Асен Г. Христофоров
Една безкрайна нощ

В тоя ясен, но мразовит декемврийски предобед четирима обгорели от слънцето мъже и две млади жени застанаха пред входа на малката метеорологична наблюдателница, щръкнала като брадавица върху заснеженото чело на рилския първенец. Едни от мъжете стягаха раниците, други слагаха ските, а докато по-височката от двете жени връзваше шарена кърпа около кестенявите си коси, другата я мъмреше от прага на вратата.

— Че като си нямаш мъж, мари Стефке — нареждаше тя, — нямаш ли си майчица, та си тръгнала с тия въртоглави мъже! Ей на, времето скоро ще се развали. Буря ще ви застигне още на втория ден…

Стефка само се усмихваше и вече стягаше ските.

— Трай, Станке! — обади се възрус мъж със сини очи и сребърен зъб в устата, който блестеше в слънчевите лъчи. — Трай и не раздумвай аптекарката, а кажи на Ильо да побърза!

Станка поклати глава и влезе в наблюдателницата. Беше точно единадесет часа и мъжът й правеше последното метеорологично наблюдение, преди да тръгне на преход с другите. Той бе пролазил по мостчето между плоския покрив на наблюдателницата и метеорологичната клетка, защото снегът бе комай два метра висок. Бързо записваше той показанията на барографа, хигрографа и термографа, после огледа небего и неволно смръщи вежди. А те бяха гъсти, черни и извити.

— Хайде, Ильо! — подвикна русият мъж, който бе излязъл пред хижата и сега поглеждаше към клетката с уредите. — Хайде, стига си се бавил!…

— Идааа! — викна метеорологът и гласът му прогърмя в тишината. — Ей сега слизам — и той се пъхна през горната странична врата.

Миг-два по-късно метеорологът застана на прага, рошав и брадясал. Усмивка цъфтеше по смуглото му монголско лице, а жена му чупеше пръсти до него. Пет чифта очи се взряха в метеоролога и в тях се четеше все същият ням въпрос.

— Осемнадесет градуса под нулата, мъгла над цялата страна и барометърът бързо пада — занарежда Ильо, сякаш разказваше урок, — а вятърът иде откъм северозапад и гони пепеляви облаци, които пъплят високо над мъглите…

— Ех, кажи най-сетне какво ще бъде времето! — прекъсна го Стефка. — Светла разправя разни врели-некипели…

Тъй рече девойката и се обърна към русия мъж, когото наричаха на подбив с женското име Светла. Той бе служил като метеоролог в същата наблюдателница преди години и сега предсказваше разваляне на времето. Ильо изгледа двамата, преди да отговори.

— Спокойно до здрачаване — отсече той, — само мъглите ще се дигнат по-нависоко, а през нощта обилен снеговалеж.

Той заби ските пред входа и завитите им краища се изравниха със снега, натрупан на камари от двете страни на вратата, после бързо навлече анорака. Другите вече потропваха със ските и го гледаха нетърпеливо. Станка клатеше глава и поглеждгше мъжа си със свито сърце.

— Стой, бре Ильо, стой си тук! — пак занарежда тя. — Не находи ли се, не нагледа ли се…

— Много съм ходил и много съм гледал — избоботи Ильо, — но като тебе друга не найдох!

Всички прихнаха в смях. Засмя се и метеорологът. Той бе нейде от чирпанските села и в жилите му течеше буйна кръв, пък и омръзнало му бе да седи като кукувица на върха. Искаше да се поразтъпче и да тръгне с тия добри планинари, които предприемаха дълъг зимен преход. Отдавнашна дружба го свързваше с тях. Освен Светла, с когото бяха колеги, тук беше и дребничкият съсухрен Борѐ, домакин на хижа „Мальовица“, и снажният Петър, началник на Централната планинска спасителна служба, и неговият помощник Камбура, който го гледаше втренчено с дългата си конска глава. Само аптекарката му бе непозната, но Петър твърдеше, че била отлична скиорка. Пет дни в неделята приготовлявала и продавала лекарства на болните, а още от вечерта на шестия тръгвала към планината, за да събира здраве и сила. Тъй му бе казал Петър за нея…

Ильо най-сетне се приготви. Той стегна ските, пъхна ледокопа в раницата и чевръсто я метна на гръб, после се сбогува със Станка.

— А ръкавиците? — рече тя. — Пак щеше да ги забравиш…

— Вярно! — и той ги грабна от ръцете й. — Пък ти не забравяй да нареждаш будилника за нощните наблюдения, че каквато ми си сънлива…

Той не се доизказа, но и не казваше истината. Искаше да подбере някоя гальовна дума на сбогуване, но тая му се изтръгна от езика.

