Марк Твен
Легендата на „Капитолийската Венера“

Глава I
Сцената представлява ателието на един скулптор в Рим

— О, Джордж, така те обичам!

— Миличката ми Мери, знам това — но защо баща ти е така непреклонен?

— Джордж, той е добър човек, но за него изкуството е лудост — той разбира само от бакалски стоки. Смята, че ще ме оставиш да гладувам.

— По дяволите мъдростта му — тя мирише на вдъхновение. Защо не съм някакъв безмилостен бакалин, който умее да печели пари, вместо надарен от божествата скулптор, който няма какво да яде?

— Не се отчайвай, скъпи Джордж — всичките му предразсъдъци ще изчезнат веднага щом спечелиш петдесет хиляди до…

— Петдесет хиляди дяволи! Детенце, аз съм закъснял с наема си!

Глава II
Сцената представлява жилище в Рим

— Уважаеми господине, безсмислено е да се приказва. Нямам нищо против вас, но не мога да позволя на дъщеря си да се ожени за една смес от любов, изкуство и глад — предполагам, че не можете да й предложите нищо друго.

— Господине, аз съм беден, признавам ви. Но нима славата не е нищо? Почитаемият Белами Фудъл от Арканзас казва, че новата ми статуя, представляваща Америка, е много сполучлива скулптура и предрича с доволство, че я един ден името ми ще стане знаменито.

— Глупости! Какво разбира това арканзаско магаре от тези работи? Славата е нищо. Онова, което има значение, е пазарната цена на вашето мраморно плашило. На вас ви трябваха шест месеца, за да го издялате, а не можете да си го продадете и за сто долара. Не, господине! Покажете ми петдесет хиляди долара и тогава ще имате дъщеря ми — в противен случай тя ще се омъжи за младия Симпър. Имате точно шест месеца, в които да съберете парите. Довиждане, господине.

— Уви! Клетникът аз!

Глава III
Сцената представлява ателието

— О, Джон, приятелю от детинство, аз съм най-нещастният човек.

— Ти си простак!

— Не ми е останало да обичам нищо, освен клетата ми статуя… Виж, дори и на нейния студен мраморен лик не личи съчувствие към мен — така красива и така безсърдечна!

— Ти си глупак.

— О, Джон!

— О, глупости! Не каза ли, че имаш шест месеца, през които да събереш парите?

— Не се подигравай на мъките ми, Джон! Дори и шест века да имах, каква би била ползата? Как би могло това да помогне на един беден нещастник без име, без приятели?

— Идиот! Страхливец! Бебе! Цели шест месеца, през които да събереш парите… а и пет ще са достатъчни!

— Да не си луд!

— Шест месеца — това е предостатъчно. Остави тази работа на мене. Аз ще намеря парите.

— Какво искаш да кажеш, Джон? Как, за бога, ще можеш да намериш такава огромна сума за мене?

— Ще ми позволиш ли аз да свърша тази работа, без да ми се бъркаш? Ще оставиш ли всичко в моите ръце? Ще се закълнеш ли, че ще приемеш без възражение всичко, което направя? Ще ми обещаеш ли, че няма да се противопоставиш на действията ми?

— Смаян съм, зашеметен съм, но ще се закълна.

Джон взе чук и умишлено разби носа на „Америка“! Замахна още веднъж и два от пръстите й паднаха на пода… още веднъж и парче от едното ухо полетя на земята… още веднъж и пръстите на десния крак бяха обезобразени и раздробени… още един и левият крак, от коляното надолу, се разпиля на парчета! Джон си сложи шапката и излезе.

В продължение на тридесет секунди втренчено и безмълвно Джордж гледа кошмарното зрелище — гротескната обезобразена статуя — смъкна се на пода и се загърчи.

След малко Джон се завърна с един файтон, качи на него сломения скулптор и статуята със счупения крак и потегли, като леко и спокойно подсвиркваше. Остави скулптора в квартирата му и замина със статуята надолу по Виа Квириналис.

Глава IV
Сцената представлява ателието

— Шест месеца изтичат днес в два часа! О, ужас! Животът ми е съсипан. Бих желал да съм мъртъв. Снощи не съм вечерял. Днес не съм закусвал. Не смея да вляза в ресторант. А дали съм гладен?… Само не споменавайте тази дума! Обущарят ми ме преследва до смърт с настоявания да му платя дълга си… същото прави и шивачът… а хазаинът ходи подире ми като призрак. Нещастен съм. Не съм виждал Джон от онзи страшен ден. Тя ми се усмихва нежно, когато се срещнем по широките улици, но онзи човек с каменното сърце — баща й — веднага й заповядва да гледа на другата страна. А кой ли чука сега на вратата? Кой ли е дошъл да ме преследва? Сигурно онзи бездушен злодей обущарят. Влез!

— Дано щастието ви осени, Ваша светлост… небето да бъде благосклонно към вас! Донесох ви новите обувки, Ваше високоблагородие… о, няма защо да говорите за плащане, аз не бързам, ни най-малко. Ще бъда горд, ако Ваше сиятелство продължи да ми прави чест, като се ползува от услугите ми… довиждане!

— Сам ми донесе обувките! Не иска да му ги платя! Излиза си с поклон, достоен за някой владетел! Желае да продължа да се ползувам от услугите му! Да не е дошъл краят на света? Просто не мога да… Влез!

— Извинете, синьор, донесох новия ви костюм за…

— Влез!

— Хиляди извинения за безпокойството, Ваше високоблагородие! Приготвил съм за вас хубавия апартамент долу… тази мизерна дупка никак не подхожда на…

— Влез!!!

