ще бъде вкъщи почти свободна… ще може да започне отново да пише. За работа вече не мислеше. Искаше да напише роман. Всичко се явяваше в розови цветове, но изведнъж се разболя от грип. Никога през живота си не се бе чувствала толкова зле. Хремата въобще не преставаше, кашляше като туберкулозно болна и от сутрин до вечер от кашлицата й се преобръщаше стомаха. И когато след месец не можеше все още да дойде на себе си, реши да прежали парите и да иде на лекар. Имаше грип, но това не беше всичко. Отново беше бременна. Този път дори не се ядоса, нито разбесня. Само беше отчаяна и плачеше по цели часове. Не искаше да се примири с действителността, не искаше отново да се подложи на наказание. Не би могла да се справи с още едно дете. Бенджамин още носи пелени, а вече ще са две деца. Като научи, Оливър също направи нещастна физиономия отначало, а такъв Сара не го познаваше. Всъщност той не знаеше как да я насърчи. А иначе както първия път, така и сега се радваше за детето, но не смееше външно да го изрази, за да не се разплаче Сара още повече.

„Не мога… аз просто не мога… Оли… моля те… не ме насилвай…“. Отново започнаха дебати за аборт и дори веднъж за малко да не убеди Оливър, тъй като той се уплаши, че може да си загуби разума, ако не се съгласи. Но накрая успя да я разубеди, а когато Сара преполови бременността, Оливър получи повишение към заплатата си, което посвети на бавачка. Наеха я да идва три пъти седмично следобед и да помага за Бенджамин. Беше ирландско момиче от семейство с тринадесет деца и точно това бе нужно на Сара. Страшно й се вдигна настроението, тъй като можеше да ходи навън, до библиотеката, да се среща с приятели и да посещава галериите и музеите. Дори започна да се радва и на Бенджамин и няколко пъти го взе със себе си на музей. А Оливър знаеше, че Сара започва да се радва и на второто дете, въпреки, че не му го признаваше.

Мелиса се роди, когато Бенджамин беше на две години и Оливър започна сериозно да мисли за преместване на семейството в провинцията. Почти всеки уикенд оглеждаха къщите в Кънектикът, обаче винаги установяваха, че за тях не им стигат парите. После опитваха на Лонг Айлънд, в Уестчестър, не пропускаха нито един уикенд, за да оглеждат различни обекти. В Паунд Ридж, Рай, в Бронксвил, Катонах, докато накрая, след една година откриха в Пърчъс точно това, за което мечтаеха. Беше стар имот, необитаван от двадесет години и ги чакаше работа до гуша. Наложи се да се ограничават в някои неща и за около година направиха от него хубаво жилище, с което и двамата се гордееха. „Това обаче не означава, че ще имаме още деца, Оливър Уотсън!“ Колкото до нея, тя смяташе за твърде голяма жертва от нейна страна, че ще трябва да живее там, заровена почти на края на света. Въпреки това и двамата бяха единодушни, че това е най-доброто решение, тъй като старото жилище на Второ авеню не можеше да се поддържа вече, а всички други обекти в града, които огледаха, бяха мънички за тях и отгоре на това страшно скъпи. Тук всяко дете имаше своята стая.

Имаха огромна всекидневна с камина и библиотека, която с любов запълваха с книги. От кухнята, през грамадните еркерови прозорци, се откриваше изглед към парцел, който Сара превърна в градина, така че да може дори когато готви, да наблюдава как там си играят децата. С преместването в провинцията се разделиха с ирландското момиче, но и без това в този период не можеха да си го позволят.

Тригодишният Бенджамин вече ходеше всеки предобед на детска градина, две години по-късно тръгна на градина и Мелиса и Сара си казваше, че би могла да започне отново да пише. Само, че за това вече почти никога не й оставаше време. Имаше редовно работа до шия. Помагаше доброволно в местната болница, един ден в седмицата посвещаваше на различни мероприятия за детската градина, дежуреше при превозването на децата, вкъщи пък трябваше да чисти, гладеше ризите на Оли и се грижеше за градината. Порядъчна промяна за бившата заместничка на главния редактор на Кармин! Комичното бе, че това въобще не й пречеше. Като че ли, едновременно с преместването, част от себе си остави в Ню Йорк, тази част, която все още се опълчваше срещу брака и майчинството. Като че ли изведнъж се сля със спокойния всекидневен живот около себе си. Срещаше се с другите жени, които имаха деца на същата възраст, през уикендите заедно с Оливър играеха с приятелски съпружески двойки тенис и бридж, а с всеки изминат ден благотворителната работа й запълваше все повече свободното време. И помен не остана от нейния войнствен инат. Само, че с всичко това се изпари и нейното писане. Вече дори не й липсваше. Напълно й стигаше това, което има — мъж и деца, щастлив, обикновен живот, изпълнен с труд.

Бенджамин стана сладко, усмихнато момченце, което не само й приличаше, но имаше подобни на нея интереси, занимания и увлечения, така че постепенно в нея изчезваше спомена за ревящото, противно бебе. Мелиса, която също беше сладко детенце, се гледаше по-лесно, отколкото преди Бенджамин. В нещо приличаше по-скоро на баща си. Беше усмихната и естествена и почти не затрудняваше никого. Ходеше след Сара навсякъде радостна като кученце, носейки в ръчичка книжка, кукла или друга играчка. Колко пъти Сара забравяше, че е в съседната стая. Беше непретенциозно момиченце. Имаше руси косички и зелени очи като баща си, но приличаше по-скоро на неговата майка и Сара винаги се дразнеше, когато някой от роднините им го забелязваше.

