Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Ристо Туристо
Разпознаване и корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Асен Г. Христофоров. Планинари

Българска. Второ издание

Редактор: Салис Таджер

Художници: Милка Пенкова и Георги Ковачев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Димитър Цветков

Коректор: Мери Керанков

Дадена за печат на 10.X.1967 година

Излязла от печат на 25.II.1968 година

Поръчка № 12. Формат 59х84/16. Тираж 10000

Печатни коли 8,25. Цена 0.58 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПП „Георги Димитров“, София 1968

История

  1. — Добавяне

В тоя горещ юлски следобед задухата се чувствуваше особено силно в стругарското отделение на локомотивното депо в София. Беше топло, задушно и много шумно, макар и мнозина работници да бяха в отпуск. Майсторът на отделението огледа празните места и тръгна към струговете. Пред първия струг работеше сравнително дребничка, но набита девойка. Тя държеше длетото със здравите си ръце и зорко следеше стружките, които излитаха изпод острието. Майсторът се спря до нея.

— Върви ли, Дора? — запита я той.

— Върви, как няма да върви!…

Тя работеше от три години в депото. Мазолестите й ръце чевръсто извиваха длетото и смело направляваха механизма на струга. Майсторът скритом се радваше на добрата й работа.

— Кажи, Дора — пак подзе той, — кога излизаш в отпуск?

— През август ще е, майсторе, но датата още не е определена.

— Какво, пак ли ще се катерите по скалите?

Тя кимна с глава и се усмихна, а майсторът сви рамене. Той знаеше, че всяко лято Дора отива в Рила с група алпинисти и се катери по отвесните скали. Никога не бе виждал живи катерачи по скалите, но един кинопреглед за българските алпинисти го бе хвърлил в почуда. Той опря ръка в широките рамене на Дора и неочаквано я запита дали майка й е жива.

— Та жива си е, майсторе! — отвърна учудената девойка.

— А знае ли, че се катериш като гущер по скалите?

— Знае, как да не знае!

— И те пуска да вървиш с алпинистите? Тая работа май само за мъжете е отредена…

Дора прехапа устни. Тъй казваха всички, дори и майка й.

— А стругарството? — запита тя изведнъж. — И то ли не е женска работа?

Майсторът я погледна ласкаво, дори я потупа по гърба и се накани да отмине, защото знаеше болното място на Дора.

— Със струга е по-друго — рече той. — Имаш ли яки ръце и вярно око, ще свикнеш, все ще се оправиш, а катерачеството… — Той пак поклати глава. — Милион да ми даваш, не тръгвам нагоре по скалите…

Дора се засмя от сърце, а майсторът отмина. Тя нагоди струга, присви очи и стисна още по-здраво длетото. Наистина всички й се чудеха, пък и тя вече не помнеше как себе отдала на тоя спорт. Струваше й се, че винаги се е катерила по скалите, че това е най-простото нещо на света. Нужно е само малко внимание, малко повечко съобразителност и най-вече смелост. Свикнеш ли да гледаш пред себе си и нагоре, бездната под теб няма да те плаши. Просто забравяш, че под краката ти зее пропаст от няколкостотин метра…

Тъй мислеше Дора, гледайки как стружките отлитат със свистене и падат нейде встрани. Металът бе твърд и не се поддаваше лесно на длетото, което трепереше в коравите й ръце. С тия ръце тя забиваше железни клинове в пукнатините на отвесните скали, с тях опъваше дебелото въже и подсигуряваше другаря си, който се катереше над нея или под нея, привързан към другия край на тридесетметровото въже.

„Защо ли не съм по-височка? — помисли Дора и усмивката изчезна от лицето й. — Тогава по-често ще бъда водач на свръзката.“

Обикновено пълзачите по скалите се катерят в свръзка по двама. По-високият и опитен алпинист върви напред, търси пукнатини в скалата, забива железни клинове с малкото чукче, провира въжето през яката халка, която наричат карабинер, после го опъва и дава възможност на другия свободно да избие долния клин и да се придвижи нагоре. Тогава вторият на свой ред опъва въжето и позволява на водача спокойно да търси друга грапавина в скалата, да впие пръсти в нея и бавно да се изтегли нагоре.

