Асен Г. Христофоров
Рибарска слука

Беше по пладне в един петъчен ден към края на май. Рибарят Спиридон бе седнал върху плочите в пустия манастирски двор и се хранеше с наслада. Сланинката бе малко пожълтяла, а и сиренето бе твърдо като варовик, но затова чесновият лук бе пресен и много вкусен. Той облизваше пръсти и мляскаше тъй звучно, че събуди черния котарак, който се излежаваше на припек върху широките каменни парапети на манастирската църква. Котаракът измяука жалостиво, сякаш да подсети рибаря, че обича сланина.

— Марш бре, црън дяволе! — викна по него Спиридон и невъзмутимо продължи да се храни.

Той не обичаше котките, а най-вече черните, защото беше суеверен. След малко щеше да тръгне за риба и не искаше черната котка да му пресече пътя.

Край него, проснат върху плочите, лежеше въдичаркият му прът — дълга лескова пръчка с грижливо засукан по нея конец и остра кука, забита на педя от края на дръжката. От другата му страна се мъдреше ситна рибарска мрежа, издута и натъпкана догоре с ланска слама. Трябваше му тя за колибката край Сухото езеро, за да не зъзне през ясните студени нощи. Защото Спиридон беше сух и слаб като повечето рибари, а кръпките по дочените му панталони бяха зашити от него самия и пропускаха не само студ и влага, но всякакви буболечки и дори по-големи животинки. Само брезентеното му яке бе здраво, но съвсем избеляло от слънцето и ветровете.

Той вече привършваше да се храни, доволен, че само котаракът го наблюдава, но някой премина по близкия дървен чардак и Спиридон вдигна глава. Беше отец Корнелий.

— Тъй значи, Спиридоне — подзе монахът, — блажиш петъчен ден!

Спиридон запримига и бързо пъхна сланината в мазната раница, полуотворена в скута му.

— Не постиш ти, но второто пришествие иде, Спиридоне — продължи веселият монах, който искаше да се пошегува с рибаря. — Иде, казвам ти, иде свършъкът на света…

Тъй рече и отмина, пристъпвайки бавно и тържествено. Загледан подир него, Спиридон се замисли.

— Те, калугерите, все тъй оратят! — рече той на себеси, после стана и тръгна към чешмата.

Котаракът се раздвижи по парапета на църквата, но не му пресече пътя. Спиридон го проследи с поглед, после очите му се приковаха в една от рисунките по стените на църквата. Черен дявол бе намушил някакъв безпомощен грешник върху тризъба вила и изплезил дълъг червен език, бързаше да го хвърли в пламтящата клада.

— Да пази бог! — пак смутолеви Спиридон и бързо се прекръсти.

Дяволите не бяха по вкуса му, но виновен ли бе той, че всички стени на църквата бяха нашарени с такива опашати чудовища! Спиридон се напи със студена вода, изправи се пред чешмата и избърса уста с длан, но в миг се сепна.

— Хи, хи, хи, хиий! — кикотеше се някой на пет-шест крачки от него.

Спиридон познаваше тоя смях и изтръпна, после бавно извърна глава. Манастирският идиот Рашко го гледаше откъм главните двери на църквата и приветливо му се усмихваше. Веждите му бяха бели, лицето му гладко и кьосаво, обгорено някога от пламъци, още когато нещастникът е бил дете. Само сините му очички светеха с някакъв мътен блясък, в който навремени прозираше искрица разум.

Ако хрисимият рибар ненавиждаше някого на света, това бе Рашко. Не че малоумният му бе сторил някакво зло, но двамата удивително си приличаха по външност и Спиридон долавяше тая прилика, пък и децата често го взимаха за другия. Това просто го разстройваше. Срещнеше ли го, когато тръгваше за риба, нито имаше добра слука, нито можеше да спи спокойно. Вялото, вечно усмихнато лице на Рашко му се мяркаше в съня, хилеше се срещу него и Спиридон се събуждаше.

