Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (1)

Новият шанс

Когато през ноември 1972 г. прекратихме опита по югозападната стена на Еверест, спомням си какво казах на Крис Брейшър, излязъл до базовия лагер, за да отразява нашето изкачване във в. „Обзървър“: „Алпинизмът е като хазарта. В него няма сигурност. Иска ти се да се пребориш и с невъзможното. Е добре, уверихме се, че изкачването на Еверест по югозападната стена в следмусонния период е невъзможно.“ Необмислени думи, разбира се, защото историята на алпинизма многократно е доказвала, че няма нищо невъзможно. Но според мен тогава, непосредствено след нашето поражение, можеше да ни се позволи да бъдем снизходителни към себе си.

Само два дни по-рано, на 14 ноември, аз лежах във втвърдения от студа спален чувал в разнебитената палатка на лагер 4, на около 7400 м височина по югозападната стена. Вятърът шибаше стените и през многобройните цепнатини, пробити от падащите камъни, вкарваше тънки струи леден прах. Навън небето беше яркосиньо, а слънцето блестеше без топлина. От тази безжизненост се беше появил вятърът, който сякаш искаше да разкъса и помете всяка палатка и алпинист.

Някъде над мен Дъгъл Хейстън, Хемиш Макинес, Дъг Скот и Мик Бърк пъплеха нагоре по фиксираните въжета към лагер 6. Вятърът беше толкова силен, че вдигна във въздуха 82-килограмовия Дъг и го запокити надолу. Спаси го фиксираното въже. Имах известна представа за силата на вятъра, защото предишния ден се изкачих сам до лагер 6, за да изнеса товар, и още тогава той духаше яростно. Много се тревожех дали сега при тези условия те ще успеят да опънат палатката. Не можех обаче да направя нищо, освен да чакам. Джими Робъртс, моят заместник-ръководител, беше ниско долу в лагера на Кала Патар, скален връх над ледника Кхумбу. Той е на повече от 5500 м височина и е оформен като същински театрален балкон, от който удобно се наблюдават катерачите по горната част на югозападната стена на Еверест. Робъртс имаше радиотелефон и през целия ден ми докладваше за бавното напредване на малките черни точки по снежните пасажи под Скалния пояс. Един от алпинистите се върна доста рано, а после, след като достигнаха мястото, определено за лагер 6, останалите трима също поеха обратно. По някаква причина Дъгъл Хейстън и Хемиш Макинес бяха решили да не останат на лагер, както беше предварителният ни план, и аз можех само да предполагам, че поради силния вятър те не са могли да издигнат палатката си. Нямаше начин да разбера истината, преди да се върнат в палатките на лагер 5 и да осъществим радиовръзката в 7 часа тази вечер. Нощта настъпи бързо, но минутите се нижеха бавно, докато най-после дойде време да включа апарата.

Обади се Дъгъл. Движили се добре до мястото на лагер 6, но както предполагах, не бяха успели да издигнат палатката. Но дори и да били успели, не можели да направят нищо повече. Снегът нагоре по улея бил напълно изметен от вятъра, а да се катери скалата при толкова силен вятър и студ, било невъзможно. На следния ден слизаха. И тъй аз започнах да организирам нашето отстъпление от върха: на следващата сутрин всички шерпи от лагер 2 да се качат до лагер 4, за да вземат товарите; да се уведоми Министерството на външните работи на Непал.

Всичко вървеше стегнато и делово, но след като изключих радиото, не можах да се въздържа и сред самотата на онази тъмна палатка заплаках. Толкова усилия вложихме! Дори през последните дни, когато според мен вече всички разбирахме, че няма да успеем, никой не предложи да се откажем и да се признаем за победени. Но сезонът беше твърде напреднал, ветровете на Еверест достигаха скорост над 160 километра в час, температурата падна до минус 40°С, всички бяхме твърде уморени, а екипировката ни — в жалко състояние.

В Англия се върнахме със смесени чувства — тъгувахме за загубата на Тони Тай, младият австралиец, който ни помагаше в базовия лагер и който в последния ден на евакуирането ни от върха загина при срутването на ледена кула. Изпитвахме и задоволство, защото дадохме повече, отколкото допускахме, че беше във възможностите ни, чувството на другарство и взаимно уважение се беше задълбочило и укрепнало от преживяното. С нас бяха и спомените за страховитите нощи в лагер 4, когато вятърът думкаше по палатката със свличащите се от Скалния пояс камъни. Те трополяха по покрива, а свит на кълбо и притиснат към вътрешната стена, човек се питаше, кой ли от тях ще я сплеска. Имаше обаче моменти, които оправдаваха всички усилия и мъки. Никога няма да забравя самотното си изкачване до лагер 4 в предпоследния ден на експедицията. Напредвах с неимоверни усилия нагоре по фиксираното въже. Кислородният ми апарат работи само известно време. Набирах бавно височина, но когато изпълзях над очертанията на Западния циркус — в този момент най-високо от всеки друг човек на земята — именно преживяното напрежение и самотата направиха гледката на разкрилите се докъдето поглед стигне върхове още по-красива.

