Фазил Искандер
Сандро от Чегем (1)

Чичо Сандро, княгинята и богатият арменец

Чичо Сандро е близо на осемдесет години, така че даже и според абхазките понятия смело можем да го наречем стар човек. А ако се вземе пред вид, че много пъти са се опитвали да го убият на младини, пък и не само на младини, може да се каже, че на него просто му е вървяло.

Първия път той получил куршум от някакъв млад негодник, както винаги го наричаше самият той. Получил куршума, когато затягал подпругата на коня си, преди да напусне княжеския дом.

Работата е там, че тогава бил любовник на княгинята и стърчал денем и нощем при нея. Благодарение на забележителните си рицарски достойнства по това време той бил пръв и даже единствен неин любовник.

Младият негодник също бил влюбен в княгинята и също стърчал денонощно при нея, изглежда, с правата на съсед или на далечен роднина по мъжова линия. Но по думите на чичо Сандро той нямал толкова забележителни рицарски достойнства, както самият чичо Сандро. Пък може и да е имал, но не намирал сгода да ги покаже с дела, защото княгинята била безумно влюбена в чичо Сандро.

Все пак онзи се надявал на нещо и затова не се отделял нито крачка от дома на княгинята или дори от самата княгиня, когато тя позволявала това. Може би тя не го пъдила, защото поджегвал чичо Сандро към все нови и нови любовни подвизи. А може да го е държала при себе си, в случай че чичо Сандро внезапно излезе от строя. Кой я знае.

Тази княгиня била по произход сванка^[1]. Възможно е тъкмо това да обяснява някои нейни любовни странности. Към достойнствата на прекрасната й външност (чичо Сандро разправяше, че била бяла като мляко) необходимо е според мен да добавим, че отлично яздела кон, стреляла нелошо, а при нужда можела и биволица да издои.

Казвам това, понеже доенето на биволица е трудно, за такова нещо човек трябва да има здрави пръсти. Така че въпросът за някаква изнеженост, инфантилност или физическо израждане отпада от само себе си, въпреки че тя била чистокръвна потомка на свански князе.

Чичо Сандро разправяше, че в интимни минути понякога тази амазонка обичала да поощипе своя любимец, но той търпял и нито веднъж не извикал, защото бил истински рицар.

Подозирам, че мъж й, мирен абхазки княз, е трябвало да понася и по-груби форми от проявите на деспотичния й темперамент и той за всеки случай е гледал да стои по-настрана.

По едно време младият негодник се мъчил да си осигури подкрепата му, така че най-вероятно е да е бил негов роднина, а не съсед. Но малко полза имало от това, макар че и мъжът доста често стърчал в къщи. Но, разбира се, не толкова често както чичо Сандро, защото бил страстен ловец на турове, а това занимание изисква енергия и многоседмични походи.

Може би е считал за потребно през време на продължителните му ловни отлъчвания в къщи да се навърта някой пъргав, храбър млад човек, който би могъл да забавлява княгинята, да посреща гости, а ако се наложи, и да защити честта на дома. Такъв именно млад човек бил по онова време чичо Сандро. Така че мъжът на княгинята, според думите на чичо Сандро, го обичал не по-малко от самата княгиня. Ето защо по повод интригите на младия негодник той му казал веднъж и завинаги:

— Не ме намесвайте във вашите работи.

Възможно е след такива думи този безимен млад негодник да се е почувствувал дотолкова самотен и сиротен, че не намерил друг изход, освен да стреля в чичо Сандро.

Във всеки случай такива били обстоятелствата до същия този ден, когато чичо Сандро бодро притягал подпругата на коня си, а неутешимият съперник унило стоял насред двора и в главата му дозрявало лекомисленото дори за онези времена решение да стреля в чичо Сандро.

И тъкмо бил притегнал предната подпруга на коня си, другият го повикал. Чичо Сандро се обърнал и онзи стрелял.