Тоя път Спиридон реши да избегне срещата. Нарами раницата и натъпканата мрежа, взе и пръта и заобиколи църквата, за да излезе през източните порти. За зла беда мършаво куче се изтягаше в сянката на портата, а нямаше манастирско куче да не лае по малоумния Рашко и по самия Спиридон. „Да можеше някак да дойде второто пришествие — мислеше си рибарят, — но само за псетата, та да се очисти земята от тях!“ Пък и ни едно не вкусваше риба, та Спиридон да ги залъгва с дребни пъстърви…

Забелязал спящото куче, рибарят затаи дъх и закрачи безшумно с гумените си цървули, вървейки смело към портата. Полъга се той, като помисли, че кучето спи. То го усети, изведнъж се нахвърли върху него и заръфа петата на цървула. Кокал да беше докопало, нямаше тъй здраво да стиска! И докато Спиридон подскачаше по плочите и се бранеше от кучето, Рашко се кикотеше на десетина крачки зад него и с пискливия си смях вдигна ятото сиви гълъби, които почиваха в някогашните бойници на Хрельовата кула.

Като се освободи от кучето, рибарят премина по каменния мост над скокливата Друшлявица, която протича край стените на манастира, и тръгна към ресторанта. Две малки момчета го забелязаха и начаса зашушукаха.

— Рашко е! — твърдеше едното.

— Не е Рашко! — отвръщаше другото.

Понеже кучето продължаваше да лае подир Спиридон и да го следва отблизо, двете момчета изскочиха от коритото на Друшлявица и припнаха босоноги към рибаря. Едното насъскваше кучето, другото пляскаше с ръце, смееше се и викаше нещо.

— Хей, чичко, хвърли му мрежата, та да го уловиш като риба! — дочу думите му Спиридон, но отмина нататък.

„Всички се задяват с мене — помисли рибарят и тъжно поклати глава. — Да, нямат милост хората…“

Кучето се отказа да го гони, пък и децата се върнаха при реката.

Рибарят крачеше по пътя, вляво от магазините, затворени в тоя ранен следобеден час. Крачеше и леко подскачаше при вървежа. Такава бе походката му, пък и мрежата със сламата не лежеше спокойно върху раницата и все се килваше встрани, та той трябваше често да я намества.

— Хей, Спиридоне! — викна някой по него и рибарят се извърна.

Зад полуоткрехнатата врата на един от магазините се подаваше главата на продавача.

— Имам чудо маслинки, пък и олио — казваше продавачът. — Донесеш ли две-три пъстърви, ще има и за тебе…

— Бива! — отвърна Спиридон и отмина.

Всички го познаваха, но малцина знаеха нещо за него. Запролетеше ли се, Спиридон пристигаше в Рилския манастир, ловеше риба по реката и в Сухото езеро, продаваше я в ресторанта и тъй поминуваше до Кръстовден, после изчезваше също така незабелязано, както бе дошъл. Някои твърдяха, че бил от бистришките села, други казваха, че бил от Симитли. Всъщност никой не се интересуваше да узнае истината. Като Спиридон имаше и други рибари в манастира, дори много по-вещи от него в риболова и в умението си да продават на добра цена уловената пъстърва. Спиридон не се пазареше. Отнасяше улова на готвача в ресторанта и не броеше парите, които получаваше. Но готвачът не всякога взимаше рибата му. Той предпочиташе едра пъстърва, каквато имаше само в Смрадливото езеро, а там ловяха други и не пускаха Спиридона. Него го гонеха дори и от долното течение на реката, при манастирските поляни, и той все бягаше нагоре, дето бързеите бяха много силни и рибата не се хващаше лесно на въдицата. Затова пък Сухото езеро беше комай почти изцяло негово. Малцина идваха там, понеже то пресъхва в сушави години към края на лятото, но Спиридон знаеше, че никъде другаде в цяла Рила няма такава тлъста пъстърва.

Подскачайки и понакуцвайки със смешния си товар, Спиридон стигна до ресторанта и се изправи до железните перила над стълбището. Не смееше да извика, нито да влезе вътре, защото от две-три години не му разрешаваха да влиза в ресторанта. Той не се сърдеше, макар и да поглеждаше завистливо към другите рибари, които влизаха и излизаха, когато поискат, и се запиваха по цели дни след добър улов на риба. Не го пускаха вътре, защото беше дрипав и кротките му очи все се усмихваха, а управителят на ресторанта се дразнеше от тия дружески усмивки. „Корави станаха сърцата на хората — мислеше си Спиридон, — толкова корави, че нито имат милост към другите, нито могат да гледат засмени лица.“

Спиридон почака малко, после потропа с дръжката на въдичарския прът по железните перила. Малкото прозорче на кухнята скоро се отвори и готвачът, цял пременен в бяло и с бяла шапчица на глава, показа запотеното си лице.

