Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)
Сканиране
artdido (2013)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Уилбър Смит. Седмият папирус. Том 1

ИК „Ведрина“, София, 1996

ЮАР. Първо издание

Редактор: Пенка Каридова

Коректор: Корнелия Дарева

ISBN: 954-404-081-1

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Седмият папирус. Том 2

ИК „Ведрина“, София, 1996

ЮАР. Първо издание

Редактор: Пенка Каридова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-404-081-1


За кой ли път посвещавам книга на скъпата ми Даниел. Макар и прекарал с нея дълги години в любов и щастие, всеки ден се събуждам с чувството, че всичко тепърва започва. Толкова много неща ни чакат по пътя.

Здрачът падаше откъм пустинята и обгръщаше дюните в пурпурната си сянка. Като с кадифено наметало вечерта поглъщаше звуците наоколо, животът застиваше в тишина и покой.

Двамата бяха застанали на върха на една от пясъчните дюни и наблюдаваха от високо оазиса и няколкото селца, израснали сред благотворната му зеленина. Всички постройки бяха еднакви със своите белосани стени и плоски покриви. Над палмите се издигаха единствено джамията и коптската църква, обърнали се предизвикателно една срещу друга на двата бряга на езерото.

И водите на езерото вече потъмняваха. В далечината дива патица се стрелна към тръстиките по брега и се гмурна под повърхността, образувайки малко бяло петънце от пяна.

Мъжът и жената бяха твърде различни един от друг. Той беше висок, леко прегърбен, а последните лъчи на слънцето издайнически огряваха сребристите му коси. Спътницата му бе все още млада, едва прехвърлила тридесетте, радваше се на тънка, гъвкава снага. Главата й се губеше под водопад от къдрици, който тя едва бе обуздала с лентата, вързана на тила й.

— Време е да слизаме. Алия ни чака — усмихна се мило мъжът. Жената беше втората му съпруга. Когато първата си беше отишла от този свят, той си бе рекъл, че и слънцето завинаги е угаснало за него. Не се беше надявал в самия край на живота си да познае отново щастието. Но сега имаше нея, имаше и своята работа. Можеше да се счита за галеник на съдбата.

Изведнъж тя се отскубна от него и с един замах свали лентата от тила си. Отърси глава, черните й коси се спуснаха над раменете й и тя победоносно се засмя. Да я слушаш как се смее бе същинско удоволствие. Преди още той да се е усетил, тя се спусна надолу по пясъчната дюна и краката й — женствени и потъмнели от слънцето — се разкриха в цялата си прелест изпод развелите се поли. Успя да запази равновесие докъм средата на склона, но по силата на земното привличане се претърколи в пясъците.

От върха мъжът я наблюдаваше със снизхождение на влюбен. Понякога тя се превръщаше в истинско дете. Друг път стряскаше със сериозността и типично дамското си чувство за благоприличие. Той така и не можеше да определи в коя роля му харесваше повече, но със сигурност и в двата случая я обичаше с все същата жар. Едва в подножието на дюната жената успя да спре и да се надигне наполовина от земята. Затръска глава, за да се изсипе пясъкът от косата й и отново се засмя.

— Твой ред е! — извика тя.

Той я последва с невъзмутима крачка, опитвайки се да не се претърколи като нея, неспособен да прикрие умората от напредналата възраст. Щом слезе при жена си, й помогна да се изправи, но колкото и да се изкушаваше да я целуне, не го стори. Сред арабите не беше прието да даваш воля на чувствата си пред хората, та дори срещу теб да е любимата ти съпруга.

Жената поотупа дрехите си, намести ги и отново върза косата си, преди да тръгнат обратно към близкото село. Пътят им минаваше покрай тръстиките и на няколко пъти прекосяваше по дървени мостчета напоителните канали. Щом минеха покрай някой селянин, той неизменно надигаше глава от работата си и почтително ги поздравяваше.

— Салам алейкум, Доктари! — обръщаха се всички към мъжа, който отдавна бе спечелил уважението им не само с образоваността си, но и с доброто отношение към тях и семействата им. Много от селяните в оазиса бяха работили навремето за баща му. Затова никой не се сещаше, че те са мюсюлмани, а той християнин.

Когато двамата влюбени стигнаха къщата си, на прага ги чакаше възрастната прислужничка Алия, която не пропусна случая да ги сгълчи:

— Пак закъснявате. Винаги закъснявате. Защо не гледате часовниците си като почтените люде? Ние сме хора с положение. Не можем всичко да си позволяваме.

