Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Precinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Патриша Корнуел. Обвинението

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-585-302-6

История

  1. — Добавяне

На Линда Феърстайн,

прокурор, писателка, наставница.

Най-добрата приятелка

(Тази е за теб)

Пролог
Постфактум

Студеният здрач преотстъпва наранения си цвят на пълния мрак, добре че пердетата в спалнята са достатъчно плътни, та да погълнат и най-малкия намек от силуета ми, докато снова напред-назад и си стягам багажа. Животът надали може да бъде по-ненормален, отколкото е сега.

— Пие ми се — оповестявам и издърпвам поредното чекмедже. — Иска ми се да запаля камината, да пийна нещо и да си сготвя спагети. От широките, жълти и зелени на цвят, с чушки и наденички. Le papparedelle del cantunzein. Отдавна си мечтая да му отпусна края, да отида в Италия, да науча италиански, ама наистина. Така че да го говоря. А сега какво, знам само имената на манджите. Или може би във Франция. Точно така, ще взема да ида във Франция. Още сега — добавям дваж по-безпомощно и гневно. — Преспокойно мога да живея и в Париж. Защо не!

Това е моят начин да отхвърля Вирджиния и всички тук.

Капитан Пийт Марино от Полицейското управление на Ричмънд е щръкнал насред стаята като огромен фар. Пъхнал е ръчища в джобовете на дънките, изобщо не ми помага да си събера багажа в платнения куфар и в сака, отворени върху леглото. Познава ме достатъчно добре, и през ум не му минава дори да ми предлага. Марино може и да прилича на селяндур, може и да говори и да се държи като простак, но всъщност е умен и чувствителен за десетима, не е нужно да му обясняваш нищо. Ето сега например осъзнава простичкия факт: преди има-няма денонощие един мъж на име Жан-Батист Шандон се е промъкнал по пълнолуние през преспите и ме е издебнал в собствената ми къща. Вече познавам достатъчно добре начина му на действие, за да си представя какво е щял да ми направи, ако му беше паднал случай. Но така и не намерих сили да се подложа на това изпитание: да си представя анатомично вярно картината на собственото си мъртво обезобразено тяло, а никой не е в състояние да ви опише подобно нещо по-добре от мен. Завършила съм право и медицина, в момента съм главен съдебен лекар на щат Вирджиния. Правила съм аутопсиите на двете жени, които Шандон уби наскоро в Ричмънд, познавам и седемте други случая на жени, убити от него в Париж.

По-безопасно е да кажа какво е сторил той на своите жертви, да опиша как ги е пребил от бой, как ги е хапал по гърдите, дланите и ходилата, как си е играл с кръвта им. Невинаги прибягва до едно и също оръжие. Снощи бе въоръжен със секач — инструмент, използван от зидаро-мазачите. Прилича доста на малък търнокоп. Наясно съм какво може да причини един секач на човешкото тяло, понеже Шандон е обезобразил именно със секач — вероятно със същия — Даян Брей, втората си жертва в Ричмънд, полицайка, която уби преди два дни, в четвъртък.

— Какъв ден сме днес? — питам аз капитан Марино. — Събота, нали?

— Да. Събота.

— Осемнайсети декември. Една седмица до Коледа. Весели празници.

Отварям ципа на джоба отстрани на платнения куфар.

— Да. Осемнайсети декември.

Марино ме гледа така, сякаш — аха, и ще се разбеснее, в кървясалите му очи се отразява тревогата, просмукала цялата къща. Във въздуха се долавя недоверие. Усещам го като прах по езика. Надушвам го, сякаш е озон. Чувствам го около себе си като влага. Скърцане на гуми по мократа улица, трополене на крака, какофония от гласове и пукащи радиостанции — адски звуци, под съпровода на които полицията продължава окупацията на къщата ми. Чувствам се осквернена. Всеки сантиметър от дома ми е открит за чуждите погледи, животът ми е разголен. Все едно съм гол труп върху металните маси в моргата, където работя. Затова и Марино знае, че е по-разумно да не пита дали да ми помогне да си събера багажа. О, да, със сигурност не е толкова глупав, че дори и да си помисля да докосва нещо, било то обувка, чорап, четка за коса, шише шампоан или някаква дреболийка. От полицията ми наредиха да се изнеса от уютната къща на моите мечти, която към си построила в тихия, опасан с ограда квартал Уест Енд. Представяте ли си! Сигурна съм, че Жан-Батист Шандон — le loup-garou, или Върколака, както се нарича самият той — се радва на по-добро отношение, отколкото аз. По закон всички права на хора като него са надлежно защитени: той разполага с уют и спокойствие, с безплатна храна и напитки, с безплатна стая и медицинско обслужване в отделението за арестанти към Медицинския колеж на Вирджиния, където преподавам.