Никога не успя твърде да се сприятели с майката на Оливър. Госпожа Уотсън каза още от началото, още преди сватбата, на своя единствен син открито какво си мисли за Сара. В нея тя виждаше твърдоглаво и трудно момиче, което на всяка цена държи да наложи своето, и затова постоянно се страхуваше един ден Сара да не навреди на нейния Оливър. Разбира се, признаваше с известно колебание, че засега Сара е добра съпруга на Оливър. Въпреки това Сара чувстваше, че старата жена я наблюдава и като че ли дебне за някакво нейно падение, някакво страшно прегрешение, което накрая би доказало, че е права. Тяхната единствена съвместна радост бяха двете деца, които носеха утеха на госпожа Уотсън и които сега Сара обичаше, все едно че винаги ги е желала още от началото. Само че госпожа Уотсън добре помнеше как беше в действителност. Оливър никога не споделяше нищо с тях, но майката добре чувстваше какво става, без да има нужда някой да й казва. Беше интелигентна и чувствителна и знаеше много добре, че Сара не ликуваше като забременя, и че не се радваше даже в първите дни на Бенджамин. Но от друга страна трябваше да признае, че Бенджамин не беше лесно бебе. Човек можеше да полудее от неговите вечни колики и ревове. Но всичко отмина. Децата растяха, Сара и Оливър се разбираха чудесно, имаха много работа и всичко им вървеше. И като че ли Сара вече окончателно се отказа от своите литературни аспирации, които за госпожа Уотсън изглеждаха винаги малко ексцентрични.

— Добро момиче е, Филис, не бъди такава с нея. Беше твърде млада, когато се взеха. А Оливър е наистина щастлив с нея.

Съпругът й винаги оценяваше всичко по-задълбочено от нея.

— Аз знам… само че все ми се струва, че иска да постигне нещо повече от това, на което е способна, и че от това може Оливър зле да си изпати.

Беше проницателно наблюдателна, по-проницателно, отколкото самата тя усещаше. Но Джордж Уотсън само клатеше глава и благосклонно й се усмихваше.

— Оли вече може да се справи с нея.

— Не съм напълно сигурна. Мисля, че й угажда във всичко, каквото й хрумне, без значение дали трябва или не трябва. Такъв е вече.

Усмихваше се нежно на своя мъж, когото не бе престанала да обича вече почти четиридесет години. Отдавна ги свързваше съвместен физически и душевен път. Не можеше да си спомни нито миг да са били разделени.

— Оливър напълно прилича на тебе. Прекалено голям добряк е станал. А това е лошо, ако попадне някога в ръцете на неразбрана жена.

Винаги се безпокоеше за своя син и дори след всички тези кризисни години нямаше пълно доверие на Сара.

Разбира се, Джордж усещаше как го ласкае неговата обичана жена и го оценяваше с усмивка, която все още я караше да се вълнува.

— Бъди справедлива с нея, Филис. Нищо лошо не е направила на нашето момче, а дари него и нас с две хубави дечица.

Бяха наистина хубави, и въпреки че нито едното не приличаше точно на своя баща, и двете имаха нещо от неговата класическа осанка. Оливър беше висок, с елегантна атлетическа фигура, а на гъстите му руси коси завиждаха всички майки, когато беше малък, както и всички девойки, когато следваше. Веднъж донесоха на Сара клюката, че Оливър Уотсън се смята за най-красивия мъж в Пърчъс, но тя избягваше да му признае това, за да не му дава „криле“.

— Как мислиш, Джорджи, дали ще имат още деца?

Филис често мислеше за това, но не смееше да пита сина си, да не говорим за Сара.

— Не зная, мила моя. Мисля, че вече имат пренаситен живот. А днес човек не знае какво го чака. Оливър работи в несигурен бранш. Рекламата не е вече това, което беше преди години. Днес доверие на никого да нямаш. Сигурно би било по-мъдро да нямат повече.

През своя дълъг живот, той често беше свидетел как много от неговите инвестиции, които изглеждаха отначало абсолютно надеждни, понижаваха своята стойност и накрая почти нищо не оставаше. Всекидневните разходи хвърчаха стремително нагоре, така че трябваше с Филис да внимават какво вършат. Преди около петнадесетина години, когато Оливър беше студент, си купиха красив дом в Уестчестър. След това Джордж постоянно се притесняваше за финансовите им проблеми. Не можеше да се каже, че имаха недостиг, но ако живееха и двамата още двадесет и пет години, а това не беше изключено, можеше спестяванията им да минат под критичната граница. Сега тя беше на петдесет и девет години, а той гонеше шестдесет и втората. Тъкмо се пенсионира от банката и получаваше прилична пенсия. През годините инвестираше парите си доста мъдро, но въпреки това… човек трябва да бъде внимателен. Това повтаряше на Оливър, когато и да го видеше. Преживя вече твърде много — една голяма война и редица по-малки. Сам беше участвал в битките при Гуадалканал и имаше късмет, че остана жив. По време на голямото поражение през 1929 г. беше на дванадесет години и знаеше много добре колко жестока може да бъде кризата. Имаше желание синът му да бъде внимателен. „Защо би трябвало да имат други деца?“

С това Сара беше напълно съгласна. По този въпрос бяха абсолютно на едно и също мнение с Джордж Уотсън. А когато и да заговореха за това с Оливър, било късно вечер в леглото, или като се разхождаха в гората край Пърчъс, Сара казваше на Оливър винаги, че счита за глупост въобще да си помислят за такова нещо.