— Помниш, нали? — подзе той. — За утре вечер ми трябват десетина средни и две по-едри парчета — и той разтвори педи, събирайки ги една до друга, за да покаже какви риби иска. — За специални гости. Хайде, наслука!

Той затвори прозорчето още преди Спиридон да отговори или да му благодари за пожеланието. Пък и излишно беше, защото двамата се бяха уговорили още прежната вечер. Готвачът очакваше познати и искаше да ги нагости както трябва. „Богати хора бяха едно време — бе казал той на Спиридон. — Ресторант държаха и аз работех при тях.“ Такива бяха специалните гости на готвача и за тях той приготовляваше пъстървата по особен начин: вареше я, после я заливаше с някаква бяла като брашно каша, в която имаше и яйца, и лимонов сок, и много мазнина. Така приготовляваше само най-едрата риба.

„Десетина средни и две по-едри парчета — повтаряше в ума си Спиридон и крачеше към тучните поляни вляво от реката, която боботеше зад невисоките дървета. — Дребните, какво да правя дребните? — и той пак подскокна, за да намести мрежата със слабата. — Дребните ще дам на магазинера и на хлебаря.“ Тъй правеше винаги, макар и понякога да продаваше по-дребните рибки на манастирските гости, които се изсипваха на тумби в събота следобед от малкото влакче. „Да, на хлебаря и магазинера ще дам дребните, стига да имам добра слука“ — реши Спиридон, но начаса си спомни за манастирския идиот и смръщи чело.

Свежата зеленина на ливадите скоро прокуди скритата заплаха на суеверието и по хрисимото лице на рибаря пак се изсипа оная вечна, едва доловима усмивка, която дразнеше управителя на ресторанта. А тая усмивка бе чиста и непристорена. Тя бе външен израз на постоянното умиление, което изпълваше сърцето му и го караше да се радва на света и на хората. Те го бяха отритнали, понякога го задяваха и дори му се подиграваха, но той не им се сърдеше. В душата му нямаше място за огорчение и ни една лоша мисъл не дълбаеше сърцето му като червей. Красотата на ливадите, зеленината на горите и бълбукането на потоците го омайваха, а величествените каменни чуки на Рила го изпълваха с някакво особено благоговение.

Тъй вървеше Спиридон и сега, поспирайки тук-там край пътя, за да отмести дребен камък и да дири червеи, нужни му за стръв. Навремени той повдигаше глава и оглеждаше високите върхове вляво по пътя. Години вече откак минаваше под тях, но не знаеше имената им. Знаеше само, че първият и най-висок връх вляво от манастира се казва Еленин връх и че туристите наричат грамадния каменист рът на юг от Сухото езеро с името Водния чал. Но за самото езеро никой не знаеше по-добре от Спиридон, че то има двойно дъно, в което се крие пъстървата през сушавите летни месеци, когато то цялото пресъхваше.

След час и нещо Спиридон стигна до Партизанска поляна, прекръсти се суеверно пред каменната плоча на гроба вдясно от пътеката и пое право нагоре по безбройните извивки на къркулиците, които водят към Сухото езеро. Невисоките широколистни дръвчета скоро се загубиха сред смърчовете и червеностволите борове. Спиридон поспираше понякога и хвърляше поглед назад, гдето се гушеше Рилският манастир, цял огрян от лъчите на западното слънце. Оттук манастирът приличаше на една от онези малки детски играчки, които рибарят бе виждал зад стъклата на магазините в град Станке Димитров — хубави, спретнати и толкова крехки, сякаш ще се счупят при допир.

Когато възлезе на превала, ветрецът донесе монотонния звън на манастирските камбани. Спиридон не се прекръсти, но приседна в тревата за кратък отдих. Звънът на камбаните се смесваше с глухия тътен на Тиха Рила, едва провиждаща се сред гъстака на горите в дъното на дълбоката долина, смесваше се и с ромона на десетина малки потока, които се стичаха по стръмните улеи към езерото отвъд превала. Тихото шумолене на гората пригласяше на тия други шумове, с които планината сякаш говори на онези, които разбират нейната реч. Спиридон се ослуша, въздъхна издълбоко и присви очи от задоволство. За тия часове бе чакал той през дългата зима, когато се губеше из полето, далече от любимата планина.