Дора бе изкачила почти всички отвесни скали по шеметните върхове на Рила и сега чакаше е нетърпение да замине за Пирин. Там щеше да се проведе Седмата републиканска алпиниада, на която тя се канеше отново да прояви смелостта към железата и въжетата и набожно се прекръсти. „Какви ли чудеса няма по света — мислеше си тя. — Тия може наистина за мечки да са тръгнали.“ Шегата на момъка не се понрави на Дора и тя обясни на старата жена за какво служат клиновете и въжетата. Сега бабичката изглеждаше още по-смаяна.

— Мигар за птичи яйца се катерите по скалите? — запита тя и плахо запримига.

— Ех, бабо! — възкликна Дора. — Има гнезда на скални ластовици по скалите, но ние не ги закачаме…

Излишно бе да обяснява. Мнозина млади хора не можеха или пък не искаха да разберат смисъла на катерачеството, та камо ли тая стара баба!

След време влакът почна да пухти по нанагорнището към Вакарел. Жълти нивя се ширеха от двете страни на линията, а в далечината на юг се възправяха зелените ридове на Лозенска планина. Някой поде алпинистка песен и скоро всички запяха в един глас. Песента подканваше незнаен момък да дойде с алпинистите и завършваше все със същия предупредителен рефрен:

Да видиш що е катерач,

та да ти дойде чак до плач!…

Наистина няма алпинист, на когото поне еднъж в живота да не се е доплаквало, когато стърчи безпомощно над бездната, прилепнал като прилеп към студената и гладка стена.

След около три часа на шеги, задявки и весели планинарски песни алпинистите пристигнаха на гара Септември, прехвърлиха се в дековилното влакче и потеглиха към Велинград. После влакчето пое към високата седловина на Аврамови колиби. Малкият локомотив пъхтеше трескаво, задъхваше се и едва изтегляше вагоните. Колелата скърцаха по безкрайните извивки на линията и влакът с мъка се придвижваше напред през младите борови гори. Някои от алпинистите дори скочиха от вагоните, тръгнаха пеша край линията и настигнаха локомотива. Кондукторът също бе слязъл от фургона и насипваше сух пясък по релсите, подскачайки по на две-три крачки пред локомотива.

— Колелата боксуват — обясни той на едного от алпинистите.

Те не се бавиха дълго в Банско. Наплискаха лица със студена пиринска вода, подкрепиха сили с вкусно кисело мляко и тръгнаха по тесните улички с високи странични зидове, заграждащи дворища с натежали от плод овощни дръвчета. Скоро ниските каменни къщи на старинното градче останаха зад тях и те потънаха в гористите склонове на Пирина. Сега до Дора вървеше млад възрус момък на име Борко. Той бе един от добрите катерачи и не бе много по-висок от Дора. Девойката се радваше на неговата разговорливост, която разсейваше неприятните й мисли. Момъкът й разправяше как само преди три недели изкачил Злия зъб в Рила заедно с една алпинистка, как замръкнали посред скалата и трябвало да нощуват върху малка площадка, широка не повече от педя, и колко мръзнали през дългите нощни часове.

— Слушай, Борко — прекъсна го Дора, — хайде тоя път заедно да катерим.

— С удоволствие, стига да ни позволят.

— Само че аз ще водя, аз ще бъда първата — и Дора го изгледа с подкупващ поглед.

— Ех, ти пък…

Момъкът не се съгласи направо, но и не искаше да откаже. Унесени в приказки, те скоро изпревариха другите и след няколко часа първи достигнаха малкия заслон на Бъндерица, сгушен в дълбоката долина под хижа „Вихрен“. Борко бил идвал тук през зимата и сега заразправя на Дора за страшните лавини, които падали от двата насрещни стръмни рида. Той бил в заслона с неколцина другари, а раниците им били горе, в хижата. Лавините падали една подир друга и почти затрупали долината и пътя през нея. Те не посмели да излязат от заслона и гладували през целия ден. Едва привечер долината стихнала, вече не се чувал грохот на падащи лавини и те потеглили плахо в синкавия здрач, катерейки се връз същински могили от гъсто набит сняг.

— Страшно беше! — заключи Борко.

Дора мълчеше. За първи път, откак бе станала алпинистка, тя изпитваше някакъв смътен страх от планината, но гледаше да не се издаде и да не падне в очите на другаря си. Сега вървяха в подножието на връх Вихрен. Тя поглеждаше нагоре, към могъщата пирамидална скала, но не се радваше нито на малките пухкави облачета, които се рееха над върха, нито на ръждивите снежни преспи, залостени в пукнатините на стръмната скала, нито дори на зелената трева от двете страни на пътечката, изпъстрена с безброй жълти, възрозови и сини цветчета. После сама предложи да седнат на моравата и да почакат другите, та дружно да пристигнат в хижата. Тя сякаш знаеше, че нищо добро не я чака горе.