— Защо да имаме други деца, Оли? Мелиса и Бенджамин израстват. Добре са и имат вече свой собствен живот. След няколко години ще правим, каквото си поискаме. Защо да си завързваме ръцете с всички тези проблеми?

Само като си помислеше за това, се разтреперваше.

— Този път би било различно. Можем да си позволим някой да помага. Не знам, само ми се струва, че би било чудесно. Един ден, може би, ще съжаляваме, че сме нямали повече деца.

Гледаше я нежно с очите си, които винаги хвърляха в екстаз дамите на студентските забави, но които не успяха да прекършат Сара.

— Дори и за децата това би било неподходящо сега. Бенджамин вече е на седем години, а Мелиса на пет. Едно бебе би било натрапване за тях. Трябва да се съобразяваме и с това.

Говореше с гореща самоувереност, но той само с усмивка я вземаше за ръка и отвеждаше до паркирания автомобил. Току-що си бяха купили своя първи „Мерцедес“, а тя още не знаеше дори, че Оливър й готви за коледен подарък кожух. Избрал го беше в магазина на Бергдорф Гудман и поръча да му добавят и монограм.

— Изглежда, нищо не може да те убеди — казваше винаги разочарован.

— Точно така.

Не се пречупи. Не му се отдаде да я убеди да имат друго дете. Беше на тридесет и една години и животът й харесваше такъв, какъвто е. Цял ден тичаше по разни комисии, половината от живота си прекара в превозване на децата до училище и обратно, водеше Бенджамин на скаутски занимания, а Мелиса — на балет. Като е гарга — да е рошава! Имаха вече дървена ограда, две деца, дом в провинцията, а преди година дори си купиха ирландски сетер. Вече не би се жертвала, даже и заради Оли.

— Какво ще кажеш да заведем на Коледа децата на ски? — попита я той, когато се качваха и колата.

Оливър не обичаше да бъде далеч от къщи през празниците, защото у дома му харесваше най-много, а също така по-приятно бе и за неговите родители. У родителите на Сара в Чикаго, всяка година на Коледа пристигаше от Грос Пойнт нейната сестра с децата си, а неговите родители имаха само него. А и без това Сара твърде не държеше да прекарва празниците при родителите си. Веднъж опитаха и след това Сара ругаеше цели три години. Сестра й я дразнеше, а и с майка си не се разбираха никога, затова най-добре ги задоволяваше това, с което бяха свикнали.

— Това би било чудесно. Къде? На Върмонт?

— Какво ще кажеш тази година нещо по-добро? Например Аспен?

— Сериозно ли говориш? Тази твоя премия от миналата седмица изглежда е била доста тлъста.

Беше намерил за агенцията най-добрия клиент, когото някога са имали. Още не беше й казал колко всъщност бе получил за това, а и за двамата изминалата седмица беше такава въртележка, че Сара дори не любопитстваше.

— Наистина е нужно да заминем някъде да се повеселим, ако това ще ти достави удоволствие. Или ако искаш може да останем тук и да заминем, когато децата тръгнат на училище. Мама ще дойде да ги гледа. Е, какво ще кажеш?

— Би било великолепно! — притисна се към него Сара и последва гореща прегръдка в новата кола.

Накрая опитаха и двете. С децата заминаха за седмица между Коледа и Нова година на Аспен, а месец по-късно Оливър заведе Сара на Раунд Хил в Джамайка, където прекараха една романтична седмица. Имаха самостоятелна вила с изглед към залива Монтего. Със смях си спомняха медения месец на Бермудските острови и как там не мърдаха от стаята си, а в столовата едва имаха време да се навечерят. Тази отпуска много не се различаваше. Преди обед играеха тенис, плуваха й се препичаха на плажа, а когато се спускаше следобедът, страстно се любеха в своята вила. Дори, повече от половината вечери, си поръчваха яденето в стаята. Това беше най-романтичният излет в техния живот, а когато напускаха Джамайка, й двамата се чувстваха като новородени. Сара не можеше да се начуди как все още дълбоко го обича. Познаваха се от дванадесет години, от осем години бяха съпрузи, и въпреки всичко на Сара й се струваше, като че ли едва вчера са се влюбили, а и Оливър сигурно си мислеше същото. Любеше се с нея с енергията на осемнадесетгодишен младеж, а още по-забележително беше, че все още с удоволствие приказваше с нея по цели часове. Винаги добре се разбираха в секса. И както годините си минаваха и носеха и за двамата нови възгледи, нови гледища и нови хоризонти, Сара и Оливър вече не се различаваха толкова даже по начина на своето мислене, вече нямаше такава стръмна пропаст между тях, както някога. Постепенно свикнаха заедно и Оливър обичаше да закача Сара, че сега тя е по-консервативна, а от него току-виж, станало либерал. Струваше му се, като че ли бавно се сливаха в една личност с еднакво мислене, едно сърце и една цел.

От Джамайка се завърнаха в особено състояние, успокоени, със забавени рефлекси във всекидневната суматоха, а когато сутринта, след завръщането седяха на закуска, Оливър призна, че въобще не му се ходи в службата, далеч от нея. Тайно си смигваха на масата над детските главички. Сара изгори палачинките, в пшеничната каша направи топчета като орехи, а месото сервираше на масата почти сурово.

— Това е една закуска, мамо! — оплакваше се Бенджамин. — Трябва да е била страхотна отпуска, щом си забравила и да готвиш!

Закикоти се на собствената си шега, а Мелиса се присъедини към него със звънкия си смях. Тя се държеше много по-плахо от Бенджамин, който за нейните пет години представляваше най-големия и главен герой, веднага след баща й.

