Включено в книгата
Оригинално заглавие
See Jane Run, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)
Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Виж Джейн бяга…

Американска Първо издание

Редактор Вихра Манова

Художник: Росица Крамен, 1994

Печатни коли 21,5

формат 84×108/32

Издателство Весела Люцканова София, 1994

Предпечатна подготовка: Компютър Арт — Бояджиев

Печат: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–8453–05–3

 

Книгата се издава с подкрепата на Стефан Кънев, ЕТ и на Нели Даскалова, на които издателят изказва сърдечна благодарност.


На Уорън, Шенън и Ани

Първа глава

В един следобед на късната пролет Джейн Уитакър отиде до магазина за мляко и яйца и забрави коя е.

Това стана изведнъж, без предупреждение или какъвто и да било намек от страна на Съдбата. Просто си стоеше на ъгъла на Кеймбридж и Боудън в центъра на Бостън. Поне за града бе сигурна. За себе си обаче нямаше дори най-бегла представа. Коя бе всъщност? Продуктите й трябваха, заради шоколадовата торта, която се канеше да прави. Защо и за кого, не можеше да каже. Беше абсолютно наясно точно колко грама готова смес изисква рецептата, а не помнеше собственото си име. Нещо повече — не знаеше дали е омъжена или не, дали е вдовица или разведена, дали има близнаци или е бездетна. Бе загубила представа за собственото си тегло и ръст, както и за цвета на своите очи. Не помнеше рождената си дата, нито на каква възраст е. Можеше да определи цвета на листата по дърветата, но дали е блондинка или брюнетка — нямаше дори най-бегъл спомен. Ясна й беше посоката, в която отива, но не и онази, от която идва. Какво, за Бога, ставаше с нея?

Движението по Боудън забави своя ход и спря. Джейн усети как минувачите, дърпани от невидим магнит, се втурват да пресекат платното. Само тя стоеше като закована, неспособна да продължи. Едва си поемаше дъх. Внимателно, сякаш се опасяваше да не счупи нещо по себе си, наведе глава и плахо се огледа. Пешеходците препускаха край нея — никой не я забелязваше. Мъже и жени, чиито лица не издаваха никакво съмнение относно собственото им аз, стъпки, в които нямаше и следа от колебание… Единствено тя бе напълно неподвижна, без желание и способност да продължи. До слуха й достигаха звуци — бръмчене на мотори, клаксони, човешки смях, шум от влачещи се или бодро потропващи нозе, преустановяващи своя ход с отприщването на автомобилния поток.

Внезапно вниманието й привлече гневно женско изсъскване.

— Малка мръсница!

За миг си помисли, че става дума за нея, но непознатата явно разговаряше с жената до себе си.

Въобще не забелязваха, че тя е до тях. Невидима ли беше?

Помисли си, че може би е умряла — също като в онзи стар сериал „Зоната на здрача“, където героинята се обажда на собствените си родители, но те не я познават и казват, че дъщеря им е загинала при катастрофа, с тон на възмущение, заради среднощното безпокойство. Предположението, че е мъртва скоро бе опровергано. Жената, току-що просъскала думата „мръсница“, вежливо й се усмихна, обърна се към спътницата си и двете продължиха напред.

Повече от ясно! Бе жива и при това видима. Защо помни идиотщини като този стар епизод от „Зоната на здрача“, а не името си?!

Край нея се подредиха няколко нови фигури, нетърпеливо чакащи поредния зелен светофар. Която и да бе, тя е сама! До нея няма човек, готов да улови ръката й, да я поведе напред, нито на отсрещната страна чака някой, обезпокоен, че е изостанала. Беше сама и толкова!

— Спокойно! — прошепна на себе си, надявайки се интонацията на собствения й глас да я подсети за нещо. Напразно… Той звучеше чуждо. Не й припомняше нито на каква възраст е, нито дали има семейство. Изразяваше единствено напрежение. Тя вдигна ръка пред устните си и промълви в шепа — Не се паникьосвай! Всичко ще се изясни само след минута!

Дали и преди е имала навика да говори на себе си?

— Всичко по реда си — продължи, но за какъв ред може да става дума, след като нищо не знае?

— Не, това не е вярно — побърза да обори собствените си думи — Знаеш доста неща. Не може да се отрече.

Усети се, че говори все по-високо. Огледа дали прави впечатление. Насреща й идваше група от около десет човека.

Сега ще ме върнат там, откъдето съм избягала, помисли си тя.