Всички сложиха черни очила и бавно поеха на юг, по заснежения и остър хребет. Станка дълго гледа подир тях, а когато те се скриха от погледа й, тя възлезе на въздушното мостче и пак се загледа нататък. Море от снежни планини се разстла пред очите й и се сливаше в низините с млечното море на белите облаци, които покриваха цялата страна. Тя извърна поглед и на север, но видя само част от заснежения хребет на Стара планина и връхния купол на Витоша, който стърчеше като островче сред безбройните бели къдели на мъглите, надиплени една до друга в изумителен порядък. Родопите не се виждаха на изток, потънали под мъглите, а на юг Пирин възправяше снага, самотен и откъснат от последните рилски двухилядници чрез огромен млечен провлак. Тоя провлак се разстилаше на запад и преливаше в друго млечно море, гдето едва се провиждаха заоблените върхове на сравнително ниската Осоговска планина.

Опитното око на Станка скоро позна, че мъглите, напечени от яркото слънце, бавно се повдигат нагоре. Тя се загледа и на северозапад, гдето малки пепеляви облаци тъмнееха като ято сиви птици върху белия фон на ниските мъгли. Ветрецът разроши косите й и тя се извърна на юг, но планинарите вече не се виждаха. После самотната жена влезе в наблюдателницата и затвори вратата. Тя бе свикнала със самотата и умело извършваше наблюденията в отсъствието на Ильо. Вече не я плашеха и летните гръмотевични бури, когато мълниите сякаш обстрелват наблюдателницата и планината разтърсва каменна снага, но зимните виелици не й се нравеха. Случеше ли се сама в такава нощ, тя се привързваше за яко въже и тъй пролазваше по мостчето към метеорологичната клетка. Макар и привързана към въжето, бурният вятър я приповдигаше и тъй силно я блъскаше в уредите, че тя едва смогваше да се отдръпне от тях. Трепереше от студ и страх, записваше наблюденията и бързаше да се прибере в топлата стаичка, а мислите и все летяха към Ильо. Страшен бе той на вид, черен и с присвити очи на монголец, пък и гласът му все гърмеше и кънтеше, но иначе бе добър и голям веселяк. Само да не беше тъй безумно смел…

Час по-късно, когато Станка прибираше измитите прибори, с които се бяха хранили планинарите, колоната възлизаше бавно по северната гърбица на първия от Близнаците. Ильо водеше групата. Снегът бе заледен и той напредваше бавно, като дълбаеше стъпка след стъпка с острието на ледокопа. Изведнъж той загуби равновесие, подхлъзна се и литна надолу към циркуса на Маричините езера. Всички изтръпнаха, но не и метеорологът. Той се извърна по корем и зарови острието на пикела в твърдия сняг. Ледокопът заора в снега на десетина метра под мястото, отгдето бе паднал Ильо. Сега вече той не падаше тъй бързо, както в началото. И докато другите викаха по него, той сбра колене и леко разтвори крака, та върховете на твърдите скиорски обувки също да възпират хлъзгането. Най-сетне той се спря на тридесетина метра под ръба, но дълго се оглежда наоколо, преди да се раздвижи. Искаше да разбере где бе спрял и да види как най-добре да се задържи върху стръмния заледен склон. Боеше се най-вече от лавини. Наистина целият заснежен скат можеше спокойно да тръгне надолу и да се сгромоляса с адски трясък край балваните над езерата. Другите също съзряха опасността и спряха да викат. Петър и Светла извадиха по едно алпинистко въже от раниците си, всяко дълго към тридесет и два метра, завързаха ги и бавно заспускаха единия край към Ильо. Той ги гледаше отдолу и се хилеше, защото знаеше как ще го мъмрят, когато възлезе при тях. След няколко опита въжето стигна до него и той го хвана с една ръка, а с другата продължаваше да стиска забития в снега ледокоп. Бавно го омота около кръста си, после отпусна ледокопа и стегна въжето в здрав възел. Другите внимателно наблюдаваха действията му и здраво стискаха дебелото въже. Стефка се бе залостила зад малка скала и държеше самия край на въжето. Тя не можеше да гледа към Ильо от това положение, но ясно чу неговия вик и се усмихна.

— Ойларипиий — весело крещеше метеорологът, увиснал над бездната.