— Както винаги си права, стара майко — отвърна й закачливо мъжът. — Какво щяхме да правим без теб? Кой щеше да се грижи за нас?

И я отпрати все тъй намусена, нежелаеща да даде израз на обичта си към него.

Вечерята им беше повече от скромна, но затова пък както винаги си направиха удоволствието да я изядат на терасата. Цялото меню се състоеше от фурми, маслини, неквасен хляб и козе сирене. Когато привършиха, нощта бе дошла и от небето ги гледаха ярките като запалени свещички звезди на пустинята.

— Роян, цвете мое — протегна той ръка през масата и я хвана за китката. — Време е да се захващаме за работа. — Мъжът се надигна от стола и влезе в кабинета си, отворен към терасата.

Роян Ал Сима го последва, насочи се право към високия стоманен сейф, опрян до отсрещната стена на стаята и бързо набра шифъра. Подобно съоръжение представляваше същинска аномалия сред вехтите книги и папируси, изпълващи цялото помещение, сред античните статуетки и предмети на бита, които домакинът на къщата бе събирал цял живот.

Тежката врата на касата се отвори и Роян застина в благоговение пред нея. Това чувство я спохождаше неизменно всеки път, щом очите й се спираха на старинния документ, нищо че само допреди броени часове той бе стоял в ръцете й.

— Седмият свитък — повтаряше си за сетен път тя и с известно колебание посягаше към него.

Папирусът беше на почти четири хиляди години; написаното върху него бе дело на някакъв гений, превърнал се още преди четиридесет века на прах, но към когото Роян таеше не по-малко уважение и симпатия, отколкото към собствения си съпруг. Словата на умрелия бяха вечни, дори през прага на гробницата те говореха ясно и разбираемо, сякаш искаха хората да чуят посланието на великата троица — Озирис, Изида и Хор, потънали навеки в недостижимия рай, в които покойникът безпределно бе вярвал до смъртта си. Също тъй безпределно, както и тя самата вярваше в християнската Света Троица.

Роян извади свитъка от сейфа и го занесе на дългата маса, където мъжът й Дураид вече се бе заловил за работа. Виждайки папируса пред себе си, Дураид надигна глава от работата си и обгърна жена си със същия тайнствен поглед, с който преди години бе привлякъл за пръв път вниманието й. Той винаги държеше папирусът да стои пред него на масата, дори когато нямаше намерение да се занимава с разчитането му. Пък и снимките и микрофилмът можеха да му свършат същата работа. Имаше нужда да усеща край себе си присъствието на древния автор, чието творение толкова време се бе опитвал да разгадае.

Но мистиката не беше толкова присъща на учения и той скоро си върна маската на безучастен изследовател.

— Твоите очи виждат по-добре, цвете мое — рече той. — Какво ще кажеш за този знак?

Тя се наведе над рамото му и внимателно се вгледа в йероглифа на снимката пред себе си. За известно време остана в недоумение, после пое лупата от ръката на съпруга си и отново се вгледа.

— Изглежда Таита е вмъкнал още някоя криптограма, чийто смисъл знае единствено той. Сякаш малко главоболия ни е причинил досега.

Роян говореше за древния автор като за скъп приятел, от чиито шеги често й е идвало до гуша. Все едно Таита беше още жив и ги наблюдаваше от някой ъгъл на стаята, доволен, че отново ги е затруднил.

— Значи не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да я разчетем — каза Дураид, на когото подобни задачи доставяха голямо удоволствие. Играта на древните го привличаше. Целият му живот бе минал в разгадаване на безконечните й правила.

Заеха се с работа и неусетно потънаха в спасителния хлад на пустинната нощ. Тази част от денонощието се оказваше най-благотворна за делото им. Помежду си говореха на арабски и на английски; дори не си даваха сметка, че прескачат от единия език на другия — и двата им бяха еднакво близки. По-рядко използваха френски — третия език, който говореха добре. И двамата бяха получили образованието си в университети в Англия и Съединените щати, отдалечени на хиляди километри от „техния Египет“. Роян много обичаше израза „нашия Египет“, който Таита често използваше в ръкописа си.