— … твойта мама! — викнал му чичо Сандро в яда си. — Лъжеш се, че с един куршум ще ме повалиш! Стреляй още!

Но дотичали вече хората на княгинята, а и тя самата изскочила на терасата.

Подхванали чичо Сандро, а той продължавал още известно време да псува с куршум в корема, сетне вече паднал.

Отначало го настанили в дома на княгинята, но после това станало неприлично и след няколко дни роднините му го отнесли на носилка в къщи. Княгинята отишла подире му и прекарвала до леглото му по цели дни и нощи, което не било малка чест, тъй като баща му, макар и доста заможен, бил обикновен селянин.

Чичо Сандро станал много зле, защото турският пищов на онзи млад негодник бил зареден едва ли не с парчета от раздробено котле. За спасяване на живота му докарали от града прочут по онова време доктор, който му направил операция и го лекувал близо два месеца. За всеки ден лекуване вземал по един овен, та сетне бащата казвал за чичо Сандро, че този пръч му излязъл шестдесет овни.

Не се знае още колко щяло да трае лечението, ако веднъж бащата на чичо Сандро не се върнал от къра по никое време. Строшила се била мотиката му и той дошъл за друга. Като влязъл в двора, видял, че докторът преспокойно си спи под сянката на ореха, вместо да лекува сина му или поне да му приготовлява лекарства. „Така е, овните му пасат и трупат лой за него, а през това време той спи“ — помислил си старецът и влязъл в къщи.

Надникнал в стаята на чичо Сандро и още повече се зачудил, защото чичо Сандро спял, и при това не сам. Дори за милосърдна сестра от княжески произход това било прекалено. Старецът се разсърдил най-много за това, защото не знаел през кой от тези шестдесет дни тя се намърдала в леглото при него, първа се досетила, че той е оздравял или поне, че му е нужно да смени процедурата. Да бе узнал това по-рано, поне десетина овни по-малко щеше да даде на този безделник. Така или иначе, той разбутал княгинята.

— Ставай, княгиньо, князът те чака вън! — рекъл той.

— Като че съм задрямала, докато пъдех мухите от него — въздъхнала тя, като се протягала и надигала.

— Да, да, изпод одеялото — тръснал старецът и излязъл от стаята.

Тук чичо Сандро, който се преструвал на заспал и бил готов още да се преструва, не издържал. Прихнал да се смее. Княгинята също се разсмяла, защото, като истинска патрицианка, макар и от високопланински произход, тя не била твърде смутена.

Същия ден докторът с полагаемите му се овни бил отправен за града, а княгинята гостувала още няколко дни в къщата на чичо Сандро и на заминаване княжески дарила сестрите му с коприни и мъниста. Така че всички, разбира се, останали доволни, всички освен младия негодник. След своя злополучен изстрел той окончателно осиротял, защото княгинята била в дома на чичо Сандро, а той при всичкото си нахалство по никой начин не можел да се покаже там. Нещо повече. Принуден бил съвсем да напусне нашите места. Разбира се, той се криел не толкова от възмездието на закона, колкото от куршума на един от роднините на чичо Сандро. Така че, ако в дома на княгинята той все пак можел да се надява на някакъв случай, за да докаже своите още по-забележителни рицарски способности, ако, разбира се, е имал такива, то сега му се наложило да страда отдалече. Освен този случай в живота на чичо Сандро имало и много други, когато са могли да го убият или поне да го ранят. Могли са да го убият през време на гражданската война с меншевиките, ако бил взел участие в нея. Нещо повече, могли са да го убият дори той и да не е вземал участие в нея.

Тъкмо тук му е мястото да разкажа едно негово приключение, характерно, според мен, за смутното време на меншевиките.