Децата заминаха на училище, Оливър бързаше за влака, а на Сара не й се искаше нищо да прави. По цял ден не беше на себе си и не успяваше да се захване с нищо. Наближаваше вечерята, а тя още не се помръдваше, цял ден се шляеше из къщи и нямаше нищо свършено. Припомняше си тази великолепна отпуска, когато се чувстваше като в рая.

Само че седмиците минаваха и нищо не се изменяше. По цели дни едвам се влачеше, а когато беше неин ред да превозва учениците, или когато трябваше да откара някъде собствените си деца, това напълно я изчерпваше и в десет часа вече тихичко похъркваше в спалнята.

— Сигурно е от възрастта — нареждаше пред Оливър една съботна сутрин, когато на празно се опитваше да свърши някаква работа.

— А не си ли отново анемична?

Вече на няколко пъти преди имаше малокръвие и така лесно можеше да се обясни проблемът, който с течение на времето все повече я измъчваше. Цял месец вече нищо не правеше, а в същото време трябваше да организира за пролетта две благотворителни акции, които вече й изглеждаха неосъществими.

Една сутрин отиде на лекар за изследване на кръвта и за цялостен преглед, а когато следобед изведе децата навън, бог знае защо, се чувстваше по-добре.

— Сигурно само си внушавам всичко — съобщи на Оливър, който й телефонира, че ще се забави в службата и няма да се върне за вечеря. — Отидох на доктор и веднага ми е по-добре.

— Какво каза?

— Нищо особено.

Не му издаде, че докторът я пита дали не се чувства потисната или нещастна и дали всичко е добре между нея и Оливър. Очевидно един от началните признаци за депресия бе хроническата умора. Но каквото и да беше, явно не бе нищо сериозно. Сам докторът констатира, че му се вижда здрава. Дори беше напълняла с два килограма през последните три седмици. И няма нищо за чудене, нали само седи или спи постоянно. Беше прилежна читателка, но сега и това пренебрегваше, както остави и тениса, който преди играеше всяка седмица.

На другия ден, обаче, имаше договорена партия и въпреки, че отново се чувстваше уморена, беше с ракета в ръка, когато телефонът иззвъня. Беше лекарят.

— Всичко е наред, Сара.

Сетил се сам да й телефонира, което отначало я стресна, но после си каза, че това е просто учтивост след толкова години познанство.

— Нямате никаква анемия и сте напълно здрава, никакви сериозни проблеми.

Чуваше го ясно как се смее, което при нейната умора направо я ядоса.

— Защо тогава постоянно съм така стегната? Даже ми е трудно да сложа крак върху крак.

— Нима сте си изгубили паметта, мила моя?

— Вие сте интересен. Искате да кажете, че съм имала халюцинации? Браво. Точно това исках да чуя в девет часа сутринта.

— А какво ще кажеш, ако имам случайно добра вест?

— Каква?

— Какво ще кажеш за нов прираст в семейството?

Казваше й го, като че ли й подаряваше милион, а на нея й се струваше като го слушаше, че ще припадне насред стаята с ракетата в ръка.

— Шегувате се, нали? С това майтап не бива. Вече имам големи деца… аз… само това не… дявол да го вземе! — Свлече се тромаво на първия срещнат стол и сълзите й потекоха.

Сигурно не говореше сериозно. Но тя знаеше, че е прав. Стана това, което в действителност не искаше и да помисли. Не искаше да си признае истината, защото не я допускаше. Не получи менструация не защото бе преуморена, анемична или стара. Беше бременна. На Оли въобще не спомена за своя проблем. Внушаваше си, че няма нищо. Нищо! А този път вече знае какво да направи. Сега е 1979 година. Децата вече са доста големи. Тя е на тридесет и една години и абортите са позволени. Този път Оливър няма да може да я накара. Никакви деца повече няма да има. „В кой ли месец съм?“ Разбира се, много добре знаеше това… иначе нямаше как да стане… За всичко е виновна Джамайка… също както на сватбеното пътешествие на Бермудските острови се сдобиха с Бенджамин… По дяволите цялата отпуска!

— Кога последно имахте менструация?

Докато му отговори, трябваше да пресметне назад. Според лекарския език, беше бременна в шестата седмица. Според нея — едва в първия месец, така че имаше предостатъчно време за аборт. Мислеше дори да махне детето и нищо да не каже на Оли, дано да не научи техният доктор. Веднага трябва да даде заявка за гинеколог по телефона.

— И така, Сара, честито. Вие сте щастлива жена. Оливър несъмнено ще бъде възхитен.

— Сигурно — благодареше му с глас, който звучеше, като че ли имаше парче олово в гърлото.

Веднага, с треперещи пръсти, избра номера на своя гинеколог и даде заявка за следващия ден. След което с ужас си спомни, че и Уестчестърския клуб я чакаха нейните партньори по тенис. Въобще не й се ходеше там, но нямаше да е прилично спрямо тях, затова побърза навън към колата. При това неволно се погледна в огледалцето. Това не трябваше да й се случва… това не е възможно… та нали когато беше млада, искаше да стане писателка… когато… ако… или може би даже не. Сигурно никога няма да бъде нищо друго, освен домашарка. В Университета такова нещо й изглеждаше абсурдно и го възприемаше като пример за най-лош характер. От нея стана това, което никога не желаеше да бъде. А нима е била нещо друго? Домашарка! Извика го на глас в колата, все едно изричаше най-мръсната псувня… бебе… боже господи… бебе… и какво от това, че всичко сега бе по-различно, че можеха да си позволят бавачка, че жилището им беше доста по-голямо и стигаше за всички. То щеше да реве по цели нощи, трябваше да се къпе, облича и кърми, щеше да се нуждае от грижи и възпитание, трябваше да се вози насам-натам. Нямаше вече никога да се сбъдне това, което желаеше. Никога. И като че ли това още неродено дете, даже само мисълта за него, застрашаваше собственото й съществуване. О, тя нямаше да остави нещата така.

