Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (32)

32.

По изгрев-слънце Кейл потъна в непробуден сън, а в ушите му продължаваха да кънтят мрачните думи на Хенри Мъглата. Събуди се петнайсет часа по-късно — този път кънтяха църковните камбани. Но това не бе радостен звън, призоваващ не твърде набожните мемфиски жители за молитва в празничен ден, а дрезгав и див сигнал за тревога. Той скочи от леглото и хукна бос по коридора към покоите на Арбел. Отвън вече стояха десет гвардейци и още петима се задаваха откъм другия коридор. Кейл заблъска с юмрук по вратата.

— Кой е?

— Кейл. Отвори.

Вратата се отключи и уплашената Рива застана на прага. Арбел я избута и излезе навън.

— Какво става?

— Не знам. — Кейл кимна на гвардейците и я избута обратно в спалнята. — Петима вътре. Не вдигайте завесите и не се показвайте. Дръжте ги в ъгъла, далече от прозорците.

Тя отново прекрачи в коридора.

— Искам да знам какво става. Ами ако е нещо с баща ми?

— Връщай се вътре — отвърна Кейл с вик на този съвсем основателен страх. — Поне веднъж направи каквото ти се казва, по дяволите. И заключи вратата.

Рива внимателно хвана ръката на аристократката и я въведе вътре, последвана от петимата гвардейци, които не можеха да повярват, че са чули някой да говори на Арбел по такъв начин. Докато вратата се затваряше зад тях, Кейл кимна на командира на стражата.

— Ще пратя вест какво става, веднага щом разбера. Някой да ми даде меч.

Командирът направи знак на един от войниците да му даде оръжието си.

— А гащите да си дам ли? — добави той за голяма радост на останалите войници.

— Като се върна — закани се Кейл, — ще ви дам един смях!

И той изтича обратно. Грабна дрехите от стаята и след по-малко от трийсет секунди изскочи на двора пред двореца. Хенри Мъглата и Клайст вече бяха разположили стражи покрай стените и се канеха да се присъединят към тях, въоръжени с лък и еднокрак арбалет.

— Е? — рече Клайст.

— Не се знае почти нищо — каза Хенри. — Атака някъде отвъд петата стена… нападателите май били с монашески одежди. Но може и да не е вярно.

— Как, за Бога, Изкупителите може да стигнат толкова близо?

Обяснението бе просто. Мемфис беше търговски град, нападан за последен път преди много десетилетия и без изгледи за близка заплаха. Огромното количество стока, купувана и продавана всекидневно в града, трябваше да минава свободно през петте вътрешни стени, създадени да играят точно обратната роля при обсада, каквато не бе имало от петдесет години. В мирно време вътрешните стени се превръщаха в досадна пречка и постепенно ги прорязаха множество входове и изходи, шахти за отпадъци, вода и канализация, тъй че отбранителната им роля силно отслабна. Кити Заека изнуди един надзорник по канализацията — някои грехове се наказваха от Матераците почти също тъй строго, както от Изкупителите — и той въведе петдесетте Изкупители отвъд петата стена. Не биваше да остават никакви следи към Кити Заека. Когато започна нападението срещу двореца, надзорникът вече лежеше с прерязано гърло в една кофа за смет. Така опитът на Боско да предизвика атака на Матераците с цената на шепа нежелани Изкупители доведе до отчаяна битка в самото сърце на Мемфис. Нападението отвъд петата стена беше лъжлив ход на десет Изкупители, а останалите четирийсет се промъкнаха по тунелите под двореца и излязоха в двора през една шахта. Докато те изскачаха изпод земята като торни бръмбари в черните си раса, Кейл отпрати Клайст и Хенри Мъглата горе на крепостната стена и се зачуди какво да прави с дванайсетте Матераци около себе си. Точно тогава всички зяпнаха от изненада, като видяха четирийсетте Изкупители да се задават като черен прилив.

— Верига! Верига! — извика Кейл, после Изкупителите нападнаха.