Групата скоро ги настигна. Девойките бяха набрали много горски цветя, но лицата им не бяха весели. От тях лъхаше някаква тъжна тържественост, която за миг зачуди Дора.

— Какви са тия цветя? — запита тя.

— За гроба на Тотко и на другите двама армейци — отвърна една от алпинистките.

В хижата пристигнаха вкупом. Домакинът ги посрещна като отдавнашни приятели пред голямата каменна сграда, после побърза да ги разпредели в стаите. Дора попадна в стая № 12 заедно с три други девойки. Леглата бяха по на два етажа, а прозорецът гледаше към Тодорин връх и Бъндеришката чука. Девойките се измиха, попригладиха коси, навлякоха шарени пуловери, после извадиха едно-друго от раниците и тръгнаха към столовата. Само Дора се маеше в стаята. Тя не беше суеверна, но сега се радваше, че не бе попаднала в съседната стая с фаталния тринадесети номер. Тя отметна завивките на горното легло, за да се проветрят, после разсеяно разтвори раницата и потърси нещо за ядене. Не бе хапнала нищо от сутринта, но не чувствуваше глад. Тъкмо се колебаеше какво да вземе, когато вратата се отвори и на прага застана възрастна жена, облечена в черни дрехи и с черно було на главата, а зад нея стоеше домакинът на хижата. Двамата се извиниха и влязоха вътре. Погледът на старата жена се плъзна по стените и леглата, после се рейна замислено през отворения прозорец.

— Значи тук е спал Тотко? — запита тя.

— Да! — отвърна домакинът. — Ей на това легло — и той посочи леглото, което си беше избрала Дора.

Жената бавно се приближи до леглото и Дора неволно се отдръпна, после застана зад домакина, кой го бе навел глава и сякаш се силеше да си припомни нещо. Жената едва извърна поглед към домакина и алпинистката. Стори й се, че те не я гледат, че всеки е зает с мислите си. Тогава тя вдигна ръка и нежно погали завивките, после пръстите й докоснаха желязната тръба откъм горния край на леглото, свиха се конвулсивно и цялата ръка се отпусна безпомощно.

— Милият Тотко — промълви тя, но гласът й прозвуча сухо и дрезгаво.

Дора трепна. Тя бе разбрала в миг, че пред нея стои майката на загиналия алпинист. Искаше й се да се спусне, да прегърне високата жена и да й каже, че тя бе познавала сина й, че двамата се бяха катерили заедно в Рила, че Тотко беше прекрасен момък и рядко добър другар. Искаше й се да й каже още много други неща, но не отвори уста и не мръдна от мястото си. Краката й се подкосиха и влага изби в очите й. В тоя момент възрастната жена бавно премина край нея и сякаш й се усмихна, после излезе с домакина. Дора се тръшна на долното легло и цяла се разтресе.

„Колко сухи бяха очите й — мислеше тя — и как тъжно ме погледна. Също като майка ми, когато ме изпращаше…“

Девойката седеше като вцепенена. Тя дори не усещаше, че сълзи се стичат по страните й и падат върху свитата ръка. Главата й изведнъж се изпразни от всякаква мисъл, но пред очите й се мяркаше все същата картина: клинът се откъртва от скалата, Тотко литва надолу и повлича другите в пропастта… Към тъпата болка, която бе изпитала в присъствието на забулената в черно жена, сега се прибави и едно друго, доскоро съвсем непознато чувство: страх, смътен, неясен и гаден страх, който сякаш пълзеше към нея от всички ъгли на стаята, извираше изпод пружините на леглата, пъплеше към краката й и пролазваше все по-нагоре, към слабините, гърба и ръцете й, впили се една в друга върху гърдите. Напрегна сили и разтвори уста, сякаш се готвеше да извика, но гласът замръзна в гърлото й, устните се свиха в болезнена гримаса и тя се просна върху леглото.

След време глухи стъпки отекнаха в коридора. Дора се сепна, понадигна се и се ослуша. Стъпките спряха пред вратата.