— Какво, да не мислиш, че ще те изтеглим като чувал с картофи! — викна отгоре Петър. — Хайде, грабвай ледокопа!…

Ильо поклати глава, па взе ледокопа и го заби в снега на крачка пред себе си, после се изтегли, стъпи в дупката и пак вдигна ледокопа. Тъй възлизаше нагоре, но скришом поглеждаше встрани и надолу. Черните, оголени от сняг скали на Манчо се зъбеха отсреща, настръхнали и страшни, но Ильо бе свикнал с тая гледка от върха и тя не му правеше впечатление. Очите му се спираха за миг върху равните заснежени плоскости, под които почиваха Маричините езера, после пак се извръщаха нагоре и той отново забиваше ледокопа. Когато най-сетне възлезе при другарите си, той се тръшна в снега.

— Добре че не те помете някоя лавина! — сърдеше се снажният Петър, но побърза да му предложи цигара.

— Някой ден и това ще стане — отвръщаше на подбив метеорологът и разтриваше премръзналата си брадичка. — Какво пък, да не съм дива коза? Дори и те падат понякога…

На Петър не му беше до смях. Той бе най-предпазливият от всички и не искаше да носи рискове. Пак погледна изпод вежди монголското лице на Ильо, после го накара да извади и своето алпинистко въже от раницата.

— Да се вържем — рече той, когато наставиха въжето, — та да ни е мирна главата.

Дребничкият Боре се подсмихваше под мустак и безброй ситни бръчици се свиха край кафявите му очи.

— Ти, ако се откъртиш, май всички ни ще повлечеш — пошегува се той със снажния планинар. — Но хайде, ще се вържем, думата ти на две няма да скършим!

Тия думи на Боре, с които той прехвърляше водачеството на групата върху Петър, най-възрастния измежду тях, накараха Светла да присвие очи. Като истински самоковец бившият метеоролог гледаше на всички, които не бяха негови съграждани, като на пришълци в планината. Тоя Петър бе добър планинар, но неговата голяма предпазливост вече му додяваше. Светла изгледа другите, сякаш диреше поддръжка, но всички бяха свели глави. Камбура бе провесил нос и клатеше глава като кон. Пръстите на единия му крак бяха премръзнали преди години и сега леко го наболяваха. Ильо пушеше мълчаливо и бършеше навремени потното си лице. Само Стефка, седнала с гръб към тях, бе рейнала поглед нейде насреща към страховитите източни склонове на Скакавците. Дълбоки лавинни улеи прорязваха тия склонове и между тях се бяха образували малки горски острови от жилав клек. Девойката се чудеше как се закрепват коренищата на клека по стръмните сипеи, когато Петър ги подкани да вървят.

— И помнете — предупреди ги той, — ще вървим на петнадесет крачки един от друг!

Светла тръгна подир Стефка и вече не се отдели от нея. Достатъчно бе според него, че се бяха привързали на края на дългото въже. Можеха спокойно да вървят почти един зад друг. Девойката бе доволна и се радваше на приказките му, но понякога сърцето й замираше от страх. Всяка снежна стряха по билото на Близнаците просто теглеше Светла нататък. Той се отклоняваше от стъпките на другарите си и предпазливо натискаше снега с ледокопа, петимен да откърти стряхата и да чуе съсъка на падащата лавина.

— Играеш си със смъртта! — упрекваше го девойката.

— Тъй е по-интересно — отвръщаше той, — пък и нали съм привързан към въжето…

Това въже го гнетеше през целия път, дорде превалиха и билото на Маричин чал. Тогава се развързаха и седнаха в снега за кратък отдих. Слънцето вече преваляше към Канарата, а небето тъмнееше на северозапад, отвъд Скакавците и Йозола, пък и ниските облаци се бяха надигнали и вече пъплеха нагоре. Това не ги плашеше, защото тепърва предстоеше главоломно спускане по заобления южен склон на Юрушки чал. Долу, в подножието на тоя връх, бе седловината Джанка, а вляво от нея, току под пирамидалните склонове на Суха вапа, се гушеше самотната хижа. В нея щяха да прекарат нощта.

Вятърът от прежната буря бе набраздил повърхността на снежната покривка по южния склон на Юрушки чал и те трябваше да се спускат предпазливо. Същински снежни дюни се стелеха една подир друга и затрудняваха спускането, но те не бяха препятствие за Светла. Той се спусна пръв, следван от Борѐ, и Стефка скоро ги загуби от поглед. Двамата самоковци описаха широка дъга и свиха на изток към Песоклива вапа, после с рязък завой се спуснаха отново на запад и се заковаха на място на няколко крачки от широката яма, която Камбура бе изкопал при падането си.

— Хей, Камбур — викаше Борѐ, — още една такава такла и гърбицата ти съвсем ще се изправи!