— Идвам да ви съобщя, че кредитът ви в нашата банка, който за жалост от известно време насам беше прекъснат, е напълно и най-задоволително възстановен и ще бъдем особено щастливи, ако теглите от нас такива.

— Влез!!!!

— Благородни момко, тя е твоя! Ще дойде веднага! Вземи я… ожени се за нея… обичай я… бъди щастлив… Бог да благослови и двама ви! Хип, хип, у…

— Влез!!!!!

— О, Джордж, любими, спасени сме!

— О, Мери, скъпа, наистина сме спасени… но кълна ти се, че не знам защо и как!

Глава V
Сцената представлява римско кафене

Един от групата американски господа чете и превежда от седмичното издание на „Ил Слангвангер ди Рома“ следното:

УДИВИТЕЛНА НАХОДКА! Преди около шест месеца синьор Джон Смит, американец, който от няколко години живее в Рим, купил за нищожна сума малко парче земя в Кампаня, точно зад гробницата на семейството Сципио, от собственика, разорен роднина на княгиня Боргезе. След това г-н Смит отишъл при министъра на Обществените архиви и прехвърлил мястото на един беден американски скулптор, при което обяснил, че прави това като заплащане и обезщетение за парична вреда, отдавна случайно нанесена на някакво имущество на синьор Арнолд. След това заявил, че ще го обезщети допълнително, като извърши известни подобрения в земята на синьор А. на свои собствени разноски. Преди четири седмици, докато правел някакви необходими разкопки в имота, синьор Смит открил най-забележителната древна статуя, която някога е била прибавяна към разкошните произведения на изкуството на Рим. Това е изящна фигура на жена и макар да е много зацапана от пръстта и от плесента на вековете, никой не би могъл да гледа без вълнение пленителната й красота. Носът, левият крак от коляното надолу, едното ухо, както и пръстите на дясното стъпало и два пръста на едната ръка липсват, но иначе благородната фигура е запазена забележително добре. Правителството веднага се обявило за собственик на статуята и назначило комисия, съставена от художествени критици, антиквари и висши духовници, които да определят стойността й и да преценят какво възнаграждение трябва да се заплати на собственика на земята, където тя е била намерена. До снощи цялата тази работа бе държана в дълбока тайна. Междувременно комисията заседавала при закрити врати и обсъждала въпроса. Снощи членовете й решили единодушно, че статуята представлявала Венера и че е произведение на някакъв неизвестен, обаче изключително надарен скулптор от третия век преди Христа. Считат я за най-съвършеното произведение на изкуството, което светът познава.

В полунощ се събрали на последно заседание и решили, че намерената Венера струва огромната сума десет милиона франка! Съобразно с римските закони и обичаи правителството е наполовина собственик на всички произведения на изкуството, намерени в Кампаня, и за държавата не остава друго, освен да заплати на г-н Арнолд пет милиона франка и да стане пълна собственица на прекрасната статуя. Тази сутрин Венера ще бъде отнесена в Капитолия, където ще остане завинаги, а на обед комисията ще се яви при синьор Арнолд и ще му представи заповедта на Негово светейшество папата, с която той нарежда на държавното съкровище да се заплати на скулптора царската сума от пет милиона златни франка.

Хор от гласове: — Късмет! Късмет и нищо повече!

Друг глас: — Господа, предлагам незабавно да образуваме американско акционерно дружество за закупуване на земи и изравяне на статуи тук със съответните необходими връзки в Уол стрийт, които да спекулират на борсата с ценните книжа.

Всички: — Съгласни.

Глава VI
Сцената представлява Капитолия в Рим

— Скъпа Мери, това е най-прочутата статуя в света. Това е прославената „Капитолийска Венера“, за която толкова много си чувала. Ето я с малките й вреди, „възстановени“ (с други думи, закърпени) от най-изтъкнатите римски скулптори — и самото обстоятелство, че са извършили скромните поправки на една такава благородна творба, ще ги направи прочути, докато свят светува. Колко чудно ми изглежда това място! В деня, когато за последен път стоях тук, преди десет щастливи години, аз не бях богат — бога ми, нямах нито стотинка. И все пак на мене до голяма степен се дължи обстоятелството, че Рим се сдоби с това най-величествено произведение на древното изкуство, което светът притежава.

— Обожаваната, прочута „Капитолийска Венера“… и на каква сума е оценена! Десет милиона франка!

— Да, сега я оцениха толкова!

— О, Джорджи, и колко божествено красива е тя!

— Да, но сега не представлява нищо в сравнение с онова, което беше, преди онзи благословен Джон Смит да й счупи крака и разбие носа. Изобретателният Смит!… Даровитият Смит… благородният Смит! Той, причината на цялото ни блаженство! Чуй! Знаеш ли какво означава това хъркане? Мери, това хлапе е пипнало магарешка кашлица. Няма ли най-после да се научиш да се грижиш за децата!

Край

„Капитолийската Венера“ все още се намира в Капитолия в Рим и все още е най-очарователното и най-бележито произведение на древното изкуство, с което светът може да се похвали. Но ако някога имате щастието да застанете пред нея и да изпаднете в обичайния възторг, нека тази истинска и тайна история на нейния произход да не пресуши блаженството ви… а когато прочетете за някакъв гигантски вкаменен човек, изкопан близо до Сиракюс, в щата Ню Йорк, или някъде другаде, мълчете си и ако хитрецът, който го е заровил там, предложи да ви го продаде за огромна сума, не го купувайте. Изпратете го при папата!

Забележка: Горната статия е написана по времето, когато знаменитата измама с „Вкаменения човек“ представляваше сензацията на деня в Съединените щати.