Бързо обърна колата, изкара я на пътя и за десет минути беше на тенискортовете. Слезе цяла пребледняла, дори имаше чувството, че й се повръща и вече знаеше къде е причината.

Вечерта Оли трябваше пак да закъснее заради изработване на оферта за важен клиент. Но какво от това, че има важни клиенти? Според нейните убеждения, и без това животът й бе проигран.

Когато Оли се завърна, Сара вече спеше, а на другия ден сутринта приготви закуската с огромни усилия. Оливър искаше да знае какво я тревожи, но тя му отговори, я боли страшно глава.

— Вече знаеш ли резултатите от изследването? Обзалагам се, че наистина имаш малокръвие.

Държеше се неочаквано грижовно и тя, вместо да бъде доволна от това, не можеше да си намери място от яд, като си помислеше, какво й е направил.

— Не, още не са готови — отговори му заднешком, като оправяше чиниите, за да не прочете в очите й лъжата.

След един час беше при гинеколога. Начерта му набързо своя план за аборт, само че докторът й изкара дъха само за миг като я попита какво мисли за това нейно намерение Оливър.

— Аз… той… хм… — Не можеше да го излъже. Погледна го право в лицето, а в очите й блестеше неизречено предупреждение; нека само да опита да откаже. — Нищо не съм му казала.

— За аборта или за детето? — изглеждаше учуден докторът.

Той ги познаваше и винаги си мислеше, че това е от тези страшно щастливи семейства, където и двамата са искрени един към друг и без пречки взаимно се доверяват.

— Нито за едното, нито за другото. А и не мисля нищо да му казвам.

Както слушаше, изражението на доктора се вкамени и завъртя с глава в знак на несъгласие.

— Мисля, че правите грешка, Сара. Има право да знае. Това е и негово дете.

И веднага му мина през ума мъчителна мисъл. Ами ако например всичко между тях не е наред наистина. Всичко е възможно.

— Сигурна ли сте, че това дете е… наистина негово?

— Разбира се, че е негово — отговори му Сара с усмивка. — Просто не искам никакво дете.

Аргументира се нашироко защо, а той мълчеше. Когато свърши, повтори й отново само, че според него, така или иначе, би трябвало за това да поговори и със своя съпруг. Посъветва я още веднъж порядъчно всичко да обмисли и едва чак тогава щеше да й определи дата кога да дойде, в никакъв случай по-рано.

— Още сте твърде млада. Съвсем не сте толкова възрастна, че да не можете да имате дете.

— Ама аз тъкмо се радвах, че най-после ще бъда свободна. След единадесет години Бенджамин ще стане студент, а Мелиса само две години след него. Ако родя и това дете, ще бъда затворница още двадесет години. Не искам така да се обвързвам.

Дори в нейните собствени уши това звучеше невероятно егоистично, но не можеше да си помогне. Не беше по силите й да потисне своите чувства.

— И Оливър ли гледа на нещата като Вас?

Много не му обясняваше. Не искаше да знае, че Оли винаги е мечтал за много деца.

— Не сме говорили заедно по тези въпроси.

— А би трябвало да го направите. Телефонирайте ми след няколко дни, Сара. Имате още много време за размишление, нищо няма да изпуснем.

— Времето нищо няма да промени.

Тя излезе от кабинета разгневена и ядосана, защото й се струваше, че я зарязаха нарочно в такова затруднено положение. Та нали от него чакаше да й реши проблема, а той не го направи.

Щом се прибра вкъщи, Сара се разплака. Когато Оливър се завърна в единадесет часа вечерта, тя лежеше в леглото и се преструваше, че я боли глава. Децата отдавна бяха заспали. Телевизорът бръмчеше напразно в спалнята, а тя все още беше решена твърдо нищо да не му каже.

— Как мина днес? Изглеждаш уморен.

Следеше го с тъжен поглед като влизаше в спалнята.

— Бива.

Той седна с усмивка на леглото и си разхлаби вратовръзката. Русите му коси бяха поразрошени от вятъра и беше уморен, но въпреки всичко, това страшно му отиваше. Как можеше да изглежда така красив? За него животът бе като перце. Всеки ден си ходеше в канцеларията и общуваше с истински хора в истински свят. Защо той можеше да оближе целия каймак на живота, а тя трябваше от сутрин до вечер да се трови с разни жени и деца. Животът имаше и някои несправедливи страни и, както тя виждаше, това бе една от тях. Понякога мечтаеше да бъде мъж, за да може животът й да протече по друг начин, за да може да си намери вече работа, а да не прави това, което сега прави. Само че така би било за нея страшно лесно. А сега има две деца, премести се от града и се отказа от своите блянове. И за капак на всичко сега я чака друго бебе… ама не, бързо се коригира… ще го махне.

— Какво става с тебе, Сари? — внимателно се наклони към нея Оливър, за да я целуне.

Познаваше я достатъчно добре и виждаше в очите й безпокойство, което бе породено не от чувството за вина за това, което възнамеряваше да направи, а от злоба, която я обземаше заради станалото.

— Няма нищо. Също съм изморена.

— Децата ли те ядосваха?

— Не… те бяха чудесни.

— Е, тогава какво се е случило? — настояваше той.

— Нищо — излъга Сара.