Веднъж чичо Сандро се връщал в къщи от някакъв гуляй. Неусетно нощта го сварила на път. Времето било опасно, наоколо сновели меншевишки отряди и той решил да помоли за пренощуване под някой от най-близките покриви. Спомнил си, че наблизо живеел един богат арменец. Чичо Сандро бил познат малко с него. На времето си този арменец избягал от клането в Турция. Тук почнал да отглежда високосортови тютюни и ги продавал на трапезундските и батумските търговци, които му плащали, по думите на чичо Сандро, с чисто злато.

И ето приближил той до портата на къщата и викнал със своя силен глас:

— Ей, стопанино!

Никой не му отговорил. Той само забелязал, че светлината в кухнята угаснала, а прозорците затворили отвътре с дървените капаци. Още веднъж викнал, но никой не му отговорил. Тогава той се навел, отворил си портата и влязъл в двора.

— Не се приближавай, ще стрелям! — чул той не много сигурния глас на домакина.

„Лоши времена — помислил чичо Сандро, — щом и този тютюнар е грабнал оръжието.“

— Откога си взел да стреляш по гостите си? — викнал чичо Сандро, като се вардел от кучето, което излязло насреща му.

Той чувал как от кухнята долитали женски гласове и гласът на самия стопанин. Види се, там заседавал военен съвет.

— А не си ли меншевик? — попитал най-после стопанинът, а гласът му сякаш молел чичо Сандро да не е меншевик или поне да се нарече някак иначе.

— Не — гордо казал чичо Сандро, — аз съм си аз, Сандро от Чегем.

— А защо не ти познах гласа? — попитал стопанинът.

— От уплаха — обяснил чичо Сандро.

Вратата на кухнята се открехнала внимателно и оттам излязъл старец с пушка. Той се приближил до чичо Сандро и като се уверил напълно, че е той, отпъдил кучето. Чичо Сандро се спешил, стопанинът вързал коня му за една ябълка и двамата влезли в кухнята. Чичо Сандро веднага забелязал, че домакинът и семейството му са зарадвани, макар че истинската причина за тази радост разбрал доста по-късно. Ала тогава я взел за чиста монета, тъй да се каже, за скромна дан на благодарност заради неговите рицарски подвизи и това му било приятно. Между впрочем семейството на домакина се състояло от жена му, тъща му и две малолетни деца — момче и момиче.

В чест на чичо Сандро домакинът пратил момчето си да заколи един овен, донесъл вино и макар от приличие гостът да се опитал да го възпре от кръвопролитието, всичко било направено, както се полага. Чичо Сандро бил радостен, че спрял своя избор на тая къща и че не му изменил неговият едва зараждащ се тогава усет за възможностите на гостоприемството у малко познати хора. Впоследствие чрез непрестанни упражнения той развил този усет до степен на абсолютен слух, което отчасти му позволявало да стане и прочут из нашите краища тамада, тъй да се каже, най-веселото и в същото време най-скръбното светило на небосклона на сватбените и панихидни пирове.

Като опитал виното, чичо Сандро се убедил, че богатият арменец вече се е научил да прави хубаво вино, макар и да не се бил научил още да защищава както трябва своя дом. „Нищо — помислил си чичо Сандро, — по нашите краища човек на всичко се научава.“ Така седели те, дорде минало полунощ, край горящото огнище, богатата трапеза и домакинът през цялото време насочвал разговора към подвизите на чичо Сандро, и чичо Сандро, без да се противи, с удоволствие вървял в тази посока, така че техният разговор на трапезата бил оживен и поучителен. Между другото чичо Сандро му разказал един знаменит случай от своя живот, когато със силата на гласа си контузил някакъв конник, като че със самата звукова вълна го одухал от коня.

— По това време — добавяше той, като ми разказваше приключението с богатия арменец, — по това време имах такъв глас, че ако викнех неочаквано в тъмното, конникът понякога падаше от коня, макар понякога и да не падаше.

— От какво е зависело това? — опитах се да уточня.

— От кръвта — уверено поясни той, — лошата кръв от страх се съсирва като мляко и човек пада мъртъв, макар и да не умира.