За нея древният египтянин имаше огромно значение по няколко причини. Не на последно място, защото тя самата можеше да се счита за негова наследница. В крайна сметка тя произхождаше от коптите-християни, не от арабите, които бяха завоювали Египет преди някакви си четиринадесет столетия. В Египет арабите винаги щяха да си останат просто пришълци, докато нейният род следваше по пряка линия древните египтяни от времето на фараоните и огромните пирамиди.

В десет часа Роян направи кафе за двамата, сварявайки водата на нагорещената печка, която Алия беше наблъскала с въглища и запалила малко преди да се върне в дома си. Пиеха сладката, тръпчива на вкус течност от глинени чашки с тънки стени, но с толкова дебели дъна, че изглеждаха два пъти по-дълбоки, отколкото бяха всъщност. И докато отпиваха от кафето, си говореха като стари приятели.

За Роян това бяха действителните им отношения — на стари приятели. Познаваше Дураид от деня, в който се бе завърнала от Англия, въоръжена с докторската си степен по археология и с назначението си в Отдела по древна история, където той беше директор.

По време на разкопките на гробницата на царица Лострис в Долината на Царете, Роян беше негова асистентка. Гробницата се оказа от около 1780 г. пр. Хр.

Когато Дураид откри, че още в древността крадци са се погрижили всичко по-ценно да бъде изнесено от гробницата, пак Роян първа сподели огромното му разочарование. Това, което оставаше като компенсация за двамата, бяха прекрасните фрески по стените и таваните.

Именно Роян се бе заела с проучването на задната страна на постамента, където някога беше стоял саркофагът на покойната. Докато щателно фотографираше всеки отрязък от стенописите, от стената се бе откъртило парче мазилка и зад него се бе показала ниша, побираща десет алабастрови делви. В тях откриха поставен по един свитък папирус. Всеки един от тези ръкописи бе излязъл изпод ръката на Таита, верният роб на царицата, който ги бе скрил в гробницата й.

Оттогава животът на двамата с Дураид се бе завъртял с такава скорост около тези папируси, че им беше невъзможно да се отлепят дори за миг от тях. Макар тук-там да бяха пострадали от времето, ръкописите бяха преживели последните четири хилядолетия като някакви си месеци, да речем години, и можеха спокойно да се нарекат непокътнати.

Върху тях беше записана забележителната история на цял народ, нападнат от могъщи врагове, яхнали конни колесници, напълно непознати дотогава на египтяните. Смазан от бойната машина на хиксосите, народът по бреговете на Нил се бе впуснал в отчаяно бягство. Водени от своята царица — същата тази Лострис, чиято гробница току-що бе открита — египтяните бяха поели нагоре по течението на великата река, за да стигнат почти до нейните извори сред самотните камънаци на Етиопия. В сърцето на тези злокобни планини Лострис погребала мумията на съпруга си фараон Мамос, загинал в бой срещу хиксосите.

Доста години по-късно тя повела народа си обратно на север, където ги чакал техният Египет. Въоръжени на свой ред с бойни колесници, които сами били изковали сред африканската пустош, египтяните се появили иззад нилските прагове, за да предизвикат отново нашествениците хиксоси на сражение. Този път те победили и двойната корона на Горен и Долен Египет отново минала във владение на законните й наследници.

Цялата тази история искрено вълнуваше Роян, която я четеше със затаен дъх и с тяло, потрепващо от приятна възбуда. Всеки нов йероглиф, който разгадаваха, беше извор на божествена наслада за нея.

Бяха изминали години на безсънни нощи във вилата на Дураид, в този откъснат от света оазис, където се спасяваха от рутинната работа в музея в Кайро. Най-накрая десетте свитъка бяха разчетени — с изключение на седмия. Той сякаш беше създаден, за да остане енигма за своите читатели. Авторът бе забулил целия текст в гъст пласт от неразгадаеми йероглифи, криещи в себе си цели изречения от намеци и препратки, толкова бегли и неясни, че от дистанцията на четири хиляди години се превръщаха в практически неразбираеми. Някои от символите, които Таита бе използвал в съчинението си, двамата изследователи срещаха за пръв път в цялата си кариера на специалисти по йероглифно писмо. Повече от ясно бе, че Таита е писал седмия свитък с мисълта негов единствен читател да бъде любимата му царица. Заедно с останалите девет, той беше неговият прощален подарък, с който я изпращаше по дългия й път в задгробния живот.

