Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (1)

Глава първа
Срам за разведените жени

Широко известна истина е, че една наскоро разведена жена, получила половината от имуществото на неверния си съпруг, би трябвало активно да се оглежда за нов мъж.

Или поне на Джесика Ди Сантини й хрумна подобна мисъл, докато гледаше как Лали Чандлър се спуска към нея с цялата бързина, която нейните Джими Чу^[1] позволяваха. Мястото на събитието беше прием за набиране на средства за Историческото общество, организиран от Дамския обеден клуб. Едва 47 дни бяха изминали от официалния развод на Джесика. Съпругът й, неврохирург, я заряза заради 30-годишна пациентка, от чийто мозък беше извадил менингиом с размерите на бисквита.

Стряскащо голямата сметка за развода при Оливър Дийч, адвокат, все още не беше напълно уредена; старата вратовръзка с цвят на недоварени спагети и износените маратонки на Майкъл още се валяха в бившия му гардероб; мазният му баритон все още обявяваше по телефонния секретар: Здравейте, това е семейство Ди Сантини. За бога! Но вече й се бе наложило да отклони поне една дузина предложения за сватосване. И ето, сега Лали се приближаваше с онова характерно за нея изражение на котка, застанала пред купичка сметана, което можеше да означава единствено: Ах, какъв мъж имам за теб!

Джесика се обърна с гръб и се направи, че е заинтригувана от изложбата. Историческото общество на Сан Карлино отначало беше потънала в бедност институция, завряна в дъното на Мишън Хил, която напоследък започна да организира сензационни изложби на скандални теми. В случая настоящата: Нощен Сан Карлино: Смъртоносна страст, серийни и наемни убийства — просто слагаше в джоба си всички досегашни. Петдесетината дами от Обедния клуб, издокарани чак до изкуствено избелените си зъби в летни пастелни костюми или в приличащи на плодова салата рокли, обикаляха наоколо, кискаха се глуповато и пийваха доста прилично розе на фона на изложените по стените реликви от ужасни престъпления: пожълтели вестникарски снимки на убийци, гледащи празно по пътя към екзекуцията си; фотографии от стари гимназиални годишници на нищо неподозиращите бъдещи жертви; кинолента, разказваща за удушвача от 40-те години, който си пазел очните ябълки на жертвите, консервирани като коктейлни лукчета в големи буркани в хладилника си.

Джесика се взираше упорито в снимката пред себе си — трупове, наредени в някаква морга, когато Лали буквално се напъха пред очите й.

— Джесика! — възкликна Лали. — Така се надявах да дойдеш! Точно ти си човекът, когото исках да видя!

Лали изглеждаше някак в тон с деня на мъртвите. Може би беше заради подобния на скелет мотив в черно и бяло на ръчно рисуваната й рокля Прада? Или заради кокалестите й дълги крака?

Джесика наведе глава за задължителните целувки на въздуха около ушите на другата.

— Лали! Как си?

— Просто супер, скъпа! Не е ли изумителна тази вечер? Толкова прекрасно потискаща; не я ли обожаваш?

— О, да. Винаги много съм си падала по потискащите неща — отговори Джесика.

Лали реагира с беззвучен смях и отмятане на конската си опашка с цвят на горена захар. Както всички знаеха — или поне всеки прекарал повече от пет минути в нейната компания — Лали беше играла момичето на Бонд. Наистина беше заедно с Роджър Мур в един от най-неуспешните филми, но беше най-високата — а както се оказа и последната — точка в актьорската й кариера; на Джесика винаги й се беше струвало, че се е вживяла твърде много в ролята.

— Ужасно забавна си, скъпа — изкудкудяка Лали. — Но слушай, исках да ти кажа, че твоето име изникна в главата ми тази сутрин и имам направо брилянтна идея. Помислих си: Боже мой, защо да не я запозная с Томи? Пълна идиотка съм, че не се сетих по-рано.

— Кой е Томи? — попита предпазливо Джесика.

— Първия ми съпруг.

Това беше дотолкова неочаквано, че Джесика замълча за известно време.

— Режисьора?

— Хелмут? За бога, не. Не бих го уредила дори с вирус. Този преди него, Томи Брамбърг. Бяхме почти деца, когато се оженихме. По онова време той беше модерна рок звезда, а аз точно бях прекъснала първия си семестър в Калифорнийския университет.

Джесика набързо се почуди колко ли още съпрузи крие Лали в ръкава си. Трима, или може би четирима… Освен това съществуваше и рядко споменавана дъщеря, която по клюки беше забягнала в Рим или Милано с някакви европейски боклуци. Трудно беше човек да си представи Лали с пораснала дъщеря, тя изглеждаше толкова невероятно млада.

