Васил Акьов
Любовен джаз (1)

Отдалеч, под косите лъчи на слънцето, всичко приличаше на Рио де Жанейро, липсваше само морски бряг, в който да се оглеждат масивните тела на сградите. Седемнадесететажният блок, бял като лебед, гледан отдолу приличаше на ветрило. Слънцето блестеше с хиляди отражения в прозорците и падаше по върховете на каваците, приспани като езеро. Пътят беше пуст, свършваше при гората, но гара Пионерия дишаше бодро, с пълни гърди. Едно дизелово локомотивче, в светла линия по средата, се връщаше от надлеза и се ежеше с тромбата си по празния път пред него. То мина под двата жълти самоходни крана с огромни железни крака, разперени през три коловоза като триумфална арка, бутайки пред себе си няколко цистерни с надписа „БОЛГАРИЯ“ и се върна за нови. Тая безсмислена на пръв поглед игра продължаваше през целия ден. Нощем работата ставаше по-дебела. На коловоза излизаха бодри мъже със свирки в уста, завити като павурчета, и започваше голямата дандания, от която се долавяха само буфкането на буферите, проточеният вой на свирката и монотонното, продължително като света — лашкаааа… Така се лашкаха цяла нощ; заедно със себе си лашкаха и седемнадесететажния лебед. Нещастните заселници се премятаха в леглата и гълтаха дезепин. На разсъмване го откъртваха бетонобъркачките с картечен трясък, през издутите брезентови ръкави кофражът течеше в самосвалите. Точно срещу блока, през гара Пионерия, дуднеше дървопреработвателно предприятие с облаци дим над железните комини, разтърсваше земята с мощни взривове от пара и покриваше всичко с черен скреж. С тая си упорита работа, за която пет пъти бяха събирани по пет хиляди протестни подписа, то получаваше редовно преходното знаме за опазване околната среда. Като се изключат каваците, другата околна среда бяхме ние. Двама души вече се движеха с противогази през рамо. Сега из етажите пуснаха подписка, заселниците се включваха масово в нея. Зад фабриката се виждаха двата близнака — хотели „Диана“, по това приличахме на Ню Йорк. По балконите им се вееха анцузи, пешкири, потници. Вдясно се стреляше по цял ден. Там се намираше Ловният парк с мощния високоговорител, който огласяше пространството от Парк — хотел „Москва“ до полите на Витоша.

Сутрин в седем часа от хотел „Диана“ потегляше нишката на добре наспаните борци по гуменки и отеснели фланелки. Но много преди тях по пътеките тичаха неподатливите на спортния колективизъм самодейни бегачи, прочели книжката „Бягайте за здраве“. Бягаха млади, с ускорен ритъм и дълбоко дишане, бягаха възрастни, внимавайки да не пресилят сърцата си, цяло едно ято от пълнички жени като гургулици, шумно и весело се задаваше откъм телевизионната кула. Водеше ги една със страхотни бицепси. По-дребните се отдалечаваха настрани. Гургулиците внасяха в мирното и делово утро индивидуалната си окраска. На поляната до беседките танцуваха дъновистите — поизмряла порода от почитатели на слънцето под нежния плач на една цигулка. По главната алея „Двете козлета“ цепеше с гърди въздуха начеващият режисьор Антониони Порязов. Хората го бъркаха с Фидел Кастро и се спираха да го гледат. А той през това време си мислеше за филмовата новела, която снимаше в експерименталната студия. Виждаше я като голяма работа. Антониони беше най-фрапантната фигура в парка, всичко му беше фрапантно — и брадата, и крачката, и ходилото. Самуел Ламбрев ситнеше припряно в необитаемите части, защото не искаше да го познаят и после да викат — еее, и Самуел бяга. Иска да избяга от филмите си, но не може. На него много му се искаше да направи един филм за бягането в документален план, но му бутнаха някакъв сценарий, в който героите прекарваха три четвърти от живота си в празни приказки над някакъв обект. Сега той искаше да скалъпи работата така, че вътре да има поне двама, които да бягат и да си подмятат недотам цензурни думи. Най-много критиката го ядеше за тия жаргонни думи.