Преди да отпътуваме от Катманду, в края на ноември 1972 г. подадох молба за нов опит по югозападната стена през първата свободна пролетна пролука. Това беше почти безнадеждна постъпка, тъй като върхът беше напълно ангажиран пролет и есен до 1979 г. Непалците разрешаваха само една експедиция до върха по едно и също време, а славата на Еверест е толкова голяма, че заявките вече се правят години напред. Два са сезоните, които се смятат удобни за изкачването му — пролет и есен. Първият сезон безсъмнено е за предпочитане, защото не е тъй ветровито, особено по високите части. Но много важно също е и това, че притисната така между края на зимата и започването на мусона (някъде към края на май или началото на юни), експедицията трябва да тръгне от базовия лагер през най-студения период от сезона, а после, с напредването си нагоре към върха, ще се радва на сравнително по-топло време, като възможно най-топлият период е точно преди атаката на върха. През есента катерачният период е врязан между края на мусона — около средата на септември и настъпването на зимните ветрове и студове, които, както бяхме изпитали на собствен гръб, започват към средата на октомври. По такъв начин благосклонното време за изкачване на върха представлява един неудобно кратък промеждутък между лятото и зимата.

Съществуваше много голяма вероятност югозападната стена да бъде изкачена, преди ние отново да имаме достъп до нея, въпреки че голяма част от експедициите, които бяха резервирали сезоните за Еверест, не планираха изкачването му по нея. Все пак една надежда имах: Армейската алпийска асоциация беше ангажирала пролетта на 1976 г. Нейните членове не бяха достатъчно силни за атака по югозападната стена, а и нямаха такива намерения. Предишните няколко години армейците бяха организирали редица успешни експедиции в Хималаите с изкачвания на Тирич Мир и Анапурна от север. Освен бивш кадрови офицер от армията бях и член-основател на Армейската алпийска асоциация — прекрасно основание да убедя армейците да включат трима-четирима цивилни катерачи, например Хейстън или Скот, и да опитам югозападната стена през това, по всяка вероятност най-подходящо за изкачването й време на годината. Готов бях да поема ролята на ръководител на изкачването под главното ръководство на някой действуващ военен. Вярвах, че по такъв начин ще се получи добро сработване между членовете на експедицията и цивилните участници.

Отидох в Уорминстър и се срещнах с генерал-майор Брокбанк, председател на Армейската алпийска асоциация. Изложих му своя план, но той не хареса идеята и я отхвърли. Уважавам неговите съображения, защото очевидно имаше няколко проблема: Армейската алпийска асоциация естествено желаеше да запази своята, така да се каже, самоличност. Вярно е, че бях бивш неин член, но съществуваше опасност моята известност като алпинист да ги обезличи. Пресата можеше да отрази успеха само като мой и на включените талантливи цивилни алпинисти, а не като успех на армейския екип. Можеше също така да възникнат проблеми при съставянето на свръзките. Такива затруднения неизбежно се появяват, когато две групи алпинисти се обединяват от съображения за някакво удобство, а не се прави подбор според способностите на катерачите. Независимо от това готов бях да поема риска и да осъществя проекта, защото това изглеждаше единственият шанс, който имахме, за да стигнем до Еверест.

През пролетта на 1973 г. Гуидо Монцино — италианският милионер, който ни отстъпи резервацията си за есента на 1972 г. и по такъв начин ни позволи да си опитаме щастието — организира многочислена експедиция, за да повтори маршрута по Южното седло. Експедицията използуваше два хеликоптера, с които се надяваха да изнесат съоръжението над Ледопада, та дори и в Западния циркус. Намерението на италианците предизвика спорове, защото Ледопада, както и долната част на върха са неразделна част от цялото изкачване и да се използува летателна машина за решаването на проблеми, които изискват точни изчисления за придвижване на хората и изнасяне на провизии и съоръжения, се прие като неприятно нарушение на алпийската етика. Монцино би могъл да възрази, че е за предпочитане да се използува самолет, вместо да се рискува животът на шерпите, които главно се излагат на опасност при пренасянето на товарите през Ледопада и в Западния циркус, но в случая този аргумент стана излишен. Оказа се, че на такава височина хеликоптерите не можеха да заместят достатъчно ефективно шерпите и затова с тях започнаха да изкачват алпинистите до височинните лагери и да ги свалят за почивките им. Най-сетне се намеси и съдбата — един от хеликоптерите се разби, за щастие, без да пострадат хората на борда му, и това сложи край на скъпия експеримент. Нашето възражение срещу използуването на хеликоптери по Еверест е продиктувано от естетически съображения, защото една от красотите на Западния циркус е неговата величествена тишина. Не само звукът, но и видът на бръмчащ из циркуса хеликоптер е грозно, дори непоносимо натрапничество. Въпреки тези проблеми италианците успяха да изкачат 8 души на Еверест, използувайки класическия маршрут по Югоизточния гребен.