Екскурзоводката — млада жена, малко над двайсетте — започна да говори с познатия широк бостънски акцент, който необяснимо защо на нея й липсваше. Даде си сметка, че няма нищо общо с тези хора. Нито с двете жени, които неволно бе подслушала преди малко. Въпросът е — съществува ли някой, с когото има нещо общо?

— Както виждате, — долетя гласът на младата жена, — Бийкън Хил е една от зоните, в които жителите на Бостън ходят пеша на работа. Дълго време смятан за елитен квартал, Бийкън Хил е характерен със стръмните си, павирани улици, красивите къщи с тухлена облицовка и неголемите сгради с апартаменти, строени между 1820 година и втората половина на XIX-ти век.

Групата с интерес оглеждаше характерната архитектура, а екскурзоводката продължаваше своето добре зазубрено изложение.

— Повечето от по-големите и елегантни сгради, през последните години са дадени под наем, поради недостига на жилища и баснословните цени на недвижимите имоти в Бостън. Някога истинска крепост на янките, днес в Бийкън Хил, заедно със старите местни фамилии, живеят и хора от най-различен произход, стига наемът или високите полици да са по джоба им.

Групата оживено зашумя.

— Извинете, госпожо, — разцъфна в пресилена усмивка младата екскурзоводка, смешно кокорейки очи. — Струва ми се, вие не сте от нашата група?

Извивките на гласа й напълно съответстваха на накъдрените като току-що разпукнала се розова пъпка устни.

— Ако се интересувате от екскурзията, записването става в офиса ни. Той се намира в Градската градина.

Щастливото й лице трепна за миг, усетило далечна, необяснима опасност.

— В Градската градина ли? — механично попита тя.

Начинът, по който младата екскурзоводка се обърна към нея, й подсказа, че не е на по-малко от трийсет години.

— Продължете в южна посока по Боудън, до Капитола. Ще го познаете по позлатеното кубе. И да искате, не можете да го пропуснете.

Не бъди толкова сигурна, помисли си тя, докато групата пресичаше на другия тротоар. „Щом мога да загубя себе си, значи мога да загубя всичко.“

После бавно запристъпва с усилието на човек, което нагазва в непознати, опасни води. Продължи по Боудън, без да обръща внимание на старата архитектура край себе си. Пресече Дърн стрийт, мина през Либъртън без никакви усложнения, макар че нито улиците, нито внезапно изникналия пред погледа и Капитол, й говореха нещо. Зави по Бийкън стрийт, точно както я насочи напомнящата розова пъпка екскурзоводка и видя градината. След това се спусна край гробището Гренъри — без никакво усилие си спомни, че в него почиват останките на личности като Пол Ривер и Мадър Гуус — добрата разказвачка на вечните детски стихчета. Продължи покрай Визитър сентър, към големия градски парк, усещайки интуитивно, че маршрутът й е твърде познат от миналото. Очевидно градът й бе по-малко чужд от собствената персона.

Почувства, че коленете й се подкосяват. С усилие се добра до първата пейка и отпусна тялото си върху нея.

— Не се паникьосвай! — повтори си нееднократно, сякаш тези думи криеха някакво заклинание.

Нямаше кой да я чуе. Залови се да изрежда на ум известните й, макар и незначителни факти:

Понеделник е. 18 юни 1990 година. Температурата е необикновено ниска за сезона — 68 градуса по Фаренхайт. При 33 градуса по Фаренхайт водата замръзва. На 100 градуса по Целзий може да се свари яйце. Две по две прави четири. Четири по четири — шестнайсет, дванайсет по дванайсет — точно сто четирийсет и четири. Хипотенузата на квадрат е равна на сбора от квадратите на двата катета. Е е равно на М по С на квадрат. Корен квадратен от триста шейсет и пет е…

Не знаеше отговора, но нещо я подсети, че това е нормално. Сигурно никога не го е знаела.

— Не се паникьосвай! — заповяда си на глас, приглади гънките на бежовия си шлифер и усети под него стройните си бедра.

Фактът, че бълва ненужна информация като истински фонтан й вдъхна убеденост — невъзможно е човек с толкова познания да не помни собственото си име?! Трябваше да си го спомни. Беше само въпрос на време.

През тревната площ на парка към нея се втурна момиченце с разперени ръце, следвано от дебела, черна гувернантка. За миг си помисли дали това не е нейната дъщеря. Дори протегна инстинктивно ръце, но негърката улови момиченцето и го помъкна към близките люлки, хвърляйки недоверчиви погледи назад. Имам ли свои деца, питаше се тя, възможно ли е една майка да забрави собственото си дете?