За да видиш всичко, което ставаше около седемнадесететажния лебед, трябваше да изгубиш много време, но телевизионният коментатор Пехливанов, който обитаваше върха на сградата, обхващаше всяка сутрин с едно око пейзажа. Той излизаше на терасата по гащета, правеше най-сложни гимнастически упражнения, взимаше душ, сядаше на шезлонга и отваряше бюлетина на БТА да подготви поредния си политически коментар. По това време госпожа Андреева, заемаща съседното апартаментче, вече беше отворила прозореца и плетеше на чист въздух, любувайки се на неповторимата гледка. Пехливанов си подчертаваше най-важното, което щеше да препише, после сядаше на масата, слагаше лист на машината. Райна му донасяше кафето. Тя беше дребничка, пъргава, миловидна и умна, имаше страшно чувство за хумор и познаваше най-дребните чертички от характера на мъжа си. Кафето Пехливанов пиеше облегнат на желязната ограда, с удоволствие разклащайки чашката. Погледът му падаше върху земните същества, изгубили обема си, и самочувствието му се повишаваше. На полянката до чешмата борците се бутаха, хванати здраво един в друг. Пехливанов се заливаше от смях и викаше:

— Райно, дай бинокъла.

Райна изтичваше с театралния бинокъл в ръка. Пехливанов го слагаше на очите си и се забавляваше.

— Виж ги, виж ги как се бутат — викаше като дете той, подавайки бинокъла на Райна. — Хранят ги, за да се бутат.

Райна отговаряше семпло:

— Както тебе те хранят да преписваш бюлетините.

Госпожа Андреева не обичаше да подслушва, затова прикрехваше прозореца и се изтегляше, навътре в стаята. Тя искаше да съхранява в себе си идеалния образ на съседите си.

Пехливанов изгледа Райна тъжно. Той беше много чувствителен на тая тема. Имаше натрапливата мисъл, че тя се отнася с пренебрежение към работата му. Отпусна се сломен на шезлонга, изпусна чашката, тя се разби на парчета.

Но вместо укор през прозореца се чу гласът на Райна:

— Любо, не чувам машинката.

Любо сви трагично устни и стисна дръжките на стола. После удари с крак в цимента.

Госпожа Андреева трепна, намери се неудобно сред гласовете им и затвори прозореца.

Но Райна не обръщаше внимание на дребните неща. Тя се мъчеше да вдигне духом съпруга си:

— Любо, не така де.

— Ти ме разстрои за цял ден — изхлипа себелюбивото сърце на Пехливанов.

Райна се появи в рамката на прозореца с двусмислена усмивка. После му принесе още едно кафе.

— Хайде, по-добре да го препишем културно, вместо да говорим глупости като онзи с перчема…

Любо отвори очите си и произнесе равно, в гласа му се прокрадваше отчаяние:

— Всички от електрониката сте циници. Пощади ме, не разбивай последните останки на нервната ми система.

Пехливанов разигра една истерична сценка, която беше прелюдия към деловите му занимания.

Райна разпери плажния чадър над масата, пренесе му плетения стол и му помогна да седне. Той събра сили и удари първия клавиш. Като че ли пишещата машина заглуши всичко — писъка на влакчето, движението на крановете, бумтежа на фабриката, която беше умирисала целия квартал на лепило, трици и махагон. Отдушниците й, покрити с прах, приличаха на ракетни стабилизатори.

По това време заселникът Гатев, който живееше в югозападния апартамент на десетия етаж, заключи бабичката, като й даде указание как да се държи и тръгна за работа.

Децата вече клечаха пред входа и разпознаваха минаващите.

— Това е Гатев, дето заключва майка си да не я откраднат — рече едно.

— Глупости — обади се друго, — ако излезе, няма да може да се върне. Тя има склероза.

— Шшшшшшшт… — обади се третото.

На входа се показа човек с представителна външност — с къдрава коса, много горд, много напет, с черно куфарче, черни очила, черна пеперуда, чупейки се в кръста. Децата го съпровождаха с поглед.

— Ето го и Палестрина.

Ако някой познава най-добре обитателите на един блок, това са децата. Те имат цяла разузнавателна мрежа. Какво е 07 пред тях? — Кръгла нула.

— Палестрина е естраден певец. Миналата вечер пак го показаха по телевизията.

— Татко каза, че гука като гугутка.

— Не знам как гука, но взима пара. — Момчето, което установи този факт, показа изключителна осведоменост за бита на Палестрина. — Ти влизал ли си в апартамента му? Всяка стена е боядисана различно. И има канадска ваза.

Но един се оказа още по-осведомен:

— Дето я показаха по телевизията…

Разговорът отново прекъсна и настъпи космическо мълчание. На вратата се появи мъж с раиран костюм, пълен с енергия, сърдит на целия свят. Той не изчака никакъв повод. Подхвана ги направо:

— Какво търсите тука? Веднага да се махате!