На няколко крачки отвъд него широка гола ивица прорязваше вече разредената гора. Тя приличаше на грижливо прокарана просека, започваща току под стръмните южни склонове на Ловница и губеща се нейде в горите над Партизанска поляна. Спиридон тръгна през тая голина и сърцето му се сви от мъка. До прежната есен млади стройни смърчове извисяваха зелени корони в тая просека и сенчестата пътечка спокойно лъкатушеше през тях. Но само преди месец-два огромна лавина се бе откъртила от насрещния стръмен връх още с първия повей на южняка и бе помела всичко пред себе си, отсичайки като с нож стеблата на дърветата. Сега тая права и дълга голина навяваше само скръб и рибарят тръпнеше от някакъв смътен страх пред силата на природните стихии.

Той премина превала и езерото изведнъж се ширна пред погледа му. Дълго до четиристотин крачки и широко не повече от двеста, то се гушеше между северния стръмен склон на Водния чал и сипеите на насрещния връх. Млада смърчова гора се спускаше от две страни към горния източен край на езерото, гдето се откриваше началото на друга седловина, а неголям полуостров с няколко стари бора се вдаваше навътре във водите откъм долния край, гдето бе и колибката на Спиридон. Тя бе малка, колкото за двама души, и покрита отгоре с отдавна изсъхнали чимове. Власите бяха издигнали преди години тая колиба, но сега те пасяха стадата си отвъд седловината, към Кобилино бранище, и никой не оспорваше правото на Спиридон да лежи в нея.

Дългият майски ден вече преваляше и слънцето бавно потъна зад гъст облак на запад, отвъд долината на Рилска река. Спиридон стовари мрежата със сеното и бързо разтвори раницата, после извади дебел и къс прът, дълъг не повече от педя и половина, целия омотан с рибарски конец и тридесетина куки по него. Той тръгна към северния бряг на езерото, над който минава каменистата пътечка, и спря нейде към средата. Там, на две-три крачки от брега, той бе забил здрав прът в земята. Към него завърза единия край на омотания рибарски конец и тръгна назад по стъпките си, вървейки почти до езерните води. Не отминал и двадесетина крачки, той поспря замалко и надяна първия червей върху куката, после потопи конеца във водата и пак тръгна край брега, спирайки на всеки двадесетина крачки.

Той заобиколи западния край на езерото и стигна до каменните грамадаци, струпани по южния бряг, току в поките на Водния чал. Няколко преспи от лански сняг се гушеха между тия грамадаци, а над тях стърчаха ниски клекови изроди и самотни смърчове. Тук бе хвърлявището на рибаря, но недалеч от него стърчеше още един прът, здраво забит в земята. Към него Спиридон завърза другия край на дългия около двеста метра рибарски конец с навързаните по него куки. Върху острието на всяка кука той бе нанизал по един още жив червей, който се гърчеше във водата и служеше за стръв на рибите. Конецът бе потънал във водата на една-две педи под повърхността, но случеше ли се някоя по-едра риба да клъвне стръвта още по видело, изопнатият конец се изпъваше и Спиридон се радваше на тънката черта, която прорязваше езерото в шир, от север към юг.

Когато свърши тая работа, която му отне повече от половин час, рибарят се върна към колибката и взе въдичарския прът, с който ловеше по-дребна риба от хвърлявището. Приседна върху малка, издадена напред скала, надяна един червей върху куката и метна пръта, после почака няколко мига, бавно поведе конеца встрани, изтегли го над водата и отново го метна навътре в езерото. Хлад лъхаше откъм гърба му, гдето се белееше снежната пряспа, и влага пълзеше към краката му от водите на езерото, но той неуморно мяташе пръта. Навремени поглеждаше на запад, гдето тъмни облаци затулваха небето и залязващото слънце, после пак мяташе пръта. До смрачаване улови само две пъстърви, но те бяха достатъчни за вечерята му и той побърза да се прибере в колибката.