— Хайде, стига — каза той, като си свали сакото, разкопча ризата си и седна по-близо до нея. — Няма да се оставя да ме заблуждаваш. Та нали виждам, че си загубила ума от страх.

Но веднага го обзе ужас. Преди време беше срещнал един познат, на чиято жена бяха открили рак и за четири месеца почина. Мъжът остана сам, в окаяно състояние, с три деца. Оливър знаеше, че не би преживял, ако се случеше нещо със Сара. Твърде дълго време вече я обичаше. Тя беше всичко за него.

— Известни ли са вече резултатите от изследването? Ще ми кажеш ли нещо?

Изведнъж в главата й проблесна това, което я съветваше докторът… „Би трябвало да му го кажете, Сара… има право да знае това… това е и негово дете…“. „Само че аз не искам!“ — крещеше в нея някакъв вътрешен глас.

— Резултатите са наред — каза тя, но накрая победи откровеността, която между тях винаги беше нещо естествено. От устата й се изплъзнаха думи, за които знаеше, че по-късно ще съжалява. — Поне горе-долу.

Той пое нежно ръката й, но в същото време в него бушуваше болезнена тревога.

— Какво искаш да кажеш? — Висеше над нея с притеснени очи и гласът му се преплиташе. — Какво точно ти казаха?

Тя веднага разбра за какво се сеща Оливър и повече не можеше да удължава неговите опасения. Не искаше повече да има деца от него, но все още го обичаше.

— Не е нищо такова, каквото си мислиш. Не гледай уплашено.

Когато седна, за да го целуне, чувстваше, че целият трепери.

— Тогава какво има?

Все още се колебаеше дали да му каже истината, но когато го погледна в очите, призна му шепнешком с дълбоко отчаяние.

— Бременна съм.

За момент нито един от тях не мръдна, но веднага щом нейните думи проникнаха в съзнанието му, първоначалното парализиране го напусна.

— Боже мой… защо не си ми казала? — изправи се той и широко се усмихна.

Но радостта му бързо премина, като видя изражението на очите й. Изглеждаше, като че ли по̀ предпочиташе да има рак.

— До вчера не знаех за това. Глупаво е, но е така. Сигурно на Джамайка е станало.

Оливър не можеше да скрие малчуганската си усмивка, а Сара имаше чувството, че ще го прасне по главата.

— Ех, значи така. Дори в съня си не бих се сетил. Сигурно нещо става с мен, че паметта ми изневерява.

Очите и гласът му изразяваха върховна нежност, но въпреки това Сара измъкна ръката си от неговата и се подпря на възглавницата, като че ли искаше да бъде колкото се може по-далеч от него. За всичко беше виновен той.

— Мисля да го махна.

— Сериозно? А кога се реши на това?

— Само няколко секунди, след като научих. Оли, аз не бих могла да се подложа пак на наказание.

— Ти добре ли си?

Бавно завъртя глава и вече знаеше, че я чака тежка битка. Този път имаше намерение да не я загуби. Не искаше това дете.

— Вече съм твърде стара, а и за децата не е добре.

— Това са глупости и ти добре го знаеш. Сигурно биха се напикали от радост, ако им съобщим.

— Нищо няма да им казваме и готово. След няколко дни всичко ще свърши.

— И ти мислиш, че това е правилно? — Оливър стана и започна нервно да ходи по стаите. — Нима е възможно просто така да се отървем от него? Какво става с тебе? Винаги, когато забременееш, трябва да дискутираме твоите безсмислени хрумвания за аборт.

— Не са безсмислени. За мен те имат смисъл. Не искам повече никакво дете. Всеки ден ти изчезваш в службата и си имаш свой живот. А аз тук изнемогвам, превозвам деца, ходя на бебешки срещи и вече нямам и най-малкото желание да се обвързвам с такива неща още двадесет години. Десет години вече съм отбила, така че половината е зад мен и ти нищо няма да промениш.

— Е, и? Заради какво толкова важно искаш да убиеш това дете? Сигурно от тебе ще стане славен неврохирург? За бога, нима не разбираш, че това, което правиш, е важно, че възпитаваш нашите деца? Нима това е такава голяма жертва за теб? Знам, че в Сохо си представяше, че ще живееш между тези налудничави, измачкани рошльовци, че ще пишеш стихове и ще сътвориш най-хубавия американски роман. Лично аз си мисля, че това, което правиш тук, има далеч по-голям смисъл и ми се струваше, че самата ти вече го осъзна. Кога най-после ще ти дойде разума в главата, Сара?

— Вече ми дойде разума, дявол да те вземе. Разумът ми дойде, имам бръчки, писна ми и нямам намерение вечно за някого да се жертвам. За бога, дай ми също някакъв шанс. А аз, какво? Не ти ли е минавало някога през ума, Оливър, че на света не съществуват само деца?

— Струва ми се, че бръщолевиш само врели-некипели. Аз бачкам в Ню Йорк, та чак пушек се вдига от мен, а ти тук си играеш тенис с приятели, с Мелиса правите формички от пясък и аз смятам всичко това за нормално. Само, обаче, не се старай да ме убедиш, Сара, каква е това за тебе несправедливост и затруднение. Не ми минават такива. А детето този твой живот няма въобще да промени.

— Върви по дяволите!

Караха се до кръв чак до два часа през нощта, и на другата вечер, и на по-другата вечер. Караниците нямаха край цяла седмица и следващата седмица също. И двамата ревяха, праскаха с вратите и просташки се ругаеха. Всичко свърши с това, че Оливър най-напред помоли Сара да не маха детето, но после само вдигна безпомощно ръце и каза да прави каквото си иска.