Но да минем по-нататък. Разговорът и виното мирно се леели, дървата в огнището пращели и чичо Сандро бил напълно доволен. Наистина сторило му се малко чудничко, дето домакинът не отпраща децата и тъщата да си лягат, защото стопанката му отлично могла и сама да се оправи с прислужването на трапезата. Но после решил, че за децата ще бъде от полза да слушат разказите за неговите подвизи, пък и не всеки ден се отбива при тях такъв гост като чичо Сандро от Чегем.

Но тук отново залаяло кучето и домакинът погледнал чичо Сандро, а чичо Сандро домакина.

— Ей, стопанино! — донесло се откъм двора.

Чичо Сандро се ослушал и по местенето и лая на кучето определил, че то лае поне по пет-шест души.

— Меншевики — пошепнал домакинът и с надежда погледнал, чичо Сандро.

На чичо Сандро това не му харесало, но вече го било срам да отстъпва.

— Ще опитам с гласа си — казал той, — ако не помогне, ще се браним.

— Ей, стопанино! — отново се чул през кучешкото лаене нечий глас. — Излез, че да не стане по-лошо!

— Махнете се от вратата — заповядал чичо Сандро, — ей сега ще почнат да стрелят в нея. Отначало меншевиките стрелят във вратата — пояснил той известни особености от тактиката на меншевиките.

Едва изрекъл той това и — пат, пат, пат! — ударили куршуми по вратата и пръснали трески в кухнята.

Сега и трите жени заплакали, а тъщата на богатия арменец дори занареждала съвсем като нашите жени на погребение.

— А бе защо вратата ти не е от кестен? — учудил се чичо Сандро, като видял, че вратата никак не я бива.

— О, аллах! — възкликнал домакинът. — Аз от тютюн разбирам, а тези работи не ги знам.

Той съвсем се объркал. Държал своята стара кремъклийка, според думите на чичо Сандро, като овчарска гега. „Поне една хубава пушка да беше донесъл от Турция“ — помислил чичо Сандро с раздразнение. Той разбрал, че от страна на този тютюнар не може да очаква никаква помощ.

— За къде води тази врата? — попитал чичо Сандро, като кимнал към другата врата на кухнята.

— За килера — рекъл домакинът.

— Сега ще викам — съобщил чичо Сандро, — нека жените и децата влязат в килера, иначе с плача си ще ми развалят вика.

Домакинът пуснал в килера семейството си и вече се канел и той да влезе там, та никой да не пречи на чичо Сандро, но чичо Сандро го спрял. Заповядал му да стои до един от затворените прозорци, а той пристъпил до другия, като държал заредена пушката си.

— Отвори, стопанино, че по-лошо ще стане! — завикали меншевиките и отново започнали да стрелят във вратата и вратата пак почнала да пръска трески.

Една треска ударила чичо Сандро по бузата и се впила в нея като кърлеж. Чичо Сандро я изтръгнал и се разсърдил на богатия арменец.

— Поне дъбова да я беше направил — казал той, — щом като в Турция не сте и чували за врати от кестен.

— Не ги зная тия работи и не искам да ги зная — занареждал богатият арменец, — аз искам да продавам тютюн на трапезундските и батумските търговци, повече не искам.

Но тук чичо Сандро поел дълбоко въздух и заревал със своя невероятен глас.

— Ей, вие! — викнал той. — Имам пълен патрондаш и ще защищавам къщата, пазете се!

С тези думи той лекичко открехнал капака на прозореца и надникнал в двора. Луната греела, но отначало чичо Сандро нищо не забелязал. После се взрял в черната сянка на ореха и разбрал, че те се крият там. Учудил се, дето веднага не са влезли в къщата на богатия арменец, понеже от него не можело да се страхуват, но сетне се досетил, че те са забелязали чуждия кон, привързан за ябълката, и са решили да почакат.