Носът му експлодира в носната кърпа.

Децата се прегрупираха край „ниското тяло на лебеда“, така се наричаше едно загадъчно удължение на блока, неизползваемо за нищо.

Сърдитият заглади мустаците, прибра кърпичката си и като гледаше мръсно с ъгъла на окото, потегли.

— Инженерът с изобретението — рече едно от децата. — Това е най-голямото изобретение след стенобойната машина. Успя да откаже пианиста да свири.

Вниманието беше отвлечено от едно дългокрако същество, което стъпваше на пръсти, а роклята му се въртеше около колената. Токче „Луи кенз“.

— Ето я и Емилия от кордебалета.

Момичето от кордебалета имаше добро настроение и вместо към булевард „Самоков“, сви към „Елемаг“. Тя поздрави децата:

— Здравейте, павурчета…

Те й отвърнаха разпокъсано, слисани от поздрава. Едно добави:

— Мама казва, че всички, които правят изкуство, са разведени.

— Стига бе, Палестрина изобщо не е женен. Той изобщо не иска да се жени, защото щял да си изгуби гласа.

В това време въздухът беше разлюлян от кънтящия алт на другарката Тричкова, метнала акордеона върху мощните си гърди, от висотата на деветия етаж. В ръцете й той достигаше максималните си размери. Трудоваците от съседния обект притаиха дъх и свалиха каски. Това окрили госпожа Тричкова и тя подкара някакъв романс от трийсетте години на века. С лице към небето, тя приличаше на разрошена в главата птица.

— Тричко или е в командировка, или е закъснял някъде с приятели. Когато е тука, не смее да се проявява, защото я млати.

— Как ще я млати, тя е лауреат на районния фестивал на художествената самодейност. Мама каза, че я водили в някаква картотека.

— И този го водят в някаква картотека.

Момчето посочи човека с пипонестата глава и очила, който правеше осемдесет и петата обиколка на блока. В негово лице всички различаваха известния преподавател по диамат Кираджиев. Отвсякъде течеше пот, шортите му бяха мокри, гуменките покрити с прах, като че ли пристигаше от олимпийски маратон. Но духът още мърдаше в тялото му. Той набра сили и викна:

— Деца, откога започва човешката история?

— От първия човек.

Отговорът беше репетиран поне сто пъти.

— А кой е бащата на човека?

— Маймуната.

Тука вече нямаше никакви проблеми.

Доцентът мина край тях скапан като юрдек.

Погледите бяха привлечени от нова личност. На площадката стоеше известният на целия квартал Ираклий Ламбриола, председател на домсъвета. Някой му беше сложил името за майтап. Много енергичен мъж, слаб, без коса, силно замислен върху съдбата на колектива и обществената собственост, той оглеждаше вратата, бравата, стените. Когато беше свободен, ходеше непрекъснато с един френски ключ през рамо. Ираклий погледна децата с безумно скептична усмивка и рече:

— Така ви искам, да разрушите целия блок. Той не е мой. Той е ваш — и си тръгна дълбоко засегнат.

— Малко е нервен.

— Нищо подобно, той е най-добрият говорител на радиото.

— Как ли пък не. Отдавна го тропосаха за една грешка.

— Ираклий не може да сгреши.

— То става подсъзнателно. Човекът бил без пари и все си мислел за заплатата. Както си мислел, казал по микрофона: драги слушатели, сега е точно десет часа и трийсет стотинки. Чула го цяла България.

Тогава излезе един по-компетентен:

— Нищо подобно. Майка ми каза, че бил гладен и трябвало да съобщи някаква песен и вместо „Биляно, пиле шарено“ казал „Биляно, пиле печено“.

Когато Ираклий се скри зад ъгъла на блока, едно от децата извика:

— Хайде на асансьорите. Домсъветът отиде на работа.

Те се разделиха на две и нахълтаха. Асансьорите потеглиха едновременно до седемнайстия етаж и обратно. Една бабичка, натоварена с буркани, чакаше пред вратата на седмия етаж. Отвътре се чуваха гласовете:

— Натисни. По-бързо. Минаха ни.