— Хайде, Дора, стига си се бавила! Скоро ще тръгнем към гроба…

Тя позна гласа на Борко, но не се обади. Само се поизправи и изтри очи с ръка.

— Чуваш ли, Дора? — пак викна момъкът и потропа на вратата.

— Чух, но няма да дойда. Нещо не ми е добре…

Дръжката на вратата изскърца и леко се наклони. Дора скочи и в миг опря гръб в гладката дъска.

— Остави ме, Борко! — едва продума тя. — Нищо ми няма, скоро ще ми мине…

Момъкът колебливо отпусна дръжката, после тръгна с бавни крачки надолу. Скоро в хижата стана тихо, съвсем тихо. Дора разбра, че всички са при гроба на Тотко и другите двама алпинисти.

— Тъй е по-добре — каза тя на себе си. — Не бих могла да видя майка му още еднъж!

Хладни тръпки преминаха по тялото й. Предишното тягостно чувство бе изчезнало. Преминал бе и страхът, но тя усещаше умора и студ, пък и самотата й тежеше. Изведнъж реши да си легне и тъй да дочака пристигането на другите. Изу гуменките, покатери се на горното легло, преметна завивките презглава и затвори очи. Тя не вярваше, че ще заспи, защото се бе наспала във влака, но все стискаше очи и се стараеше за нищо да не мисли.

Два часа по-късно другарките й я намериха заспала. Тя бодро се изправи в леглото, усмихна им се, каза нещо за неразположението си, после чевръсто скочи на пода и бързо се приготви за вечеря. Нито помен не бе останал от предишното й подтиснато състояние. Само на влизане в столовата тя плахо се озърна на всички страни, но бързо се успокои и седна до Борко.

— Знаеш ли — подхвана момъкът, — на гроба беше и майката на Тотко.

— И други ми казаха — отвърна Дора и пак погледна плахо към вратата. — Няма ли да дойде на вечеря?

— Не. Замина си. Замина веднага след малкото тържество.

Дора отдъхна с облекчение и нито еднъж не погледна към вратата. Хранеше се мълчаливо и дори поиска второ канче чай. Тая вечер не беше като другите в планинските хижи. Не се чуваше смях, нямаше закачки и задявки. Алпинистите говореха изтихо за утрешния ден, когато щяха да се катерят по стената на връх Вихрен. Дора слушаше разсеяно кроежите на другарите си, но отбягваше да се намеси в разговорите. Очите й срещнаха на няколко пъти погледа на ръководителя на групата, който сякаш я наблюдаваше.

— Ти, Дора, май не беше на гроба — подзе той. — Ако не се чувствуваш добре, утре няма да катериш!

— Нищо ми няма! — бързо отвърна девойката.

Ръководителят и Борко не забелязаха руменината, която изби по мургавите й страни, но тя усети смущението си и нарочно запита дали ще може да се катери ведно с Борко.

— Ще видим! — отвърна ръководителят. — Утре ще решим, когато разпределяме туровете.

Много свръзки от по двама алпинисти щяха да катерят стената и почти всички щяха да тръгнат от различни места в подножието на отвесната скала. Те щяха да възлязат в различни посоки към върха и тъкмо тия отделни посоки алпинистите наричат турове.

Дора спа спокойно тая вечер и почти забрави, че лежи в Тотковото легло. Събуди се само еднъж, когато й се присъни, че майка й, застанала пред прага на вратата, я вика да се върне, уж да си вземе някаква забравена дрешка.

На утрото всички наскачаха още по тъмно и побързаха да се стегнат и закусят, защото до подножието на стената имаше час и половина път. Небето бе възсиво, но чисто и ясно, а това зарадва алпинистите. Те нарамиха съоръженията си и тръгнаха в походна колона. Дора вървеше най-накрая. На излизане от хижата през главата й за миг премина подла мисъл. „По-добре да не тръгвам — казваше й някакъв вътрешен глас, — защото жива няма да се върна.“ В тоя момент Борко тръгна до нея и разсея мислите й.

— Слушай, Дора — казваше й той, — съгласен съм да сменяваме водачеството. Ти ще водиш досред път, а аз оттам до върха.

Дора не отговори и момъкът счете мълчанието й за несъгласие.

