Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (1)

1

Само един бегъл поглед ми беше достатъчен, за да разбера веднага, че кафявото нещо, препускащо по неравния дървен под, е хлебарка. И то не обикновена, а най-голямата и тлъста, която бях виждала. Мина на милиметри от босите ми стъпала и се шмугна под библиотеката. Треперех като лист, но се насилих да упражня чакрата за дишане, която бях научила през седемте дни, прекарани с родителите ми в един ашрам^[1]. След няколко минути вдишване на „спо“ и издишване на „ко“ възвърнах душевното си равновесие дотолкова, че да взема необходимите предпазни мерки. Първо измъкнах Милингтън (който също трепереше ужасен) от скривалището му под леглото. После със светкавична бързина обух високи кожени ботуши, отворих вратата към коридора, насърчавайки гадината да се оттегли, грабнах препарата против насекоми и се залових да напръскам всички възможни повърхности в миниатюрното ми жилище. Ожесточено стисках флакона, все едно беше оръжие за масово поразяване, и пръсках в продължение на половин час. Сигурно щях да продължа, но телефонът иззвъня.

На екранчето се изписа номерът на Пенелъпи. Канех се да я отрежа, но бързо промених решението си — домът й беше потенциално убежище. При положение че гадината оцелееше след обгазяването и отново се натресеше в дневната ми, щеше да възникне сериозна необходимост да се приютя или при вуйчо Уил, или при Пенелъпи. Тъй като не знаех дали ще намеря Уил, беше по-добре да не отрязвам пътищата си за бягство. Вдигнах слушалката и взех да се жалвам:

— Пен, нападната съм от най-голямата хлебарка в Манхатън. Какво да правя?

— Бет, имам ВАЖНА НОВИНА! — възкликна Пенелъпи, без да обръща внимание на паниката ми.

— По-важна от обсадата на хлебарките ли?

— Току-що Ейвъри ми предложи! Сгодихме се! — извика тя.

Да му се не види! Замисляли ли сте се, че тези две прости думички карат някого да сияе от щастие, а другиго сриват в пропастта? Бързо преминах на автопилот, който ми напомни, че е, меко казано, неуместно да изразя на глас мислите си: „Ейвъри е боклук, скъпа. Само прилича на зрял мъж, но всъщност е разглезено хлапе. Знае, че не е достоен за теб, затова гледа да те върже, преди да си се усетила. Запомни, че ако се омъжиш за него, след време ще те замени с младо маце, което е по-нова версия на самата теб, ще ти бие дузпата и ще те остави с разбито сърце. Не го прави! Не го прави! Не го прави!“

— Божичко! — изпищях въодушевено. — Честито! Толкова съм щастлива заради теб!

— О, Бет! Знаех, че ще се зарадваш. В главата ми е пълна каша, всичко стана така внезапно…

„Така внезапно ли? Че ти си с Ейвъри, откакто навърши деветнайсет. Ако движиш с някого цели осем години, логично е да очакваш предложение за брак. От все сърце се надявам твоят хубавец да не хване трипер по време на ергенското парти във Вегас.“

— Разкажи ми всичко! Кога? Как? Какъв е пръстенът? — забърборих и се възхитих от себе си. Блестящо играех ролята на най-добрата приятелка.

— Виж, не мога да говоря прекалено дълго, защото в момента сме в „Плаза“. Спомняш ли си как Ейвъри настоя днес да ме вземе от работа? — без да изчака отговора ми, тя задъхано продължи да дърдори: — Чакаше ме отвън с лимузина. Бил принуден да я наеме, защото не намерил такси, а след десет минути трябвало да бъдем у техните: поканени сме били на вечеря. Честно казано, малко ме доядя, задето изобщо не ме попита дали искам да вечерям с родителите му; беше казал, че имаме запазена маса в „Per Se“, а ти знаеш колко е трудно да се влезе там… ъъъ… докъде бях стигнала… А, да! Покани ме в библиотеката и ми наля питие, в този момент цъфнаха и техните, и нашите! Преди да загрея какво се случва, Ейвъри застана на едно коляно!

— Коленичил е пред цялото родителско тяло, така ли? — Давах си сметка, че тонът ми изразява колко съм потресена, но не можах да се въздържа.