Камбура не бе гърбав, но мускулите на гърба и врата му бяха тъй яки, че просто го превиваха. Той се изправи с мъка и тръгна да дири едната ска, която се бе откачила и спряла на петдесетина крачки под него. Всички го задминаха и той ги настигна едва когато те се спряха на билото на Джанка, после цялата колона се спусна дружно към хижата. Здрачът пълзеше с мъглите, които напираха по Грънчарица, а оловени облаци вече закриваха Джанка. Първите снежни парцали запрехвъркаха из въздуха тъкмо когато те влязоха в хижата.

Утрото ги изненада. Впрочем дорде излязат навън да огледат околността и се поразтъпчат, снежната покривка бе нарасла с още един метър, а непроницаема мъгла закриваше и седловината, и Юрушки чал, по който бяха слезли прежния ден, и Суха вапа пред тях. Студено бе, но ситният сняг продължаваше да се стеле отгоре.

— Тук ще стоим! — заяви Светла след обилната закуска.

— Ще вървим! — избоботи Ильо.

Той бе обръснал гъстата четина по лицето си и сега то просто светеше от чернота. Петър и Камбура подкрепиха Ильо, пък и Борѐ искаше да си върви — те щяха да минат през Рибните езера, да нощуват в хижата при чудака Георги Жабата и на другия ден да поемат през Маринкьовица и Водния чал към хижа „Мальовица“. Тоя последен преход бе най-дълъг и твърде труден дори през летни дни. Борѐ бързаше да пристигне в „Мальовица“, за да види жена си и малката Ренета, които го очакваха в хижата. Не тъй мислеше Светла. Той сякаш предчувствуваше какви неприятности ги очакват из пътя и нарочно се помайваше. Разказваше на Стефка разни невероятни истории от времето, когато бе метеоролог в наблюдателницата на рилския първенец, а девойката го слушаше и тръпнеше от възторг. Дорде се усетят, стана единадесет часа. Тъй късно не се тръгва зиме на дълъг преход, пък и само седмица ги делеше от най-краткия ден през годината. И все пак те тръгнаха.

Всички предполагаха, че ще стигнат до Рибните езера за около пет часа, но сметката им излезе погрешна. За час и половина възлязоха на седловината Джанка. Там теренът бе заледен и мъглата тъй гъста, че те трябваше да свалят ските. Петър поведе групата към връх Налбант, но след половин час Ильо го подсети, че са се отклонили вляво от посоката. Тогава групата веднага сви надясно и пое нагоре по заледения ръб на мощния връх. Ильо дълбаеше стъпки с ледокопа и едва виждаше на два метра пред себе си, а можеха лесно да се откъртят и да литнат надолу към езерата. След време Камбура се блъсна о дървената триангулачна пирамида, която краси всеки по-личен връх. Една случайност ги бе извела право на голото теме на Налбант. Температурата бе осемнадесет градуса под нулата, а още валеше. Новият сняг бе много пръхкав, но те сложиха ските и се спуснаха към Бели Искър. Караха много бавно и това дразнеше Светла. Първата беда сполетя Камбура, който си навехна крака. После Петър попадна в малка снежна яма и се измъкна без чужда помощ. Две малки лавини се откъртиха изпод ските на Светла и засъскаха към коритото на реката. Тогава те пак поеха нагоре, но там вятърът ги забрули в лицата и пречеше на дишането. Вървяха все на запад и често поглеждаха компасите, пък и ръчните си часовници. Свечеряваше се, глад присвиваше стомасите им и жажда ги измъчваше, но те вървяха неспирно, без да стигнат до седловината, която разделя Канарското от двете Рибни езера. Тая седловина сякаш бе потънала в мъглите и изчезнала. Всеки от тях бе минавал десетки пъти по нея и зиме, и лете, в ясно и мъгливо време, но сега тя се губеше. Те възлизаха ту към Реджепица и тръпнеха от страх да не пропаднат в зейналите пропасти над езерото, ту към южния склон на Йосафица, по който всеки момент можеше да плъзнат лавини. Първата здрачевина сякаш сломи силите им и те седнаха за отмора в снега, после пак пролазиха нагоре.

Тъмно бе, когато възлязоха на някакво било. Вятърът бе толкова силен, че събори Борѐ в снега. Горната част на снежната покривка бе много пръхкава на метър дълбочина и младият хижар се движеше свободно в снега, макар и затънал до гърди. Извадиха въжетата, наставиха ги и пак се привързаха към тях. Кое ли бе това било? Те бяха възлизали на толкова била през тия няколко часа, че вече не бяха сигурни где се намират. Светла настояваше, че стоят на самата седловина между Канарското и Рибните езера, но как да слязат към хижата по тоя лавинен скат и при толкова пръхкав сняг! Върнаха се назад и надолу към Канарското езеро и скоро опряха в неголяма скала. Един подир друг се натръшкаха в пръхкавия сняг и бързо се загърнаха със спалните чували. Камбура проклинаше навехнатия си крак и клюмаше глава като кон, Стефка изнемогваше от студа, Ильо ругаеше и напразно се мъчеше да запали цигара, а вятърът беснееше над главите им и блъскаше цели камари сняг върху спалните чували.