Ясно, те се съвещавали, обсъждайки неговото страшно предупреждение. „Може пък да се махнат — помислил той. — Само дано не задигнат коня ми“ — изведнъж му дошло на ум и той замрял до прозореца, взирайки се в онези, които стоели в сянката на ореха.

— Какво, изпопадаха ли от конете си? — запитал старият тютюнар. Той нямал никакво доверие на меншевиките и затова не се решавал да открехне капака и да надникне.

— Откъде ще имат коне тези ендурски голтаци? — промърморил чичо Сандро, като продължавал своите наблюдения.

В ония времена той смятал, че всички меншевики имат ендурски произход. Естествено знаел, че при тях има и разни местни мекерета, но истинската родина на меншевизма, истинското осило, истинското идейно котило според него се намирало в Ендурск.

Тук чичо Сандро забелязал, че един от тези нехранимайковци притичал през двора и се опрял в сянката на ябълката до неговия кон. Чичо Сандро не видял какво прави той там, понеже онзи стоял зад коня. Все пак това не му харесало.

— Ей — викнал той, — това е моят кон! — С гласа си той дал да се разбере, че викащият и домакинът съвсем не са едно и също лице.

— А ти да не си Ной Жордания? — отговорил онзи, дето бил до коня, и бъркал, както сега се досетил чичо Сандро, в неговата пътна торба.

И макар торбата да била празна, на чичо Сандро това никак не харесало. Защото, щом някой бърка в твоята торба, това значи, че той не се бои от теб, а щом не се бои, значи, може да те убие.

— Аз съм Сандро от Чегем! — гордо се провикнал чичо Сандро и дотолкова му се прищяло да свали главата на този момък с изстрел от пушката си, че едва се стърпял. Знаел, че ако повали един или двама, другите ще избягат, но после ще пристигнат цял отряд и ще направят бели.

— Ние ще те убием заедно с домакина, ако не отворите — рекъл онзи, като продължавал да тършува в торбата му.

— Ако ме убиете, за мене ще отмъсти Шчашчико! — гордо викнал чичо Сандро.

Като чули това, онези, дето стояли в сянката на ореха, си поговорили малко и повикали назад оногова, който стоял при коня. Чичо Сандро помислил, че слуховете за прочутия Шчашчико са стигнали чак до Ендурск.

— А какъв ти се пада? — чул той.

— Първи братовчед — отвърнал чичо Сандро, макар Шчашчико да му бил много далечен роднина.

Шчашчико бил прочут абхазки абрек^[2] и струвал горе-долу колкото сто меншевики, както ми разясни чичо Сандро.

— Нека отвори, злато няма да дирим! — извикал един от тях.

— И без това злато няма — трепнал старият тютюнар.

— Че какъв богат тютюнар си, щом нямаш злато? — учудил се чичо Сандро.

— Взеха го вече! — креснал нервно старият тютюнар, хвърлил своята кремъклийка и взел да се удря по главата.

— Вие сте взели вече златото! — викнал чичо Сандро сърдито.

Тук меншевиките захванали да крещят нещо всички заедно, така че не могло да се разбере какво говорели.

— Нека говори един от вас — викнал чичо Сандро, — не сме на пазара!

— Не, сме ние, друг отряд е взел златото! — провикнал се един от меншевиките с обиден глас.

— Тогава какво искате? — зачудил се чичо Сандро.

— Ще вземем малко добитък, щом си брат на Шчашчико — отговорил един от тях.

— Какво ще кажеш, да ги пускаме ли? — попитал чичо Сандро, защото не му се щяло да рискува живота си заради този тютюнар, още повече, че вратата му се прошивала от куршумите като тиква.

— Нека дойдат, нека грабят — махнал с ръка старият тютюнар, — все едно, ще се махна оттук.

И чичо Сандро отворил вратата и със заредена пушка излязъл от къщата. Меншевиките също излезли от сянката и тръгнали насреща му, като не сваляли очи от него. Те били шестима заедно с писаря на това село, който леко повдигнал рамене, когато чичо Сандро го погледнал. Дигнал рамене в смисъл, че те го принудили да се занимава с тази неприятна работа.