Кейл викна Клайст, но във вихъра на ръкопашната схватка нямаше време да се разсейва. Междувременно неколцина Изкупители се опитаха да заобиколят веригата Матераци и да стигнат до вратата на двореца. Така се превърнаха в мишени за Хенри и Клайст, и из въздуха засвистяха стрели от лък и арбалет. Един от тях изпищя, драскайки гърдите си, сякаш под расото му се беше вмъкнал стършел и това привлече вниманието на Кейл. Той се отдръпна от веригата и хукна към вратата на двореца, като попътно покоси през крака един Изкупител, после повали още един по същия начин, а третият залитна назад със стрела в бедрото. Мечът на Кейл го улучи в устата, разсичайки долната челюст и гръбнака. После Кейл прекоси тълпата, стигна до двореца и се обърна към атакуващите Изкупители. Обстрелът отвисоко вече ги бе принудил да подирят укритие зад една невисока клиновидна стена, обърната с върха към двореца. Кейл стоеше отпред и ги чакаше да се приближат. Страховитият дъжд от стрели ги заставяше да се привеждат ниско и да пълзят на четири крака към него. Той бръкна в двуметровата декоративна ваза с растящо в нея старо маслиново дърво, извади няколко едри камъка и започна да ги хвърля. Това не беше детска игра — камъните трошаха ръце и зъби, принуждавайки Изкупителите да се изправят и да попадат под обстрела отгоре. Оцелелите петима отчаяно се втурнаха срещу Кейл. Той удряше с лакти, риташе, хапеше и те падаха един по един, но дори сред битката на живот и смърт част от него си мислеше, че нещо не е наред. Чувството се засили, докато той стоеше като герой от историческа хроника, сеещ смърт сред враговете — удар с юмрук, блокиране, посичане, смъртоносен удар и край. Последните трима Матераци бяха отблъснали противниците си — после Изкупителите изпаднаха в паника и се опитаха да избягат, но паднаха покосени от мечовете на гвардейците и стрелите на Клайст и Хенри, които вече не защитаваха Кейл, а имаха грижата да не допуснат нито един враг да стигне до шахтата.

Шеметът подир битката връхлетя Кейл с прилив на кръв и трескаво сърцебиене. Дворът пред него сякаш ту прииждаше, ту се отдръпваше; виждаше предсмъртния ужас по лицето на един Изкупител, виждаше как един гвардеец се опитва да удържи с две ръце червата в разсечения си корем; чуваше как друг възторжено шепне „Да! Да!“, щастлив, че е жив, че е победил, че не се е опозорил; виждаше пребледнялото лице на един млад Изкупител, който разбра, че ще умре, когато над него се изправи гвардеец. И през цялото това време го мъчеше усещането за нещо ужасно объркано. Опита се да извика на гвардееца да спре удара, но от гърлото му излетя само задавено хъркане, което не успя да предотврати грозния писък и агонията върху прашните плочи.

— Добре ли си, синко? — попита един гвардеец.

Кейл изпъшка и жадно си пое дъх.

— Кажи им да спрат. — Той посочи Матераците, които обикаляха сред ранените и ги довършваха. — Трябва да разговарям с тях. Веднага!

Гвардеецът се развика и изтича да изпълни заповедта. Кейл седна върху ниската стена и се загледа как една муха кацна до ръба на локва черна кръв, провери я на вкус, намери го за задоволителен и започна да се храни.

— Какъв ти е проблемът? — попита Клайст, идвайки с несигурна крачка към Кейл. — Още си жив, нали?

— Нещо не е наред.

— Забрави да ми благодариш.

Кейл го изгледа втренчено.

— Иди да видиш дали има оцелели.

Клайст понечи да го попита от какво е умрял последният му роб, но Кейл изглеждаше по-странен от обикновено и той реши да премълчи.

Хенри Мъглата вече бе почнал да проверява труповете като броеше арбалетните стрели и се надяваше жертвите му да са мъртви. Забеляза, че Клайст прави същото, макар че Матераците бързо бяха довършили всички, които мърдаха.

— Кейл! Ела да видиш! — извика Клайст след като преобърна един труп със стрела в гърба.

Разтревоженият Хенри Мъглата наблюдаваше от разстояние.

— Виж — каза Клайст. — Това е Уестаби.

Кейл се вгледа в мъртвото лице на осемнайсетгодишния младеж, когото бе виждал в Светилището всеки ден, откакто се помнеше.

— Ето единият от близнаците Гадис — обади се Хенри Мъглата. Настана кратко мълчание, докато преобръщаше съседния труп. — И брат му.