Решиха да нощуват на това място. Немислимо бе да направят „игло“ или малка колибка от сняг, защото снежните кристали бяха много пръхкави. Дори снегът, върху който седяха, се бе слегнал почти до долния твърд пласт, дълбок не повече от педя. В такъв сняг не може да се издълбае и малка плитка пещера за нощуване. Затова опряха гръб о гръб и затропаха с крака, та да не премръзват пръстите. Петър щракна електрическото фенерче и погледна часовника си.

— Точно двадесет часа — заяви той, сякаш това бе от значение.

— Чакай! — прекъсна го Камбура и поднесе нещо длъгнесто под лъчите на фенерчето. — Точно двадесет градуса под нулата — тържествено оповести той и пак заклати глава.

Камбура винаги носеше термометър в раницата си и го поглеждаше при всеки сгоден случай. Сега той сякаш се увери, че наистина бе много студено, и затрепери още по-силно.

— Ще вечеряме ли? — невъзмутимо запита Ильо след време.

Всеки мълком разтвори раницата си и бързо уталожи глада, тропайки с крака през цялото време. Те не можеха да се виждат в тъмата, но почти всички се хранеха по същия начин. Първо ядоха хляб без нищо, после сирене без хляб, сетне твърд салам, който не можеше да се реже — тъй премръзнали бяха пръстите им. Накрая останаха бучките захар. Те ги пестяха, но час по час схрускваха някоя с тракащите от студ зъби, които сякаш пригласяха на тропащите им нозе. Спреше ли някой да тропа, съседът му го посбутваше в ребрата и той пак подемаше нескончаемата ръченица.

Ильо пръв се нахрани и успя да запали цигара само с три клечки кибрит, после се притисна още по-плътно към гърба на Светла и рече:

— Ех, Станка сега се изтяга на топло в кревата, пък аз!…

— Че върви при нея, щом не ти харесва — отекна гласът на Борѐ.

Той мислеше за жена си и малката си дъщеричка, които го чакаха самотни в хижа „Мальовица“.

— Слушай, Стефке — изведнъж подзе Светла, — аптекарка си, но знаеш ли най-сигурния лек против премръзнали ръце и нозе?

Девойката мълчеше. Тя бе повдигнала рамене в почуда, но само Камбура долови значението на това движение — той бе опрял гръб о нейния.

— Не знаеш? — продължаваше Светла. — Много просто: протези, дървени протези, гладки й леки, пришити с железца и скобички…

Той се засмя гласно и вятърът поде тоя смях, който звучеше като предизвикателство към природните стихии.

— Ще млъкнеш ли? — сопна се Петър. — Не можа ли да измислиш друга, по-подходяща шега?

Самият той се боеше, че тая нощ може да ги осакати за цял живот, но нарочно скастри Светла, за да не се уплаши девойката. Тя единствена не съзнаваше колко голяма бе опасността да премръзнат крайниците им. Свиваше се от студ, тракаше зъби, тропаше с крака и мълчеше. Смълчаха се и мъжете. Никой не питаше за часа. Те знаеха, че в такива моменти часовете изглеждат по-дълги и от дни, а минутите се нижат по-бавно и от цели часове. Едничката им грижа бе да не заспят, но покрай тая грижа в главата на всеки един от тях се прокрадваха мисли за близки и познати — коварни и подли мисли, които шушнеха в снежната виелица, че те никога няма да ги видят отново.

Малко преди полунощ Ильо и Светла наставиха две въжета и тръгнаха в различни посоки към седловината. Вървяха напосоки, като слепци в тъмата и снежната виелица. Светла бе уверен, че възлизат по седловината между Канарското и Рибните езера и сега се надяваше, че въжето ще опре в якия железен кол с маркировъчната табелка, забит на самото било. Те се лутаха към половин час, прибираха и пак изопваха въжето, но напразно. Понякога то се запъваше и ги теглеше назад. Двамата рядостно се връщаха по стъпките си и си проправяха път към препятствието, което спъваше въжето, но то се оказваше дребна скала, подала връх над снежната постеля. Борбата с бурята и дебелия сняг ги разсъни и ободри, но когато се върнаха и седнаха при другите, студът сякаш стана още по-голям.

