Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.


Глава I
Реката и нейната история

zhivotyt_po_misisipi_zhivotno.png

Винаги е полезно човек да прочете нещо за Мисисипи. Това не е просто някаква си река — това е река, забележителна във всяко отношение. Като прибавим славния ѝ приток Мисури, става и най-дългата в света — четири хиляди и триста мили. Установено е също, че Мисисипи е най-криволичещата река на света — в определена част от своето течение прахосва цели хиляда и триста мили, за да преодолее разстояние, което всяка врана би прелетяла, изминавайки само шестстотин седемдесет и пет мили. Мисисипи е три пъти по-пълноводна от Свети Лаврентий, двадесет и пет пъти от Рейн и триста тридесет и осем пъти от Темза. Няма друга река с толкова обширен басейн, тя черпи води от двадесет и осем щата и района — от Делауер при Атлантическия бряг до Айдахо на запад, край Тихия океан — пространство от четиридесет и пет градуса географска дължина. Мисисипи поглъща и отнася в Мексиканския залив водите на четиридесет и пет притока, достъпни за параходи, и на още стотици други, по които могат да се движат плоскодънни лодки и шлепове. Басейнът на Мисисипи обхваща огромна площ, равна на териториите на Англия, Уелс, Шотландия, Ирландия, Франция, Испания, Португалия, Германия, Австрия и Турция, взети заедно, и почти цялата тази площ е плодородна, особено самата речна долина.

Реката е забележителна и с друго: вместо към устието да се разширява, тя се стеснява, а като се стеснява, става и все по-дълбока. От вливането на река Охайо до средата на течението средната ширина на Мисисипи при пълноводие е една миля, но по-нататък постепенно намалява и при ръкавите над устието вече е едва около половин миля. Там, където се влива Охайо, дълбочината на Мисисипи е осемдесет и седем фута, после постепенно се увеличава и малко преди устието достига сто двадесет и девет фута.

Забележителна е и разликата на водното равнище при покачване и спадане — и то не в горното, а в долното течение. До Натчез (триста и шестдесет мили над устието) тази разлика е приблизително една и съща — към петдесет фута. Но при Байу ла Фурш реката се вдига едва с двадесет и четири фута, при Нови Орлеан само с петнадесет, а при самото устие — с не повече от два и половина.

В статия, отпечатана в новоорлеанския вестник „Таймс Демократ“, въз основа на становището на неколцина способни инженери се твърди, че реката изхвърля годишно в Мексиканския залив четиристотин и шест милиона тона тиня, и това неволно ни напомня за грубото име, дадено на Мисисипи от капитан Мариат[1]: „Голямата клоака“. Ако всичката тази тиня се втвърди, ще се получи квадратна маса, широка една миля и висока двеста четиридесет и един фута.

От утаената тиня сушата бавно нараства, но много бавно — за двестате години, откак реката съществува за историята, брегът се е разширил с не повече от една трета от квадратна миля.

Учените смятат, че устието на Мисисипи някога се е намирало при Батън Руж — там, където свършват хълмовете — и че двестате мили суша от там до Залива са образувани от реката. Така можем със сигурност да определим, че тази част от Америка е на сто и двадесет хиляди години. И все пак това е най-младият от всички околни участъци земя.

Мисисипи е забележителна и с невероятните си пробиви — врязва се в тесни ивици от сушата и така изправя и скъсява своето течение. Неведнъж само с един такъв прорез е спестявала от дължината си цели тридесет мили!

Тези набези на реката водят до какви ли не чудатости: някои градове, разположени край брега, били изтласкани навътре в сушата и Мисисипи издигнала пред тях пясъчни ивици и гори. Преди град Делта се е намирал на три мили под Виксбърг, но една неотдавнашна приумица на реката коренно промени местоположението му и сега той е две мили над Виксбърг. След това и двата града се озовали далеч навътре в сушата. Реката не признава нито гранични бразди, нито законодателства: живее си днес някакъв човек например в щата Мисисипи, през нощта обаче реката се провира през сушата и на сутринта същият човек се събужда заедно с имота си на отсрещния бряг — в границите и под законната власт на Луизиана! Да се бе случило преди години такова нещо по горното течение на реката, един роб от Мисури е можел да се озове в Илинойс като свободен гражданин.