От дъното на двора близо до шахтата долетяха викове и четирима Матераци почнаха да ритат един паднал Изкупител. Трите момчета се втурнаха и ги задърпаха назад, но Матераците ги отблъскваха, докато Кейл не извади меча със заплаха да ги осакати жестоко, ако не се оттеглят. Клайст и Хенри Мъглата издърпаха Изкупителя настрани под злобните погледи на Матераците. Лошото им настроение се поразсея, когато един друг гвардеец се приближи, размахвайки меч, огънат под прав ъгъл.

— Гледайте само! — повтаряше той. — Гледайте само!

Кейл бавно се отдръпна към Клайст и Хенри, без да изпуска от поглед четиримата гвардейци.

Тримата застанаха над Изкупителя, който лежеше в несвяст, подпрян на стената на двореца. Лицето и устните му бяха подпухнали, зъбите липсваха.

— Вижда ми се познат — каза Хенри Мъглата.

— Да — потвърди Кейл. — Това е Тилманс, послушникът на Навратил.

— Изкупител Пипнидуп? — каза Клайст, като се вгледа по-внимателно в младежа. — Да, прав си. Тилманс е. — Той щракна с пръсти пред лицето на Тилманс. — Тилманс! Събуди се!

Разтръска го за раменете и Тилманс изстена. Очите му бавно се отвориха, но останаха замъглени.

— Те го изгориха.

— Кого?

— Изкупител Навратил. Изпекоха го на скара, защото опипваше момчетата.

— Съжалявам. Не беше лош в общи линии — каза Кейл.

— Стига да стоиш с гръб към стената — подметна Клайст. — Веднъж ми даде свинска пържола — добави той и това бе най-голямата посмъртна възхвала, която някой Изкупител можеше да получи от него.

— Не издържах на писъците — каза Тилманс. — Мина почти половин час, докато го довършат. После казаха, че ще ми сторят същото, ако не се запиша за доброволец.

— Кой ви пазеше по пътя?

— Изкупител Стейп Рой и неговите хора. Казаха ни, че когато стигнем до двореца, Божиите шпиони ще се бият заедно с нас, а ако се справим добре, ще ни опростят греховете. Не ме убивай, шефе.

— Няма да те нараним. Само разкажи какво знаеш.

— Нищо не знам. Нищо.

— Кои бяха другите?

— Не знам… такива като мен… не бяха войници. Искам…

Очите на Тилманс се раздвижиха странно, едното помръкна, другото се взря над рамото на Кейл, сякаш виждаше нещо в далечината. Клайст отново щракна с пръсти, но този път нямаше резултат — очите на ранения съвсем помръкнаха и дишането му стана още по-неравномерно. За миг той се опомни и възкликна:

— Какво е това?

После главата му клюмна настрани.

— Няма да изкара до утре — каза Хенри Мъглата. — Горкият Тилманс.

— Да — каза Клайст. — И горкият Изкупител Пипнидуп. Ама че начин да си отидеш.

 

 

Посещението при Випонд отне на Кейл много повече време от когато и да било. Наложи се почти три часа да седи в претъпканата чакалня. Бяха му казали да се яви в три и да си държи езика зад зъбите. Когато най-сетне го въведоха, Випонд почти не го погледна.

— Трябва да си призная, че имах съмнения, когато ти предрече, че Изкупителите ще се опитат да нападнат Арбел в Мемфис. Питах се дали не го измисляш, за да намериш работа за себе си и другите двама. Приеми моите извинения.

Кейл не бе свикнал хората над него да си признават, че грешат — особено ако са прави, — затова само наведе очи към пода. Випонд му подаде печатна листовка — на нея имаше грубо нарисувана жена с разголени гърди, а отгоре заглавие: БЛУДНИЦАТА ОТ МЕМФИС. Листовката описваше Арбел като прочута развратница и блудница с бръсната глава, която се отдавала на похот в масови оргии с преклонение пред дявола и човешки жертвоприношения. Тя е грях, завършваше текстът, крещящ към небесата за отмъщение!

В главата на Кейл сякаш блъскаха чукове, докато се мъчеше да проумее.

— Нападателите извън стените са разхвърляли тези листовки по целия си път — каза Випонд. — Този път няма как да мълчим. Народът смята Арбел Матераци за по-чиста от сняг.

Макар че последното вече не беше съвсем вярно, нелепите лъжи от листовката дълбоко озадачаваха както Випонд, така и Кейл.

— Имаш ли представа защо е всичко това? — попита Випонд.

— Не.

— Чух, че си разпитал пленник.

— Каквото беше останало от него.