Марино не се е къпал, не е спал най-малко от денонощие. Мина ли покрай него, и долавям тежката телесна миризма на Шандон, от която ми се повдига: стомахът ме присвива, умът ми блокира, облива ме студена пот. Изправям се и си поемам дълбоко въздух — да прогоня халюцинацията на обонянието си, когато виждам през прозорците, че отпред спира автомобил. Сетивата ми са изострени дотолкова, че забелязвам и най-малката промяна в движението — знам кога някой ще спре пред къщата. Това е ритъм, който слушам от часове. Хората идват да позяпат. Съседите спират насред пътя — не могат да устоят на любопитството. Мятам се в ужасното опиянение на чувствата, ту изпадам в смут, ту се вцепенявам от страх. Лашкам се от изнемога към мания, от потиснатост към спокойствие и под всичко това съска превъзбуда, сякаш кръвта ми е пълна с газ.

Отпред се затваря врата на автомобил.

— Пак ли? — простенвам аз. — Кой ли пък е сега? ФБР? — Издърпвам поредното чекмедже. — Марино, писна ми, край! — Махвам с ръка — демек, майната ви на всички. — Изгони ги от къщата, до последния човек. Незабавно! — Яростта ми трепти досущ мираж над нажежен асфалт. — Нека ме оставят да си събера багажа и да се изнеса оттук. Толкова ли не могат да почакат да изляза? — Ровя из чорапите, ръцете ми треперят. — Не стига, че са ми задръстили двора! — Мятам в сака чифт чорапи. — Не стига, че са ми са се намъкнали в къщата. — Още един чифт. — Да дойдат, след като се изнеса! — Хвърлям към сака поредния чифт чорапи, не уцелвам и се навеждам да ги вдигна. — Можеха, ако не друго, то поне да ме оставят да се движа из собствената си къща. — Още един чифт. — И да се приготвя на спокойствие. — Връщам един от чифтовете чорапи в чекмеджето. — Какво, да ги вземат мътните, търсят в кухнята ми? — Размислям и пак слагам в сака чифта чорапи, който току-що съм прибрала в дрешника. — Какво правят в кабинета ми? Обясних им, че не съм влизала там.

— Длъжни сме да огледаме, докторке — е единственото, което Марино има да ми каже.

Сяда в долния край на леглото и аз се вкисвам още повече. Иде ми да му кресна да ми става от леглото и да се разкара от стаята. Това е всичко, което мога да сторя, ако искам да не го изгоня от дома си, а вероятно и от своя живот. Точно сега пет пари не давам откога се познаваме и че сме изживели заедно доста неща.

— Как е лакътят, докторке? — сочи той гипса, заради който не мога да помръдна лявата си ръка, сякаш съм я пъхнала в кюнец.

— Счупен е. Боли ужасно, не е за разправяне — тросвам се и затварям прекалено силно чекмеджето.

— Взимаш ли си лекарството?

— Няма страшно, все ще прескоча трапа.

Марино не ме изпуска от очи.

— Трябва да взимаш хапчетата, които са ти дали.

Най-неочаквано сме си разменили местата. Аз се държа като изпростяло ченге, а Марино е спокоен и разсъдлив, както приляга на мен, юристката и лекарката! Връщам се при гардероба с кедрово покритие, започвам да вадя блузи и да ги слагам в куфара, като първо се уверявам, че най-горното копче е закопчано и приглаждам с дясна ръка коприната и памука. Левият ми лакът тупти като болен зъб, кожата под гипса ме сърби и е плувнала в пот. Прекарах почти целия ден в болницата: не че отнема чак толкова дълго да ти сложат гипс, но лекарите настояха да ми направят пълен преглед, за да се уверели, че нямам други наранявания. Няколко пъти обясних, че когато съм избягала от къщата, съм паднала на стълбите отпред и съм си счупила лакътя, нищо повече. Че Жан-Батист Шандон не е успял и с пръст да ме докосне. Изплъзнала съм му се и съм добре, продължих да повтарям като курдисана, докато ме снимаха отново и отново на рентгена. Държаха ме под наблюдение в болницата чак до късния следобед, а следователите постоянно влизаха и излизаха от лекарския кабинет. Взеха ми дрехите. Наложи се Луси, моята племенница, да ми носи нещо, което да облека. Изобщо не съм спала.

Телефонът пронизва въздуха като бормашина. Вдигам слушалката на апарата при леглото.

— Доктор Скарпета — оповестявам и след като чувам как собственият ми глас изрича името ми, се сещам как често са ме търсели посред нощ, аз вдигам и някой следовател ми съобщава ужасната новина, че там и там е намерен труп.