Но Мисисипи не се задоволява само с такива пробиви — тя непрестанно измества цялото си корито встрани. При Хард Таймс в Луизиана днес тя минава две мили по̀ на запад от предишното си легло. Поради това селището вече се намира не в Луизиана, а от другата страна на реката — в щата Мисисипи. Сега почти цялото бивше корито на Мисисипи, дълго хиляда и триста мили, по което преди двеста години е плавал Ласал[2] със своите канута, представлява плодородна земя. Днес реката тече ту вдясно от старото си русло, ту вляво от него.

Тинята на Мисисипи се превръща съвсем бавно в почва при устието, където големите морски вълни в Мексиканския залив пречат на градивното ѝ дело, докато нагоре по течението, в закътаните участъци, напредва доста по-бързо. Така например преди тридесет години остров Профет е обхващал хиляда и петстотин акра, а оттогава реката е прибавила към тази площ още седемстотин.

Но засега стига за чудатостите на Мисисипи — в следващите страници на тази книга ще дам и други примери за своеобразието на великата река.

Нека оставим физическата история на Мисисипи и кажем няколко думи за нейната, така да се каже, „историческа“ история. В няколко кратки глави ще се спрем бегло на ранните ѝ години, години на притихнала дрямка, а в една-две други — върху епохата на нейното разсънване; на пълното събуждане на Мисисипи ще посветим повечето от следващите глави и накрая, в останалата част от книгата, ще поговорим за сравнително спокойното ѝ настояще.

И в живота, и в книгите толкова често, дори прекалено често, сме срещали определението „нов“, когато става дума за Америка, та отрано си създаваме, и то завинаги, впечатлението, че край нас няма нищо старо. Разбира се, известно е, че в американската история има и няколко дати от по-стари времена, но обикновените цифри в никакъв случай не ни дават точна представа за времето, към което се отнасят. Когато казваме, че Де Сото[3] е първият бял човек, видял Мисисипи през 1542 година, ние само установяваме един факт, без да го изясним — все едно описваме залез чрез астрономическите му изменения и изброяваме различните му цветове с техните научни названия — в резултат вие ще научите, че залезът съществува като природно явление, но истински залез няма да видите. Много по-добре би било да го нарисуваме.

Годината 1542 сама по себе си не ни говори почти нищо, но ако прибавим към нея и няколко близки исторически дати и факти, ще разкрием точното ѝ място и значение във времето и тогава ще разберем, че това е една от датите в американската история на достойна за уважение възраст.

Така например, когато белият човек видял за пръв път Мисисипи, не бил изтекъл и четвърт век от поражението на Франсоа I при Павиа, от смъртта на Рафаело, от кончината на Байар, рицаря sans peur et reproche[4], от деня, в който турците прогонили рицарите хоспиталиери от остров Родос, от провъзгласяването на деветдесет и петте тезиса — събитието, положило началото на Реформацията. Когато Де Сото видял реката за пръв път, името на Игнатий Лойола още не било нашумяло, нямало и година от основаването на йезуитския орден, боите още не били изсъхнали на Микеланджеловата фреска „Страшният съд“ в Сикстинската капела, Мария Стюарт още не била родена, но щяла да се роди, преди да изтече годината. Тогава Катерина Медичи била още дете, Елизабет Английска нямала и тринадесет години, Калвин, Бенвенуто Челини и император Карл V се намирали на върха на славата си и „творели“ историята — всеки според собствените си разбирания. Маргарита Наварска пишела своя „Хептамерон“ и някакви религиозни книги — за „Хептамерон“ се говори и до днес, докато другите са забравени, защото остроумието и липсата на деликатност понякога по-успешно помагат на литературните произведения да оцелеят, отколкото набожността; разпуснатите нрави на кралските дворове и безсмислените рицарски подвизи царствували навред, състезанията и турнирите представлявали обичайното развлечение за висшите среди на господа благородниците, които можели да се бият по-добре, отколкото да пишат, докато дамите били страстни поклоннички на религията и убивали времето си в приказки кои от децата им са законородени, кои извънбрачни. Всъщност навсякъде религията била в разцвет: заседавал съборът в Тренто, испанската инквизиция с лека ръка изтезавала, измъчвала и издигала наляво и надясно клади, по целия континент хората с огън и меч били приучвани да водят свят живот, в Англия Хенри VIII затворил манастирите, изгорил Фишър и още един-двама епископи — успешно полагал началото на своята англиканска реформация и на харема си. Когато Де Сото стъпил на брега на Мисисипи, до смъртта на Лутер оставали още две години, до изгарянето на Сервет — единадесет, а до Вартоломеевата нощ — тридесет. Съчиненията на Рабле още не били издадени, „Дон Кихот“ не бил написан, Шекспир не бил роден и предстояло да изминат още сто дълги години, преди англичаните да чуят името на Оливър Кромуел.