— Каза ли ти нещо?

— Нищо по-различно от онова, което сам бях разбрал. Това не беше сериозна атака. Те дори не бяха истински войници. Разпознахме десетина — готвачи, чиновници, неколцина войници от най-мързеливите. Затова беше толкова лесно.

— Не бива да го казваш пред никого. Официалната информация е, че Матераците са постигнали голяма победа срещу коварна атака на елитни убийци на Изкупителите.

— И това ако е елит…

— Надига се всенародно възмущение от станалото и дълбока почит към героизма на нашите войници при отблъскването на врага. С нищо не бива да противоречим на тази официална версия. Разбра ли?

— Боско иска да ви накара да го нападнете.

— Е, значи е успял.

— Да давате на Боско каквото иска е много глупаво. Не лъжа.

— Сигурно ще е за пръв път. Но ти вярвам.

— Тогава им кажете, че ако очакват боят срещу истинска изкупителска армия да е като този през миналата нощ, дълбоко грешат.

Випонд за пръв път погледна момчето пред себе си.

— Боже мой, Кейл, ако знаеше с колко малко здрав разум се управлява светът. Нито веднъж не е имало бедствие, без някой да предупреди за него — нито веднъж в цялата човешка история. И никой от предупреждаващите не е видял добро. Матераците няма да послушат никого по този въпрос — най-малко пък Томас Кейл. Такъв е светът и никой не може да го промени — нито невзрачна пешка като теб, нито дори едра риба като мен.

— Няма ли да се опитате да ги спрете?

— Не, няма, и ти също. Мемфис е сърцето на най-могъщата държава в света. Тази империя, Кейл, се крепи на някои съвсем простички сили: търговия, алчност и всеобща вяра, че Матераците са твърде могъщи, за да рискува някой да ги нападне. Да изчакваме зад стените на Мемфис, докато Изкупителите ни обсаждат, е неприемливо. Боско не може да победи, но ние можем да загубим. Трябва само да ни видят, че се крием от него. В Мемфис можем да издържим сто години обсада, но само след шест месеца ще избухнат бунтове от тук до края на света. Това е война, — тъй че най-добре да се захващаме с нея.

— Аз знам как ще се бият Изкупителите.

Випонд го погледна така, сякаш се готвеше да вдигне ръце.

— И какво очакваш? Да се съветваме с теб? Генералите, които планират кампанията, не само са покорили половината познат свят, те или са се сражавали заедно със Соломон Соломон, или са обучавани от него, макар че не го обичаха много. Но ти — едно момче… едно нищожество, което се бие като прегладняло псе. Не се и надявай. — Той нетърпеливо махна на Кейл да си върви и за последно добави: — Трябваше да пощадиш Соломон Соломон.

— Той щеше ли да го стори за мен?

— Много ясно, че не — и затова трябваше да използваш неговата слабост. Ако го беше пощадил, щеше да си спечелиш доброто мнение на Матераците, а него да изравниш със земята. Силата е също тъй безмилостна към човека, който я притежава, както и към жертвите му — тях смазва, а него трови. Истината е, че никой не притежава задълго мощ като твоята. Който я вземе назаем от Съдбата, започва прекалено да се осланя на нея и това го погубва.

— Вие ли го измислихте, или някой друг, който никога не е заставал пред отегчена тълпа, жадуваща да го види изкормен?

— Самосъжаление, а? Изобщо не трябваше да си там, знаеш го много добре.

Раздразнен най-вече защото не намираше подходящ отговор, Кейл се обърна да си върви.

— Между другото в доклада за снощните събития ще бъде омаловажена твоята роля и ролята на приятелите ти. Не се оплаквай.

— И защо?

— След станалото в Червената опера срещу теб се надигна силна омраза. Помисли за това, което ти казах, и ще разбереш. А и да не разбереш, ще си мълчиш за вчерашните събития.

— Пет пари не давам какво си мислят Матераците.

— Това си е твой проблем, че не даваш пет пари какво си мислят хората. А би трябвало да те интересува.