Огледа ръцете си. Ако на тях имаше халка, щеше да разбере, че е омъжена. Пръстите й бяха голи, макар че върху безименния пръст на лявата ръка личеше белег от пръстен. Внимателно го разгледа. Не можеше да се каже нищо определено. Пастелният лак на ноктите й бе започнал да се лющи. Те бяха изгризани до кръв. Свали поглед към краката си. Ниските й, нови обувки имаха цвят на слонова кост. Дясната я убиваше на палеца. Тя я събу и прочете марката — „Чарлз Джордан“. Номерът на обувката говореше, че ръстът й е не по-малък от 160 см. Макар и със закопчан догоре шлифер, ръцете усещаха, че тялото й е слабо. Какво друго знаеше за себе си? Беше бяла, от женски пол, ако разцъфналата розова пъпка и дланите й не я лъжеха, възрастта й бе доста над 20-те.

По алеята се появиха две хванати подръка жени, с големи чанти, полюшкващи се отстрани. Чантата ми, сети се тя с облекчение. Провери дали виси на рамото й. Чантата щеше да й каже всичко — коя е, къде живее, кой номер червило употребява? Вътре трябваше да се намира портфейла с документите за самоличност, шофьорската книжка, кредитните карти. Изобщо всички тайни на нейния живот! Оставаше само да я отвори.

Оставаше само да я намери.

Тя нахлузи обратно обувката си, облегна се на тъмнозелената облегалка и осъзна — всъщност, през цялото време си бе давала ясна сметка — нямаше чанта. Просто страхът й пречеше да го признае. Каквито и документи да носеше, тя вече не ги притежаваше. Беше ги загубила. За да се увери, че не е изтървала чантата си по невнимание, огледа веднъж и втори път тревата около пейката. Дори пообиколи наоколо. Единственият резултат бе, че отново привлече подозрението на черната детегледачка. Тя й се усмихна смутено и обърна гръб. Когато след секунди отново отправи погледа си натам, гувернантката припряно се мъчеше да отведе шумно протестиращото дете.

— Ето на, изплаших я — рече и механично опипа лицето си, сякаш търсеше по него някакъв недостатък, предизвикал такава реакция. Нищо не откри. Продължи да опипва кожата на лицето си, като слепец, който чете Брайлово писмо.

Лицето й бе тясно, овално, с леко изпъкнали скули и гъсти вежди, носът — малък, миглите — подсилени с туш, на места доста неравномерен. Може би беше плакала.

Изправи рамене, стана и с бързи крачки излезе от парка, без да се съобразява с червения светофар. Затича се към една банка на ъгъла на Бийкън стрийт. Шумно почука на стъклената врата, привличайки вниманието на мениджъра. Той бе преждевременно оплешивяващ млад човек, с несъразмерно малка глава. Реши, че е мениджърът, тъй като носеше костюм и връзка и бе единственият мъж в салона.

— Съжалявам — рече любезно той. През малкия отвор на вратата се подаваше само върха на големия, му нос. — Вече минава четири, а ние затваряме в три.

— Знаете ли коя съм? — попита отчаяно тя, изненадана от собствения си въпрос.

Изражението на мъжа показваше, че въпросът й изисква особено внимание.

— Наистина съжалявам — повтори с недвусмислен нюанс мъжът. — Сигурен съм, че ако дойдете утре, бихме могли да ви обслужим, както се полага.

Непознатият се усмихна — упорството върху устните му показваше, че разговорът е приключил.

Тя продължи да стои пред стъклената врата, вперила поглед в касиерките. Видя как започват да си шушукат. Дали някоя не я познава? Дори да беше така, те скоро се умориха от присъствието й и се заеха с работата си. Все едно, че не съществува! А съществуваше ли наистина?

Пое си дъх и се запъти към Ривър стрийт, обратно по стръмните, павирани улици с малки, стари къщи — мястото, където за първи път се бе озовала без спомени и напълно объркана. Дали не живее в някоя от тези исторически забележителности? Финансовите й възможности отговарят ли на високите наеми? Богата ли е? Работи ли, за да изкарва прехраната си или други се трудят за нея? А може би е чистачка някъде тук?