Роян и Дураид трябваше да използват цялото си познание, въображение и находчивост, за да се преборят с непосилната задача. И все пак, наближаваше времето, когато щяха да надвият тайнствения египтянин. На много места в превода личаха съществени празноти, другаде търсачите се чувстваха по-скоро неуверени дали са разгадали истинския смисъл на текста, но така или иначе бяха сглобили нещо като скелет, върху който се облягаше всичко останало в документа. Пред очите им се бяха показали смътните очертания на творението, което се опитваха да извадят на бял свят.

Дураид сръбна от горещото кафе и поклати глава, както беше правил много пъти преди.

— Всичко това ме плаши — рече той. — Цялата тази отговорност. За какви цели може да бъде използвано натрупаното знание, което ние върнахме към живот. Ами ако попадне в грешни ръце… — Той отново отпи от чашата си и продължи да говори. — Дори ако потропаме на правилната врата, кой ще повярва на един папирус, изписан преди четиридесет века?

— Защо изобщо ни трябва да търсим помощта на други? — вечните съмнения на съпруга й довеждаха Роян до отчаяние. — Защо не свършим сами всичко, което трябва да бъде свършено?

В моменти като този ясно проличаваше огромната разлика във възрастта им. Ако той подхождаше с предпазливостта на изпатилия, тя винаги разсъждаваше с присъщата на младежта нетърпеливост.

— Ти не разбираш — отсече Дураид.

Винаги я дразнеше тази реплика. Тя й напомняше за света, в който всичко зависи от мъжа, а жените нямат право на избор. Роян обаче дълго време бе живяла в общество, където се зачиташе правото й на равнопоставеност; и досега не можеше да се спаси от чувството, че е разкъсана между два свята — западния и арабския.

Майката на Роян беше англичанка, попаднала на работа в британското посолство в Кайро по време на смутните времена след Втората световна война. Там се запознала с бащата на Роян, за когото се омъжила. Тогава той бил младши египетски офицер, прикрепен към щаба на полковник Насър. Връзката им била твърде случайна, за да продължи дълго и двамата се бяха развели много преди Роян да навлезе в пубертета.

Майката бе настояла да се върне в родния си град Йорк, където да роди детето. Така то щеше да получи британско поданство. По-късно, когато родителите й се разделиха окончателно, Роян — отново по настояване на майка си — се върна обратно в Англия, където ходеше на училище. Всяка ваканция обаче прекарваше заедно с баща си в Кайро. Баща й направи забележителна кариера и в крайна сметка се добра до министерски пост в правителството на Мубарак. Заради силната си обич към него, дъщеря му започна да се счита много повече египтянка, отколкото англичанка.

Именно баща й уреди брака й с Дураид Ал Сима. Това беше последното, което успя да стори за нея, преди да умре. Роян си даваше сметка, че смъртта му наближава и дори не се бе опитала да му се противопостави. Образованието и годините, прекарани в модерното, европейско общество, я караха да гледа с неприязън на мисълта, че други решават съдбата й, но коптската традиция така повеляваше, а тя нямаше силата и желанието да се опълчи на рода и на църквата, към които принадлежеше, затова бе дала съгласието си.

Но бракът й с Дураид в никакъв случай не можеше да се нарече непоносим. Дори би й се сторил повече от щастлив, ако в студентските си години не бе познала романтичната любов. Когато учеше в университета, Роян бе попаднала в мрежите на Дейвид, който й бе показал що е страст и любов и най-накрая — какво значи разбито сърце; защото и той бе послушал родителите си, оженвайки се за някаква нелюбима блондинка, която повече подхождала на положението му.

Роян харесваше и уважаваше Дураид, но често й се беше случвало нощем да помечтае тялото, което я докосва, да бъде здраво и младо като нейното.

Най-накрая тя се сепна, забелязвайки, че е престанала да слуша мъжа си и отново насочи цялото си внимание към него.

— Пак говорих с министъра, но не мисля, че ми вярва. Предполагам, Нахут отдавна го е убедил, че съм се побъркал — горчиво се усмихна Дураид. Нахут Гудаби беше неговият амбициозен помощник, който се ползваше с доста връзки във висшите кръгове. — Във всеки случай министърът твърди, че държавата не разполага с нужните пари и затова трябвало да търся другаде подкрепа. Прехвърлих отново целия списък на възможните спонсори и успях да сведа броя им до четирима. Най-напред стои естествено музеят Гети, но никога не ме е привличала идеята да работя с такава голяма институция, където всеки се крие зад другите. Предпочитам да си сътруднича с частни лица, по възможност с един човек. Така се взимат по-лесно решения.