Като се оглеждали плахо, меншевиките влезли в кухнята. По това как тутакси се загледали в трапезата, чичо Сандро разбрал, че тези дрипльовци не всеки ден обядват и още повече започнал да ги презира, макар и да не показал това.

— А тази врата къде води? — попитал най-старият от тях. Той бил с офицерска форма, макар и без пагони.

— Там е килерът — казал домакинът.

— Там има някой — рекъл един от меншевиките и насочил пушката си към вратата.

— Там е семейството ми — казал старият арменец.

Тъща му леко завила, показвайки, че е жена.

— Нека излязат — рекъл старшият.

Домакинът закуцукал до килера и започнал да ги придумва по арменски да излязат. Ала те взели да отказват и всякак да се опират. Чичо Сандро разбирал добре арменски, затова подсказал на домакина как да ги изтири оттам.

— Кажи им, че трябва да приготвят храна на войниците и да не се страхуват — подсказал му той на турски.

Домакинът им казал за храната и те наистина изскочили и застанали до вратата. Един от войниците взел лампата и надникнал в килера, за да разбере дали няма там въоръжени мъже. Въоръжени мъже не се намерили и меншевиките малко се поуспокоили.

Тъщата на домакина турила в огъня нови цепеници и взела да мие котела, та да свари в него останалото от овена. Щом се заловила да готви, тя престанала да се страхува от войниците и почнала да ги ругае, разбира се, на арменски.

— Сядайте на трапезата — рекъл чичо Сандро, — а пушките си оставете в ъгъла.

На меншевиките много им се искало да седнат на трапезата, но да оставят пушките си, не им се искало. От домакина не се страхували, но вече разбрали, че с чичо Сандро трябва да бъдат нащрек.

— Но и ти остави своята пушка — рекъл старшият.

— Вие сте гости, вие първи трябва да сторите това — разяснил чичо Сандро най-простия етикет на невежия ръководител на войниците.

— Но и ти си гост — опитал се онзи да спори.

Обаче в такива случаи да се опори с чичо Сандро, било още тогава безполезна работа.

— Аз пръв дойдох, значи, съм гост по отношение на домакина, а вие дойдохте след мен, значи, вие сте гости по отношение на мен — довършил го окончателно той, като показал на този простак как трябва да се държи в прилична къща, преди да седне на една хубава трапеза.

Сега старшият напълно разбрал, че чичо Сандро не е прост човек и пръв оставил пушката си в ъгъла. Последвали го и останалите освен писаря, понеже той нямал никаква пушка. Чичо Сандро турил своята пушка отделно в другия ъгъл на кухнята. Кремъклийката на домакина се търкаляла до прозореца. На нея никой не обърнал внимание.

И ето седнали те заедно с чичо Сандро на трапезата един срещу друг, готови всеки миг да се спуснат за своите пушки, разбирайки, че главното е да не позволиш да те изпреварят. Между нас казано, в джеба си чичо Сандро имал и пистолет, но той се преструвал, че сега е без оръжие.

— Обикновено — прекъсна на това място разказа си чичо Сандро, — преди да вляза в някоя къща, дето можеше да има опасност, аз скривах някъде наблизо пушката си или запасния си пистолет. Но тук нищо не скрих, защото това беше един мирен арменец.

— Ами защо сте крили оръжието си? — попитах аз, като знаех, че той чака този въпрос.

— Че как иначе? — хитро се усмихна той. — Ако някой те е нападнал неочаквано и те е разоръжил, по-добър начин от този няма. Той заминава с твоето оръжие, той тържествува, той е изгубил контрола над себе си и тогава ти го настигаш, вземаш си от него твоето оръжие и всичко, което има той. Разбираш ли?

— Разбирам — казах аз, — ами ако и той си е скрил оръжието и после ви настигне и си вземе назад своето оръжие и вашето оръжие, и всичко, което имате?