Едва ли. Изглежда твърде добре облечена, пък и ръцете й, макар позанемарени, са доста нежни за жена на физическия труд. Не е изключено по-скоро да продава къщите. Какво ли би било, ако тук я е довела среща с непознат клиент? Тогава? Тухла ли я е ударила по главата? Бързо опипа темето си за цицини или подутини. Установи единствено, че косата й виси на кичури около врата. Свърна в дясно по Маунт Върнън, после вляво по Сидър стрийт. Надяваше се все отнякъде към мозъка й да полетят чаканите сигнали.

— Дано позная нещо — каза си тя, оглеждайки редиците от дървета по улиците.

Със същата надежда се спусна към крайморския булевард. Слънцето се скри зад голям, сив облак. Почувства хлад, въпреки че температурата не се бе променила. Спомни си, че зимата бе сравнително мека, а метеоролозите предвиждаха още едно горещо лято. Парниковият ефект — отново напомняха за него. Парници… Екология… Киселинни дъждове… Спасете тропическите гори! Защитете китовете! Пестете водата! Любов във ваната…

Изведнъж почувства силна умора. Обувките ужасно я стискаха. Палецът й изтръпна напълно. Стомахът й започна да къркори. Всъщност — откога не беше яла? Каква храна обичаше? Дали мозъкът й не бе засегнат от някаква диета? От наркотици? Или от алкохол? Напивала ли се е някога? По какво би разбрала?

Тя закри очите си с длани — дано туптящата болка в главата означава най-прост махмурлук. Спомни си „Пропиляният уикенд“ на Рей Миланд. На колко ли години може да е, щом си го спомня?

— Помогнете ми! — едва чуто изкрещя тя в шепите си. — Моля ви, помогнете ми!

Погледна часовника си — беше почти пет. Обикаляше от близо час и нищо не я подсещаше коя е. Нищо не събуждаше в нея спомени. Никой не я спря, не я позна.

Озова се на Чарлз стрийт — смесица от привлекателни магазинчета — бакалница, бижутерия, антиквариат… Всичко — от простата железария до галериите с пластично изкуство. Насам ли бе тръгнала да купи мляко и яйца?

Някакъв мъж леко се докосна до нея, усмихна й се, но това не бе нищо повече от усмивката на една уморена душа към друга, в края на един уморителен ден. Нищо повече. Въпреки това тя бе готова да сграбчи мъжа за раменете и да изкопчи от него признание, че я познава. Остави го да отмине. Мигът отлетя. Можеше ли да спре напълно непознат? Ами ако извика полиция и я арестуват? Още една психопатка, която иска да намери себе си!

Луда ли е наистина? Дали не е избягала от някоя психиатрия? Или от затвора? Не се ли укрива от неизвестен преследвач? Изсмя се на собствените си измишльотини. Ако е била нормална преди, бе повече от сигурно, че докато свърши всичко това, ще е луда. А ще свърши ли изобщо?

Бутна вратата на малък магазин за хранителни стоки и влезе. Ако жилището й е наблизо, не е изключено често да се е отбивала тук. Надяваше се мъжът зад щанда да я познава. Тръгна бавно към него покрай редиците с консерви.

Магазинерът — млад мъж с вързана на опашка коса, груби черти и тънки, равни устни беше зает с няколкото клиенти, всеки от които претендираше, че е преди останалите. Тя се нареди най-отзад с надеждата, че, когато продавачът я забележи, ще чуе нещо като „Здравейте, госпожо Смит“. Вместо това, някой поиска картон с цигари и той обърна към нея кокалестия си гръб. Погледна над рамото си към редицата ослепително красиви млади жени, усмихващи й се от кориците на модни списания. Приближи рафта и впери очи в нафуканото лице на една от моделките. „Синди Крауфорд — супермодел“ — гласеше надписът с ярки, розови букви. Нейната самоличност, очевидно не подлежеше на съмнение.

Взе списанието и се загледа в лицето на снимката: кафяви очи и коса, бенка в ляво над устните… Именно тя я отличаваше от стотиците други, не по-малко красиви жени. Красива, млада, самоуверена.

Отново се сети, че няма представа нито как изглежда, нито на каква възраст е. Пръстите й стиснаха списанието, прегъвайки корицата.

— Хей, госпожо! — чу гласът на продавача. Заканваше й се с пръст. — Не пипайте списанията, ако няма да ги купувате!

Почувства се като дете, хванато да краде бонбон. Кимна с разбиране, притисна списанието до гърдите си, но не помръдна от мястото си.

— Е, ще го купите или не? — попита младежът.