От обичайния делови тон, с който се представям, в съзнанието ми изниква онова, от което досега съм бягала: картината на обезобразеното ми тяло върху леглото, стаята — същата тази стая, плувнала в кръв, заместник-главният съдебен лекар, на когото се обаждат, и изражението върху лицето му, когато някой от полицията — вероятно Марино му съобщава, че съм убита и някой — един дявол знае кой, трябва да се яви на местопрестъплението. Хрумва ми, че никой от службата не би откликнал. Помогнах във Вирджиния да съставим план за действие при извънредни ситуации, с какъвто не може да се похвали никой друг щат в страната. Ще се справим с голяма самолетна катастрофа, с обстрел на стадиона или с наводнение, но какво ли ще правим, ако се случи нещо с мен? Вероятно ще се наложи да викат съдебен лекар от съседен съдебен окръг, да речем, от Вашингтон. Лошото е, че познавам едва ли не всички съдебни лекари по Източното крайбрежие и би ми било мъчно за всеки, на когото му се наложи да прави оглед на трупа ми. Тези мисли се носят из съзнанието ми като подплашени птици — през това време Луси ме пита по телефона дали имам нужда от нещо, а аз я уверявам, че съм добре, което си е направо смехотворно.

— Няма как да си добре — отвръща племенницата ми.

— Приготвям си багажа — обяснявам й аз какво правя. — Марино е с мен и си приготвям багажа — повтарям, вторачена в капитана.

Той оглежда спалнята и чак сега се сещам, че никога не е влизал тук. Дори не искам да си представям какво му минава през ума. Познавам го от дълги години и винаги съм била наясно, че зад уважението към мен всъщност се крият несигурност и сексуално привличане. Марино е много едър — цяла канара, с увиснало бирено шкембенце, широко намусено лице и безцветна коса, доста непривлекателно пренесла се от главата към други части на тялото. Слушам какво ми говори Луси, а очите на Марино шарят из най-съкровените местенца: шкафовете, дрешника, отворените чекмеджета, багажа, който приготвям, гърдите ми. Племенницата ми донесе в болницата маратонки, чорапи и анцуг, но не се бе сетила да вземе и сутиен и единственото, което ми хрумна да направя, след като се прибрах, бе да се поприкрия с широка стара лекарска престилка, с която понякога си върша къщната работа.

— Сигурно и теб не те искат там — прозвучава по линията гласът на Луси.

Дълго е за разказване, но племенницата ми е агент към Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, или СТО, и когато дойдоха, полицаите видяха доста зор, докато я отпратят от къщата ми. Да знаеш едно-друго, понякога си е опасно и те очевидно се страхуваха да не би в разследването да се включи някоя важна клечка от федералните служби. Не съм съвсем сигурна, но Луси вероятно се чувства гузна, задето снощи не е била с мен и насмалко да ме убият, а сега пак я няма в къщата. Давам й да разбере, че изобщо не я виня. Но продължавам да се питам доколко различен е щял да бъде животът ми, ако вместо да ходи на свиждане на приятелката си, племенницата ми беше с мен вкъщи, когато Шандон се яви на прага ми. Може би Шандон щеше да разбере, че не съм сама, и да се махне, може би, ако чуждият човек в къщата го беше изненадал, той щеше да си плюе на петите или пък щеше да отложи убийството ми за утре или вдругиден, за Коледа или новото хилядолетие.

Снова напред-назад с безжичния телефон, слушам задъханите обяснения и коментари на Луси и по едно време, докато минавам край голямото огледало, зървам отражението си в него. Късата ми руса коса стърчи във всички посоки, сините ми очи са изцъклени и белязани от изтощението и напрежението, челото ми е свъсено — аха, и да се разплача. Лекарската престилка е мърлява и захабена — и това ми било главен съдебен лекар! Пребледняла съм като платно. Пие ми се, пуши ми се, вече не издържам, сякаш това, че съм се разминала на косъм със смъртта, ме е превърнало в заклета алкохоличка и наркоманка. Представям си, че седя сама у дома. Че не се е случило нищо. Грея си се на огъня в камината, пуша си цигарата, отпивам от френското вино, може би бордо, защото бордото не е така натрапчиво, както бургундското. Бордото е като стар добър приятел, когото не ти се налага тепърва да опознаваш. Разсейвам напразните мечти с голия факт: няма никакво значение какво Луси е направила или не е направила. Рано или късно Шандон щеше да дойде, за да ме убие: имам чувството, че откакто съм се родила, над мен тегне ужасна присъда, белязала като ангел на смъртта прага ми. Колкото и да е странно, още съм жива.