 

 

През следващата седмица Матераци от провинциалните имения прииждаха в Мемфис. По пътищата почти не можеше да се мине от рицари и техните оръженосци, съпругите им, прислугата на съпругите, безброй крадци, мошеници, проститутки, комарджии, джебчии, лихвари и обикновени търговци, всички дебнещи възможността да припечелят от войната. Но имаше и други вълнения освен паричните. Сред Матераците трябваше да се уредят сложните въпроси за старшинството. Мястото в бойния строй беше знак за обществено положение — бойните планове на Матераците представляваха нещо средно между военна стратегия и списък за настаняване на гостите по време на кралска сватба. Възможностите за оскърбление бяха безкрайни. Затова, въпреки неотложните военни въпроси, маршалът посвещаваше по-голямата част от времето си на всевъзможни приеми и гощавки само за да приглади нечия опасно настръхнала козина, обяснявайки, че привидното пренебрежение всъщност е най-висшата почест.

Именно на един от тези банкети, където беше поканен Кейл (по настояване на Випонд, който се опитваше да го реабилитира), дойде поредният неочакван обрат. Въпреки желанието на маршала да не се появява на публично място със Саймън, това не винаги бе възможно, особено ако Арбел помолеше да го поканят.

Лорд Випонд беше повелител на информацията, била тя вярна или невярна. Той имаше широка осведомителска мрежа по всички нива на мемфиското общество — от двореца до най-порутените коптори. Ако желаеше нещо да стане широко известно, тези информатори получаваха някаква вярна или невярна история и я разпространяваха. Разбира се, подобен метод за разпространяване на полезни слухове и опровергаване на вредните са използвали всички владетели от Краля на кралете Озимандиас до кмета на някоя затънтена паланка. Разликата между Випонд и тия други специалисти в черното изкуство на мълвата беше, че Випонд знаеше: когато е наистина важно хората да повярват на информаторите му, те трябва да казват почти цялата истина. И затова всичките пускани от него лъжи биваха приемани за чиста монета. Той бе използвал част от ценния си капитал за Кейл, защото отлично разбираше каква жажда за мъст е пламнала сред приятелите и близките на Соломон Соломон. Нямаше съмнение, че момчето ще бъде убито. Въпреки казаното пред Кейл, Випонд разпространи слуха, че той се е бил храбро заедно с Матераците, за да спаси Арбел и така опасността Кейл да загине от отрова или нож в някоя тъмна уличка намаля значително, макар и не докрай. Странно, но ако го попитаха, защо хвърля толкова сили за едно невзрачно хлапе, Випонд не би могъл да отговори. Но и нямаше кой да го пита.

От няколко часа Випонд и маршал Матераци се съвещаваха. Отчайващата им задача беше да създадат боен план, който да се съобразява с всички сложни проблеми на общественото положение и влияние при подреждането на Матераците на бойното поле. Истината бе, че им липсваше Соломон Соломон, чиято героична репутация го правеше незаменим в преговорите и компромисите между различни групировки на Матераците, борещи се за надмощие в бойния строй.

— Знаеш ли, Випонд — каза тъжно маршалът, — колкото и да се възхищавам на тънкото ти умение да се справяш с тия въпроси, трябва да кажа, че в крайна сметка много малко проблеми на този свят не могат да се разрешат с тлъст подкуп или с едно побутване на противника към пропастта в тъмна нощ.

— В какъв смисъл, милорд?

— Онова момче, Кейл. Не защитавам Соломон Соломон — знаеш, че се опитах да го спра, — но откровено казано не вярвах, че момчето има шанс срещу него.

— А ако вярвахте?

— Остави този лицемерен тон; недей да ми казваш, че винаги избираш правилната постъпка пред мъдрата. Истината е, че ни трябва Соломон Соломон; той щеше да изглади противоречията и да вкара онези негодници в строя. Просто и ясно — трябва ни Соломон Соломон, а не Кейл.

— Кейл спаси дъщеря ви, милорд, и едва не плати с живота си.

— Ето, пак почваш, — а тъкмо ти трябва да знаеш, че не мога да се поддавам на чувствата. Знам какво стори и съм му благодарен. Но само като баща. Като владетел изтъквам, че на държавата е потребен много повече Соломон Соломон, отколкото Кейл. Това е очевидната истина и няма смисъл да я отричаш.

— За какво съжалявате, милорд? Че не го бутнахте в някоя пропаст преди дуела?

— Мислиш, че можеш да ме притесниш? Първо, нямаше да го убия, а щях да му връча торба злато и да заръчам да се пръждосва накъдето му видят очите. Което, впрочем, смятам да направя, след като свърши войната.

— А ако той беше отказал?

— Би ми се сторило крайно подозрително. Всъщност, защо изобщо се мотае тук?