Роян беше чувала това поне няколко пъти, но и сега послушно се опитваше да следва мисълта му.

— Следващият е хер Фон Шилер. Той има и пари, и интерес, но не го познавам достатъчно добре, за да му се доверя.

Както обикновено, стигнеше ли до това място, Дураид се умълча. Роян обаче добре знаеше какво следва и бързо го изпревари:

— Ами американецът? Той е известен колекционер — подхвърли тя.

— С Питър Уолш ще бъде изключително трудно да се работи. Страстта му да притежава го прави често безскрупулен. Да си призная, хора като него ме плашат.

— И тогава кой остава? — попита Роян.

Той дори не отговори, защото четвъртото име беше достатъчно добре познато и на двамата. Вместо това, насочи вниманието си обратно към материала, оставен на работната му маса.

— Всичко изглежда толкова невинно, толкова обикновено. Някакъв древен папирус, няколко снимки и тетрадки, копия, извадени на компютър. Направо е невероятно да си представи човек какви беди могат да се случат, ако тези хартийки попаднат в грешни ръце — отново въздъхна Дураид. — Да си го кажем направо — смъртоносни беди.

Но в следващия миг сам се засмя на думите си.

— Ето че започвам да преувеличавам. Сигурно е от късния час. Дали да не продължим с работата? Ще започнем да се тревожим за последствията едва когато успеем да разгадаем всички главоблъсканици на стария мошеник. Сега трябва да завършим превода.

Той грабна от масата снимката, която стоеше най-отгоре на купчината, и я разгледа внимателно. Беше на средния дял от папируса.

— Истинско злощастие е, че папирусът се е увредил най-силно тъкмо тук.

Дураид си сложи очилата и започна да чете на глас:

„Има много стъпала за изкачване, преди да се стигне жилището на Хапи. С големи трудности и след тежки изпитания, ние успяхме да стигнем второто стъпало, но по-нататък не продължихме, защото нашият владетел получи откровение от боговете. В съня му го споходи баща му, покойният божествен фараон, който му нареди: «Пътувах надалеч и се уморих от пътя. Това е мястото, където искам да почивам за вечни времена».“

Дураид свали очилата си и погледна към Роян.

Второто стъпало. Най-после някое по-конкретно описание. Таита си е спестил обичайните недомлъвки.

— Да се върнем на спътниковите снимки — предложи Роян и придърпа бляскавата хартия към себе си.

Дураид заобиколи масата и застана до нея.

— Най-логично ми се струва препятствието, спряло ги насред дефилето, да представлява бързей или водопад. Ако става дума за втория праг, то те вероятно са се намирали ето тук… — Роян посочи с пръст онова място от снимката, на което се забелязваше как тънката ивица на реката си пробива път между тъмните силуети на планините, стегнали я в хватка от двете страни едновременно.

В същия миг обаче нещо друго привлече вниманието й и тя бързо вдигна глава.

— Слушай!

В гласа й изведнъж се прокрадна нотка на уплаха.

— Какво има? — ослуша се и Дураид.

— Кучето.

— Проклетото псе — кимна той в съгласие. — Човек го хваща страх, ако го чуе как скимти през нощта. Отдавна съм се зарекъл да се отърва от него.

В следващата секунда лампите изгаснаха.

Двамата застинаха в изненада сред мрака. Тихото бръмчене на остарелия дизелов генератор в дъсчената барака от другата страна на палмовата горичка изведнъж спря. Машината отдавна се беше превърнала в неразделна част от оазиса, затова хората се сещаха за нея само когато спреше да работи.

След известно време очите им привикнаха към слабата светлина от звездите над терасата. Дураид прекоси стаята, за да вземе газената лампа, оставена за всеки случай на полицата до вратата. Запали фитила и изгледа Роян с изражение на комично примирение.

— Ще трябва да сляза долу…

— Дураид — прекъсна го тя. — Кучето!

Той се заслуша и по лицето му се изписа загриженост. Кучето се бе умълчало някъде в мрака.

— Сигурен съм, че няма защо да се тревожим.

Той стигна до вратата, когато без сама да знае защо, Роян изведнъж му подвикна:

— Дураид, внимавай!

Той вдигна рамене и излезе на терасата.