— Това не би могло да стане — рече чичо Сандро уверено.

— Защо? — попитах аз.

— Защото това беше мой секрет — отвърна той и победоносно поглади посребрените си мустаци, — разкривам го пред теб, защото ти не само моите секрети, но дори и твоите си не можеш да използуваш.

След това малко лирично отстъпление той продължи своя разказ.

С една дума, те прекарали на трапезата остатъка от нощта — пили вино и дояждали овена. Вдигали тостове за щастливи старини на домакина, за бъдещето на неговите деца. Пили, като поглеждали към пушките, за цветуща Абхазия, Грузия, Армения и за свободна федерация на закавказките републики, разбира се, под ръководството, на Ной Жордания.

На разсъмване старшият поблагодарил на домакина за гощавката и казал, че трябва да уредят работата защото на тях им е време да тръгват. С тези думи той извадил от джеба си хартийка, дето било записано колко дребен и едър рогат добитък има домакинът. Когато офицерът извадил хартийката, чичо Сандро погледнал писаря така, че онзи се свил.

— Аз потвърдих, че Шчашчико е твой братовчед — рекъл му писарят полугласно на абхазки.

— Мълчи, красто — отвърнал му чичо Сандро презрително.

— Ти не си в твоя Чегем — озъбил му се писарят, явно станал по-смел от пиенето.

— За да смачка човек една жаба, не е необходимо да ходи чак в Чегем — рекъл чичо Сандро и така изгледал писаря, че онзи веднага изтрезнял и си прехапал езика.

Ръководителят на отряда дълго се пазарил с домакина, но най-после се споразумели старецът да му даде двадесет овци и три вола.

— Не, аз няма да остана тук, ще ида в Батум — мърморел старецът с подвикване.

— Батум ще бъде същото — честно обещал онзи, дето бил с офицерската форма, но без пагони.

— Турците ни клаха, защото сме арменци, а вие защо? — подпитвал старецът.

— За нас всички нации са равни — важно му отвърнал старшият, — това е помощ за населението, а не грабеж.

После всички станали от трапезата, взели си пушките и заедно излезли на двора. Било ранно утро и в къщата на стареца все още спели.

— Ще замина, ще замина, ще замина — мърморел старият тютюнар, докато отивали към животинския двор.

Продължавайки да псува и да проклина шейтанското равенство, старият тютюнар извел от обора воловете. Това били яки и породисти волове. На чичо Сандро му домъчняло, че се налагало такива хубави волове да се дават на тези шайкаджии. Той забелязал, че в обора стои вързан още един вол. „С един вол оран не се оре“ — помислил чичо Сандро, като съчувствувал на домакина. После си спомнил, че самият той наскоро изгубил на зарове един вол и помрачнял. Дългът все още висял над неговата чест и понякога му пречел да се весели.

Ръководителят на отряда се договорил с домакина, че няма да избират овцете, а направо ще отброят първите двадесет брави, които излязат от кошарата. Плетът изпращял, писарят се прехвърлил в кошарата и започнал да изкарва овце. Когато изкарали овцете на двора, оказало се, че между тях има една куца, която едва-едва се влачела.

— Брак — рекъл ръководителят на отряда.

— О, аллах! — замолил се тютюнарят. — Нали се уговорихме, да не съм изпъждал аз овцете.

— Но тя не ще може да стигне — замислил се ръководителят.

— Че мен какво ме интересува! — извикал домакинът. — Нека някой от твоите хора я вземе на рамене.

— Дяволите да я вземат — казали войниците, — освен това може и да е заразна.

— Какво ме интересува — повторил домакинът, като затварял кошарата и с това показвал, че пазарлъкът е свършен.

— Дайте я на мене — не издържал тук писарят и се обърнал към ръководителя, — щом на вас не ви трябва.

— От мен да мине, вземай! — рекъл онзи.