Виелицата стихна към два часа след полунощ и всички почнаха да дишат спокойно. Сега и мракът не бе тъй дълбок както преди. Провиждаше се на десетина метра, но пръхкавият сняг бе застлал всичко и те пак не можеха да се ориентират.

— Няма ли най-сетне да свърши тая нощ, Петре? — едва продума Стефка.

Петър светна с фенерчето и се взря в часовника си.

— Още четири часа до зазоряване — спокойно отвърна той и пак затропа с крака.

Още четири часа! Лете, пък и зиме, при спокойно време, те биха могли да стигнат за четири часа от Джанка до хижата край Рибните езера, а сега трябваше неспирно да тропат с вдървените си крака и да се блъскат с ръце в гърдите, за да не заспят и замръзнат. Бяха зъзнали цели шест часа на това място, а трябваше да изминат други четири, преди да се раздени и да се ориентират. Бучките захар отдавна бяха изядени. Изяден бе и хлябът, който трябваше да им стигне за други два дни. Отиде и сиренето, свърши се маслото, не остана нищо от саламите. Всичко се превръщаше в калории, тъй необходими да поддържат топлината на тялото. Сега, когато вятърът не брулеше главите им, те палеха с кибрит мазните обвивки на изядените продукти и мълком се гледаха в светлината на пламъците. „Ще издържим — казваха очите на всекиго, — ще издържим докрай!“

Към четири часа сутринта Петър и Борѐ грабнаха наставените въжета и тръгнаха на свой ред нагоре. Върнаха се с радостни възгласи само след двадесетина минути. Бяха открили железния кол с маркировъчната табелка, който стърчеше право над нощния им бивак, само на десетина минути път. Тъмно бе, но всички почнаха да стягат раниците и да се готвят за път. Половин час по-късно групата възлезе на седловината и всеки опипа железния кол, сякаш не вярваше на очите си. Дълбокият циркус на Рибните езера тънеше в мрака, но те познаваха добре всеки метър от пътя. Сега пред тях се откриваха две възможности: да се придвижат по самия ръб на седловината към Йосафица и да слязат по терасите или да продължат по ръба чак до Маринкьовица и да свърнат към колибата над реката. Умората и нетърпението надделяха над разума и всички решиха да слязат по лятната пътека. Ни една лавина не се бе откъртила през нощта и те бяха спокойни.

Снажният Петър пак поведе групата. Борѐ го следваше на двадесетина крачки, защото видимостта не бе по-голяма На други двадесет крачки след него креташе Камбура и пъшкаше при всяка стъпка поради болките в глезена. Подир него, пак на същото разстояние, следваха Ильо, Стефка и Светла. Всички бяха сложили ските, за да не затъват в рохкавия, но не особено дълбок сняг по билото на седловината. Уви! Само на тридесетина крачки под билото снегът бе много дебел и Петър затъна до кръста в него. С мъка повдигна ските и почна предпазливо да утъпква снега пред себе си, защото виждаше опасността от прашна лавина. Викна към другите да увеличат разстоянието и подкани Борѐ, който вървеше подир него, да води ските точно по неговите дири, та да подшият снега. Боре предаде нареждането на Камбура и след минута то стигна до Светла. Русият смелчага само се усмихна и бързо настигна девойката.

— Стефке — подзе той, — ти познаваш домакина на хижата, нали? Георги Жабата го викат…

— Слушала съм за него — отвърна девойката, — но защо не пазиш разстоянието?

— Остави тоя Петър и неговите разстояния! — и Светла тръгна успоредно на девойката. — Казвам ти, Георги Жабата не може да няма ракия, а както сме премръзнали…

— И да няма, ще се сгреем на огъня — отвърна девойката.

Светла се намръщи. Огънят си е огън, а ракията — ракия. Едното не пречеше на другото. Но колко ли ракия имаше в хижата?

— Слушай, Стефке, ще се спусна надолу, право към хижата, та каквото ще да стане!

Дорде да извика по него, Светла вече летеше със ските. В това време Петър, Боре и Ильо бяха застанали на малка площадка и оглеждаха терена, после Петър потегли бавно надолу, но чу странен съсък и спря на място.

— Внимавай, лавина! — викна Боре и сграбчи Ильо̀, който също се канеше да потегли от площадката.

Петър заби щеки в снега и се огледа. Целият скат се движеше със зловещ съсък само на няколко крачки от него. Той зърна две тъмни петна по снега и изтръпна, но телата скоро изчезнаха в мрака. Стори му се, че едното тяло се премята встрани към твърдия сняг под площадката, сякаш се мъчеше да се изскубне от лавината.