Точно в това време Пехливанов засече и в края на недовършеното изречение остана да виси „международната реакция, която“… И засече. На всеки можеше да се случи това, но Пехливанов го понасяше крайно болезнено. Райна му донесе третото кафе. Госпожа Андреева, със забрадка и дълга пола — тя винаги беше в духа на модата, се плъзна плахо, поздрави, оправи тентата и се прибра отново. Пехливанов пиеше кафето си, погледът му падна на телевизионната антена, която минаваше над терасата и се спускаше по стената до апартамента на неизвестно нему семейство. Тя беше сложена още преди той да се нанесе. Винаги му се струваше, че тая антена страшно загрозява терасата и го стяга под глътката. Беше човек, на който всичко му пречеше, но терасата беше обща и той трябваше да понася фактите такива, каквито са, макар въпросната антена да минаваше на пет метра от открития му кабинет. В епохата на демографския взрив пет метра са много нещо. Слънцето напече цимента. В къпалнята „Диана“ се чуваха гласове, плясъци, дори и седнал, той виждаше разсъблечените момичета и момчета, които се хвърляха в басейна и вдигаха облаци воден прах. Изведнъж антената се раздвижи. Пехливанов стана и погледна надолу. Видя момичешка глава, една дълга ръчичка дърпаше антената. Два етажа по-долу се появи момче и обърна лицето си. Пехливанов се скри, подавайки си носа над терасата. Момичето пусна навита на руло хартия, вързана с конец, момчето я грабна, викна „чао“ и се скри. Това беше всичко.

— Любо, какво гледаш там? — обади се през прозореца вечно бдителната Райна.

Любо самодоволно тръгна към разтворения чадър.

— Нещо много интересно. Любовна връзка в десет часа сутринта.

— Клюкар — възмути се Райна.

— Човек не може да избяга от обективната действителност.

Точно последните две думички му трябваха, за да продължи статията си.

Той си ги записа на едно листче, преди да седне пред машината. Беше много стриктен и внимателен към мисълта си. Държеше да улови момента.

След пет минути извика тържествуващо:

— Райно, готово!

И удари една дълга барабанна серия по клавишите. Това означаваше многоточие.

Райна изскочи с още топлия кейк и почука на прозореца на госпожа Андреева.

— Госпожа Андреева, готово. Любо написа статията, каним ви на едно матине.

Това значеше, че извънредното положение, наложено от творческия порив на Любо, е вдигнато. Сега всички можеха да се разхождат свободно по терасата.

Госпожа Андреева се показа, като оправяше прозрачната си забрадка и от спокойна почит към извисения труд на Любо повтаряше любезно:

— Много се радвам, много се радвам…

Те седнаха под чадъра, пред очите им се вдигаше Витоша, покрита с мараня, птиците пееха под терасата. Райна взе статията и рече не без известна гордост:

— Да я прочетем.

Любо я погледна убийствено. Госпожа Андреева винаги много деликатна към хората, добави:

— Никак няма да бъде лошо.

Райна почна да чете високо, отчетливо, като пред телевизионна камера.

Любо с удоволствие нагъваше кейка.

Докато думите подскачаха по терасата и се стапяха в ефира, блокът продължаваше да живее.

На единадесетия етаж старецът лежеше в люлеещия се стол и гледаше през отворения прозорец да прелитат гълъбите. Пред очите му имаше високо гълъбово небе. Слънцето влизаше под ъгъл и осветяваше снимките, наредени по стената. Те изобразяваха същия този старец като бебе, дете, което прохожда, момче в ново костюмче, ученик в стегната униформа, младеж с пеперудка и момиче до него с книга в ръка, подпоручик от българската армия, строен, наперен, подпрян на една скала, мъж с гарсонетка, с две момчета край себе си. После биографията се променяше. Докато накрая се появяваше с мустак и вирната глава. Мустаците бели, кожата под брадата му увиснала. Снимките бяха безнадеждно избелели. Цялата стена представляваше историята на един човешки живот, някъде по средата се прекъсваше от един кон, изправен на задните си крака, кон английска порода. Уж де! Портретната биография на стария мъж, седнал на люлеещия се стол, единствената му утеха от миналото, бе разположена в три реда. От другата страна се редяха атрибутите, съпровождали го в различните времена — ножчета, моливи, перодръжки, ками, саби, лули, гривни, монограми, ордени, цигарета, кутии, кожи и един хлопатар. Старецът се люлееше и си мислеше за миналото. До стола имаше масичка със стъкло и железен пепелник, след като един път по невнимание се опита да подпали апартамента, бяха го съоръжили противоогнево. Старецът дръпваше от лулата и теглеше чертичка върху листче с микроскопично моливче. С моливчето той отбелязваше колко пъти е дръпнал от лулата. Според указанието на лекаря — никога повече от петнадесет. Той натисна звънеца и влезе агнец с тих поглед.

— Какво има, дядо?

— Искам да пишкам.