Следващата сериозна атака по югозападната стена беше през есента на 1973 г. от най-голямата дотогава експедиция: 36 японски алпинисти, 62 шерпи и група от 12 души за базовия лагер. Експедицията бе организирана от Японския клуб на скалните катерачи. Те тръгнаха по-рано от нас. Авангард от 8 души замина за Катманду в началото на април и изпрати част от багажа с малък самолет до Лукла, пистата в долината на река Дуд коси, точно под Намче Базар. В средата на юли групата взе със себе си и останалия багаж, което означаваше, че трябваше да го пренасят до Соло Кхумбу по време на най-лошите мусонни дъждове.

Японците установиха базовия си лагер на 25 август и в началото напредваха отлично, следвайки същия маршрут, по който вървяхме ние през 1972 г. През първите дни на октомври, точно след установяването на лагер 5 на 7925 м височина, ги връхлетя седемдневна буря. За съжаление те загубиха Джангбо, един от най-добрите им шерпи, който беше и с нас през 1972 г. Загина от лавина в долната част на стената. Под влияние на тази трагедия и поради влошаването на времето японците решиха да насочат главните си усилия върху маршрута по Южното седло. Двама от екипа — Ишигуро и Като — достигнаха върха в еднодневен щурм от Южното седло на 26 октомври. На слизане трябваше да бивакуват и получиха измръзвания. Това беше първото следмусонно изкачване на Еверест и едно забележително постижение, но югозападната стена остана неизкачена. Насочвайки главните си усилия към Южното седло, японците не се отказаха и от стената, но на 28 октомври, когато двама от японските алпинисти бяха достигнали мястото на лагер 6, ръководството реши да евакуира експедицията.

По това време бях в Англия и оттам внимателно следях напредването на японците — доколкото това ми позволяваха оскъдните съобщения във вестниците и писмата, които междувременно получавах от Катманду. Ако японците бяха успели, в известен смисъл щях да изпитам истинско облекчение, защото по такъв начин парливият въпрос щеше да отпадне и аз, както и другите британски алпинисти, щяхме спокойно да съсредоточим вниманието си върху нашите по-скромни, но не по-малко възнаграждаващи проекти.

Изглеждаше все пак твърде малко вероятно, че югозападната стена ще остане неизкачена до 1979 г. — следващата свободна дата — затова през онази есен потънах в други планове. През пролетта на 1974 г. Дъг Скот, Дъгъл Хейстън, Мартин Бойсън и аз тръгвахме за Чангабанг, красив скалист връх, висок 6920 м, в Гарвалските Хималаи. Подал бях също молба да ми се разреши през лятото на 1975 г. опит за изкачване на Транго Тауър, величествен шилест връх встрани от ледника Балторо в Каракорум.

И неочаквано една сутрин в началото на декември 1973 г. от Катманду, пристигна телеграма. Пращаше я Майк Чини, който работеше в туристическата агенция „Маунтин Травъл“. Собственик на фирмата беше Джими Робъртс, ръководителят на първата хималайска експедиция до Анапурна II през 1960 г., който години наред ми даваше помощ и съвети и който беше заместник-ръководител в нашия опит през 1972 г. Майк от своя страна беше човекът, който винаги вършеше най-тежката работа, свързана с уреждането на документите, наемането на носачите, митническите формалности при получаване на багажа ни в Непал, макар никога да не беше участвувал като член на експедиция. Извън всичко Майк ме държеше в течение на събитията в Непал.

Телеграмата гласеше: „Канадците се отказват за есента 1975 г. Искаш ли да кандидатствуваш? Отговори спешно. Чини“.