— Защото му предложихте добра работа в най-защитената крепост на света.

— Значи аз съм виновен? Е, щом е тъй, ще си поправя грешката. Това момче е заплаха. Смахнато е като онзи тип в корема на кита.

— Исус от Назарет?

— Същият. След като уредим тая работа с Изкупителите, Кейл си отива и толкоз.

Лошото настроение на маршала идваше и от перспективата цяла вечер да седи до сина си — унижението беше едва ли не непоносимо.

Банкетът обаче мина много добре. Присъстващите благородници изглеждаха готови да загърбят старите вражди и обиди, и да застанат в общ фронт срещу заплахата на Изкупителите, насочена към Мемфис и по-специално към Арбел Лебедовата шия. През цялата вечеря тя бе тъй мила, любезна, забавна и потресаващо красива, че изкупителските клевети срещу нея изглеждаха все по-основателна причина мемфиските благородници да забравят дребните спорове пред опасността, която представляваха онези религиозни фанатици за всички тях.

През целия банкет тя отчаяно се стараеше да не поглежда Кейл. Тъй силно го обичаше и желаеше, че се питаше как това още не е станало ясно дори за най-недосетливите. Кейл от своя страна беше мрачен, защото тълкуваше поведението й като опит да го избегне. Виждаше, че тя се срамува от него, не желае да бъдат заедно на публично място. Колкото до страховете на маршала, че Саймън ще го изложи — те се оказаха безпочвени. Вярно, момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно, — но обичайното му изражение на тревога, страх и объркване бе изчезнало. Всъщност лицето му изглеждаше съвсем нормално; по него се мяркаше ту веселие, ту жив интерес. Маршалът обаче се чувстваше все по-раздразнен от досадната кашлица, която го мъчеше, вероятно заради крясъците по безкрайния поток посетители с идиотски прошения.

Друга причина за раздразнението му идваше от младежа до Саймън. Не го познаваше, а онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в подлудяваща поредица от идиотски жестове. Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да заръча на главния слуга Пепис да го помоли или да спре, или да си върви, но внезапно младежът до Саймън стана и направи знак за тишина — тъй изумителна постъпка в подобна компания, че смеховете и разговорите заглъхнаха почти напълно.

— Аз съм Джонатан Кулхаус — обяви Кулхаус, — езиков наставник на лорд Саймън Матераци. Лорд Саймън желае да каже нещо.

Залата стихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Саймън се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Кулхаус през цялата вечер. Кулхаус преведе:

— Лорд Саймън казва: „Цяла вечер седях срещу епископ Дейвид Ласел и през това време епископ Ласел на три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ — Саймън се усмихна широко и весело. — „Е, епископ Ласел, като стана дума за малоумни маймуни, ще ви отвърна с народната поговорка: присмял се хърбел на щърбел.“

Последвалият взрив от смях бе предизвикан колкото от самата шега, толкова и от ококорените очи и изчервената физиономия на Ласел. Дясната ръка на Саймън пъргаво заигра напред-назад.

— Лорд Саймън Матераци казва: „Епископ Дейвид твърди, че за него било голямо оскърбление да седи срещу мен.“ — Саймън подигравателно се поклони на епископа и Кулхаус последва примера му. Дясната ръка на Саймън пак се раздвижи. — „А аз ви казвам, епископ Ласел, че оскърбеният в случая съм аз.“

След тези думи Саймън се усмихна радушно и двамата с Кулхаус седнаха на местата си.

За момент всички около масата замръзнаха от смайване, макар че тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. После като по някакво безмълвно споразумение всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Отново зазвучаха разговори и смехове, и поне привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши, гостите се разотидоха в нощта и маршалът заедно с Випонд се отправи почти тичешком към личните си покои, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Още щом прекрачи прага, той властно попита:

— Какво става? Що за безсърдечна шега е това?

Той погледна дъщеря си.

— Нищо не знам. За мен станалото е също тъй загадъчно, както за теб.

В това време стреснатият Кулхаус дискретно мърдаше пръсти към Саймън.

— Хей, ти! Какво правиш?

— Това е… език на знаците, сър.

— Какво искаш да кажеш?

— Много е просто, сър. Всяко движение с пръст означава дума или действие.

От нерви Кулхаус говореше толкова бързо, че нищо не се разбираше.

— По-бавно! — изрева маршалът.