Агнецът му помогна да стане, двамата се намериха пред бялата врата на тоалета. Дядото влезе вътре и преди да затвори, започна:

— Когато бях млад…

Агнецът знаеше притчата наизуст и дръпна вратата към себе си.

Той стоя, докато водата от казанчето прогърмя в порцелановата чиния. Двамата се завърнаха в стаята. Дядото умираше от скука и търсеше жертви. Той хвана здраво агнеца за ръкава и го потегли към стола.

Чакай да ти разкажа какво съм бил някога, за да не се срамуваш.

Агнецът проблея с треперящ глас, като си правеше сметка как да се изскубне:

— Аз не се срамувам, дядо.

Но дядото беше упорит като слон.

— Нищо, нищо, ти трябва да знаеш всичко… Ето това е моят кон Енчо — сочеше с лулата той. — Този кон, ако не се лъжа, имаше кафеникав косъм.

— Нали беше червен.

— Така ли? Пак ли го сменихме? Може да е бил и червен. Конят Енчо беше много умен, мислеше по-бързо от мене… И скачаше много високо. Разбира се, той не беше фатерщул, та да се държа с две ръце за него, както правя сега. Този фатерщул — той потупа дръжките на стола — е по-стар от коня Енчо. Той е наследство от баба ми. Така че като някога остарееш и ти ще се люлееш на него. Това е съдбата на човечеството, Викентий.

В това време от деветия етаж отново се разнесе мощният глас на другарката Тричкова: „разтегни, Андрей, акордеона…“

Дядото наостри уши като кавалерийски кон, опря се на бастуна и тръгна към балкона. Това беше добре дошло за Викентий. Той изчезна като електрон из стаята.

В джоба си дядото имаше книжни топчета, които правеше по време на дългите и уморителни бездействия. Той извади едно и замери изхвръкналата гръд на Тричкова. Тя вдигна пеещата си глава ивикна:

— Не се закачайте, господин Пепи…

Пехливанов се надвеси от върха на блока и изкрещя:

— Тричкова, стига с този акордеон. Тука не е бригадирски лагер.

Тричкова се изсмя високо:

— Докато не ме вземеш в телевизията — но пасаран!

Викентий, или както беше известен между другарите си с прякора Агнеца, сложи книгите в чантата, провери дали ключовете са в джоба му и викна:

— Дядо, чао!

— Чао — извика дядото с прегракналия си глас.

Бащата на Викентий казваше обикновено с прояден от озлобление глас: „Невермора се обажда“. Той беше чел някога в любовните си години „Гарванът“ на Едгар По и сега единствено запечатената дума му идеше като добре дошла да оприличи дядото на нещо зловещо.

Викентий тропна вратата зад себе си. Той беше кротко, хитро, обличко момче с благ поглед и лице, което не можеше да се улови. Променяше се непрекъснато, без да издаде никога мислите му. Или точно противоположно на това, което ставаше в душата му. Душата му беше необикновено подвижна, като небесен облак. Той винаги се изплъзваше от всяко положение, затова му викаха и майстора на изплъзването. Мекият му глас бавно протриваше и най-коварния характер, а живият му ум успяваше да се приспособи към всяка критична ситуация и със своята безконфликтност винаги да бъде на правия път. Това беше голямо изкуство. Сам Викентий го чувствуваше като дарба, вършеше го, без да се напъва.

Идеше му от самата същност, отвътре, затова посрещаше живота с изключително спокойствие и оразмереност. Той никога не се втурваше под тласъка на неразумни сили. Кротко и меко, кротко и меко — повтаряше той девиза си. Така никога няма да загубя.

Коридорът беше дълъг, той го измина с привичната си уравновесеност. Спря пред асансьора, натисна копчето, от дълбочината на шахтата се носеше „ура“. След малко го видя да прелетява напълнен с нискоостригани глави и щръкнали уши. Другият асансьор го следваше. Викентий беше реалист и тръгна по стълбите. Не изминал няколко стъпала, чу викове:

— Заседнахме!