Останалите купувачи си бяха тръгнали. Двамата останаха сами. Сега бе най-добрия, може би единственият шанс да го попита. Втурна се към щанда и видя как той отстъпи крачка назад.

— Познавате ли ме? — попита, потискайки с усилие вълнението в гласа си.

Продавачът я гледаше неподвижен, с леко присвити очи. После наклони глава, опашката докосна дясното му рамо. По устните му се прокрадна усмивка.

— Да не сте някоя знаменитост?

Възможно ли е, помисли си тя, но не каза нищо, изчаквайки с притаен дъх.

Младежът погрешно прие мълчанието й като съгласие.

— Знам, че в града се въртят няколко филма в момента — отстъпи в дясно, за да огледа профила й. — Не ходя много на кино. По телевизията обаче не съм ви виждал. Да не сте от някой сериал? Знам, че артистките си падат по луксозните магазини. И сестра ми веднъж ме накара да я водя. Искаше да получи автограф от Ашли Абът — от „Младите и неспокойните“. Аз му викам „Младите и ненужните“. В него ли участвате?

Тя поклати глава. Какъв бе смисълът да продължава този цирк? Ясно е, че и той като нея не знае нищо.

Видя как тялото му се напряга и застива.

— Която и да сте, трябва да платите списанието. Два долара и деветдесет и пет цента.

— Аз… съм си забравила портмонето — прошепна. Усети, че й се повдига.

Мъжът се ядоса.

Какво си въобразявате? Че като играете в някакъв тъп сериал, можете да не носите пари, така ли? Или защото сте хубавка, трябва да ви подаря, каквото си изберете?

— Не, разбира се, че не…

— Или плащайте за списанието, или се махайте от магазина. Не ми губете времето. Не съм тук за подигравка.

— Никой не ви се подиграва. Наистина.

— Два долара и деветдесет и пет цента — повтори той с протегната длан.

Тя знаеше, че просто трябва да му подаде списанието, но нещо я караше да се съпротивлява. Синди Крауфорд беше толкова красива, щастлива и самоуверена. Дали не се надяваше част от безграничното й самочувствие да се прехвърли върху нея? Бръкна във вътрешните джобове на шлифера с надежда да намери поне дребни. Ръцете й опипаха ту единия, ту другия — не можеше да повярва — в тях се оказаха цели пачки нови, шумящи стодоларови банкноти.

— Брей — подсвирна мъжът зад щанда. — Да не сте обрали някоя банка, а? Или сама си ги печатате?

Тя не отвърна, неспособна да откъсне поглед от парите.

— Във всеки случай стотачки не ми трябват. Ако ви върна, няма да останат дребни за другите клиенти. Колко имате от тези каймета?

Почувства, че въздухът излиза от устата й на кратки хрипове. Какво, за Бога, прави с два джоба пълни със стотачки? От къде са всичките тези пари?

— Добре ли сте, госпожо? — мъжът зад щанда нетърпеливо поглеждаше към вратата. — Няма да ви стане лошо, нали?

— Имате ли тоалетна?

— Тя не е за външни хора — троснато отвърна продавачът.

— Моля ви!

Сигурно отчаянието в гласа го накара да се смили, защото й посочи склада отдясно.

— Току-що измих там. Гледайте да не повърнете на пода, става ли?

Бързо намери тоалетната, разположена точно до склада. Беше тясна — почти килер, със стара клозетна чиния и счупено огледало над мръсния умивалник. Край стените бяха наредени кутии чак до тавана. Зад вратата стоеше полупълна кофа с вода, а до нея — внимателно опряна дръжка с парцал.

Втурна се към мивката. Пусна студената вода, мушвайки под мишница списанието. Пълнеше шепи с ледената вода и плискаше лицето си, докато почувства, че би могла да се изправи, без да припадне. Какво й става? Ако това е кошмар, време е да се събуди!

Повдигна бавно лице към огледалото. Наложи се да се хване с две ръце за мивката, за да не падне. Жената, която я гледаше от него, й беше напълно непозната. Нямаше нито една черта, която да събужда какъвто и да било спомен. Разгледа бледата кожа, тъмнокафявите очи, малкия, леко вирнат нос, плътните устни, с червило в тон с лака на ноктите. Кестенявата коса бе един нюанс по-светла от очите, прибрана на опашка с разхлабена шнола, която можеше да падне всеки момент. Свали я, разтърси косата си и тя се разпиля на вълни върху раменете й.