— Не говори така, сякаш е направил непростим гаф вместо предложение за брак! В крайна сметка си бяхме само свои, а той ми каза най-прекрасните думи на света. Пък и на практика, ако не бяха нашите, с него нямаше да се запознаем, така че да ми предложи пред тях беше абсолютно уместно. Чуй още нещо, обаче се дръж да не паднеш! Подари ми два пръстена!

— Два пръстена ли?

— Точно така. Единият представлява шесткаратов диамант в платинен обков — бижуто е било на прапрабабата на Ейвъри и е семейна ценност; другият е с малък елипсовиден брилянт и е по-ежедневен.

— Ежедневен ли?

— Ами да, мога да го нося непрекъснато. Как си представяш да обикалям из Ню Йорк с онова чудо на пръста? Мисля, че Ейвъри постъпи много умно.

— Два пръстена, така ли?

— Бет, престани да повтаряш едно и също. Чакай да ти доразкажа какво стана. След предложението отидохме в „Грамърси Тавърн“, където баща ми беше с изключен мобилен телефон по време на цялата вечеря (невероятно, нали?) и дори произнесе сносен тост. После само двамата с Ейвъри се разходихме из Сентръл парк с файтон, сега сме в апартамент в „Плаза“. Не можах да издържа: просто трябваше да се обадя, за да ти съобщя голямата новина.

„Къде се дяна моята приятелка?“ — запитах се отчаяно. Пенелъпи, която дори не поглеждаше годежните пръстени в бижутерийните магазини, защото всички си приличали, същата тази Пенелъпи, която само преди три месеца се подиграваше на наша колежка, задето се е сгодила във файтон, изведнъж се беше превърнала в застрашително копие на бъдеща степфордска съпруга.^[2]

Дали пък не ми беше криво? Разбира се, че ми беше. Моят личен опит с годежите се свеждаше до неделния брой на „Ню Йорк таймс“. Всеки път прилежно изчитах дописките, посветени на сватбите — тази част от вестника беше „спортната рубрика“ за неомъжени момичета. Но това нямаше нищо общо с Пенелъпи.

— Настина невероятна новина, скъпа! Толкова се радвам! Нямам търпение да науча всички, ама всички подробности, но не искам да те задържам. Нали трябва да консумираш годежа. Да свършваме разговора и бягай да ощастливяваш годеника си. Не ти ли звучи малко странно, а? Годеник!

— Ейвъри говори по мобилния с някого от работата. — Тя повиши глас, за да я чуе възлюбеният й: — Откога го моля да прекъсне, ама той е залепнал за този телефон. Я кажи как прекара вечерта.

— О, това беше поредният прекрасен петък. Да видим… С Милингтън се разходихме край реката и той припадна от радост, защото някакъв тип му даде бисквита. После се прибрах вкъщи и погледах как портиерът унищожава най-голямото гнездо на хлебарки в западното полукълбо. Смятах да вечерям нещо виетнамско, но изхвърлих храната, след като си спомних, че затвориха виетнамският ресторант наблизо, задето са пробутвали кучешко месо. Ще се задоволя с претоплен ориз и фасул и пакетче престояли солети. Боже, говоря, сякаш рекламирам диета за отслабване, а?

Пенелъпи само се засмя — очевидно в момента не й хрумваше нито една утешителна дума. Прещракването в слушалката ми подсказа, че я търсят по другата линия.

— Майкъл е! — възкликна тя. — Непременно трябва да му кажа. Имаш ли нещо против и той да се включи в разговора?

— Не, разбира се. Умирам да чуя как ще му съобщиш новината. — Знаех, че след като тя затвори телефона, Майкъл ще сподели неодобрението си, защото повече от мен мразеше Ейвъри.

Отново се чу изщракване, после Пенелъпи възторжено изврещя (кога започна да врещи така това момиче?):

— Всички ли сте на линията? Майкъл? Бет? Чувате ли ме?

Майкъл беше наш колега от „Ю Би Ес“, но след като защити научна степен (и се прослави като най-младия докторант), го виждахме все по-рядко. Сега имаше сериозна приятелка, а Пенелъпи се беше сгодила — явно пораствахме.

— Здрасти, момичета! — едва-едва измрънка той, сякаш беше капнал от умора.

— Майкъл, познай какво стана! Сгодих се!

За части от секундата Майкъл се поколеба. Знаех, че и той не е изненадан, но се напъва да измисли възторжено изявление, което да прозвучи правдоподобно. В крайна сметка се представи много по-достойно от мен.