В първия момент Роян си каза, че движението, което погледът й улови в сянката на асмата, са лозовите листа, подхванати от полъха на вятъра. Но в тъмната, спокойна нощ се криеше човешка фигура, пристъпваща бързо и безшумно зад Дураид, който заобикаляше басейна с рибките в центъра на постланата с плочки тераса.

— Дураид! — изкрещя, а мъжът й се извъртя на сто и осемдесет градуса и вдигна високо лампата, за да види какво става.

— Кой си ти? — извика високо. — Какво търсиш тук?

Без да каже нищо, непознатият се доближи до него. Краката му се губеха напълно под полите на традиционната дишдаша, а главата му — под бялата гутра. На светлината на лампата Дураид забеляза, че неканеният гост нарочно е придърпал напред кърпата си, за да не се вижда лицето му.

Тъмният силует беше обърнат с гръб към Роян, затова тя нямаше как да забележи ножа в дясната му ръка, но по светкавичното движение към корема на Дураид, по болезнения стон, който се изскубна от гърдите на мъжа й, тя веднага разбра какво става. Убиецът извади острието от стомаха на жертвата си и понечи да я намушка втори път, но този път Дураид захвърли лампата настрани и сграбчи китката с ножа.

Пламъкът заигра в разбитата лампа, а запаленият керосин протече по плочките. Двамата мъже се сборичкаха в сумрака, но дори от разстояние, Роян ясно забеляза разширяващото се тъмно петно върху бялата риза.

— Бягай! — извика мъжът й. — Бързо! Повикай помощ! Не мога повече да го задържа!

Дураид беше крехък човек, свикнал на спокойствие между книгите си в кабинета. Повече от ясно бе, че нападателят ще го надвие.

— Бягай, моля те! Спасявай се, докато можеш, цвете мое!

Дори по гласа му тя разбираше, че Дураид губи последни сили и че само отчаянието му помага да устоява на напора на убиеца си.

В продължение на няколко секунди Роян не можеше да помръдне — до такава степен беше замръзнала в ужас и нерешителност. Най-накрая се отърси от вцепенението си и се завтече към вратата. С котешка пъргавина мълниеносно прекоси терасата, гонена едновременно от страха за собствената си кожа и от желанието да помогне на Дураид. Със сетни усилия мъжът й задържа убиеца, който гледаше безпомощно как тя се измъква под носа му.

Младата жена с лекота се прехвърли през ниската каменна ограда, обърната към палмовата горичка, и едва не попадна в ръцете на втори злосторник. При вида му тя изпищя от ужас и в последния момент се извърна встрани, преди широко протегнатата му ръка да я стисне за устата. Още малко и щеше да се откопчи от него, ако пръстите му не бяха докопали в тъмнината тънката й памучна блуза.

Този път добре видя ножа в ръката на нападателя; на светлината на звездите сребърното острие проблесна в мрака и страхът сякаш й даде криле. Платът поддаде и шумно се разкъса. Роян беше свободна, но убиецът все пак успя да й нанесе удар с ножа, някъде над лакътя. В паниката си тя дори не разбра как на свой ред му отвръща с ритник в слабините. Коляното й потъна в нещо меко, глезенът й се изпъна напред, а непознатият се сви от болка и се свлече на земята.

В следващия миг Роян беше далеч от него и отчаяно се спасяваше сред палмите. В началото дори не се опитваше да следва някаква ясна посока. Целта беше просто да избяга от убийците, да се отдалечи, докъдето могат да я отнесат краката й. Впоследствие успя да заглуши обхваналата я паника. Хвърли поглед назад, но не видя никого. Щом стигна брега на езерото, забави крачка, решена да пази силите си за после. Едва сега си даде сметка за топлата кръв, която течеше по ръката й и капеше от връхчетата на пръстите й.

Спря и се облегна върху грапавия ствол на една палма. Набързо разкъса и без това изпокъсаната си блуза и с ивица плат превърза раната си. От напрежение и физическа умора така силно трепереше, че и здравата й ръка не я слушаше. Трябваше да използва зъбите си, за да успее да стегне що-годе превръзката с отмалялата си лява ръка. За щастие кръвта престана да тече обилно.