Асансьорът за багаж дремеше между двата етажа. По-малодушните вече натискаха алармения звънец, най-малодушните викаха: помощ! Съседният асансьор набираше преднина. От него се разнасяха лаконични съобщения:

— Десета обиколка… Единайста обиколка…

Докато тези в големия асансьор изпадаха в ужас, на коридора се появи с притеснената си стъпка вечно трескавата Станка Богоева, най-елегантната жена в блока, с коса, паднала от едната страна на челото й. Много черна и много лъскава, както казваше бащата на Викентий — гарванова, втората дума, запечатала се в съзнанието му от Едгар По. Тя работеше в творческия колектив „Мусала“ и два пъти в седмицата за по два часа отиваше на работното място, където си сблъскваха мненията по въпросите на изкуството. Всички от блока, с пълно работно време, й завиждаха. Наред с това Станка Богоева имаше прелестното очарование да се разсейва, изтъквайки като главна причина децата си. Те наистина бяха крехки като великденски яйца и в името на здравето си гълтаха на годината по цял кашон еритран. Моята Лапетичка пак е болна — въздишаше Станка при всяка случайна среща с някой познат от блока. И пишеше сърцераздирателни писма до мъжа си в африканската столица Ломе, изпратен там като специалист да окаже безкористна помощ. На това отгоре пишеше някаква пиеса, с която беше затънала до гуша. Мъкнеше я непрекъснато в чантата си, олицетворение на душевния й хаос. Та и сега, когато едва натисна копчето на асансьора, разбра, че той е заседнал.

— Господи — рече Станка, — пак ли?

В гласа й се обади тъмно и трагично отчаяние.

— Пак — откликна Викентий, който стоеше незабележимо в тъмното.

Отвътре се чуваха детските гласове, а през прозорчето се виждаше водовъртежът от детски глави.

Някога Станка Богоева беше работила в един младежки вестник и оттогава съзнанието й остана завинаги свързано с проблемите на възпитанието. Тя рече с приглушения си глас, съзерцавайки с трескавия си поглед малкия мъж в тъмнината:

— Трябва да им помогнем.

Мъжът, т.е. Викентий, отвърна с ангелската си интонация:

— Може да им помогне само сервизната база.

И направи опит да си тръгне.

— Как ще оставиш другарчетата си в беда? — вцепени се Станка.

Викентий беше безсърдечен до безумие:

— Да не съм ги карал да правят рали. Колко пъти домсъветът ги е предупреждавал.

— Толкова малък и толкова антисоциален — прошушна си Станка. — Добре, че моята Лапетичка не е там.

Елегичната интонация увисна във въздуха като паяжина. Викентий се спусна по стълбите, глух за воплите на заседналите. Станка потръпна от възмущение. Сега можеше да се излее на свобода.

— Майчице, какъв безсърдечен тип!

Тя си представи как децата й един ден, ако имаха късмет да оздравеят от вечната ангина, можеха също да заседнат. Това беше ужасно. Ангина или заседнал асансьор? Тя заби нос в кабината и видя отблизо трогателните детски глави. Каква нежност лъхаше от тях. Почна да им говори.

Викентий излезе на площадката с песен на уста. Той хвърли чантата си нагоре и се спусна да я лови, но преди да я хване, се блъсна в някакъв човек, видя копчетата на панталоните му, чийто колан вечно беше подвит с мръсното си опаки навън и се спря. Чантата падна на земята. Викентий дигна глава и разпозна бежовите мустаци на Тафчо Манчев.

— Полека бе, Викентий, ще ме изкормиш! И няма да те взема да играеш в новия ми филм „Наколенки“.

Викентий събра самообладание и му рече:

— Не съм искал, другарю Манчев.

Тафчо беше майстор на каламбурите и веднага измайстори един, като се смееше с поклащане на диафрагмата:

— Да играеш?

— Не, да ви ударя.

Тафчо се усмихна, Викентий видя гъбясалите му от тютюн зъби. И си рече — какъв гъбясал кинематографист. Но вроденото му двуличие веднага го изведе на правия път.

— Последният ви филм беше много хубав.

Тафчо бутна файтонджийската си фуражка, купена от едно московско дюкянче, и поднесе „стюардесата“.

— Не пуша — отвърна Викентий.

— Трябвало и да пушиш. Аз, когато бях малък, също не пушех — възторгваше се Тафчо пред детското си минало. — Пропуших в антифашистката борба.

Трябва да се каже, че антифашистката борба завари Тафчо още с мъх под носа, така че тя не можеше да понесе отговорностите за неговите пороци. Но този лъжовен факт Тафчо използуваше за обогатяване на биографията си, която звучеше по-другояче, когато в нея се вмъкнеше подобно мажорно петно.

Викентий слабо се трогваше от тези вълнения на Тафчо. Той повече се интересуваше от практически неща и го върна отново към темата на филма.

— А роля за мене ще има ли?

— Разбира се — щракна запалката Тафчо.