Разтрепераният Кулхаус повтори. Пред изумения поглед на маршала синът му направи няколко знака на Кулхаус.

— Лорд Саймън казва… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

— Тогава обясни каква е тази история.

— Много просто, сър. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Кулхаус се докосна с палец по гърдите.

— Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

— Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

— Задето.

Той посочи маршала.

— Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

— Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха.

— Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си, като че с поглед можеше да разкрие истината. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Кулхаус.

— Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Кулхаус започваше да си възвръща обичайното самочувствие.

— Не можете, сър. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват.

— О, Боже — каза маршалът. — Веднага познах възпитаник на Главанашкия дом.

— Такъв съм, сър. Но при все това казвам истината. Вие знаете, че другите мислят и чувстват, защото с времето здравият разум ви подсказва разликата между реално и нереално. По същия начин, ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован и прискърбно невеж, той притежава също тъй остър ум като мен и вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от оскърбителната откровеност на Кулхаус.

— Много добре — каза маршалът. — Нека Саймън ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо, или да го представяш по-мъдър, отколкото е в действителност.

Така през следващите петнайсет минути Саймън за пръв път разговаря с баща си, а бащата със своя син. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Саймън свърши, сълзи бликнаха по лицето му и по лицето на смаяната сестра.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

— Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам.

После той нареди на един от пазачите да доведе Кейл. Кулхаус изслуша тази заповед със смесени чувства. Според него обяснението на Саймън бе прекалено благосклонно към идеята на Кейл да научи Саймън на простичък жестомимичен език и пренебрегваше заслугите на Кулхаус за превръщането на грубите и примитивни жестове в истински жив език. Сега изглеждаше, че този простак Кейл се кани да му отнеме цялата слава. Разбира се, Кейл беше изумен от случката на банкета почти колкото всички останали, тъй като нямаше представа колко са напреднали Кулхаус и Саймън — най-вече защото Кулхаус пазеше тайната с намерение да организира бляскава изненада и да си припише заслугата.

Кейл очакваше да го нахокат и мъничко се обърка, когато бе посрещнат възторжено както от Арбел, така и от маршала, който се чувстваше виновен, заради своето неблагодарно, но не и погрешно решение да се отърве от него.

Но Арбел също се чувстваше виновна. В дните след страшните събития в Червената опера тя прекарваше страстни нощи с Кейл, жадно поглъщаше всеки негов сантиметър, но денем слушаше, как посетителите й обсъждат ужасната смърт на Соломон Соломон. Тъй като в миналото бе проявявала само презрение към тайнствения си телохранител, никой не се притесняваше да й опише станалото с най-неприятни подробности. Някои от тези подробности можеха да се отхвърлят като клюки или клевети, измислени от аристократична солидарност, но веднъж дори честната и добросърдечна Маргарет Обри каза „Нямам представа, защо останах. Отначало толкова го съжалявах. Той изглеждаше тъй мъничък сред арената. Но, Арбел, никога през живота си не съм виждала нещо по-студено и по-жестоко. Той разговаряше с него преди да го убие. Видях го да се усмихва. И на свиня не бива да се посяга така, каза баща ми.“

След като чу това, в чувствата на младата принцеса настана смут. Тя несъмнено се чувстваше засегната от оскърбленията към нейния любим, но нима сама не бе виждала тая странна и смъртоносна безчувственост? Кой може да я упрекне, че една потайна тръпка се спусна до най-дълбокото кътче на сърцето й, за да бъде заключена там? Но всички тия страховити мисли бяха прогонени от разкритието, че Кейл е възродил брат й за нов живот. Тя хвана ръката му и я целуна със страст и изумление — и му благодари за стореното. Дори фактът, че той приписа цялата заслуга на Кулхаус, не промени нищо. Маршалът отчаяно се мъчеше да се изкашля, а Арбел благодари на служителя, но после и двамата отрупаха Кейл с нови възхвали и благодарности. Кулхаус се почувства предаден и усърдно забрави факта, че именно Кейл бе забелязал скритата интелигентност на Саймън Матераци, а после бе намерил начин да я освободи. Започна да си мисли, че опитите на Кейл да го включи в общата атмосфера на радост и признателност, всъщност са хитър начин да привлече отново вниманието към себе си. Затова в деня, когато най-сетне преодоля съмненията на двама от своите покровители, Кейл успя и да си създаде още един неприятел.