Нямаше ни най-малка представа в каква посока да продължи. В един миг слабата светлина на газена лампа, която се виждаше в прозореца на Алия, прикова погледа й. Възрастната жена живееше близо, от другата страна на тукашния напоителен канал. Роян се отлепи от сянката на палмата и се забърза към светлинката насреща. Не бе направила и стотина крачки, когато нечий глас извика на арабски току зад ухото й:

— Юсуф, жената не е ли при теб?

Някъде напред светна фенерче и друг глас отвърна:

— Не, не я виждам никъде.

Да беше продължила няколко крачки напред, и щеше сама да попадне в ръцете му. Тя се прислони към земята и отчаяно се заоглежда. По следите й засвятка друго фенерче, което се приближаваше. Навярно го носеше мъжът, когото бе ритнала. По присветването на фенерчето обаче личеше, че пострадалият се е възстановил и се движи със завидна лекота из пясъците.

Роян беше притисната и от двете страни, затова се забърза към брега на езерото. Оттам минаваше пътят. Може би щеше да я застигне някой закъснял автомобил. Започна да се препъва в твърдата, неравна земя, веднъж дори падна, ожулвайки коленете си, но бързо се надигна и продължи напред. При второто си падане случайно напипа объл, гладък камък с големината на портокал. Щом се изправи, Роян здраво стисна камъка между пръстите си; усещането, че не е съвсем беззащитна й вдъхна донякъде увереност.

Раната на ръката й започваше да боли, а сърцето й подскачаше в бясна тревога какво се е случило с Дураид. Знаеше, че е тежко ранен, защото жестът на убиеца недвусмислено подсказваше, че знае къде да удари. Беше длъжна да намери помощ, но в същото време трябваше да се отскубне от двамата мъже с фенерите, които скоро щяха да я настигнат. По репликите, разменени в мрака, тя разбираше, че дистанцията между нея и преследвачите постоянно се стопява.

Най-после краката й я изведоха на пътя. С известно облекчение наплашената жена се изкатери от канавката и застана на сивкавия макадам. Коленете й трепереха и тя едва се държеше изправена, но решително се насочи към селото.

Не бе стигнала и първия завой, когато някъде напред, между палмовите дървета, проблесна светлината на автомобилни фарове. Роян се затича и застана по средата на шосето.

— Помощ! — извика тя на арабски. — Моля ви, помогнете!

Колата се показа на завоя и в краткия интервал, преди фаровете да са я заслепили напълно, Роян успя да различи малък, оцветен в тъмно „Фиат“. Тя продължи да стои насред пътя, махайки с ръце, за да накара шофьора да спре. Светлините на фаровете я караха да се чувства като на театрална сцена, обляна от лъчите на прожекторите.

Фиатът закова на крачки от нея и тя се завтече към вратата на шофьора, увисвайки на дръжката.

— Моля ви, трябва да ми помогнете…

Човекът отвътре отвори толкова внезапно, че Роян изгуби равновесие и отстъпи назад. Шофьорът изскочи на шосето и я сграбчи с все сила за китката на ранената й дясна ръка. Задърпа я към колата и отвори широко задната врата.

— Юсуф! Бакхет! — извика той по посока на палмите. — Хванах я.

Отвърнаха му радостните възгласи на двамата, които насочиха фенерчетата си право по посока на колата. В желанието си да натика главата й в купето, шофьорът натискаше Роян за врата, но в последния момент тя установи, че камъкът още стои в здравата й лява ръка, при това останала свободна. Съвсем леко се извърна, сви колкото мускули имаше и замахна с юмрук към главата на мъжа. Ударът й го нацели право в слепоочието. Без дори да реагира, шофьорът тупна на настилката и застина неподвижен.

Роян захвърли камъка настрана и хукна надолу по пътя. Чак след няколко секунди се сети, че тича по посока на фаровете и че те осветяват всяко нейно движение. Двамата мъже от горичката отново си подвикнаха нещо и едва ли не рамо до рамо се впуснаха да я преследват.

Тя се извърна колкото да види, че я настигат, и едва тогава съобрази, че единственият начин да се спаси е да потъне отново в мрака. Обърна се и скочи в неизвестното. Понеже пътят минаваше до самото езеро, веднага потъна до кръста във вода.

Заради непрогледния мрак, а и от голямото си объркване, тя бе изгубила напълно ориентация. Така и не беше разбрала, че тъкмо на това място водите на езерото облизват края на пътя, но вече й беше ясно, че няма да има време да изпълзи обратно на шосето. Вместо това й хрумна да се възползва от гъстите тръстики, които можеха да й послужат за последно убежище.