„Камбура!“ — помисли той и прехапа устни.

Грозното съскане на движещия се пръхкав сняг продължаваше да стърже в ушите му. На десетина крачки над него Борѐ и Ильо стояха като вцепенени. Те не можеха да продумат от вълнение. Само стискаха зъби и натискаха ските върху твърдия сняг на площадката. Десетина секунди по-късно глух тънтеж разтърси смълчания циркус на Рибните езера. Челните маси на снежната лавина се бяха разбили в балваните край горното езеро. Тътнежът не секна с тоя първи сблъсък. Други снежни маси се свличаха от стръмния скат, прииждаха със страшна бързина, стоварваха се с грохот върху първите, в миг се накамарваха връз тях и тласкаха челото на лавината навътре към езерото. Трясъкът на пукащия се лед се прибави към съсъка на лавината и плисъка на вълните, разлели се нашироко от бухналите в езерото тонове сняг.

Грохотът най-сетне секна, а с него стихна и плисъкът на вълните.

— Загинаха! — възкликна Петър и вдигна ужасени очи към площадката, гдето бяха другите двама.

Тъй рече, но в миг извърна глава назад, към езерото.

— Ехооо! — викаше провлечен женски глас.

— Стефка! — ревна Ильо от площадката и стремглаво се спусна надолу.

Светла също бе чул гласа на девойката. Лавината бе тръгнала под неговите ски, повличайки, и Стефка, но с няколко ловки движения на тялото бившият метеоролог бе успял да се измъкне от плъзгащия се сняг и да се спре на петдесетина крачки под площадката. Той чупеше пръсти от ужас, защото се считаше виновен за смъртта на младата аптекарка, но нейният зов го сепна. Силите му се възвърнаха в миг и той заприпка без ските по твърдия сняг. Някой префуча със ски край него, но Светла продължаваше да припка надолу. Девойката се обади отново, пък и други гласове екнаха откъм билото на седловината. Светла тичаше, спъваше се и падаше, после се изправяше и пак тичаше стремглаво надолу. Спря пред цяла планина от сняг, но гласът идеше отгоре и той чевръсто се покатери по това неочаквано препятствие. Възлезе по него за няколко секунди и зърна девойката. Тя бе с гръб към него и протягаше щека на някаква тъмна фигура, която се катереше в снега отвъд нея.

— Как си, Стефке? — питаше я Ильо, възлязъл пръв до нея.

— Нищо ми няма — отвърна девойката, — но Светла загина!

Бившият метеоролог ясно чу думите й. Той въздъхна облекчено, после сложи ръка върху рамото на девойката.

— Друг път! — рече той. — Сега ми се размина…

Стефка седеше удобно в снега, разположена като в трон, със ски на краката и една щека в ръка. Другата бе изчезвала някъде под тоновете сняг, задръстили брега на езерото. Тя се смееше и оправяше ремъците на раницата си.

— За десет секунди слязох долу — казваше тя, — но накрая нещо ме подхвърли във въздуха и аз цопнах върху тая грамада.

Ильо и Светла мълчаха, навели глави.

— Мислех те за умрял — продължи Стефка и опипа ръцете и лицето на Светла. — Много ми беше мъчно за тебе…

В тоя момент другите трима се покатериха по снежната могила и заоглеждаха девойката, а тя продължаваше да се смее.

— Издадох се, без да искам, се издадох — казваше тя на Светла. — Сега вече знаеш, че държа за тебе!

Петър се учуди на тая веселост. Девойката очевидно не разбираше, че се бе спасила като по чудо. Той се огледа наоколо, опитвайки се да разбере отгде се бе взела тая снежна могила, израсла в миг току пред ръба на езерото. Камбура забиваше щека в твърдия сняг, Борѐ се взираше встрани, към езерото, Ильо клатеше глава и цъкаше с език. Да бе светло, тия опитни планинари щяха да открият тайната, на която Стефка дължеше живота си, но сега едва се провиждаше на петнадесетина крачки отвъд тях.

— Как стана тая работа, Стефке? — запита Петър.

— Не знам! — подхвана девойката. — Снегът тръгна изведнъж под краката ми и аз седнах на ските. После нещо ме подхвърли и аз тупнах на това място.

Никой не се засмя и никой не продума. Светла излезе крачка напред.

— Не знам как е изхвърчала Стефка на това място — подзе той, — но колкото до лавината, аз май…

Бившият метеоролог не се доизказа.

— Ти май я подкара! — възкликна девойката, в миг предугадила истината.

— Позна! — отвърна Светла и наведе глава.