Без съмнение откриването на Мисисипи е събитие, заслужаващо да бъде отбелязано — събитие, което значително смекчава и облагородява блясъка на нова Америка, като му придава почетна патина.

Едва зърнал реката, Де Сото починал и бил предаден на нейните води от своите свещеници и войници. Би могло да се очаква, според тогавашните испански обичаи, че свещениците и войниците ще представят реката поне десеторно по-голяма, за да подтикнат и други жадни за приключения изследователи към нея. Но станало тъкмо обратното — когато се завърнали в родината си, разказите им далеч не събудили очаквания интерес. Години наред край Мисисипи не се появил и един бял човек — не месеци, а години, нещо направо невероятно за нашия динамичен век. За да почувствуваме колко дълго Мисисипи е била оставена в забвение, можем да представим времето така: от деня, в който Де Сото зърнал реката, изминал по-малко от четвърт век и се родил Шекспир, той живял малко повече от половин век и починал и едва след като вече бил доста повече от половин век в гроба, втори бял човек видял Мисисипи. В наше време е недопустимо да изминат сто и тридесет години, та чак тогава да си спомним за някое чудо, което вече сме видели. Ако някой открие и най-малкото парче край Северния полюс, и Европа, и Америка ще изпратят там петнадесет скъпо платени експедиции — първата да изследва рекичката, а останалите четиринадесет да се търсят една друга.

В продължение на повече от сто и петдесет години по атлантическото крайбрежие на нашата страна се подвизавали бели заселници. Те завързали тесни връзки с индианците: на юг испанците ги грабели, убивали, поробвали и покръствали, по̀ на север англичаните им давали броеници и одеяла срещу правото да бъдат търпени, насаждайки в добавка към сделките цивилизация и уиски, в Канада французите започнали да ги обучават по съвсем първобитен начин, мисионерствували и привличали цели племена — първо в Квебек, после в Монреал, за да изкупуват от тях кожи. Не може тези бели хора с най-различен произход да не са чували от индианците за голямата река далеч на запад, и те наистина чували, но съвсем смътни неща, толкова смътни и неопределени, че едва ли е било възможно да се отгатне накъде тече, колко е голяма и къде точно се намира. Именно тайнствеността на чудото би трябвало да породи любопитство и да предизвика желание реката да се изследва, това обаче не станало. Изглежда, такава река никому не трябвала, никой не проявил интерес към нея и цял век и половина Мисисипи останала в неизвестност, без да бъде нарушено спокойствието ѝ. Де Сото се натъкнал на нея съвсем случайно — той не търсел никаква река, затова не могъл да я оцени, или поне да ѝ обърне нужното внимание.

И ето че най-сетне французинът Ласал си наумил да намери тази река и да я изследва. Но винаги, когато някой попадне на забравена, ала важна идея, в миг изникват куп хора, овладени от същата мисъл. Така станало и в този случай.

Естествено изниква въпросът защо реката изведнъж се оказала нужна, след като в продължение на цели пет поколения никой не се сетил за нея. Изглежда, макар и със закъснение, хората открили, че могат да я използуват — решили, че Мисисипи стига до Калифорнийския залив и скъсява пътя от Канада за Китай. Преди това се смятало, че се влива в Атлантическия океан или във Вирджинско море.

Бележки

[1] Фредерик Мариат (1792 — 1848) — английски писател, посетил Канада и Съединените щати през 1837 г. — Б.пр.

[2] Рьоне Робер Ласал (1643 — 1687) — френски пътешественик и колонизатор. — Б.пр.

[3] Хернандо де Сото (1496 — 1542) — испански мореплавател и завоевател. — Б.пр.

[4] Без страх и укор (фр.). — Б.пр.