Роян продължи да гази навътре във водата, докато дъното не се изгуби внезапно под краката й и не я принуди да продължи с плуване. Заради дрехите и ранената си ръка, единственият стил, който можеше да използва, бе някакво странно подобие на бруст, който обаче й позволяваше да се движи почти безшумно по повърхността, без да хвърля издайническа пяна около себе си. Преди мъжете да са излезли на мястото, откъдето бегълката се бе хвърлила във водата, тя се бе добрала до близките тръстики и се криеше в сянката им.

Проби си път до самата среда на гъсталака и се потопи цялата. Преди ноздрите й да са се потопили във водата, краката й напипаха дъното. Застана възможно най-неподвижно с глава, обърната към езерото. Знаеше, че тъмните й коси няма да я издадат на светлината на фенерчетата.

Ушите й бяха потънали под повърхността, но Роян пак дочуваше какво си подвикват мъжете от брега. И двамата бяха насочили фенерите си към тъмните води и напразно се опитваха да видят през тръстиките. За миг един лъч заигра по главата на младата жена и тя си пое дълбоко въздух, готова всеки момент да се потопи напълно, но лъчът скоро се отмести и тя се успокои, че не са я различили.

Това, че дори сега не я бяха открили, й вдъхна известна смелост и тя извъртя глава на една страна, за да подаде ухото си над повърхността и да се вслуша в гласовете им.

Говореха на арабски и Роян позна гласа на онзи, когото бяха нарекли Бакхет. По всичко личеше, че той е шеф на бандата, защото само неговите заповеди се чуваха.

— Влизай вътре, Юсуф, и извади оная курва!

Чу се как Юсуф се свлича по чакъла и как краката му цопват във водата.

— По-навътре — заповяда Бакхет. — Ей там, при тръстиките, дето ги осветявам с фенера си.

— Много е дълбоко. Знаеш, че не мога да плувам. Водата ще дойде над главата ми.

— Хайде, не се мотай! Ей я, точно пред теб! В тръстиките, оттук й виждам главата — окуражаваше го Бакхет и за миг Роян се уплаши да не би наистина да са я забелязали. Потопи се цялата и се гмурна колкото се може по-надълбоко във водата.

Краката на Юсуф газеха тежко из водата — опитваше се, вървейки, да се добере до заветните тръстики. В един момент обаче наоколо се вдигна такава безподобна врява, че мъжът се хвана за главата и ужасено се провикна:

— Джинове! Бог да ми е на помощ!

Нахлуването му в територията на дивите патици беше разтревожило цялото ято, което гнездеше в района, и птиците неспокойно се бяха разхвърчали над главата му, за да отлетят към черното небе.

Юсуф хукна да се спасява към брега и колкото и да го заплашваше Бакхет, отказа да се върне обратно в езерото.

— Жената не е толкова важна, колкото папирусът — оправдаваше се той, катерейки се на четири крака към пътя. — Без него тя не може да спечели пари. Все ще знаем къде да я намерим по-нататък.

Роян леко извъртя очи към брега, за да се увери, че двамата са се насочили обратно по шосето към фиата, чиито фарове продължаваха да светят в мрака. Чу се тръшкането на вратите, после двигателят заръмжа и колата потегли по посока на вилата.

Толкова беше наплашена, че дори за миг не помисли да излезе от скривалището си. Плашеше се при мисълта, че един от тримата може да е останал да дебне на пътя тя да се появи откъм езерото. Стоеше изправена на пръсти, за да диша свободно и цялата трепереше — не толкова от студ, колкото от непреодолим ужас. Твърдо се бе зарекла да не мърда до сутринта.

Часове по-късно забеляза огненото сияние, което огря небосвода, веднага след това — и пламъчетата, играещи от другата страна на палмовите дървета. За секунди Роян забрави за всякаква предпазливост и с усилия се домъкна обратно до брега.

Щом излезе от езерото, тя остана да клечи в калта известно време, опитвайки се да успокои тежкото си дишане и да преодолее умората от изгубената кръв. Косата й се беше спластила на тежки кичури и те почти закриваха погледа й. Изпод струйките вода, стичащи се пред очите й, Роян все пак започна да различава пламъците оттатък горичката.

— Вилата! — промълви тя едва-едва. — Дураид! О, Господи, само това не!

Тя се надигна на крака и се затътри към дома си.