Той се радвал, че така няма да стане нужда да принуждава войниците, защото се страхувал, че те не ще му се подчинят и него ще го е срам пред чичо Сандро.

Писарят с алчна радост хванал болната овца, метнал я на раменете си и тръгнал да излиза на пътя. „Като куче, което е получило своя кокал“ — помислил чичо Сандро, като го гледал.

— Краста към крастата тегли — рекъл той, когато писарят минавал покрай него.

Писарят не отговорил нищо, но нарочно, за да ядоса чичо Сандро, прешляпал покрай него през калта, ликувайки предпазливо под тежестта на плячката си. Но щом се отдалечил малко, болната овца извила шия, изгледала кошарата и така жално заблеяла, че на чичо Сандро му прилошало. После, когато войниците подкарали подир писаря останалите овце, болната овца се успокоила. Обаче чичо Сандро знаел, че когато писарят завие към своята къща, а войниците отминат по-нататък, тя пак ще почне да блее, и на него му било жално за тази нещастна овца, за този стар тютюнджия и за самия него си.

Когато меншевиките изчезнали от погледа, чичо Сандро, без да гледа домакина, рекъл:

— Все едно, те няма да те оставят на мира, дай ми този вол…

Домакинът изгледал чичо Сандро и мълчаливо започнал да се удря по главата. На чичо Сандро му било неприятно да говори на домакина за вола, но този проклет писар с болната овца съвсем го довършил.

— Вземай, всичко вземай, аз няма да остана нито ден тука! — закрещял най-после домакинът, като продължавал да се бъхти по главата, сякаш изпълнявал мрачния обред шахсей-вахсюей^[3].

— Не — рекъл чичо Сандро, като сдържал риданията си, — ще взема само вола, дължа го на един човек.

С тези думи той влязъл в обора и взел да отвързва вола.

— Всичко вземай! — закрещял подире му старият тютюнар. — Само въжето ми остави!

— Че защо ти е въжето? — учудил се чичо Сандро.

— Искам да се обеся! — извикал му весело старият тютюнар.

Не се харесала на чичо Сандро неговата веселост и той започнал да укорява стария тютюнар за малодушието му, като му напомнял, че има семейство и деца.

— В Батум, в Батум ще отида — ломотел старият тютюнар, без да го слуша вече.

— Чувай — казал чичо Сандро вразумително, — ако тръгнеш самичък, десет пъти ще те ограбят по пътя. Давам ти думата на Сандро от Чегем, че ще те изпратя до самия параход, обади ми само когато се наканиш да тръгваш.

С тези думи той ударил вола така, че да тръгне напред по пътя, а чичо Сандро се върнал в двора и отишъл при коня си. Бързо стегнал подпругата и вече искал да го възседне, когато си спомнил, че онзи войник бъркал в торбата му. „Може да е пъхнал някоя бомба“ — помислил той, тикнал ръка в торбата и бързо я претършувал. Тя била празна. Чичо Сандро се метнал на коня и излязъл от двора. Волът бавно вървял пред него покрай имението на стария тютюнар. Догонвайки го, чичо Сандро не се стърпял и се обърнал да види домакина. Наведен над плета, старият тютюнар грижливо оправял разбутаните пръти на обора, сякаш през тази дупка било изтекло цялото му богатство.

Чичо Сандро изпълнил своето обещание. След около два месеца старият тютюнар продал всичко, което още могло да се продаде, наел колар и потеглил за града. Чичо Сандро го придружил на кон до самото пристанище. Гледайки жалката покъщнина на преселника, никой не би повярвал, че това е някогашният богат арменец, доставчикът на високосортови тютюни на трапезундските и батумски търговци.

— Ако вратата беше от кестен, можеше все някак да се съпротивляваш — припомнил чичо Сандро на прощаване.

— Не искам и да слушам за това — махнал с ръка старият тютюнар.

Така се разделили те завинаги и чичо Сандро повече не го срещнал по нашите краища.