Тогава Агнеца почна да го плъзга с ентусиазъм:

— Ако знаете какво стана с асансьора, другарю Манчев — гледаше го Викентий хитро: — Заседна и вътре пълно с деца. Нали ги знаете, въпреки съветите, правят си рали. Сега Станка Богоева ги утешава. Много ми е странна тази жена.

— Голям шмекер си, Викентий… — поглади мустаците си Тафчо. — Този оранж говори ли ти нещо?

Той намекваше за мухлясалите си мустаци.

— Много, другарю Манчев.

— Няма що. Ще играеш в „Наколенки“.

Агнеца се усмихна подло, каза „довиждане“ и хукна.

Агнеца мина под каваците на гара Пионерия. Тъкмо по това време единият кран тръгваше на път. На дългото му хоризонтално тяло бяха преметнати въжета. Колелетата се плъзгаха кадифено, беше фантастично да го гледаш как безшумно се носи върху огромните си железни крака. След него потегли другият. Създаде се впечатление за индустриално величие. В кабините, прикрепени към левия крак, седяха хора и направляваха двете чудовища. Викентий се загледа в епичната картина, зад него свирна тромбата на дизеловото локомотивче, той се подплаши, пресече коловоза и се намери на другия край.

Локомотивчето блъскаше цяла композиция без каквото и да е видимо напрежение. Машинистът се облягаше на прозореца и се хилеше безсмислено. Сигурно нещо привличаше вниманието му, но Викентий не можеше да отгатне. Или просто си разтоварваше нервната система. От мотора лъхна жега, вагоните проскърцваха, на стрелката с почукване преминаха на друга линия. Всички тези подробности бяха познати на Викентий. Но той обичаше да слуша трудовата музика, както се изразяваше учителят по физкултура. Викентий тръгна край коловоза. На пейката под шумналото дърво седеше момиче с дълги коси цвят охра. Под отблясъците на слънцето те придобиваха особена плътност, човек можеше да помисли, че на момичешките рамене лежат най-тежките коси в света. Имаше чипо носле. Ако беше Пехливанов, той веднага щеше да познае момичето, което спускаше конеца с намотаната хартия. Очите му сиви, замислени, а раменете му малко накривени на едната страна. Като че ли главата си държеше наведена към рамото. То махаше дългите си крака и гледаше третия кран, за разлика от другите два, монтиран върху масивна желязна опора, с хобот в небето. Хоботът се въртеше и се кланяше на вагоните. Кабината се издигаше и се връщаше по железните релси, дърпана и спускана от металическите въжета. В стаичката на отдел „Движение“ двама души умираха от скука, без да намират сили да си кажат нещо. Жегата ги беше напекла и от лицата им течеше пот. „Руен се пот от лицата им лееше“ — спомни си някакъв стих Викентий и се изсмя високо: ха-ха-ха! Момичето обърна глава и го видя. Лицето на Викентий замръзна като антична маска. Играеше един от вечните си номера. Той тръгна към пейката с онова велико хладнокръвие, познато само на хората, израснали сред изключителни изпитания.

— Човек може да си помисли — започна той, като сочеше отдел „Движение“, — че хората тук не работят, а си играят на началник-влак, началник-смяна, началник-спирач…

Той дръпна желязната стрелка, до която стоеше.

Човекът, който спеше на бюрото отсреща, но изглежда, че съвсем не спеше, му изсвири и го заплаши с пръст. Викентий върна стрелката обратно.

В това време крановете вече се връщаха. Връщаше се и локомотивчето, свирейки сърдито. Сред гората това беше поетично, смешно, недостоверно. Най-недостоверната гара, която беше виждал Викентий.

Ружа си мълчеше, изместила погледа си встрани, не че нещо я привличаше, просто искаше да покаже пренебрежителното си отношение към Агнеца, но в цялото й същество все пак се чувствуваше известно напрежение от приближаването му. Той застана пред нея и я погледна в очите. Тя си стоеше в застиналата поза, нямаше го, нямаше го стария лъв Викентий в съзнанието й. Викентий прочете за един миг душевното й състояние и придоби още по-голяма увереност в себе си.

— Руже, аз съм тук.

Ружа не му отговори, загледа се още по-упорито в пространството.

— Какво виждаш там? — усмихна се мерзко опитният инквизитор.

— Втората ти природа.

— Нима? — трепна артистично Агнеца.

Той пристъпи още една крачка и сложи ръка на главата й:

— Ако не се лъжа, ти си сърдита.