Спиридон изпече пъстървите в жаравата на огъня пред колибката и побърза да се нахрани в светлината на пламъците. Подухна лек ветрец и тихите езерни води се набраздиха. Кротките вълни започваха от брега пред него, гонеха се и все не можеха да се достигнат, после пролазваха по на педя връз хлътналата във водата пряспа при хвърлявището и пак се оттегляха с тих шепот. Тъмнолилави сенки се прокрадваха нагоре по мрачните грамадаци на Водния чал, гдето се белееха и други снежни преспи между тъмните ивици на клека. Скоро потъмня и билото на насрещния мощен рид, заграждащ езерото откъм север. Само откъм изток още се провиждаше и там някъде бълбукаше потокът, който пълнеше коритото на Сухото езеро. Ветрецът донасяше глухия тътен на Тиха Рила, но заедно с него носеше и хлад, и влага.

Рибарят се изтегна върху сламата в колибката и скоро заспа, а навън халите сякаш се събираха от притихналите рилски долини и се спотайваха в циркуса на езерото. Вятърът все по-често подсвирваше из скалите на околните ридове, кикотеше се и разправяше нещо на своя език, тласкайки неспирно вълните към каменистия южен бряг. Тъмните облаци прииждаха на ята откъм запад, затулваха звездното небе над езерото и вече се сливаха с околните безмълвни чукари. Ехо на далечен тътен се понесе из разлюления въздух и се загуби в скалите, но светкавица не блесна по черното небе. Изведнъж захладя и вятърът донесе някакъв особен мирис, който остава във въздуха, когато пороен дъжд се изсипе в полето.

Тъй изминаха два часа. Огънят загасна в огнището и вятърът все по-често се провираше през отвора на колибката или през разсъхнатите чимове, които покриваха полегатите й стени. Студът изпълни всяко кътче на колибата и рибарят потръпна, но не се събуди. Той сънуваше, че слиза по каменното стълбище на ресторанта край манастира и почуква на прозореца на кухнята, понесъл две тежки риби в ръка. Готвачът бе там и му махаше с ръка, но някакви други хора също поглеждаха иззад гърба му и се взираха с алчни очи в прекрасните пъстърви, които бе донесъл. Един от тях бързо отвори прозореца и грабна рибите. Спиридон щеше да викне по него, но тъкмо тогава се събуди. Силен дъжд плющеше навън и вода се стичаше на тънки струйки върху него.

— Трябваше да сложа пресни чимове върху колибката! — гласно рече Спиридон и стана.

Навън тъмата бе непрогледна и вятърът ядно блъскаше вълните към хвърлявището.

„Ще трябва да отпусна конеца! — помисли рибарят. — Вълните ще го скъсат.“

Той навлече брезентеното яке, вдигна и качулката и тръгна в тъмата, но пое по навик към хвърлявището, а там брегът бе затрупан със скали. Спиридон вървеше като слепец, прострял напред една ръка, за да не се блъсне о някое дърво или в неголяма скала. На няколко пъти краката му затънаха в студената вода, защото той се държеше все край брега на езерото, но това не го смути. Никой рибар не се плаши от водата, дори когато тя е ледена, като водите на рилските езера към края на май. Дъждът продължаваше да плющи по околните камънаци, когато той стигна до хвърлявището и слепешката напипа забития в земята кол, към който бе привързан единият край на дългия конец. Напипа и самия конец, но той бе отпуснат и се влачеше по ситните крайбрежни камъни.

— Големи са вълните! — рече Спиридон. — Пак са скъсали конеца!

Той започна да прибира конеца с бавни движения на ръцете, но още преди пръстите му да напипат първата кука, конецът изведнъж се изопна и той го изпусна.

„Риба е! — помисли той. — Доста едра риба.“

Пак започна да прибира конеца, но той се изопна и просто проряза премръзналите му пръсти. Дръпването бе толкова силно, че Спиридон трябваше да отпусне част от набрания конец.

— Тая ще е някоя много едра риба! — рече той на глас.