Макар че млада не е точната дума, тихичко си напомни Джесика. По-скоро някак нестара, което беше нещо подобно на неумряла — запазена завинаги по един особено зловещ начин.

С ъгълчето на окото си Джесика забеляза наблизо да минава келнер с бутилка в ръка. Тя размаха празната си чаша към него, както някаква откачена вещица би размахала вълшебна пръчка, но магията не подейства — вместо да дойде, той изчезна.

— Виж, Лали, благодаря ти, че мислиш за мен — започна Джесика. — Наистина много мило от твоя страна. Но истината е, че все още не съм готова да тръгна по срещи.

От боядисаните в коралово устни на Лали се откъсна нетърпелива въздишка. На Джесика й бе пределно ясно, че Лали я смята за срам за разведените жени. Не само че не проявяваше никакво желание да увеличи размера на къщата си или поне на гърдите си, а дори не бе добавила малко русо към светлокафявата си коса; тя просто не правеше нищо, за да се възползва от очарованието на ситуацията си.

За разлика от нея Лали си беше направила цялостен хирургичен ремонт от веждите до задника още на секундата, в която разкара последния си съпруг, пенсионирания водещ на телевизионни игри Арти Уилман. После беше разширила ужасната си къща в неосредиземноморски стил на Полайт Чайлд лейн до средните размери на Ватикана. Последната капка беше триетажната камбанария в двора й, която изпълняваше с електронния си глас началните ноти от „Не, не съжалявам за нищо“^[2] на всеки час, преди яростната декларация на съседската асоциация да сложи край на тази лудост. И си беше направила татуировка! Анемона с размерите на половиндоларова монета високо на дясното бедро, която с удоволствие показваше изпод микроскопичните си поли — много дръзка и крещяща постъпка, както предполагаше Джесика, само дето притеснително много й напомняше на значката, която беше спечелила навремето в скаутския морски лагер.

И все пак се почувства длъжна да се защити от високомерното неодобрение на Лали.

— Сигурно в бъдеще ще спра да се чувствам така — започна тя, — но в момента просто имам нужда да съм сама.

— О, моля те! Знаеш ли какъв всъщност ти е проблемът? Ти си в период на отричане. Знам го, скъпа — аз преживях същото. Но когато се почувстваш достатъчно самотна или просто най-накрая ти се прииска някой да ти подпали гащичките, обади ми се.

— Имам те на бързо набиране — измърмори Джесика, но Лали вече се беше отдалечила и точно поздравяваше един ходещ костюм Джил Сандер, току-що излязъл от стаята за прожекция.

Е, може би донякъде имаше право, призна пред себе си Джесика, особено що се отнася до гащичките. Напоследък установи, че докато вечер прескача по каналите на кабелната телевизия, все повече се задържа на WB^[3] с всичките онези млади актьори със страхотните им коси и широки рамене. Роуън беше вече почти на възраст да започне да води момчета вкъщи: за момент Джесика си се представи като някаква зловеща мисис Робинсън^[4], която се навърта около гаджетата на дъщеря си в тесни панталони, носи им скоч и изпраща съблазнителни кръгчета дим към лицата им. Явно щеше да й се наложи да пропуши.

Видът на питиетата в откачената сцена, която си представи, я накара да се почувства сякаш всеки момент ще припадне, ако не се сдобие с още една чаша вино.

Слава богу, сервираха обяда. Всички дами образуваха непрекъснат поток, стичащ се към застланите с шафран маси, красиво подредени в главната галерия. Тя намери името си на една от масите на сладурска картичка, оформена като малък черно-бял фотоапарат в стила на Уиги^[5]: Джесика Маккрейди-Ди Сантини. Това беше странно: беше се отказала от звучащата като хумористично стихче комбинация още когато затвори адвокатската си практика, веднага след като дъщеря й получи първия си епилептичен гърч. Кой, по дяволите, го беше възкресил точно сега?

Тя седна и забеляза с леко раздразнение, че картичката на Лали е точно до нейната. Срещу нея беше Кейтлин Лач, разведена за финансов мениджър от индийски произход някъде на север… в Сан Франциско май? Или в Сиатъл? Някъде там. Звучеше по подобен безличен начин. Зад гърба й я наричаха Кейтлин Влач, отчасти заради репутацията й (заслужена или не), че завлича чуждите съпрузи и отчасти защото имаше тяло, което, дори облечено в миналогодишен изтъркан селски парцал, изглеждаше толкова съблазнително, че чак неприлично. Кейтлин се беше задълбочила в разговор с Джейни Мартинес, около четиридесетгодишна жена със заоблени бедра и кръгловато, гладко лице. И тя беше разведена с мъж, който излежаваше пет години и половина в затвор с лек режим за подправяне на счетоводните книжа на онлайн-бизнеса си с храна за животни.