Още в подбора на думите се отгатваше гъвкавият характер на Викентий, пробивната му сила. Ружа вечно се укоряваше, че не може да му противостои, обвиняваше родителите си, че са я създали само от чисти тонове и полусенките й отбягват. Човекът е в полусенките. Като Викентий. Той израстваше в очите й с необикновена сила. Сам не съзнаваше поразяващото си впечатление. Но инстинктът му подсказваше, че дори сега, при цялата вътрешна напрегнатост и опит за съпротива от страна на Ружа, при изработения модел на поведение, той имаше предимството. Продължаваше да държи ръката си върху най-гъстата и топла коса на земята.

— Махни я — отмести Ружа ръката му.

— Значи си ми страшно сърдита.

— Слабо е да се каже — проговори най-сетне Ружа и усети, че половината от позициите са вече предадени.

Той седна, като внимателно нагласи чантата до себе си, като че ли кой знае какво имаше в нея. Но й отдели доста грижи, обмисляйки тактиката си в следващите няколко минути.

— Значи, стигнахме дотук — отрони той.

В гласа му прозвуча страхотно отчаяние.

— Какво искаш, Викентий? — предаде първия форт Ружа. — Ти правиш всичко.

Вътре в себе си Викентий се усмихна тържествуващо. Той предвкусваше — за кой ли път — спечелената победа.

— Но аз съм винаги в ажур.

— Ха! — възкликна изкуствено Ружа, мъчейки се да му нанесе някакви поражения със средствата на иронията.

— Не ми се надсмивай, не е човешко — продължи в отчаяната интонация Викентий. — Сигурно изпитваш голямо удоволствие, когато ме обиждаш.

Ружа подскочи на мястото си.

— Викентий, защо извърташ нещата?

Идеше й да му плесне един. Но той се наведе смирено към гърдите й, изхлипа и после избърса очите си. Всичко беше неуловимото изкуство да се изплъзва. В опита си да го задържи, Ружа направи фатална грешка.

— И днес ти прощавам, но да знаеш, че е за последен път.

Те станаха, Викентий въздъхна, а Ружа, като продължение на примирението даде някакъв последен отпор във вид на кротък укор. Тя погледна часовника си:

— Чакам те половин час. И аз имам основания да се съмнявам.

Викентий изпадна в дълбок размисъл пред категоричната изповед, засегнала издъно стабилното му сърце.

— Работата е в часовника — заекна Викентий, обичайки да задълбочава тези драматични състояния.

Работата съвсем не беше в часовника. Часовникът си работеше добре, беше марка „Пальот“, упорит като руски мужик, но Викентий го връщаше редовно назад, защото закъсняваше и защото по душа си беше въжеиграч.

И сега си го прояви, невинният му глас затрептя в обедната горещина и измести разговора.

— Ружо, искам да ти кажа нещо.

Той се спря. В главата му нямаше нищо и бързаше да го намисли. Ружа мълчеше, брадичката й потрепваше. Викентий не можа да издържи, грабна един камък и почна да го вдига с лявата си ръка, разбирате ли, той беше отгоре на всичко и левак, изобщо в него всичко си беше наопаки, почна да го вдига, като си броеше. Ружа го следеше внимателно, усещайки душевната буря под изчервения врат. Той го прави така, докато коленете му затрепериха.

— Петдесет… — извика Викентий. — Нов рекорд. Ружо, разбираш ли какво става?

Тогава Ружа се засегна, хвърли чантата на земята и каза:

— Аз пък ще изиграя Адажиото.

Викентий застана самонадеяно. Тя се понесе върху дългите си крака. Толкова се увлече в адажиото, че хвърли обущата си и почна да играе по чорапи. Чорапите й почерняха от въглищния пръх. От влакчето някой изръкопляска — машинистът. Ружа се разгорещи още повече, като мираж прелиташе пред ококорените очи на Викентий. Културизмът му се видя тъп и безсмислен.

Тя спря задъхана, каза му, без да сдържа нежния си изблик:

— А пък аз няма да стана балерина.

От нейна страна това прозвуча много пожертвувателно.

Но Агнеца, направил мили очи, запита елегично:

— Защо?

Беше чисто лицемерие.

С цялата откровеност на честната си натура Ружа избухна:

— Защото не искам да ти причиня мъка. Аз съм гениална, разбираш ли?

— Да, слепоочията ми бият.

— Миличкият — изрече Ружа, целуна брадичката му, взе си чантата, отупа я о коляното и погледна часовника.

— Ще закъснеем.

Викентий подтичваше след нея, мислейки с превъзходство: колко е наивна… колко е наивна…