Плющенето на дъжда по скалите и в езерото пред него заглуши думите му. Конецът леко се отпусна, но пак потрепваше навремени в ръцете му и Спиридон разбра, че рибата плува успоредно на брега, макар и много навътре в езерото. Речеше ли да дръпне по-силно, конецът можеше да се скъса на друго място и едрата пъстърва щеше да отплува в дълбините с кука в уста и дълго влакно подир нея. Затова той ту прибираше част от конеца, ту пак го отпускаше, решен първо да измори рибата и едва тогава да я изтегли на брега. Чудеше се какво бе станало с другата половина на конеца, чийто край бе завързан за кола на отвъдния бряг, но трябваше първо да измори и изтегли уловената пъстърва и едва тогава да заобиколи езерото.

„Ще чакам, дорде се измори рибата, та ако ще и да съмне дотогава“ — реши Спиридон и се настани по-удобно върху неголямата скала.

След време едрият дъжд престана да плющи в мрака и да потрепва върху качулката на якето му. Други тъмни облаци се бяха задали откъм североизток, сблъсквайки се с първите високо над планината. Сега пак валеше, но тихо и едва забележимо, както ръми понякога, преди дъждецът да се превърне в снеговалеж. Вълните също стихваха, но още приплисваха край пряспата и се отдръпваха с лека въздишка. Тъй ставаше винаги, преди да се уталожи повърхността на езерото.

„Колко ли я боли?“ — помисли Спиридон, когато рибата изопна за лишен път конеца.

Той винаги се радваше, че рибите не издават никакъв звук и са неми. Иначе той не би могъл да ги лови тъй невъзмутимо и спокойно да ги хвърля по тревата край брега. Те навярно страдаха, умирайки на сушата, но той не ги гледаше, когато отварят уста, сякаш не им достига въздух. Оставяше ги да умират спокойно, а после, когато ги събираше, те приличаха на заспали в тревата и Спиридон ги полагаше внимателно в кошничката върху росната коприва.

Стана студено, много студено. Краката му бяха мокри и той не усещаше пръстите си. Дочените му панталони също бяха мокри и караха кожата на бедрата му да настръхва при ледения допир с тях. Студени тръпки все по-често пролазваха по тялото му и той се тресеше, дори цял подскачаше върху скалата, но пак държеше конеца, който ту се изопваше, ту отново се отпускаше. Рибата плуваше насам-натам в езерото и сякаш никога нямаше да спре.

„Какво ли пък да е езерният змей!“ — мина му през ума.

Тая мисъл го сепна и той за малко не изпусна конеца. Старите манастирски пастири разправяха, че всяко рилско езеро си имало свое божество, обикновено някакъв змей или люта хала. Спиридон бе суеверен, но не вярваше на приказките им, макар да го увещаваха, че змеят на Сухото езеро изпивал всичката вода през лятото. Сега си припомни изрисуваните чудовища по външните стени на църквата в манастира и езерният змей изведнъж доби определена форма, но без крила, както бе изписан в една от картините. Тъкмо в тоя момент рибата щукна право навътре в езерото и опъна конеца до скъсване.

— Пък може и да е змеят! — гласно рече Спиридон. — Зер не за първи път ми къса конеца…

В самотата си той бе свикнал да говори на глас, но сега към тоя навик се прибавяше и някакво странно вълнение. Той подаде тяло напред и вдаде ръка към езерото, но конецът още се опъваше до скъсване.

„И змей да си, накрая ще се умориш!“ — реши рибарят и здраво стисна конеца.

Той най-сетне се отпусна и дълго лежа неподвижно във водата. Тогава Спиридон почна бавно да изтегля конеца на части, внимавайки да не го омотае. Колкото повече конец изтегляше, толкова по-голямо ставаше учудването му, защото не усещаше никаква тежест на другия край. Вместо змея във въображението му израсна фигурата на готвача с бяла престилка и бяла шапчица на глава. Готвачът го гледа въпросително, а Спиридон размахва празни ръце и повдига рамене. „Поне една едра риба да беше донесъл!“ — сякаш му казва готвачът и го поглежда сърдито, а зад него надничат някакви други мъже в градски дрехи, с остарели и подпухнали лица…

„Боже, ще заспя! — сепна се Спиридон. — Ще заспя, тъй както навивам конеца…“

Той вече не усещаше студа. Някакво приятно отмаляване напираше в главата му. Тя сякаш бучеше и бе чужда, не неговата стара глава с повехналото, но винаги засмяно лице. Не усещаше и тялото си от кръста надолу. И ако рибата не бе дръпнала отново конеца, той навярно щеше да заспи. Тоя път рибата не теглеше конеца равномерно както преди, а на пресекулки, със слаби или по-силни тласкания. Той разбра, че силите я напускат, и още по-здраво стисна конеца. Не трябваше да се отдава на приятното отмаляване и на коварната дрямка. Рибата можеше изведнъж да изтръгне конеца от пръстите му с някое по-силно подръпване, а той трябваше да я надвие, да я надвие с търпението си, макар и да премръзнеше от студ.

