Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’insurrection qui vient, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Редактиране и форматиране
zearendil (2013 г.)
Източник
Анархобиблиотека

Издание:

Невидимият комитет. Идващият бунт

Френска. Първо издание

ФАБ, 2010

История

  1. — Добавяне

Под какъвто и ъгъл…

Под какъвто и ъгъл да гледаме, настоящето се намира в безизходица. И това не е най-малкото му достойнство. На тези, които искат непременно да живеят с надежда, то ограбва всяка опора. Тези, които претендират, че имат решения, биват опровергавани ежеминутно. По подразбиране всичко върви от трън та на глог. „Няма бъдеще!“ е мъдростта на една епоха, която, под звуците на измамата и самоизмамата, приема, че всичко е напълно нормално. Епоха, която е достигнала нивото на съзнанието на първите пънкари.

Сферата на представителната демокрация се затвори в себе си. От ляво и от дясно, еднакви нищожества заемат пози на жреци или се правят на девственици. Това са същите шамандури, които сменят речите си според това дали са на власт, или в опозиция. Тези, които все още гласуват, създават впечатление, че нямат други намерения, освен да предизвикат експлозия в урните със своя вот на абсолютен протест. Изглежда хората продължават да гласуват всъщност против самото гласуване. Всички, които фигурират в бюлетините, са на светлинни години от висотата на задачите, които днешната ситуация поставя. Дори със самото си мълчание, населението изглежда безкрайно по-зряло от всички клоуни, които се карат и бият за гласовете му, за да го управляват и да се облагодетелстват. Всеки полуграмотен наследник на емигранти от бившите колонии е по-мъдър в словото си от всеки от нашите така наречени ръководители с техните кухи фрази и декламации. Винтът на капака на социалната тенджера е затегнат до крайност, докато в същото време отвътре налягането продължава да се покачва. Излетял от Аржентина, призракът на „Да се махат всичките!“[1] започва сериозно да тревожи нашите държавнически „глави“!

Пожарите от ноември 2005-та все още хвърлят отблясъци върху съзнанието на всички ни. Тези първи огньове на радостта са кръщението на едно десетилетие, изпълнено с обещания. „Приказките от 1001 нощ“ на медийните Шехерезади за „предградията против Републиката“, ако и да влияят все още, са лишени от силата на истината. Пламъците на бунтовните огнища стигнаха до центъра на градовете, макар и да бяха методично и педантично премълчавани. Цели улици в Барселона горяха в знак на солидарност, без никой да научи за това, освен обитателите им. И дори твърденията, че пожарищата са угасени, не са верни! Сред обвинените могат да се забележат хора с всякакви профили — обединени от омразата към съществуващото общество, независимо от класовата им принадлежност, от расата или кварталите. Новото не е в „бунта на предградията“, което не беше новина и през 1980-та година, а в разрива с установените форми и норми. Атакуващите не слушат никого — нито големите братя и сестри, нито местните сдружения, които трябваше да управляват „нормализацията“. Никакъв „SOS Расизъм“[2] не може да развие своите ракови метастази в зреещите събития, на които единствено медийната омерта[3], фалшификацията и умората се опитват да бъдат спирачка. Цялата тази серия от нощни удари, анонимни атаки, страст към мълчаливото разрушение, успя да отвори максимално пропастта между политиците и отрицанието на политиката.

Никой не може честно да отрече очевидния заряд на тази атака, която не формулира никакви искания и няма друг апел освен заплахата. Трябва да бъдеш сляп, за да не видиш всичко, което означава това решително отрицание на политиката; или да не знаеш нищо за автономните движения на младежта от последните 30 години. Те станаха първите жертви на бакалското „общество на консумацията“, което не заслужава повече уважение от паметниците в Париж от края на „Кървавата неделя“[4].