— Ако искаш — продължи той, — може аз да водя до средата, а ти нагоре, към върха…

Девойката разбра, че Борко иска да й се хареса, и мило му се усмихна. Тя самата едва ли би отстъпила водачеството, ако бе на негово място, пък и Борко не беше кой знае колко по-висок…

На пристигане в подножието на Казана, както наричат северната стена на Вихрен, ръководителят и двамата старши инструктори почнаха да разпределят туровете и да избират свръзките. Сърцето на Дора се разтуптя от вълнение, без тя самата да знае защо. Най-сетне ръководителят спря поглед на нея.

— Дора — подхвана той, — ти и Мишо ще вземете тур „Камината“. Това е чест за двама ви, защото този тур е най-труден.

Дора погледна безпомощно към Борко, после запита кой от двамата ще бъде водач на свръзката.

— Мишо, разбира се! — и ръководителят се взря в нея тъй, сякаш я виждаше за първи път. — Та той е с една глава по-висок от тебе…

Дора се примири с натрапения й избор. Такъв беше редът и тя не можеше да капризничи. Мишо беше млад инженер и добър момък, доста висок, с дълги и здрави ръце, а пръстите му бяха яки като клещи. Той й се усмихна, потупа я дружески по гърба и някак гордо разтърси глава, уж да отметне кестенявите кичури, които падаха над очите му.

— Дръж се, Дора! — рече й той. — Падна ни се Тотковият тур.

Тя го погледна с разширени очи. Забравила бе, че Тотко бе паднал именно при опит да възлезе към върха по тур „Камината“. Все същото странно съвпадение…

Девойката преодоля смущението си и тръгна към снежната пряспа в подножието на двадесетметровата отвесна камина, с която започваше турът. Мишо я изпревари. Той прегледа още еднъж въжетата, клиновете и карабинерите, после започна изкачването. Беше точно шест часът, когато той заби първия клин в скалата. Тогава Дора подбра въжето и впи ръце в студената стена.

Изпървом Мишо напредваше сравнително бързо и Дора го следваше на около петнадесетина метра малко встрани и под него. Момъкът изкачи отвесния ръб, после навлезе в дълъг скалист улей и след време достигна началото на влажната долна камина, цялата обрасла с трева и мъх по дъното. Дора дебнеше всяко негово движение, защото в тая влажна камина имаше опасност от откъртване на цели скални блокове. Мишо избра лявата страна на улея, в която имаше здрави скални пукнатини в сивия дребнозърнест мраморизиран варовик. „Бива си го — мислеше Дора, като гледаше как той забива железния клин, — с него лесно ще стигна до върха“.

Тъй пълзяха те нагоре по стената и след около два часа достигнаха една леко наклонена тревиста площадка, гдето Мишо организира здрава осигуровка и спря за кратък отдих. Далече вляво и вдясно от тях други двойки възлизаха по стръмната стена и Дора се опитваше да разпознае водачите на свръзките. Оня вляво, със синята баретка, навярно беше Борко… После първият еделвайс привлече вниманието й — снежнобял и нежен, едва подаващ се над почти невидимата цепнатина в гладката стена. Тя рече да се отклони, за да го достигне и откъсне, но Мишо й се скара нейде отгоре и пак запълзя по стената, а тя изопна въжето, за да го осигурява. Дребни камъчета се отронваха изпод краката му и литваха надолу, на пет-шест метра встрани от девойката. Те съскаха, подскачаха един-два пъти, после описваха широка дъга и тупваха в подножието на скалата, на стотина метра под двамата катерачи.

Те напредваха благополучно и Дора се радваше. Нито еднъж опитните й ръце не трепнаха, когато впиваше пръсти в едва забележима цепка и нито един клин не остана неизваден, когато тя го блъскаше леко насам-натам с малкото чукче, за да го пъхне след няколко мига в раницата. Метър по метър напредваше тя по пътя, който нейният другар чертаеше в скалата, все по-нагоре и по-нагоре към облачния връх, извисил гордо чело над цял Пирин.