— Пен, каква фантастична новина! — извика в слушалката. Силата на гласа му компенсираше липсата на искрена радост: тактика, която си наумих да прилагам за в бъдеще.

— Ами да! — изчурулика тя. — Знаех си, че с Бет много ще се зарадвате. Случи се само преди няколко часа и съм толкова развълнувана, че направо ще се пръсна.

— Очевидно имаме повод да празнуваме — отново извика Майкъл. — Ще отидем в „Блек дор“ само тримката и ще го полеем с много силен и евтин алкохол.

— Чудесна идея! — възкликнах и изпитах облекчение, че измислих какво да кажа. — Това определено трябва да се отпразнува.

— Добре, мили. — Гласът на Пенелъпи отслабна, явно говореше на бъдещия си благоверен; съвсем разбираемо в момента нашите планове за запой я вълнуваха твърде малко.

— Приятели, Ейвъри си свърши разговора и заплашва да изтръгне кабела от контакта. Ейвъри, недей! Налага се да затворя, но по-късно ще ви се обадя и на двамата. Бет, утре ще се видим в работата. Обичам ви!

Тя прекъсна връзката, след миг чух гласа на Майкъл:

— Нали не си затворила?

— Естествено, че не съм. Ти ли ще ме набереш или аз да ти позвъня? — От горчив опит знаехме, че понякога третата линия не се е изключила, затова когато искахме да одумваме човека, който пръв е затворил, винаги се свързвахме повторно.

В този момент нещо настойчиво записука, Майкъл изруга:

— Да му се не види, имам повикване по пейджъра! Трябва да прекъсна. Да поговорим утре, а?

— Става. Много поздрави на Мегу. Хей, и още нещо. Гледай да не се сгодиш и ти скоро. Два годежа ще ми дойдат малко в повече.

Той се засмя и изключи пищящото устройство:

— Не бери грижа, няма да се случи. Ще се чуем утре. Горе главата, Бет. Ейвъри може да е един от най-големите гадняри, които познаваме, но тя изглежда щастлива и това е най-важното.

Двамата затворихме. Няколко секунди се взирах в телефона, после се качих на канапето под мъничкия прозорец и извърших поредица от сложни акробатични номера, напразно опитвайки се да зърна реката. Апартаментът беше скапан, но за щастие живеех сама, откакто преди две години Камерън се изнесе. Макар дневната да беше толкова малка и тясна, че като седнех, изпружените ми крака почти стигаха до отсрещната стена, макар жилището да се намираше на Мъри Хил, а сега бе нападнато и от орди хлебарки, то си беше само мое. Грамадната и грозна бетонна сграда се издигаше на ъгъла на Трийсет и четвърта улица и Първо авеню и най-забележителните й обитатели бяха тийнейджър — член на младежка рок група, участник в професионалната лига по скуош, порнозвезда във второразредни филми (която се радваше на непрекъснат поток от обожатели) и бивш участник в телевизионното състезание „Истински свят“; останалите пребиваващи бяха стотици наскоро дипломирали се висшисти, които още не можеха да свикнат с мисълта, че завинаги са напуснали студентските общежития. През прозорците се разкриваше зашеметяваща гледка към Ист Ривър, ако под „зашеметяваща“ човек разбира строителен кран, няколко контейнера за смет, фасадата на отсрещната сграда и отрязък от реката, широк десетина сантиметра, който можеше да се види само с цената на непосилни акробатични изпълнения. За тази красота плащах наем, срещу който в друга част на щата щях да живея в голяма самостоятелна къща.

Докато се гърчех и подскачах на канапето, мислено правех разбор на реакцията си на „голямата новина“. Реших, че съм се представила сравнително добре — поздравленията ми прозвучаха искрено, макар и не екзалтирано. Пък и Пенелъпи знаеше, че не съм от хората, които лесно се екзалтират. Насилих се да попитам за пръстените (двата пръстена) и криво–ляво изразих радостта си от щастливото събитие. Разбира се, не измислих нищо прочувствено или значимо, но Пенелъпи бе така опиянена от щастие, че вероятно не беше забелязала. „Пиша си пет плюс“ — заключих след дълго мислене.