Вече няма да има социално решение на настоящата ситуация! Първо, защото цялата смес от социална среда, институции и индивидуални мехурчета, които по навик продължаваме да наричаме „общество“, няма консистенция и второ, защото вече не съществува език за общо преживяване. А не можем да споделяме блага, ако не споделяме общ език. Бяха необходими половинвековни идейни борби около Просвещението, за да се стигне до спойката на мисълта за възможността на Френската революция и още един век работнически борби, за да се роди от планината мишката на прословутата „социална държава“. В борбите се създава езика, с който се формулира новият ред. Днес няма нищо подобно. Никой от „проблемите“, формулирани със социалния език, не намира решение. „Пенсионният въпрос“, въпросът за „несигурността“, за „младите“ и тяхното „насилие“ са висящи, докато всяко преминаване към действие се „контролира“ и „регулира“ с брутална полицейщина. „Филантропите“ не ще престанат да се възхищават от факта, че са облекли с евтини парцали няколко изоставени от децата си старци, които остават безмълвни. Тези, които са намерили в битовата престъпност по-малко унижения и повече печалба, отколкото в поддръжката на обществените клозети или бъркането в кофите за боклук, няма да предадат своето оръжие и затворът не ще им внуши любов към „обществото на консумацията“. Орязванията на пенсиите ще подкопаят отчаяното желание на ордите от пенсионери да се наслаждават на месечната си рента, карайки ги да замълчат пред отказа от работа на една още по-голяма част от младежта. И, за да приключим, никакъв гарантиран минимален доход, отпуснат на другия ден след едно масово навдигане на недоволните, не ще постави основите на някакъв нов вариант на НЭП-а, на Рузвелтовия Ню Дийл, на един нов пакт или граждански и социален мир. Социалното чувство се е изпарило отдавна за подобен „хепи енд“.

В действителност натискът на властниците нищо да не се променя, заедно с полицейското насилие, не ще престанат да се засилват. Тълпата, която и по признанието на полицията, връхлетя на миналогодишния 14 юли Сена-Сен-Дени, чертае бъдещето много по-ярко от всякакви хуманитарни мъгли. Това, че от министерството на вътрешните работи се погрижиха да уточнят, че тя не била въоръжена, сочи достатъчно ясно накъде се насочваме и какъв път ще поемат събитията. Територията на „единната и неделима република“ ще бъде нацепена на все по-непромокаеми зони. Шосетата около някой „рисков квартал“ ще бъдат използвани като невидима стена, за да не проникне тълпата зад оградите на изолираните „хубави квартали и вилни зони“. Каквото и да мислят благите републикански души, управлението на кварталите чрез „общността“ си остава засега най-оперативно. Най-силно урбанизираните порции от територията и главните градски центрове ще бъдат подложени на все по-голяма карантина, с все по-модерна и ефикасна охрана на техния луксозен живот. Те ще осветяват цялата планета със своите искрящи неони и фенери на публичен дом, докато добре платените патрули на жандармерията и частните охранителни фирми — „милициите“ и „гвардиите“ — се размножават до безкрайност, ползвайки се от един все по-безсрамен юридически чадър.

Безизходицата на настоящето, наблюдавана отвсякъде, е отричана навсякъде. Никога толкова много психолози, социолози и литератори (без да говорим за пелтеците от окаяната журналистика) не са били използвани така интензивно, всеки със своя специализиран жаргон, на който най-вече липсва заключението. Достатъчно е да се вслушаме в песните на епохата, на синигерчетата на „новата френска песен“, в която дребната буржоазия излива своите душевни терзания, и на декларираната война от Mafia K-1 Fry[5], за да повярваме, че „мирното съвместно съществуване“ между тях скоро ще престане и че „решението на проблемите ни“ е близко.

Тази поредица от статии е подписана от един въображаем колектив „във Франция“. Нейните редактори не са авторите й. Те се задоволиха само да внесат малко ред в общите места и проблеми на епохата, в това, което се мърмори около масите в кафенетата и бистрата, в домашните компании или зад затворените врати на спалните. Те само са фиксирали необходимите истини, тези, чието непризнаване пълни психиатричните болници и погледите на тълпата с мъка и безнадеждност. Те са само летописци и хронисти на узрялата ситуация. Това е привилегията да живеят в радикалните обстоятелства, чиято безпогрешност ги води логично към революцията. Достатъчно е само да се изрече онова, което имаме пред очите си, и да не се отклоняваме от заключението.

Бележки

[1] Que Se Vayan Todos (исп.) — популярен лозунг в испаноезичните страни. — Бел.ред.

[2] SOS Расизъм (фр. SOS Racisme) е френска анти-расистка неправителствена организация, обвинявана, че служи на френската Социалистическа партия. — Бел.ред.

[3] Омерта (ит. omertà) е обет за мълчание, даван от членовете на мафията и други подобни структури. — Бел.ред.

[4] Разгрома на Комуната и разстрелите пред стената в гробището на Пер Лашез през май 1871 г. — Бел.пр.

[5] Mafia K-1 Fry е колектив от френски хип-хоп артисти, рапъри и бийтбоксери. — Бел.ред.