Колко ли време бе изминало, откак седеше на скалата? Няма ли край тая предълга нощ, която трябваше отдавна да свърши, та и тъмата да се разнищи и скрие в долините и глухите гори! Не помнеше той такава дълга и студена нощ, но не помнеше и такава едра риба. Пъстърва, хала или змей, той щеше да чака, да чака докрай. Ще чака, та ако ще и да се вдърви от студ. Няма да се даде на една риба…

Край него настана странна тишина. Вълните вече не приплисваха въз пряспата. Само конецът потръпваше излеко в ръцете му и пак се отпускаше. Той бе прибрал над половината от дългия конец и сега рибата навярно плуваше недалеч от брега. Нека си плува!…

Спиридон се сви на купчина и опря глава в голите си ръце, които стискаха конеца. Унесе се в кратка дрямка, но скоро се сепна. Повдигна глава и я разтърси, но нещо твърдо, хладно и лепкаво опря в пръстите на ръцете му. Той пак наведе глава и докосна твърдото и хладно нещо с крайчеца на носа си, едва подаващ се изпод качулката, а то се плъзна и падна. Малка частица от твърдото нещо бе полепнала по носа му, но скоро се размекна и няколко ледени кристалчета се изцедиха надолу. Той разбра, че дъждецът постепенно се превръща в снеговалеж. Ситните снежни кристалчета се бяха наслоили върху качулката му, после се бяха свлекли надолу към ръцете му. Той не се изненада, защото и друг път бе валяло сняг в Рила дори и посред лято.

Главата му пак клюмна и опря в сключените пред него ръце, които стискаха конеца. Тя бе замаяна и съвсем празна. Една мисъл се въртеше в нея: да не заспи, да не изпуска конеца, да надвие съпротивата на рибата, пък после каквото ще да става. Той трябваше да я изтегли на брега, да я види със собствените си очи, да я пипне с ръка, пък после каквото ще да става…

След време почна да се зазорява. Белите влакънца на снега все по-ясно личаха върху лишеите и мъха на крайбрежните камънаци, но той не забелязваше промяната. Дългата ивица на снежната пряспа се белееше край него, сякаш бе ден, после се разкри и част от езерото, а сетне и отвъдният бряг. Снегът бе престанал да вали, но Спиридон не повдигаше глава изпод качулката. Стоеше все тъй, свит на купчина върху скалата, опрял глава в премръзналите си ръце, които стискаха конеца. А рибата почиваше спокойно в езерните води само на няколко крачки отвъд скалата, която му служеше за хвърлявище.

Най-сетне той отвори очи и вдигна глава. Мътните му очи се взираха тъпо в огледалната повърхност на езерото и гледаха, без да разбират. После съзнанието му се възвърна и той потърси с поглед края на конеца. Той бе там, съвсем близо, надиплен във водата. Рибарят се поизправи и усети тъпа болка във вратните жили. Почна да прибира конеца и след минута изведнъж забеляза тъмната сянка на рибата в плитчините край брега. Тя бе там, великолепна и дълга, само на педя под повърхността на водата. Той се усмихна, но не се изненада. Всичко бе станало тъй, както трябваше да бъде.

Силите му неочаквано се възвърнаха. Той слезе от скалата и стъпи с два крака върху снежната пряспа. Те не потънаха в снега, защото той бе твърд, едрозърнест и почти заледен от среднощните вълни. Само глезените му, отдавна сковани от студа, изпращяха, като стъпи върху пряспата. Огледа насрещното било и усмивка на доволство цъфна по бузите му. Каменистият рът бе посребрен от лекия снежец, който бе паднал призори. Небето над него бе чисто, но още сиво. Оставаше може би към час до изгрев слънце, а дотогава той щеше да изтегли рибата, да накладе огън пред колибката и да сгрее премръзналите си крайници.