Дишането ми вече се беше нормализирало дотолкова, че да запаля цигара. Начаса се почувствах малко по-добре. Опитах се да си внуша, че гадното ми настроение е предизвикано от искрена тревога за Пенелъпи, която възнамеряваше да се омъжи за абсолютен тъпанар, а не от тайна завист, че тя си има годеник, пък аз нямам дори гадже. Само че не можах. Както вече споменах, с Камерън се разделихме преди две години; оттогава бях ходила на срещи с непознати, на срещи „само за едно питие“, чат-пат на вечери, ала през тези двайсет и четири месеца не бях срещнала нито един що-годе симпатичен мъж. Непрекъснато си повтарях, че причината не е в мен, молех Пенелъпи да ме подкрепи, ала сериозно започвах да се съмнявам във валидността на това твърдение.

Запалих от фаса нова цигара и се престорих, че не забелязвам неодобрителния поглед на Милингтън. Мразех се и това чувство започваше да ме обгръща като добре познато топло одеяло. Толкова ли съм злобна, та да не се зарадвам искрено на щастието на една от най-добрите си приятелки? Само една неуверена в себе си комплексарка можеше да се моли в крайна сметка годежът да се окаже едно голямо недоразумение. Дори не съумях да се престоря на дълбоко развълнувана от новината за щастливото събитие, тъй като самата аз се носех с невероятна скорост към определението „разочарована стара мома“.

Вдигнах слушалката и набрах номера на вуйчо Уил — спешно имах нужда от потвърждение, че не съм толкова противна личност. Освен че беше един от най-умните и злобни хора на планетата, Уил бе и онзи, който непрекъснато повдигаше самочувствието ми. Той се обади на второто позвъняване; леко плетеше език, явно беше обърнал няколко джина с тоник. Разказах му за предателството на Пенелъпи, като си спестих най-мъчителните подробности.

— Чакай да видя дали съм те разбрал правилно — каза той накрая. — Изпитваш вина, задето Пенелъпи е въодушевена, а ти не се радваш заради нея.

— Точно така.

— Чуй ме, душице, можеше да е много по-зле. Представи си какви угризения щяха да те мъчат, ако нейното окаяно положение те изпълваше с радост. Не се облагодетелстваш емоционално или другояче от нещастието й, нали?

— Май нещо не си схванал. Тя е откачила от щастие. Аз съм нещастната.

— Ето, сама стигна до правилния извод. Не си толкова лоша, затова не бива да се самообвиняваш. Не на теб предстои да се омъжиш за онзи разглезен мухльо, който има дарба само да харчи парите на родителите си и да пуши марихуана. Или съм в грешка, а?

— Не, разбира се. Но… всичко се променя прекалено бързо. Пенелъпи е моят живот, а ето, че е решила да се омъжи. Знаех, че ще се случи след време, обаче не очаквах да е толкова скоро.

— Бракът е буржоазна институция, душко.

Изказването му възкреси в паметта ми неделните закуско-обеди в „Есекс Хаус“, станали традиция с течение на времето — Уил, Саймън, семейство Есекс, моя милост и онази част от неделния „Ню Йорк таймс“, посветена на сватбите. Хапвайки, правехме обстоен разбор на венчавките и неизменно се подхилвахме злобно, докато с повечко въображение четяхме между редовете.

Уил продължи:

— Не разбирам защо се натискаш доживотно да се обвържеш в съюз, чиято единствена цел е да смаже всеки атом от твоята индивидуалност. Вземи пример от мен. Вече съм на шейсет и шест и си живея прекрасно, въпреки че никога не съм се женил.

— Ти си гей, Уил. И не само това, ами носиш златна венчална халка.

— Накъде биеш? Намекваш, че ако имах възможност, щях да са омъжа за Саймън, така ли? Тия церемонии между еднополови партньори в кметството на Сан Франциско въобще не са ми по вкуса. За нищо на света не бих го сторил.

— Та ти живееш с него отпреди да се родя. На практика двамата сте брачна двойка.

— Въобще не е така, сладурче. Всеки от нас е свободен да си тръгне без неприятни юридически или емоционални последствия. Ето защо връзката ни е толкова здрава. Е, точка по въпроса — тези подробности са ти добре известни. Разкажи ми за пръстена.

Постарах се да му съобщя подробностите, които живо го интересуваха, като междувременно изконсумирах всички солети; по едно време, както си седях на канапето, задрямах и се събудих едва в три през нощта, когато Милингтън изрази желание да продължи съня си в удобно легло.