Това беше масата на бившите, сети се изведнъж Джесика. По някаква необяснима причина мисълта й се стори ужасно забавна и тя се изкиска.

— Наистина ли смяташ това за смешно? — студено я попита Джейни Мартинес. Под очите й имаше черни кръгове. Джейни постоянно се оплакваше от безсъние и всички знаеха, че краде транквиланти от лекарските кабинети. Когато Джейни идваше на гости, се чуваха неща от рода на: Скъпа, крий ативана^[6]!

— Кое да смятам за смешно? — попита Джесика.

— Ти явно не си разбрала за какво говорим — намеси се Кейтлин с подкупваща полуусмивка. Тя мечтаеше да се издигне в затвореното им общество и на устата й почти винаги стоеше подобна типична подмазваческа гримаса.

— Всъщност не ви слушах — каза Джесика. — За какво говорехте?

— Казвах на Джейни, че изложбата, с всичките тези снимки, ми напомня за необикновения случай, който имахме в Центъра предния уикенд. — Кейтлин работеше на доброволни начала като координатор в Кризисния център за изнасилени жени, спонсориран от местния университет.

— Има ли такова нещо като обикновено изнасилване? — попита Джесика.

Въпросът беше несериозен — явно изпитото розе вече оказваше своето влияние, — но Кейтлин явно не го прие така. На секундата сви важно устни.

— Мммм, имаш право. По-скоро имам предвид необикновен от гледна точка на това, че технически не може да се нарече точно изнасилване. И освен това се е случило тук, в Колина Линда. За първи път ни е да имаме жертва оттук, поне откакто аз започнах работа.

Колина Линда беше селище, разположено на север от града и състоящо се основно от имоти, струващи десетки милиони; беше кацнало на бреговата ивица като скъпа шапка на главата на някоя важна дама. Ако изстреляш куршум тук вътре, пресметна Джесика, имаш повече от петдесет процента шанс да улучиш някой жител на Колина Линда, включително и самата нея.

Както и Лали, която се пльосна в стола до нея.

— Какво? Какво се е случило в Колина Линда?

— Сексуално са блудствали с една дама в собствения й дом — отговори Джейни с глас, преливащ от драматизъм.

— Коя? Някоя, която познавам ли е?

— Естествено не мога да ти кажа името й — надуто изрече Кейтлин. — Всичко, което мога да ви кажа, е, че тази личност се е събудила през нощта миналата неделя и в стаята й имало мъж, седнал в един от столовете. Бил е с маска на Спайдермен, каза тя, и я заплашил с нож.

— Някоя от вас смята ли като мен, че Спайди е зловещ? — намеси се Лали. — Имам предвид, слуз, излизаща от върховете на пръстите му? На мен ми звучи като някаква мъжка сексуална фантазия за еякулация.

— Не мисля, че излиза от върховете на пръстите му — намеси се Джейни.

— N’importe quoi^[7]. Е, след като не я е изнасилил, какво, по дяволите, й е направил?

— Ами — продължи Кейтлин — явно е имал сексуално помагало… Нали разбирате, изкуствен…

— Имаш предвид вибратор — възхити се Лали.

— Ами да, точно така. И онзи я е накарал да, ами да го пъха в устата си, докато той гледа. След това си тръгнал. Направо през главния вход, както изглежда. Оставяйки я ужасно травматизирана, както можете да се досетите.

— Значи той не е искал секс, искал е да я унижи — промърмори Джесика.

— При изнасилванията никога не става въпрос за секс, а само за контрол — изрецитира Кейтлин.

— О, моля те, кажи ни коя е била. — Очите на Лали бяха широко отворени и проблясваха алчно. — Можем да пазим тайна, нали, момичета?

Кейтлин поклати глава.

— Всъщност вече прекрачих границата на поверителност. Просто си мислех, че ще е добре да ви предупредя, момичета. Искам да кажа, смятам, че всички трябва да сме нащрек, да заключваме вратите и прозорците и така нататък.

— Да се хванем ли на бас, че е бил някой, когото тя познава? — предположи Лали. — Някой мексиканец, градинаря или момчето, което чисти басейна.

— Не е бил никой подобен — отсече Джейни. — Кейтлин каза, че бил англичанин.

Всички заедно завъртяха глави към Кейтлин, която кимна. Тя се наслаждава на ситуацията, осъзна Джесика, веднъж и тя да бъде център на вниманието за разнообразие. По принцип Кейтлин Влач беше ако не буквално пренебрегвана, то поне учтиво отбягвана.

— Според жертвата е имал британски акцент и то школуван — типичния за аристокрацията — потвърди тя.

— Може би го е изимитирал — напомни й Лали с насмешка.