dorinite-strahove.png

След още час и нещо свръзката достигна средата на отвесната стена и Дора знаеше, че под нея зее бездна от двеста метра. Мишо опря чело в малка, тревиста туфа, за да изтрие обилната пот, която се стичаше към очите му, после се залови да изкачва голяма, висока около шестдесет метра камина. Дора чувствуваше страшното напрежение на мускулите на младия инженер по лекото трептене на изопнатото въже. Тя видя как той се прилепва плътно към стената, как опипва с пръсти гладката скала, за да търси и най-дребната грапавина по нея, как постепенно преодолява една голяма изпъкналост и неусетно се скрива от погледа й. За първи път през тези три часа тя оставаше сама, без да може да вижда своя водач. Стана й неприятно, но тя пак пролази нагоре. Тъкмо тогава нейде встрани от мястото, гдето бе изчезнал Мишо, се откърти голям камък и литна към нея. Тя се прилепи инстинктивно към стената и камъкът префуча на метър от главата й. В същия миг друг, по-малък камък, голям само колкото човешки юмрук, също литна подир първия, отскочи по стената и я перна по лявото рамо. Тя изтръпна от болка и затаи дъх. Не, това не беше каменопад. Единичен камък се бе откъртил от челото на върха, повличайки по-малкия след себе си, и тя можеше спокойно да продължи изкачването. След няколко мига големият камък се разби в подножието на скалата и многократно ехо обиколи стените на Казана. Грохотът сякаш кънтеше в самите уши на девойката. Влажна пот изби по дланите й. Какво ли, ако камъкът я бе улучил!… Тя се опита да премести крак, но колената й изведнъж се разтрепераха. Искаше да вдигне лявата ръка и да достигне голяма колкото орех грапавина, но пръстите й се свиха, не се отпуснаха и не се отместиха от цепката на скалата. Тя се прилепи още по-плътно към ледения мрамор и погледна въжето, което висеше хлабаво встрани, но сега силното треперене на коленете се предаде на цялото й тяло. Мускулите на прасците й се вдървиха от страшното напрежение и почнаха да я болят. Тя погледна надолу към треперещите си нозе, но видя само бездната, която зееше под нея. Стори й се, че силите я напускат, че само след миг-два ще отпусне пръсти и ще падне, за да увисне с друсък в края на дългото въже. Някаква топла вълна обля врата й, тя прехапа устни и затвори очи. Ето, свършва се. Вече няма да види майка си, няма да влезе в стругарната, няма да побъбри с майстора. Край, жалък и глупав край…

Когато отвори наново очи, въжето се бе изопнало и притискаше рамото й към стената. Тя бе все там, впила пръсти в едва забележимата цепка на гладката мраморна стена. Какво ли бе станало през тези няколко мига, когато помисли, че пада и затвори очи?

— Хей, Дора, спиш ли?

Гласът на Мишо я сепна. „Боже — помисли тя, — същите думи и същия глас!“ Тъй бе извикал и Тотко, когато двамата с Дора се катереха по стената на Мальовица и тя не можеше да преодолее надвеса под Орловото гнездо.

— Дора, чуваш ли ме? Вече четвърт час не мърдаш от това място!

Наистина неговият глас! Но Тотко бе мъртъв, той бе долу, в гроба край Байкушевата мура… Нима я зовеше от гроба? Не, мъртъвците не могат да говорят… Но защо треперят тъй устните й? Те сякаш се опитват да извикат, да кажат нещо, но през тях едва се процежда някакъв безкраен тъп и гъгнещ звук, все същият тъп и гъгнещ звук, като брътвеж на трескаво дете…

Въжето се отпусна и вече не притискаше рамото й. То се отместваше бавно наляво и все по-наляво, встрани от този страшен надвес, който не й позволяваше да види другия. А другият наистина бе тръгнал по тесен траверс вляво от надвеса, за да може да надникне към девойката. Най-сетне той я зърна, изопна въжето и викна:

— Още малко, Дора, още малко и ще стигнем на Тотковата площадка.

Тогава Дора вдигна очи и го видя. Не само гласът, но и лицето бе същото. Тотко се взираше в нея отгоре, той разтърсваше глава, за да отметне кестенявите кичури, той й се усмихваше с леко извити устни — също както някога, когато тя най-сетне възлезе до Орловото гнездо.

— Тотко! — възкликна тя и замалко не разтвори пръсти.

— Да, на Тотковата площадка — викаше Мишо. — Още малко остава… Хайде тръгвай най-сетне!…

Тотко или Мишо, той я зовеше към злокобното лобно място. Там, под тая площадка, се бе откъртил клинът, причинил смъртта на тримата армейски алпинисти. Ето, той пак я зове… Зовеше я и тя трябваше да върви подир водача!