На два пъти Сара уговаря датата за аборт, а дори допусна и такава грешка, че се обади на сестра си в Грос Пойнт. Обаче и с нея се скараха още повече, тъй като сестра й я обвини, че няма в себе си нито капка приличие и морал и, че трябва да е полудяла.

С Оливър се препираха няколко седмици, докато се изчерпаха и двамата. Накрая успяха някак си да се договорят и Сара не направи аборт. Но Оливър трябваше да се съгласи с това, че след това дете Сара ще може да се подложи на гинекологично прекъсване функцията на яйчниците. Той беше убеден, че това би било глупост, но повече не искаше да спори, тъй като не би превъзмогнал подобна нова атака на техните съпружески устои. Сара го предупреди, че в никакъв случай не би допуснала да я изненада отново някакво дете като стане на четиридесет години.

Детето дойде на бял свят в деня на изборите и Оливър присъстваше в родилната зала, за да насърчава Сара. Децата с радостно нетърпение очакваха бебето. За осемгодишния Бенджамин цялото това събитие събуждаше любопитно вълнение, а шестгодишната Мелиса като че ли щеше да получи жива кукла. Само Сара не проявяваше никакъв ентусиазъм преди раждането. Когато излезе главичката, Оливър следеше с ужас как Самюел Уотсън си пробива път към света с гръмък рев и учудено гледаше своя баща. Подадоха детето най-напред на Оливър, а той нежно го предаде на Сара, която имаше сълзи по бузите, защото си припомни какви лоши работи беше наговорила за това дете. То имаше черна косичка, зелените очи на Оли, сметановобяла кожа и поглед, в който можеше да се отгатне голяма мъдрост и чувство за хумор. Беше такова дете, в което всеки би се влюбил от пръв поглед, а Сара се влюби в него от първия миг, в който го държеше на ръце, така страстно, както се бореше срещу него. Беше „нейното“ бебе и то не плачеше, не врещеше, беше спокойно и щастливо от първия ден. Самюел се превърна в нейната голяма любов в живота. Всяка вечер Сара разправяше на Оливър на какво е способен Сам и колко е гениален. Беше страшно сладко детенце, което очарова всички още от началото. Оли, Сара, братчето, сестричката, както и баба и дядо. Беше разкошно, живо доказателство, че Оли беше прав и те бяха щастливи, че Сара не махна детето. Всичко с него вървеше леко, носеше им само радост и въобще не ги затрудняваше, както се боеше Сара.

За да улесни Сара, Оливър назначи прислужница — местна жена, която петнадесет години работеше при един владика и сега мечтаеше за семейство, където би намерила повече живот и емоции. Мелиса и Бенджамин й харесваха много, но още от първия момент се влюби в Сам, както и всички останали. Той имаше издути бузки и красива усмивка, пълнички ръчички и крачка, които направо изкушаваха човек да го прегърне силно и да го целуне. Често се случваше така, че Агнес, неговата бавачка и Сара го целуваха и двете едновременно на всяка бузка, като едни на други си удряха носовете. След това и двете се смееха на това, как Сам ликуваше от радост. Точно такава жена като Агнес беше нужна на Сара още някога при Бенджамин, когато ревеше така като го болеше коремчето, че едва не събаряше техния апартамент на Второ авеню. Само, че тогава, впрочем, нямаше как да платят подобна помощ. Сега беше коренно различна ситуация. Оливър правилно предвиждаше, че всичко ще върви доста по-леко.

Сара вече не трябваше да приготвя закуската. Не трябваше да готви за вечеря. Не трябваше да чисти, нито да пере. Два пъти седмично идваше чистачка да чисти, а за всичко друго се грижеше чудесната Агнес. Агнес се задоволяваше с малка стаичка, която й построиха на бившата тераса пред гостната стая, сега определена за бебето. Денонощно всички се мотаеха около Сам — Сара, Оливър и Агнес, както и Мелиса, която го гледаше, а и брат й Бенджамин, който му носеше бейзболни ръкавици и футболни топки. Въпреки всичко, Сам не беше разглезено бебе, точно обратно — беше страшно мило детенце, което непрекъснато носеше радост на цялото семейство и огряваше като слънце живота на всички край себе си. Не се сбъдна злият сън на Сара за детето, което щеше да унищожи целия й живот. Точно затова, не можеше за нищо да обвини Сам. Не й губеше никакво време, в детската градина по-късно нямаше никакви проблеми, играеше си еднакво добре с Агнес или Мелиса, така както и с нея, разбира се най̀ обичаше с Бенджамин или с баща си, така че Сара нямаше от какво да се оплаче…

Докато се усети, Бенджамин стана на седемнадесет години и сега завършваше средното училище. Мелиса бе на петнадесет и не се отделяше от телефона, който, интересно защо, мъкнеше със себе си в килера над стълбището. Там сядаше свита на пода между скиорските принадлежности и бъбреше с момчета, за които вкъщи никой никога не беше чувал. Сам беше вече на девет години и си играеше спокойно в своята стая, увлечен в своите собствени занимания, така че почти нямаше нужда майка му да се занимава с него. Затова Сара нямаше и най-малката пречка да пише. Не можеше да прехвърли вината за ненаписаните страници и замлъкналата пишеща машина върху децата.