Спиридон прибра и последния метър от конеца. Рибата опря в самата пряспа — победена, изтощена до смърт, но спокойна. Той я изтегли внимателно върху снега и леко я прихвана над главата. Тогава тя поклати опашка и цялата потръпна, издувайки хриле. Той я натисна кротко в снега и тя разтвори уста. Куката бе там, в горния край на устата. Острието едва личеше през водораслите, които се бяха закачили по него. Сега те висяха встрани като дълги влакнести мустаци в края на голямата, извита като клюн глава. Той се опита да извади куката, но пръстите не го слушаха, защото бяха премръзнали и посинели от студ. Тогава той прегриза конеца със зъби, после леко изтегли куката през разтворената уста на рибата, а тя пак разду хриле и сякаш въздъхна от облекчение.

— Дълга е цели две педи! — възкликна рибарят, но никакъв звук не излезе през гърлото му.

Тя бе там, пред него, полупотънала в тънкия пласт пресен сняг. Широки алени петна се открояваха ясно върху сребристите й люспи от двете страни на тънката и тъмна ивица, която започваше почти от главата и свършваше нейде към опашката.

— Колко е хубава! — пак възкликна той, но суха кашлица го задави и очите му се напълниха със сълзи.

Погледът му се плъзна разсеяно над езерната повърхност. Това голямо езеро нарядко биваше тъй гладко, без ни една бръчка да набраздява огледалните му води. В горния източен край тъмните стволи на смърчовете вече се отразяваха във водата, а малко по-насам, пак на отвъдния бряг, сивите отвесни скали и врязаните в тях улеи сякаш се оглеждаха в езерото. Нейде в средата на тая равна водна шир леки пари се стелеха насам-натам в утринната дрезгавина.

Спиридон въздъхна и затвори очи, но не отпусна ръка от рибата. „Ето, свършекът на света дойде за нея! — помисли той и леко впи пръсти в раздутите хриле. — Някой ден светът ще свърши и за мен, и за отец Корнелий — пак помисли той. — Ще свърши за всички хора, за всяка жива твар, но не наведнъж, а постепенно. Едни умират, други се раждат…“

Изведнъж земята се разтърси под него и край него. Грозен грохот изпълни пространството между двата дълги рида и сгушеното в него езеро. Грамадни скални блокове се бяха откъртили откъм билото на насрещния рид, политвайки с адски трясък надолу, по стръмните и почти отвесни улеи. Страшният каменопад рукна като стихийна река, която разпуква бентовете и се спуска стремглаво надолу. И сред тоя нечуван тътен цели облаци от прах се вдигнаха нагоре и затулиха езерото и двата насрещни рида, а въздухът замириса на барут.

Спиридон настръхна и в миг вдигна ръка, за да се прекръсти, а рибата се плъзна спокойно по пряспата и потъна във водата.

„Ето, иде свършекът на света!“ — помисли Спиридон и пак се прекръсти, после се сети за рибата и я видя във водата само на педя от брега. Други камъни продължаваха да се свличат отгоре, но земята вече не се тресеше. Спиридон погледна уплашено към насрещния улей, от който сякаш извираха прашните облаци, които запълваха цялото небе, после отново се взря в сянката на рибата. Тя поклати опашка, извърна се на едната, сетне на другата страна, потръпна един-два пъти и бавно отплува навътре в езерото. Той дълго гледа подир нея, после, без сам да знае защо, пред погледа му изплува бялата фигура на готвача, застанал с нож в ръка сред кухнята на ресторанта. Не, ничий нож не трябваше да разпори корема на хубавата риба, която бе уловил!

Но тя не бе там в снега до него. Той се сети и се усмихна. Да, точно тъй трябваше да стане! Трябваше да надвие рибата, да я изтегли на сушата и да я види.

— Сполай ти, рибо! — рече той, вглеждайки се подир леките вълни, които браздяха езерната повърхност на мястото, гдето бе изчезнала рибата.

След минута езерото — неговото езеро — пак стана гладко като огледало, а прашните облаци постепенно се вдигаха нагоре и разкриваха насрещния скалист рид. Спиридон дълго гледа гладките езерни води, после се изправи с мъка и тръгна към колибката си, а на душата му бе леко, много леко.

Нов ден започваше над Рила.