Настъпи продължително мълчание. Всеки се взираше в Светла, но никой не продумваше. Младата аптекарка огледа едно подир друго лицата на тия смълчани и смръщени мъже, после повдигна рамене.

— Да не си се спуснал право към хижата? — рече след време Ильо, без да откъсва поглед от Светла. — Ако е било за ракията на Жабата, да знаеш, че няма нито капка да ти дам!

Тоя път Ильо говореше тихо. Тъй правеше винаги, когато бе силно разгневен. Светла не отговори, а Борѐ, който също познаваше добре метеоролога, само се усмихна под мустак.

Вдигнаха девойката и всички дружно се запътиха към хижата. Очертанията на двуетажната каменна сграда вече се провиждаха в здрачевината. Грамадна снежна пряспа бе извила ръб край западния зид, но пред вратата бе чисто. Те захлопаха и се развикаха, но Георги Жабата спеше блажено в малката си стаичка. Когато най-сетне чу хлопането, той помисли, че бурята е разковала ламарината на покрива и тя дрънчи от вятъра. След време стана и отвори вратата, но просто не вярваше на очите си — не помнеше той някой да е пристигал в хижата след такава снежна буря.

Ильо не можа да изпълни заканата си, защото в хижата нямаше нито капка ракия. Георги не обичаше да държи такива течности повече от ден-два. Сън не го хващаше, докато имаше ракия, а почнеше ли ръката му да трепери, когато пълни чашата, той вдигаше шишето и пиеше от него, за да не се разливат скъпоценните капчици…

Накладоха огън в печката и насядаха край нея. Големият бакърен чайник с риганова отвара скоро заклокочи и Георги Жабата не смогваше да пълни чашите на премръзналите планинари. Само клатеше глава, цъкаше с език и често прокарваше немита ръка по отдавна небръснатото си лице. Не помнеше той такова чудо — да дойдат като таласъми още по тъмно, сякаш бурята не бе вилняла допреди няколко часа!

Никой не мислеше за сън и всеки гледаше да е по-близо до зачервената печка. Камбура грееше навехнатия си крак, Ильо пушеше с наслада, Стефка шумно сърбаше горещия чай, а дребничкият Борѐ нарочно потропваше с крака по дъсчения под, сякаш тая безкрайна нощ още не бе преминала. Само Светла мълчеше, седнал най-далече от печката.

След време някои задрямаха върху ниските столчета край бумтящата печка. Тогава Петър излезе навън и никой не забеляза отсъствието му. Той се върна след десетина минути и тихо повика девойката. Тя тръгна подир него, силно озадачена от възбудата, изписана по лицето му, но се спря на прага.

— Ела да потърсиш щеката си! — подкани я Петър и пак се усмихна.

Някакво чудо бе станало през тия два часа, които бяха прекарали в хижата. Снегът блестеше ослепително, небето бе синьо като през юни, а черните отвесни скали на Канарата розовееха от първите лъчи на слънцето. Тъй тихо бе в дълбокия циркус на езерото, тъй тихо, светло и приятно, че нищо не напомняше за страшната виелица от прежната нощ.

Петър поведе девойката право към горното езеро. Те завиха по левия бряг и спряха, а Стефка изтръпна и впи нокти в дланите си. Огромен снежен хълм се издигаше над гладката повърхност на заснеженото езеро. Той започваше отсам брега, малко встрани от мястото, гдето бяха намерили Стефка, издигаше се на десетина метра над разчупения лед и се губеше нейде навътре в езерото, на седемдесет метра, от първата снежна грамада. Лавината почиваше спокойно в ледените води, сбита, набраздена и настръхнала на места като гръб на фантастично чудовище.

— Виждаш ли ей тоя праг — подзе Петър, обръщайки се към изумената девойка. — На него дължиш живота си…

Тя се взря в оголения каменен праг. Челото на лавината се бе блъснало в тоя праг и бе отскочило встрани, образувайки оная грамада, върху която я бяха намерили. Тя бе връхлетяла с други снежни маси върху тоя каменен праг и блъсъкът я бе отхвърлил встрани.

— Ако не беше тоя праг — и Стефка изви очи към Петър.

— Ти щеше да си в дъното на езерото…

Девойката прехапа устни, но не отвърна поглед от снежния хълм, който се издигаше в езерото. Уплахата й бързо премина и някакво радостно чувство пламна в гърдите й, после весели пламъчета блеснаха в кафявите й очи. Петър я наблюдаваше със задоволство.

— Сега вече си истинска планинарка! — рече той и я потупа по гърба.

Руменина изби по лицето й и двамата тръгнаха с бодри стъпки към хижата, а снегът хрупкаше весело под краката им.