И както си седеше и наблюдаваше падащия сняг, питаше се какво ще каже довечера на Оли. Поне да не я питаше как й върви писането. В последните две години той проявяваше постоянен интерес относно това, което я водеше до отчаяние. Не искаше да му признае, че не можеше да се помръдне от мястото си, че на четиридесет и една години се сбъднаха най-лошите й предчувствия. Животът й беше свършил наистина. Никога не се бе чувствала така непроизводителна, стара и уморена, а този път знаеше със сигурност, че не е бременна. Вече много отдавна, веднага след раждането на Сам, се подложи на гинекологично премахване функционирането на яйчниците, както се бяха уговорили с Оливър, и както той й обеща. Сега това беше нещо диаметрално различно. Постепенно я обхващаше чувството, че животът й не води наникъде, че сънищата, които бленуваше на двадесет години се разпръснаха много отдавна и вероятно не са имали дори своето основание. Сега вече от нея никога нямаше да стане писателка.

На тридесет и пет години такъв извод би я унищожил, на тридесет и девет годишна възраст това би я убило. На четиридесет и една години това само я наскърбяваше. Вече не й оставаше нищо друго, освен обикновения живот, затова пък Оли постигаше все още най-високи резултати. Това бе особено чувство. А нейните деца бяха по-важни отколкото тя самата. Всяко запълваше с нещо своя живот. Бенджамин бе великолепен спортист и отличен в училище. Мелиса проявяваше невероятни артистични наклонности. Казваше, че ще стане актриса, а двамата с Бенджамин се готвеха да продължат в Харвард. Самюел пееше в хор, имаше ангелско гласче и толкова приятна и любезна душичка, че целият свят го обичаше. А какво има тя? Децата. Оли. Дом. Спомена, че преди двадесет години ходеше в Редклиф. И какво от това? Кой се интересуваше? Кой знаеше това? Кой си спомняше за това? Оставаше й една капка надежда, още една неосъществена хапка от нейната нищо не струваща погача. Така или иначе не можеше да се изпълни. Как така? Живееше тук. Те имаха нужда от нея. Наистина ли имаха? Та нали имат Агнес… но тя не можеше да направи на Оли… Тъжно се усмихна сама на себе си, когато Агнес пусна навън кучето и то лаейки бягаше и скачаше весело в снега. Всички са така щастливи. Дори и Агнес. А защо тя чувстваше такава празнота? Какво бе загубила? Какво й липсваше? За какво всъщност ставаше въпрос? Какво искаше? Всичко. Абсолютно всичко. Слава, успех. Пълноценен живот. Просто да бъде нещо, нещо важно. И добре знаеше, че това никога нямаше да стане. Щеше вечно само да седи, да гледа как пада снега, и докато Оли печелеше нови клиенти, нейният живот щеше да отминава безвъзвратно. Сега притежаваше собствен мерцедес и два кожуха. Благодарение на настойчивостта на Оли имаше три чудесни деца, имаше фантастичен съпруг, но нищо от това, което смяташе за много важно не беше само нейно. Беше без талант. В нищо не успя. Всичко свърши. Момичето, което беше някога, изчезна безвъзвратно.

— Госпожа Уотсън, пощата дойде — каза тихо Агнес и постави пликовете до нея на масата.

— Благодаря, Агнес. Има ли там нещо интересно?

— Повечето са само фактури. И мисля, че за Бенджамин писмо от училището. Но е адресирано до Вас.

Бенджамин тъкмо си уреждаше документите за Харвард за догодина, но още не беше ги изпратил. Затова не можеха да пишат нито на него, нито на Сара. Това беше нещо друго и тя знаеше добре какво. Предчувстваше, какъв щеше да е отговорът, но въпреки това ръката й трепереше, когато взе от Агнес писмото. За малко стоеше абсолютно тиха, втренчена в плика и си припомняше миналото, как беше преди… напълно различно… но всичко това бе отминало. Всичко. С гръб към Агнес разпечатваше писмото, след което бавно отиде с него във всекидневната, където остана да стои сред ярките басмени завеси и китни гарнитури, които й напомняха лятото и пролетта дори и посред зима.

Бавно извади листа от писмото, като че ли в него беше написан собствения й живот… но за това дори не смееше и да помисли. Седна бавно в креслото и въобще не усещаше, че Агнес я наблюдава с учуден поглед. Сара четеше писмото бавно… със затруднение… докато изведнъж за малко не й излезе дъха. Това не беше възможно. Трябва да беше някаква грешка. Или грешно го е прочела. Сигурно. Това обаче не беше грешка. Беше там черно на бяло. Боже мой… черно на бяло… и изведнъж й беше така леко, като че ли се изпълваше цялата със светлина и музика. Вече не чувстваше празнота. Все едно, че беше открила нещо ново. Нещо по-хубаво от плода на детето. Тя самата… Тя самата се беше преоткрила. Върна се. Четеше тези редове отново, отново, и отново.

„С удоволствие Ви съобщаваме, че сте приета в Харвардския университет за подготовка на докторат…“

„С удоволствие Ви съобщаваме… с удоволствие Ви съобщаваме…“ Думите изчезваха през сълзите, които избликнаха и се стичаха по бузите й. Това беше като сън. Но нали не можеше да ги остави. Нямаше как да се върне да учи. Изпрати заявление преди много месеци, през септември, когато децата тръгваха на училище, а тя скучаеше и се чувстваше изоставена. Само така, да опита… да види, дали… А сега й пишат, че я приемат. Но това не е възможно. Огледа се около себе си и видя, че все още валеше сняг, навън кучето лаеше и подскачаше и Агнес я наблюдаваше откъм вратата. Сара знаеше, че трябва да го направи. Те ще я разберат. Ще трябва да я разберат… всъщност нямаше да е за дълго… и след това отново ще се чувства като човек. Ще бъде най-после сама със себе си. Ще бъде истинската… Ще бъде Сара.