— Градинарят ли? Айде стига бе! — намеси се Джейни. — Честно, намирам цялата тази история за ужасно обезпокоителна. По една случайност аз живея в Колина Линда.

— Ние също, скъпа — напомни Лали. — Но аз не се плаша лесно. Изобщо не смятам да се тревожа, че някакъв английски аристократ ще проникне в къщата ми. Не ме интересува, даже да е облечен като Мечо Пух. — Тя тръсна опашката си като истинско безстрашно Бонд-момиче.

Колко хубаво за Лали, помисли си Джесика: огромното й имение беше обградено от толкова помпозна метална ограда, завършваща с остри шипове накрая, че от време навреме като минаваше оттам на Джесика й се струваше уместно да сваля шапка като пред дворец. Все пак тя беше длъжна да се съгласи с Лали, домовете им бяха почти недосегаеми, с огромните си огради, високотехнологичните си системи за сигурност и всички онези наемни ченгета, обикалящи наоколо; трябваше да е някой по някакъв начин близък на къщата.

Както и да е, помисли си тя, обикновено не се налага да търсиш специален маскиран взломаджия за доза унижение. Ползвай четиридесетия си рожден ден. Или новопоявилия се по задника целулит. Съпруг, който да ти се подиграва: Хей, отпуснати месища, май ви е време да посетите гимнастическия салон.

Проклет кучи син!

Келнерът се появи до дясното й рамо, предлагащ й избор между мерло и шардоне.

— Мерло — твърдо каза тя. Малко по-спокойно, предупреди се сама след това. Напоследък пиеш доста. Всъщност тя със системно пиене си проправяше път през половината от избата на Майкъл, която й се беше паднала след развода: всеки път, когато поливаше храната, взета от тайландския ресторант, с бутилка Сейнт Емилио за триста долара или пък пиеше Шато Мутон Ротшнлдот 97 с чипс, почти успяваше да го чуе как крещи в агония. Но в края на краищата копелето щеше да се смее последен, ако тя свършеше в Анонимните алкохолици всеки вторник и четвъртък, утвърждаваща волята си и разказваща своята тъжна история на себеподобните си.

От дясната й страна Лали като че показваше някакъв ритник както си стоеше на стола. Дали не беше нещо от филмовото й минало, зачуди се Джесика. Не, просто се опитваше да покаже обувките си — бледолилави с изрязани звезди — на Джейни и Кейтлин. Лали произнесе святото име на дизайнера и другите две сведоха глави в знак на дълбока почит.

Сега пък някой седна от лявата страна на Джесика: Ронда Клудж, търговка на недвижими имоти за преуспяващите и със сигурност не една от разведените жени — диамант, голям поне колкото половината Риц, хвърляше искри върху халката, сложена на съответния й пръст. Тя погледна изучващо четирите бивши и сви устни сякаш опитваше някакъв изтънчен сладкиш.

— Момичета, момичета, момичета — започна тя въодушевено, — имам изумителна новина!

Четири чифта очни ябълки незабавно се извърнаха към нея.

— Познайте кой се е разделил с жена си? — Ронда направи пауза, за да засили ефекта от думите си, подпря лакти на масата, допря пръстите на двете си ръце и сложи брадичката си върху тях. — Дейвид. Андерсън. Клементе.

Сякаш електричество премина по масата.

— Сигурна ли си? — строго попита Лали. — Не съм чула и думичка за това.

— Всичко било съвсем скрито-покрито, пък и се е случило набързо. Сузана избягала с някакъв търговец на произведения на изкуството в Ню Йорк, белгиец и наполовина на нейните години, ако ме извините. Точно този, който им намери техният Ротко^[8], знаете как Дейвид от години искаше негова картина.

— Откъде знаеш, че не е само временна раздяла? — не я остави на мира Лали. — Може отново да се съберат.

— Не мисля. Сузана вече обяви годежа си. Естествено имали са предбрачен договор, тя ще отлети с около трийсет милиона. Но това е нищожна работа в сравнение с всичко, което оставя зад гърба си.

Момичетата колективно затаиха дъх. Джесика посегна към чашата си и с изненада откри, че пръстите й треперят. Не ставай смешна, каза си рязко. Насочи вниманието си към останалите. Лали прехвърляше перлите от огърлицата си, сякаш бяха топчета на броеница. Малките кръгли устни на Джейни бяха разтворени, а тъмните й очи блестяха. Кейтлин все още стоеше с усмивка, замръзнала на устните й, неподвижна и красива като порцеланова кукла.

За секунда Джесика почти съжали Кейтлин. Звездният й миг беше съвсем кратък. Нещо като изнасилване, макар и толкова близо до вкъщи, не беше никаква новина в сравнение с информацията, че местният милиардер се връща обратно на свободния пазар.