Изведнъж всичките ми хубавичко подредени планове се разбъркаха. Откриваше се нова възможност за югозападната стена, но в нежелан сезон. Вече знаехме колко студена и ветровита е есента там. Японците също не успяха, но те поне доказаха, че човек може да достигне върха на Еверест в края на октомври по маршрута през Южното седло и че може дори да преживее едно бивакуване на 305 м под върха, макар и с цената на жестоко измръзване.

Няколко дни не можех да взема решение. Ако отново щях да правя опит по югозападната стена, убеден бях, че това трябваше да стане през пролетта, а не през есента. Спомените за свирепия есенен вятър и студ, за трудностите при ръководството и организацията, както и тревогите около намирането на средства за експедицията бяха твърде пресни. Можех ли отново да мина през всичко това заради една почти загубена надежда за успех? Отговорът на здравия разум беше: „Не тръгвай!“.

Но все пак Еверест е най-високият връх на света и разнообразните трудности, с които е свързан, богатата му история са все съблазни, на които алпинистът трудно може да устои. За мен върхът притежаваше и специален магнетизъм: бях вече там и не успях. Затова в края на краищата стигнах до заключението, че не мога да пропусна възможността да отида отново на Еверест, дори ако новият опит по югозападната стена изглежда пак неосъществим. Защо тогава да не помисля за една лека експедиция, с която да опитам изкачване по класическия маршрут на Еверест през Южното седло? Нямаше да наемам шерпи и щяхме да катерим с група от 12 алпинисти. Бях обмислял такъв вариант и преди да се ангажирам с югозападната стена през 1972 г. пак заради трудностите около практическото осъществяване на многочленна експедиция. Споделих идеята си с Дъг Скот, Дъгъл Хейстън и Греъм Тисо. Те и тримата бяха с мен през 1972 г. Дъг и Дъгъл не я одобриха, но Греъм, който отговаряше за цялата екипировка на първата ни експедиция до Еверест, се ентусиазира. Той прекалено добре знаеше колко труд изисква оборудването на голяма експедиция. През 1972 г. Греъм се прояви блестящо. Като алпинист от спомагателното звено той достигна височина 7925 м, без кислороден апарат и престояваше във височинните лагери колкото всеки друг участник в експедицията. Мисълта да бъде член на малка компактна група, с която дори ще има възможност да стигне до Еверест, очевидно го привличаше.

През зимата на 1973 — 1974 г. Майк Чини задвижи нашия случай в Катманду, а аз направих каквото можах в Англия, като потърсих съдействието на Министерството на външните работи и на други институти, в които имах връзки. Но Еверест още заемаше само част от мислите ми, защото се занимавах с планирането на нашата експедиция до Чангабанг, който се надявахме да изкачим заедно с група индийски алпинисти. А имах и още по-важна работа — местех се от околностите на Манчестър в една малка къща в северната част на Лейк Дистрикт^[1].

Живял бях в Лейк Дистрикт и преди — от 1962 до 1968 г. Тогава се занимавах повече с фотожурналистика, отколкото с алпинизъм и работата ми беше свързана с Лондон. Това наложи да се преместим в Манчестър като един не съвсем задоволителен компромис заради по-неудобното пътуване от Лейк Дистрикт до Лондон. Много се съмнявах дали бих могъл да организирам първите си две експедиции — южната стена на Анапурна през 1970 г. и Еверест през 1972 г. — от Лейк Дистрикт, защото на онзи етап се нуждаех от удобствата на големия град и близостта на столицата. За почивните дни и ваканциите тогава купихме една малка къща в Лейк Дистрикт. Един ден през пролетта на 1973 г., както си лежах в градината и отдъхвах от преживяното напрежение след приключването на експедицията през 1972 г. и написването на книгата за нея, аз изведнъж съзнах колко важни бяха за мен това спокойствие и красота. Животът ми сега беше много по-тясно свързан с алпинизма и експедициите и ми се стори глупаво да продължавам да живея в място, чието единствено преимущество бе близостта му до Лондон. И тъй захванах се с дългата и трудна работа по преустройството на къщата в Лейк Дистрикт, за да може не само да побере семейството ми, но и да мога в нея да организирам своите експедиции и да пиша. Поради тези причини през пролетта на 1974 г. Еверест заемаше само част от мислите ми.

Когато в края на април потеглихме за Чангабанг, къщата още не беше завършена и аз оставих Уенди и децата натъпкани в един малък фургон в дъното на градината. Пристигнахме в Делхи и с Дъг Скот и Дъгъл Хейстън отседнахме в Индийския офицерски клуб, преди да се отправим по последния етап от пътуването ни към Гарвалските Хималаи. Там получих телеграмата. Имахме разрешение за Еверест през есента на 1975 г.