Дора прехапа устни, сбра сетни сили и бавно отмести пръстите на лявата ръка. Те се разтвориха за миг и пак се впиха в цепката, но малко по-нагоре от предишната хватка. Тогава и пръстите на дясната ръка се разтвориха и внимателно пролазиха по лекия ръб. После левият крак се сви, придвижи се нагоре и опря в малка грапавина. Палецът усети твърда опора през гуменката, прасците, се изопнаха машинално и тя се издигна с една глава над цепката. Да, тръгна вече, тръгна тъй, както бе вървяла дотук, както бе изкачила първите двеста метра на страховитата отвесна стена!

Дора вече не погледна надолу към зейналата под нея пропаст. Катереше се упорито, почти машинално и с някаква странна настървеност, еднъж завинаги надвила всички страхове. Тя дори не забелязваше еделвайсите, които цъфтяха в пукнатините на скалата. Впиваше пръсти в стената и само една мисъл се въртеше в главата й — да стигне час по-скоро на върха. Там ще разправи на Мишо за страховете си. Не, няма да му разправи! Признае ли всичко, момъкът вече няма да иска да катери с нея…

Сега момъкът възлизаше към горния край на голямата камина, гдето бе лобното място на тримата армейци. Дора го следваше отблизо, на не повече от десетина метра. В камината бе влажно и в пукнатините никнеха жълти цветя, но тя не ги поглеждаше. За миг й се стори, че влажният улей мирише на пресен гроб. Тя разтърси глава и не се поддаде на опасното чувство. Коленете и ръцете й леко трепереха от страшната умора, но тя продължаваше да пълзи нагоре педя по педя, на места дори по-бавно и от костенурка.

Мишо не спря на Тотковата площадка, защото искаше да изпревари другата свръзка от двама алпинисти, които възлизаха вляво от тях. Те трябваше да се срещнат на най-горната площадка, при паметната плоча с имената на загиналите алпинисти. Слънцето вече огря почти над главите им, а те още се катереха. Измина още половин час, цял час, час и половина. Страшното физическо напрежение сякаш уталожи и последните страхове на девойката. Краищата на пръстите й се подуха от впиване в тесните цепнатини, клинът й се продра над лявото коляно и кожата й усещаше ледената милувка на скалата. Устните й се напукаха от жажда, а в устата й горчеше от погълнатия прах, когато опираше лице в самата скала или ронеше тревистите туфи. Тъй пълзеше нагоре, когато дочу името си и вдигна глава.

— Бързай, Дора, че Мишо ще грабне шоколада…

Беше Борко, а до него стоеше Мишо. Двамата се бяха закрепили на горната площадка, стигнали почти едновременно на нея, и сега всеки от тях изтегляше другия от свръзката. Пет минути по-късно Дора се тръшна уморено до тях. Мишо прибра въжето и стисна дясната й ръка, а Борко пъхна цял шоколад в другата.

— Славно изкачване, нали? — казваше Борко и бършеше прашното си лице, по което още се стичаха струйки гореща пот.

— И славно, и страшно! — отвърна девойката, после разтвори шоколада с треперещи ръце и отчупи къс от него с яките си зъби.

Скоро и другарят на Борко възлезе при тях, после всички тръгнаха към североизточния ръб на пирамидалния връх. Половин час по-късно четворицата застанаха на най-връхната точка на Вихрен и огледаха безбрежната шир, разстлала се навред около тях. На север и юг се ширеше същинско море от планини и Пирин сякаш се сливаше с Рила, синкава и призрачна в далечината. Родопите ръждавееха на изток под леки ефирни пари, а на запад прозираха други планински вериги, надиплени като вълни на фантастичен океан, застинали и заспали в омарата на знойния августовски ден.

— Шест часа пълзяхме по скалата, но вижте каква красота ни огражда!

Хладният ветрец грабна думите на Борко и ги отнесе надалеч, към други незнайни върхове. Никой не продума. Дора гледаше в захлас. Тя гледаше на север, към Рила. Там, отвъд тая горда планина, бе Витоша. Там някъде се разстилаше и столичният град. Ех, да можеше майка й да се изкачи тук, да види тая прелест! Или майсторът, пък и другите работници от стругарната…

— Виж, Дора — рече Мишо, — виж, погледни към хижата! По-малка е и от кибритена кутия.

— Не искам! — и Дора закри очи. — Свят ми се вие…

Алпинистите се засмяха. Те помислиха, че Дора се шегува, но смелата девойка казваше самата истина.

Край