Лицето е привлекателно, помисли тя, оценявайки го, сякаш отново гледа корицата на списанието със Синди Крауфорд. Хубавка сте, беше казал младежът преди малко. Сега това й се струваше слабо. Нищо не й липсваше. Всяка черта бе на точното си място — нито по-голяма, нито по-малка от необходимото. Оцени възрастта си на около трийсет години, но дълго мисли дали не е по-възрастна или пък по-млада.

— Всичко е толкова объркано — прошепна тя на собственото си, затаило дъх отражение. — Всъщност, коя си ти?

— Не те познавам — отвърна й огледалото и двете жени сведоха глави над мръсния умивалник.

— О, Господи! — прошепна едва чуто, усещайки прилив на гореща вълна. — Моля те, не припадай! Която и да си, само не припадай!

Почти изкрещя тези думи. Горещата вълна още по-силно заля тялото й, достигна ръцете и врата, притисна гърлото й. Почувства, че се разтапя отвътре навън. Всеки миг можеше да избухне в пламъци. Плисна още вода на лицето си. Това не я охлади, нито й подейства успокояващо. Започна да къса копчетата на дрехата, за да освободи тялото си — да му даде възможност да диша поне малко по-свободно. Списанието падна на земята. Наведе се бързо да го вземе. Когато се изправи, шлиферът й се бе отворил.

Пое дълбоко дъх и замря.

Бавно, сякаш бе марионетка, дърпана от неизвестна сила, сведе глава върху гърдите си. Видя онова, което не бе убягнало от нейния поглед, още при навеждането — беше облечена в семпла синя рокля, цялата в кръв.

Изписка тихо като животинче, уловено в капан. Писъкът й бързо се превърна в стон и премина във вик. Чу стъпки и гласове, после усети, че е заобиколена от надвесени над нея хора.

— Какво става тук? — каза продавачът и застина със зяпнала уста.

— О, Боже! — простена някакво момче до него.

— Ужасно! — възкликна приятелката на момчето.

— Какво сте направили? — продавачът оглеждаше тясното помещение за следи от счупено стъкло.

Не отвърна нищо. Само впери поглед в окървавената си рокля.

— Вижте, госпожо — започна човекът от магазина, — докато избутваше младежите през вратата. — Не зная какво сте извършили и не ме интересува. Взимайте си кръвта и стотачките и изчезвайте от тук, преди да съм извикал полиция.

Тя не помръдна.

— Чухте ли какво ви казах? Ще извикам полиция, ако не се разкарате моментално.

Погледна изплашения продавач. Той рязко грабна парцала от кофата и го размаха пред лицето й като тореадор.

— Кръв! — прошепна тя, свеждайки невярващ поглед към роклята си.

Кръвта беше сравнително прясна, почти влажна. Дали бе от нея или от някой друг?

— Кръв! — повтори, сякаш произнасянето на тази дума щеше да постави всичко на мястото му.

— Имате десет секунди, госпожо! После викам ченгетата. Не искам неприятности! Само се махнете от магазина ми!

Тя вдигна очи към него. Гласът й бе толкова тих, че продавачът трябваше да се наведе, за да я чуе.

— Не знам къде да отида — проплака. Усети как тялото й се смачква като ненужна салфетка в нечий груб юмрук.

— А, не! Без тоя номер! — мъжът бързо я улови, миг преди да се строполи на пода. — Няма да припадаш в моя магазин!

— Моля ви! — едва отрони тя.

Нямаше ясна представа точно какво иска, съчувствие или просто да я оставят в безсъзнание.

Младият мъж, макар да не изглеждаше нито особено висок, нито кой знае колко добре сложен, се оказа изненадващо силен. Хвана я здраво през кръста и я поведе към вратата. Спря изведнъж и подозрително огледа магазина.

— Това, да не е скрита камера? — в гласа му се прокрадна колебание — Не се ли е хванал в твърде плитък капан?

— Трябва да ми помогнете — повтори тя.

— Трябва да се чупите от магазина ми — окопити се продавачът и я избута навън.

Чу как вратата хлопна зад гърба й. Видя продавача ядосано да й прави жестове да се разкара.

— О, Господи, какво да правя сега?! — прошепна сама сред забързаната улица.

Отново усети кукловода. Той закопча шлифера, мушна списанието под мишницата й и насочи погледа й към обезумялото движение. Приближи някакво такси. Дори не си даде сметка как конецът дръпна ръката й нагоре. Автомобилът веднага спря до тротоара пред нея. Без да се замисля, отвори задната врата и скочи в него.